Кой не е преживял светлите пориви на младостта, когато човек мечтае за един свят на красота, на хармония и щастие, свят, в който да няма лъжа, неправда и зло, свят на вечна радост? Дълбоко в душата на човека е заложен този стремеж към истината и нея са я търсили всички философи и мъдреци от всички народи и през всички векове, тя ги е ръководила и вдъхновявала – истината за смисъла и назначението на живота. Дълбоко в душата е заложен също стремеж към красота и хармония – нея са я търсили и тя е вдъхновявала поетите, художниците, музикантите. И също тъй дълбоко в душата на човека е заложен стремежът към щастие, към благо – него са го търсили и търсят всички хора, навсякъде и всякога. Ние помним нашия живот оттогава, откогато в нас се пробужда съзнанието за своята личност, която желае благо за себе си. Следователно, ние виждаме дълбоко в душата на човека заложен стремежът към истината, красотата и благото, които имат отношение към трите страни на душевния живот: към ума, сърцето и волята. С ума си човек търси истината, светлината, със сърцето си човек чувствува хармонията, красотата, с волята си човек достига благото, доброто. Но наред с този светъл стремеж към всичко добро и прекрасно, в човека има и друг един стремеж – да удовлетворява своите животински потреби и те често тъй се разрастват, че като бурени в една градина – заглушават всички светли пориви. Тъй се пораждат противоречията в живота на личността. Всеки човек знае от опит, особено през младостта си, от една страна онази светла сила, която го привлича нагоре и напред към идеала и го кара да жертвува всичко за този идеал; от друга страна знае своите телесни попоти, раздухани от лъжливи схващания – в пороци и страсти, тази тъмна сила – която го влече надолу към един чисто животински живот – нещо повече, към едно извращение на животинския живот.
Сега фазите, през които минава човешкото съзнание в своето развитие и разцъфтяване – могат да се уподобят на трите състояния на копринената буба. Както копринената буба преминава един период на лакомия – като гъсеница, която всичко изпояжда около себе си, втори период на ограничение и отделеност – като какавида затворена в пашкул и трети период – на свобода като пеперуда – така и човешкото съзнание, ръста на което се изразява в отношението на това съзнание към заобикалящия го безкраен свят – преминава тези три фази. Първата е фаза на първобитния живот, когато човек се е движил само от своите низши желания и склонности, безпрепятствено ги е удовлетворявал и в това е виждал смисъла н назначението на живота. Той е поставял своята личност за център на всичко, живеел е само за себе си – като гъсеницата. Втората фаза е тая на обществения живот, когато в човека се пробуждат семейни и обществени чувства, които ограничават себичните чувства. Докато в първата фаза съзнанието на човека е съсредоточавало всичките си сили и цялата си обич към своята личност, при втората фаза не съзнанието – той разширява своята обич към близките в семейството, а по-късно в племето и народа. И заради благото на семейството и народа или племето – отделният човек се е жертвувал. Тъй съзнанието се разширява. Но все пак то може да се уподоби на състоянието на какавидата в пашкула, защото отделните семейства и отделните племена и народи, обособявайки и отделяйки се един от други – издигали са стени помежду си и са живели като в затвор. Та това е състоянието на съвременното човечество. То изобщо взето преживява фазата на какавидите в пашкулите – то се е разделило на семейства, класи, народи, раси и всяка група желае и се стреми да осигури своето благо – макар и в ущърб на другите групи. Това е същият егоизъм – разширен в семейството, народа, расата. Личният егоизъм е пораснал и взел формата на семейния, народния, расовия егоизъм.
В развитието на човешкото съзнание може би тези форми на личен и народен егоизъм, на лично и групово обособяване да са били необходими и да са имали известен смисъл. Може би в миналото да са били нужни – но днес човешкото съзнание вече надраства тези форми; понеже страданията на живота го заставят да признае, че стремежите на разумното същество не могат да се постигнат в тези форми на лично, семейно, народно отделяне, обособяване, осигуряване и водене борба с другите личности, семейства и народи.
Човешкото съзнание встъпва в третата фаза на своето развитие, във фазата на пеперудата, която е пробила пашкула, изхвръкнала е – следователно, избавила се е от всички ограничения на какавидата в пашкула и се радва на светлината, простора и свободното движение. Така и в човека се пробужда вече космическото, мировото съзнание – човек съзнава, че животът не е само в неговата личност; нито само в неговото семейство, в неговата класа или в неговия народ, а че животът е един във всичко живо – в всички хора и във всички същества, само че се проявява в разни степени, в разни форми, цветове и тонове – в едно дивно разнообразие, което именно създава мировата хармония и красота. И главното човек разбира, че истината за смисъла за назначението на човешкия живот, което умът на човека търси, че красотата, хармонията, за която жадува човешкото сърце, че благото и радостта, които реализира човешката воля, са възможни само тогава, когато човек разшири своята любов към всичко живо, когато обгърне с нея не само своя народ, не само човечеството, а цялата природа – цялата вселена. Само тогава човек намира себе си, познава същността на своето същество, която не е ни във физическото тяло, ни в ума – а в онази разумна сила и светлина, която се проявява в мисли, чувства и действия.
Днес има много хора, едно голямо социално движение, което чрез насилие и социална революция иска да разреши противоречията в соц. и международния живот. Това е все същото да искаме да накараме какавидата да стане пеперуда. Но това е невъзможно. Никакъв свободен и радостен живот не е възможен, докато човек не разшири своето съзнание и своята лобов към всички живи същества, докато не познае себе си като разумна светлина, а не като физическо тяло само, докато не познае единството на цялата вселена, единният живот. Изобщо всички социални учения, които с насилие искат да преустроят съвременното общество почиват на положението, че битието определя съзнанието и че съзнанието само по себе си е в пълна зависимост от условията. По този начини те омаловажават значението на личността. Всъщност – онази разумна сила на живота, която се е проявила и се проявява у хората – тя е причина за всички форми, тя е създала философиите, религиите, науките изкуствата – всичко това е дело на човека. Е, добре, кое стои по-високо, делото или твореца който го е създал? И кой ще промени сегашните форми на живота, ако не пак онази разумна творческа сила, която във взаимодействие със средата (но не обусловена изцяло от нея, защото тя се подчинява на свои закони) – ще измени сегашното състояние и ще създаде нови форми? Кой кого създава, пашкулът – какавидата или какавидата – пашкула? И кой може да накара какавидата да стане пеперуда, освен естествения процес на растене и онази вътрешна сила у нея, която във връзка с условията се проявява по един или друг начин. Следователно, основното заблуждение у съвременните хора, които искат чрез насилие и кървава революция – да изменят съществуващия строй е, че те не спазват естествения процес на развитието и потъпкват най-ценното в човека – неговата свобода, при която само е възможно творчество и хармония. Новото общество от свободни хора в свободни братски комуни е възможно само тогава, когато революцията стане вътре в тяхното съзнание и те се обърнат от какавиди на пеперуди, когато надраснат както личния, така и класовия и народния егоизъм. Тогава ще се срутят всички закони, ще изчезнат всички прегради, светлина ще озари умовете на хората и животът ще бъде свободен и радостен.
Животът на човека може да се оприличи още на житното зърно, което посяваме. И ето – житното зърно ще ни каже в какво се състои разрешението на противоречията – в жертвата. Но що е жертвата? Жертвуването не е тъй страшно, както си мислим. Да се жертва човек – значи да познае, че животът не е във формите. – Житното зърно вярва в слънцето и затова, след като неговата форма се разруши – то пуща корени в земята, стъбло, клончета и листа във въздуха. Сега, за да расте житното зърно, нужна е светлина, нужна е и влага в почвата. Влагата ще послужи да се хранят корените – като смучат сокове, а светлината, за да възприемат листата жизнена сила, необходима за житното зърно. Тогава като резултат се явява течението на соковете – отдолу нагоре и отгоре надолу, растенето, цъфтенето, зреенето и плода.
По същия начин, за да има растене на човешкия живот – нужно е човек да разбере и приложи основния закон за самопознанието, за различаване живота от формата и произтичащия от него закон за слънчевата любов, закон за жертвата. Той трябва да се пожертвува, да пусне корени дълбоко в почвата т.е. да се впусне да помага в своята среда, подтикван от благородните подбуди на своето сърце, от чисти желания; нужно е да пусне стебло, клони и листа да пречиства своите желания и чувства чрез възвишени слънчеви мисли – чрез светлината и тогава човек ще гради своята воля, ще расте правилно.