От учените в България, само професор М. Арнаудов се занимава и досега с изучаване на тоя странен обичай – да се играе в огъня в деня на св. Константин и Елена. За по-добро проучване на въпроса той през 1914 г. сам е посетил нестинарските села около Малко Търново, Василико и е направил на самото место своята анкета. Понеже неговото отиване там не съвпаднало с празника св. Константин и Елена, той не е могъл лично да наблюдава тия игри и се задоволил да разпита мастното население и множество очевидци и от тях събрал необходимите данни. Той се е срещнал с някои нестинарки, обаче някакви особени сведения от тях не е могъл да вземе, защото те се отнасят недружелюбно към чужденците, особено, когато се касае до техния нестинарски обичай и вярвания. Според проф. Арнаудов както местното население, така и нестинарите изпитвали две чувства, които ги заставяли да крият своите религиозни обичаи от външни хора. От една страна срам и стеснение от своите необикновени селски обреди, а от друга – страх от издаването на своите религиозни тайни, което би довело нещастие не само на отделната личност, но и на цялото село.
В с. Бродилово проф. Арнаудов посетил изоставения конак на главния нестинар Георги Глигор. Тук пред неговата къща са ставали и самите игри в огъня. Играели са обикновено 2-4 души мъже и жени, като играейки са викали „Уф, уф! " и сетне казвали: „Св. Пантилей ме фати, та рекох тоя лаф" или „св. Костадин ме фати". Тук игрите са ставали на св. Пантилей.
В с. Кости нестинарски конак е къщата № 162. В нея днес никой не живее защото селяните се боят от напаст. Случило се веднъж, че някой откраднал тъпана, но се разболял и докато не го върнал на мястото му, не оздравял. И днес още се намирал тъпанът там.
Дим. Маргаритов от Ахтопол свидетелствува, че и свещеникът от с. Кости е вземал участие в нощните обреди на нестинарите. Той казва още, че нестинарите са вземали огън в шепи и поднасяли на невярващите да си запалят цигара.
Кметът на с. Граматиково Тодор К. Бояджиев е виждал нестинар да играе в жарта 10 минути и да бърка огъня с ръце. Той е наблюдавал игрите на селския мегдан в с. Кости, в който нестинарите са тъпкали жарта дебела една педя цели два часа, като са играели напред назад и „бъркали го с нозе като че сняг". В игрите си викали „уф! уф!" или „хи! хи! " Около 1906 год. в с. Ургари главни нестинари са били дядо Енчо и баба Нана, а в с. Кости дядо Константин Савелят, умрял вече... Лошо да стане на нестинарите не се е чувало.
Дори дрехите им не горят, се чуди кметът на с. Граматиково Той разказва и за дъщерята на дядо Димитър Говедарят, която била нестинарка и по време на празника играела в огъня не на мегдана, а в къщи. Когато се оженила, вече искала да играе на мегдана. но мъжът ù го било срам и не я пускал, наказвал я строго и искал да я отърве от този ù навик да играе в огъня. Но жената напоследък полудяла. Все същият кмет, познавал и други двама братя гърци, работници, Димитър и Яни Карадинизлиеви, които през месец май ги „прихващало" всеки два-три дни. В такъв случай им поднасяли на керемида огън с много тамян, който те жадно поглъщали, викайки „уф! уф!" Колкото повече пушек гълтали, толкова повече се успокоявали.
Дядо Стоян Койнов 63 год. от с. Ургари съобщава, че доскоро в селото нестинари са били Петко Миню, Георги, баба Добра Барцурка, Дядо Енчо Киро, Васил Кехая Петков. Нестинарите прегазвали огъня напред назад.
„Ти'й, обяснил дядо Стоян, куга додеши време в май месец, пу свити Кустъдин, имъши тук зборуве, панагири. Тугива гайдата ша зъсвири, ша идат на черкува, идат на аязмуту, туку ша земат да викат: въх — въх! ша земат да са къдят. Току ще да стъкнат идин огин на мигданят, ношно време, тугива ша да земат да изтеглят огиня, да се разгури многу, разтръгнат гу, ша да земат да въхкът, ша земат тугива да играт ф огин'я боси, бес убуща, бес кълцуне, бес чурапе. Гайдъта свири и ти'й играят, ни им става ништу, краката хми ни изгурават! Околу полвина час играт ф огин'а, ни хми става ништу. Излизът ду кра'я ф огин'а, ама флизът пакъ вътре. И тъй ша пáнии кърпа ф огин'а, ут този чиляк и тя ни са фашта, ни гури. Играт, йграт колкуту пулвин час ши излагат ут огина чи пак флизат: ду идин час йгрът. Излизът, пучивът, гайдъта засвири, пак флизът, игрът час два какту, съ случи"[1]. Когато селяните питали нестинарите защо играят в огъня, последните отговаряли: „Накарва ни светеца. Казва ни: играйти... ни е ут нас"[2].
„Гледам ас, прибавя дядо Стоян, къту играт амь ас кату скокна идна искра и мъ упари, бягам надалеч"[3]. И често добрия старец се чудел „какао е тува нешту, дету накарва малко хора да йгрът".
Нейчо Кротков е видял един нестинар, който така играл докато изгасил жарта. Почнал играта 9-9.30 часа и я свършил къмъ 12 часа полунощ. В огъня притърчал на кръст, после се връщал гърбешком, направил тъй три кръста и после почнал да тъпче без правилност. Застоявал се в жарта и тя му стигала до глезените, най-после отпаднал и легнал и тогава стари хора го дигнали. На другия ден свидетелят го видял здрав и читав, без рани.
Според Коста и Янко Дикови от с. Блаца, нестинарите са играели със стиснати очи, с ръце, вдигнати нагоре, главата наведена на дясната страна и цялото тяло се клатушкало. Когато ги прихващало почернявали и почвали да викат: „их! их!" и плескали с ръце. Играели от половин до един час, докато изгасят огъня, като рядко излизали от него. Главни нестинари са били баба Кальо, дядо Илю, баба Дандила.
В село Бродилово проф. Арнаудов се срещнал със самата нестинарка баба Станка Каръкова, от Мадзура. Тя разказала следното: „Имах пет дяца кът станъх тъкъва лежах болна, година болна лижах, че сетне зех от болестта да казвам. Койту вярвъши и уздравяши. Сега веки устарях, нъ десет лафа един". Днес баба Стана не „хуртувала”, „ней идело от Бога”. На въпроса как познавала, тя отговорила: „Шъ ъ помоля на Бога, на сън гу видувъм, век шъ гу видувъм инък .... къту нъ книгъ гу гледаш".
Госпожа Елена Дякова от Урумбеглий разказва за някой си учител от Пенека, който не вярвал и искал да бие нестинарите, но после сам почнал да играе, „прихванало го”. Това са по-съществените данни, събрани от проф. Арнаудов от неговата анкета по нестинарските игри.[4]
V
През месец май 1924 г. аз се отнесох с едно писмо до учителя в с. Кости г. Жеко Стоянов за някои по-големи подробности по тия нестинарски игри. По моя молба г. Стоянов сам е присъствувал на миналогодишните игри в същото село и след това беше тъй любезен да ми изпрати следните сведения:
„Присъствувах лично на празника на нестинарите св. св. Константин и Елена и излагам всичко тъй както съм го наблюдавал и проучил.Тази година на 5.V. в с. Кости дойдоха само нестинари от село Вургари, които бяха посрещнати извън село с икони и гайди от три костенски нестинарки. Властта не им позволи да играят. На 3.VI. наблюдавах и излагам следното: Още от сутринта започнаха да идват гости от съседните села и градове. Събра се много народ. Сбора стана сред селото на мегдана пред църквата, където към 7 ч. и 35 м. след обяд накладоха огън. Дърва за огъня донесоха от конака. До пълното разгаряне на огъня нестинарите бяха в конака си и водеха обикновен разговор върху предстоящите им полски работи. През всичкото време аз бях при тях и не забелязах никаква подготовка за играта в огъня. Всички нестинарки на брои 4 бяха боси. Към 830 часа, когато дървата бяха вече изгорели и жарта разпръсната, нестинарите излязоха от конака и се наредиха по следующия начин: най-напред вървяха гайдаря и тъпанаря и свиреха ръченица – особена мелодия, зад тях следваха три млади момчета, които носеха иконите на св. Константин и Елена и майка им. Зад тях вървяха нестинарките. Шествието мина през мегдана, обиколи веднъж селската църква, обиколи три пъти огъня и застана на изток от огъня. Аз бях при нестинарките и следях разговора им, отнасящ се до домашните им работи и нито дума за играта. Едната от жените, както говореше започна да охка, да издава особени звуци, да маха ръце напред-назад, съгласяващо се със свирнята и ударите на тъпана, постоя известно време пред иконите, за да получи сила и вдъхновение, обиколи веднъж огъня, влезе в разпръснатата жар, дебела около 5 см., направи 6 стъпки ситно и излезе. След това наново отиде пред иконата, все играейки и издавайки странни звуци и се върна по същия път в огъня. Играта трая около половин час, през което време играещата нестинарка влиза 6 пъти в огъня и направи в него 52 стъпки. Нестинарката, която игра в огъня беше на 42 год. и игра все с полузатворени очи и през цялата игра викаше и махаше с ръце Веднага след играта нестинарките вкупом се върнаха в конака. Отидох след тях и аз и останах в конака докато седяха и те. Докато бях там не забелязах никакви мехури по краката на игралата нестинарка, нито външни белези, от които да се вижда, че тя страда През всичкото време жената беше весела и приказлива.
В конака един старец грък на около 80 год., както приказваше започна и той да скача, да маха ръце и издава същите звуци, каквито издаваше нестинарката. След около 5 мин. старецът спре да играе и беше грохнал от умора.
Към 10.30 часа нестинарките се разотидоха, с което и празникът се свърши.
В огъня играят само ония, които изпадат в екстаз. Свойството да се играе в огъня не е наследствено. Това проучих и проследих добре. Роклята на нестинарката, която слабо се докосваше до огъня, без да изгори, не се запали, вероятно, защото беше от коноп. Не съм видял, но разправят, че паднали дрехи и кърпи от нестинарки в огъня, не изгаряли никак.
Когато са в огъня, нестинарките са в екстаз и твърде често говорят неща, които не помнят след излизането от огъня. В огъня играят винаги боси.
Нестинари от с. Кости, които да играят сега в огъня няма. Има само 4 жени от с. Вургари, където се намират последните представители на умиращата религиозна секта.
Този празник се празнува в чест на Константин и Елена, които освободили за известно време Божи гроб. Легендата говори, че когато Константин обявил воина на арабите за освобождение на Божи гроб, последните, за да спрат победоносния марш на Константиновата армия, наклали големи огньове на пътя, отдето ще мине армията. Константин, който виждайки огньовете се уплашил, бил подтикнат от ангел Господен да мине с войската си през огъня без да се страхува за последиците. И всички минали през огъня без да пострадат.
Оттогава, разправят нестинарите, е останал този обичай да играят боси в огъня. Това е вкратце изложението ми по нестинарите. Извинете и пр...”
Тия сведения за нестинарите събрани от проф. Арнаудов, както и тия що дава г. Жеко Стоянов са важни, но само до външната страна на нестинарските игри. За да се разберат добре нестинарските игри, би трябвало всяка една от проявите на нестинарите да бъде основно проучена, за да могат да се теглят и правилни заключения. Макар в една статия като настоящата дадените сведения да са силно окастрени и твърде недостатъчни, то все пак и онова, което дадох за тях, доста красноречиво говори само за себе си, че ние се намираме пред едно странно явление в природата на човека, една страница, която разкрива интимната връзка между психологията и физиологията от една страна и между това психофизиологично състояние и външните физични условия на организма, която връзка противоречи на основните ни понятия за физическите свойства на материята, по-специално – изгарянето на тялото на човека.
VI
Нестинарските играчи в огъня не са монопол на България. Напротив, подобни игри намираме почти във всички континенти. Това състояние на организма, при което тялото може да издържи температурата на червена жар ние срещаме у много народи.
Така нгпр. английския социолог А. Ланг описва подобен обичай на о. Фиджи, Южна Индия.
В Унгария също газят огньовете с боси крака докато изтъпчат жаравата.
Подобно на нестинарите още в древна Италия, близо до Рим имало специални фамилии наречени Хирпи, които при годишното жертвоприношение на Аполон в подножието на планината Соракте, в град Ферония, минавали през разгоряла жарава, без да се изгорят. Плиний казва за тях, че те са били освободени за вечни времена от военна служба и други тегоби.
Страбон пише, че и в Кастабала, южна Кападокия, в светилището на азиатската богиня Артемида - Перасия, жреците могли безнаказано да ходят по разгорещена жарава.
Сирийският филолог Ямблих, съвременник на Константин Велики, пише, че и в Картаген е имало подобни играчи. И мнозина (екстатици), казва той, не се горят, тъй като огънят не ги лови, поради божественото вдъхновение. Мнозина от тях макар и да се изгарят, не чувствуват това, понеже през това време не водят живот телесен. Те се пробождат с шиш и не усещат нищо. Те си нанасят по гърба удари с ножове; нараняват ръцете си с ками и не съзнават какво вършат, понеже постъпките им не са постъпки на обикновени хора, непристъпното става пристъпно за изпълнените с духа и те се хвърлят в огъня, минават през него, прекосяват реки, подобно жреците в Кастабала...
В Китай се празнува празника „Подновяването на огъня" още 3000 г. преди Христа, който ставал на 21 Март – Пролетното равноденствие, когато съзвездието Син и Скорпион се видят на хоризонта. Този празник се е опазил и досега. В южен Китай и на остров Ява той се урежда главно от работниците. Те в продължение на 7 дни се въздържат от съблазни и 3 дни постят. В навечерието на празника на Великия Бог – покровител на живота Бог Ро Sing tai Tè, пред храма, при изгрев слънце, подпалват огньове и боси момчета и магьосници, разголени от кръста нагоре почват да пеят заклинания и молитви (ритмиката на които не може да се предаде на европейската нотна система), почват да дрънкат с известни халки, да блъскат тъпани, гонг и, почват да стрелят; след това един Шаонет, обхожда огъня, хвърля в него сол и ориз и прави заклинания за обилна година. Двама магьосници също голи, застават от двете страни на огъня и пеейки и заклинайки, секат огъня със саби или го бият с рогожени плетеници или въжета. Сетне те си сменят местата, минавайки боси през жарта последвани от други двама и това се повтаря насам натам, докато поизравнят жаравата. Около 20 селяни всички боси и всички постили в храма 7 дни, вземат една покрита носилка от червено дърво, на която е поставена статуята на Бога, пред чийто храм е тържеството. Зад покрива на носилката стои изправен магьосникът, промушил мишците на ръцете си с нож и със саби в ръцете си нанася удари по гърба. Няколко селяни с бамбукови тояги се стремят да отклонят ударите. Цялата процесия с викове се спуща в огъня и прекосява жаравата няколко пъти. Към нея се присъединяват и други селяни, носещи черковните прибори и много селяни, дошли в екстаз от това зрелище. Двама селяни носят знаменития стол на магьосниците със седалище от остриета на мечове. На този стол сяда като на кадифена възглавница магьосникът-таоист, а от остриетата, забити в месата му, тече изобилна кръв.
Според Шлегел, китайското правителство счита тия играчи за мошеници, злоупотребители с народа и за това на другия ден човек може да види мнозина от тях легнали по корем да ги налагат здравата с тояги по задницата. Разбира се, това никак не пречи идущата година церемонията да се повтори със същата тържественост и сетне пак същите седалища, пак налагане с тояги по задницата и пак церемония...
Шлегел наблюдавал самата игра в град Емуи през 1870 год. Същото описание дава и I. I. М. dе Groot, професор в Берлинския университет.
Играят в огъня и будистките жреци в Китай при нощния празник Tatsyan. Някои даже вземат в зъбите си нажежен тиган, а в другата нож и така нагазва в жаравата, последван от мъже н деца, без някой да пострада.[5]
В Индия през летния слънчев проврат т.н. Тапасви, също играят в огън, като предварително дълго постят, водят чист живот и спят 17 дни на гола земя.
Описани са също такива игри на сектата Сойврастас в 1913 г. при Мадрас пред очите на много английски чиновници и други европейци.
В околността на Делхи, арабския пътешественик Ибн Батута (XIV в) видял неколцина факири да танцуват и да се валят в огън от дървени въглища (жарава).
На о. Фиджи веднъж в годината населението пече на разгорещени камъни корените на едно растение съдържащо захар и по тоя случай членовете на избрания род Tui Nkualita или Na Jvalankata ходят по разгорещените камъни, чиято температура европейците са измерили, че достига до 212С без по ходилата им да остане и най-малката следа. Обикновено играели 15 души. Техния водител „високо интелигентният Иоанатан" дава следните обяснения: „Аз мога това, казва той, но не зная как става то" и уверявал, че не изпитвал ни жега, ни някое друго чувство.
На о. Таити жрецът Папа Ита, уверявал, че не го лови огъня благодарение на магическите си формули и на островната богиня. И всеки, казва той, който би следвал съветите му би могъл да стори същото.
Дервишите от Мала Азия Персия, особено тия от ордена Бекташи и Рифаи по време на своите екстазни свещени танци, изпадат в такова мистично състояние (халет), че изпитват върховно удоволствие от блъскане главата си до разкървавяване, нанасяне дълбоки рани с нажежено желязо, други захапват живи въглени и ги държат в устата си до изстудяване, трети газят жарава или гълтат нажежени въглени.
Подобно тъпкане жарава и гълтане нажежени въглени се среща у някои арабски племена в Мароко и Алжир.
Шаманите около Балаганск (Сибир) танцуват с барабана и правят шум с железа, след това призовават духовете и правят чудеса: мият лицето си с огън и ходят боси из жаравата[6].
Има още много примери от тоя род, които удивляват и учения, и простия, и малкия, и големия. В тия примери няма ни помен от лъжа или фокусничество. Това с категорична положителност твърдят всички наблюдатели. Тогава пита се, що за феноменално състояние съществува, в което не само че се получава анестезия, обезболяване, но и едно по-важно състояние, невъзможността да се повреди кожата от огъня. Обяснението на тая работа представлява голям интерес, понеже се отнася до особени биологически закони, може би малко известни още, но еднакво важни с всички известни досега закони в биологията, физиологията и физиката.
[1]„Те, обяснил дядо Стоян, когато дойдеше време, през месец май на св. Константин, правеха сборове, панаири. Тогава гайдата ще засвири, ще отидат на черква, на аязмото, току вземат а викат въх!-въх!, вземат да се кадят. Току стъкнат един огън на мегдана, нощно време, после заклаждат огъня да се разгори много, разглаждат (въглените), почват да въхкат и да играят в огъня боси, без обуща, без чорапи. Гайдата свири и те играят, не им става нищо, краката им не изгарят! Около половин час играят в огъня – не им става нищо. Излизат до края на огъня, но влизат пак вътре. И като падне кърпа в огъня от такъв човек, огън я не хваща, не гори. Играят, играят около половин час, че излязат от огъня, че пак влязат; до 1 час играят. Излизат, почиват, гайдата свири, пак влизат, играят час-два, както се случи.”
[2]„Накарва ни светецът. Казва ни: играйте... Не е от нас.”
[3]„Гледам аз, добавя дядо Стоян, как играят, ама като изскочи една искра и ме опари, избягах надалеч”
[4]на интересуващите се горещо препоръчвам самия труд на професора не само за подробностите по нестинарските игри, но н като твърде ценен принос за изучаване българските обичаи.
[5]Описание от мисионера Циглер.
[6]Наблюдения на пътешественика Гмелин (XVIII в.).
