Ели
ОТНОШЕНИЕ КЪМ ВЕЛИКОТО В ЖИВОТА
Най-голямата грешка на хората е, че те много малко мислят. Вследствие на това, те рядко си задават въпроса как трябва да живеят за да бъдат полезни за себе си и за другите. Те не мислят и не разбират какво значи да расте човек, да се усъвършенствува. А въпросът за растенето и съвършенството на човека е въпрос важен, както за всеки човек - прост или учен, така и за обществото. Само когато в едно общество има личности отишли напред в своето съвършенство, само тогава това общество е добро и върви по прав път. В случая, думата съвършенство не се разбира като развитие само на ума, растене в технически знания - ако е за „технически" знания, днес целия свят е пълен, с такива хора - думата е за едно душевно, духовно съвършенство, при което и простият, и ученият имат богата духовна опитност в живота и могат да я проявят в ежеминутна разумност, напредничавост, благородство и творческа, високо идейна воля. Труден е пътят до тази духовна опитност, до това душевно съвършенство. В тяхното достигане, за да тръгне нашият живот по път целесъобразен и смислен, по път на правилно лично развитие и цялостно обществено изграждане, необходимо е човек да съзнава дълбоко в себе си - защото, само ако човек съзнава, ще разбира какви отношения трябва да изгради с всичко, което го заобикаля - вън от него и вътре в него. И от опитността на всички, които са вървели по трънливия път на лутанията, които са почвали от уреждане на своя личен материален живот, на своя дом, на своето семейство, на политическия живот и порядък - все неща, поглъщащи цялото внимание на човека навън - и са намерили пътя, за нас е ясно, че най-важното отношение в живота е отношението към Великото.
Великото в живота е Първопричината - този Разум, който владее във всичко и който представя подтика и целта на развитието, на еволюцията. Великата хармония, която владее в цялото мироздание, в цялото творение са достатъчни да ни подскажат за първичния Разум в битието, който обуславя всичко и има отношение към всичко. От тук и отношението на всичко към Великото, към Първопричината. И щом нещата се обуславят от Великото в живота, явно е че за да се развиваме правилно, ние трябва да съградим най-първо нашите отношения към Него. В този кръг на мисли, ние намираме у Учителя в една от недавнашните му беседи онези отношения, които трябва да изградим към Великото, за да вървим в пътя. Така, както са изказани от Учителя, тези отношения към Великото се нуждаят от правилно разбиране и изживяване. Само тогава, ние ще се освободим от несъвършенството и условностите на думите, натрупани през вековете и ще проникнем в тяхното вътрешно съдържание.
И тъй, нашето първо отношение към Великото, към Първопричината, първичния Разум е вярата. „Бог обръща внимание на ония, които вярват", казва Учителят. Върху вярата Учителят е говорил твърде много. За него тя няма нищо общо с вярата на черквата и с вярването на обикновения човек. Тук не му е мястото да правим разбор на всичко, което намираме в беседите върху вярата. Напоследък, Той даде едно ново определение за вярата, което хвърля нова и голяма светлина. „Вярата самоопределя. Самоопределянето е път на Божествена необходимост ". А човек, който е самоопределен, той има знание и сила. Затова У. казва, че силата и знанието зависят от вярата на човека. Вярата е израз на едно дълбоко вътрешно знание и опитност. Нищо не е постижимо в живота без жива вяра. Пътят на гениите, на великите хора, па и на всеки човек, който може да постига нещо, е осеян само с онова, което тяхната вяра може да им даде. И в зависимост от тяхната вяра, те са постигали нещата. Затова, излизайки от тази дълбока опитност на живота, Учителят казва: „Вие дотолкова ще имате успехи в вашия живот, доколкото имате вяра". В този път на постижения, нам ни става ясно, че наистина човек трябва да е самоопределен и разбираме, че вярата самоопределя. Самото самоопределяне е насочване на нашия живот в пътя на Великото.
Едно друго отношение към Великото в живота е онова правилно изявление на вътрешния живот. Учителят употребява израза: „правото предаване на нещата" и подразбира правото, неизопачено предаване на вътрешния живот. Вътрешният живот е пряката връзка между нас и Първопричината, чрез него ние се добираме до разбирането на Истината. Да бъде проявата на човека пряк израз на изживяваната Истина, ето смисъла на тези думи - смисъл, който може да стане понятен само когато човек живее не както в своето вечно всекидневие. В нашия стремеж да очистим всекидневник си живот от наслоенията на вековете и традицията, ние ще минем по пътя на страданията. Страданията са един неизбежен път за вътрешното освобождение от всичко, което ни свързва с миналото и традицията, които спъват човека да изяви своя вътрешен живот - живота на Истината, да върви в пътя на Великото.
Освобождението от миналото и традицията е тясно свързано с няколко осъществени придобивки, това са „Спокойствието на духа" и „търпението". Спокойствието на духа определя пътя на човека. Човек, който върви по пътя на Великото, върви в пътя на Истината, той има това дълбоко вътрешно спокойствие. Него нищо не е в състояние да смути, защото той знае, че върви в пътя, който винаги дава добри резултати. „Докато човек се смущава, той е на крив път", казва Учителят. За нас ,,спокойствието на духа" е една жива мярка на пътя. Вътрешните смущения са израз винаги на отклонение от пътя. Целият „психологизъм” на съвременния свят, всичките му душевни борби са ярък израз на това отклонение от пътя. Непознати са всички тези работи на човек, който върви в пълно съгласие с вътрешния живот, с Истината, който върви в пътя на Великото. Борбата със себе си и в себе си е саморазяждане. Ето новото учение. Учителят предлага един велик метод и мярка: „спокойствието на духа", чието осъществяване е израз на друг, по-съвършен живот. „Спокойствието на духа" е един метод за справяне със себе си и неутрализиране на киселините на недоволствата, които правят човека сприхав, неблагоразумен и прибързан. В този смисъл, ние имаме работа с един творчески, двигателен процес и „спокойствието на духа" не е заспиване, не е безгрижие, не е отбягване на проблемите на живота, но тяхното правилно разрешение и даване место да работят други сили, произходящи от нашата връзка с Великото.
„Търпението", така както Учителят го разбира се явява в една друга светлина - светлина, която съдействува за изграждане на нашия вътрешен живот - връзката с Великото. Не е търпение това, да търпиш само несгодите, да търпиш несъвършенството и невежеството - лично и обществено. „Търпението е в очакване на онова, което требва да придобиеш. Целият живот седи в онази божественна придобивка, която може да имаме. Тя е придобивка на съзнанието". В този смисъл търпението е един процес на разширение на съзнанието за възприемане на Истината, на Великото в живота. Много философи и моралисти са се занимавали с въпроса за търпението, но такова определение, което Учителят дава, не се среща никъде. В това определение ние виждаме човека в своя истински път на изграждане правилните отношения в живота, въоръжен с онова истинско „човешко" качество - търпението - основа на всяка придобивка и разширение на съзнанието.
Венец на отношенията към Великото в живота е „Изпълнението волята на Бога". Това е да живееш истински, непринудено, в вътрешно освобождение и спокойствие на духа. Да служиш, да изпълниш волята на Бога, това не е външно нещо. „Онова дълбокото начало, което дава сила на човека е да изпълниш волята на Бога. То не е външно служене. Ти в съзнанието си трябва да чувствуваш, че служиш на Бога, че изпълняваш волята Божия." Ето основите на служенето на Разумното, поставени от Учителя. Тука няма черковни догми, няма една норма за външно служене и изпълнение на воля, която е непозната на човека. Това „служене" е тясно свързано с разширението на съзнанието, в онова разбиране, че „Истинския живот е Божественият живот" - този живот, който произтича от Върховния Разум в природата. Да живее човек в пълна хармония с него, ето в какво седи изпълнението волята на Бога. Затова пък се иска едно истинско разбиране за важността и същността на нещата. Днес хората гледат все да подобрят условията на живота. Създават цели учения и философии в това направление, ала животът си остава все неподобрен и несъвършен. Това ще бъде все така, докато човек не придобие едно истинско разбиране за нещата. Учителят казва недвусмислено: „Добрите условия зависят от разбирането на човека. Не очаквайте да се подобри Вашия живот, трябва да се подобри Вашето разбиране. Животът сам за себе си е подобрен". Да може да се схванат тези велики мисли, необходимо е човек да е минал през дълъг път на съграждане своите вътрешни отношения с Великото. Този път ще го доведе до самия живот. А който живее във връзка с Разумността в природата, той я същевременно разбира.
„Няма по-велика наука от тази, да разбираш пътищата Божии", казва Учителят. Излишно е да се обяснява и да се изтъква красотата на тази мисъл. Тя ни обръща внимание към „пътища", идващи и водещи в други светове, далеч от нашия човешки свят, пълен с недоразумения, ежби, невежество, липсва на добра, разумна воля за творчество и т.н. „Пътищата Божии", ни разкриват истинските отношения на нещата. Те хвърлят онази светлина, която прави нашия живот съвсем друг. В това разбиране на нещата, на „пътищата Божии" е тайната на нашето отношение към Великото в живота, от което ние зависим.
