Защо не можете да видите, ако не живата, то поне четирицветната репродукция на пеперудата Caligo brasiliensis. Да я видите кацнала, но не права, а обърната. Пеперудата тутакси ще ви порази: същинска глава на кукумявка - толкова е поразителна приликата. От двете крила, обагрени като перушината на тази нощна птица, ви изничат две неподвижно вперени очи. Как студено бляскат широките зеници! И знаете ли, що придава илюзията на студен блясък? Към долния край на зеницата има бели петна - като отражения на светлината. Виждате, нищо не е забравено, за да произведе илюзията на живо око.
Работила е сякаш майсторска ръка на художник, който познава всичките тънкости на живописта.
Що търси този жив образ на кукумявка, нарисуван с такова неподражаемо изкуство от ръката на неведом художник, върху трептящите крилца на пеперудата Caligo? Трябва да я види човек подгонена от птици, нейни врагове, за които тя е сладка храна - и ще разбере. Тогава тя тутакси кацва на някое клонче, бързо се врътва и обръща, и застава неподвижно: същинско лице на кукумявка! Птиците - уплашени - избягват с крясък. За тях пък кукумявката е страшилище. Пеперудата е спасена.
Мисълта на живата природа, написана върху крилцата на тази пеперуда, е ясна. Ясна е мисълта, написана и върху крилцата на пеперудата Kallima inachus oisduvalii. Написана - не, а живописана. Кацне ли тази пеперуда с разперени крилца, наподобява два листа, допрени едно до друго - с цялата им нерватура. Всичко напомня лист - и изострения горен край на крилата, и удължения като дръжка долен край.
Учените ентомолози са назовали с хубави имена - гръцки и латински - тия явления на наподобяване и по багри, и по форма, явления, които се срещат толкова често в животинския и растителен свят. И изтъкват, че биологичният смисъл на тия наподобявания: „хомохромия", „миметизъм" „мимикрия" - е очевиден: предпазване от врагове. Това наистина е очевидно - и без гръко-латински имена. Но друга една очевидност - че във всички тия явления има разумност - повечето от естествениците не искат да признаят. Защото предпочитат да останат верни на своите предвзети материалистични теории, отколкото на простата, жизнена правда. И те измислят цял един апарат от технически термини - от всевъзможните „тропизми" и „таксии" до „адаптацията" - за да обяснят сложно тия прости иначе, прости по смисъл поне, явления. Интелектът - най-мощният научен инструмент на днешните хора, е достатъчно обигран, за да анализира, „разбере" и „обясни" едва ли не всичко. И неговата аргументация, въоръжавана от цял арсенал термини, действува едва ли не като заклинания върху повърхностния ум на обикновените хора. И наистина, в термините се крие понякога магичната власт на заклинание. Те действуват магически върху незрели умом хора. Позната е слабостта на тия последните към високопарната фраза, гъмжаща от чужди думи, модни термини, научни имена. А един научен термин често пъти не е нищо друго, освен словесно съкращение на едно дълго описание. Нищо повече. Той не крие в себе си никакво обяснение. Механичното пък обясняване на едно какво да е явление - или изобщо на целия феноменален свят - не представя някаква окончателна убедителност за проницателния ум. Дори и когато то е облечено в математична одежда - най-убедителната - когато то може да се прибере в стегнатата форма на едно диференциално уравнение, математикът-съзерцател не се поддава на неговата заклинателна власт. Защото знае - пак по математичен път - че ако едно явление може да се обясни механически по един начин, то може да се обясни пак така и по безкрайно много начини. Ето защо една теория сменя друга, една хипотеза - „по-удобна", както би се изразил Анри Поанкаре - заместя друга, една философска система оборва и заменя друга. Как стават тия работи, познаващият процесите на научното и философско дело - знае. няма да се спирам да обяснявам. Исках само да подчертая, че прости, почти очевидни истини, които природата е изразила ясно и недвусмислено на своя жив език, се тълкуват често предубедено за угодата на някаква изкуствена теория, особено пък - както в наши дни - тя е призована да слугува на партийни или идеологически цели.
Ето, вземете, да речем, приведеният пример за пеперудата Caligo brasiliensis. Тя, като повечето насекоми, има врагове - птици, на които служи за храна. Трябва някак да се опази. И тя ли, природата ли, въобще някой - нека не отиваме засега по-далеч от редуцирания език на фактите - изписва крилата така, че да наподобяват лице на кукумявка - плашило за птиците. Ясно е, че налице имаме цяло разсъждение, присъщо на един мислещ разум. Пеперудата - ако е тя самата - сякаш е изучавала своите врагове. Узнала е, от що се боят те, от какво бягат. И е „измислила" средство за защита - да нарисува върху себе си, па и с цялата си форма въобще да наподоби образа на кукумявка - плашило за нейните врагове.
Това е, което просто и чисто, ни се налага от наблюдение на фактите. Тия факти могат да се тълкуват и обясняват всякак - от едно или друго становище, но те все си остават това което са: стъпки на една мисъл - ясна и очебийна. И никакво логическо извъртане не може да я измени. Дали за обяснението на тия факти ще се повика някаква „целесъобразност", или „инстинкта" - който при последна сметка се разлагал, според някои съвременни учени, на биохимични съставки, свързани в цяла верига „тропизми", „условни рефлекси" и пр. и пр. - безразлично е. Дали тук хората виждат само сляпа работа на материята или участие и на разум, дух - безразлично е. Има нещо - както и да го наричаме. Най-после и нагон да е. Че ако нагонът може да върши такива чудеса, той е нещо велико! И от материален произход да е - какво лошо има най-сетне в тази поругавана от някои, величана от други, материя? Какво е крива материята за недоразуменията на хората? И какво печели или губи тя, ако ù приписват или отричат самостойно и изключително битие? Тя съществува и ни се налага. Днес хората се борят за имена, чийто жив сок интелектът е пресушил до капка, та са заприличали на скелети или на призраци. Ето защо, навсякъде в света - под една или друга форма - е обявена война на интелекта.
Хората започнаха да се боят от този механизиран свят, в който като призраци се носят безжизнени термини, логически схеми, статистични таблици, мъртви цифри, сухи понятия. И те започват да търсят освобождение от този свят на интелекта, в който всеки средно развит човек, удобно настанен в някое кресло, с едно натискане на разни логически копчета, може да разрешава всякакви проблеми. Интелектът прилича на търговец, който вижда наредени и отбелязани в неговия тефтер разни стоки, брои ги, пресмята техните условни стойности, превръща ги в парични еквиваленти, но отде и как са дошли тия стоки, кой се е трудил с пот на челото да ги изработи, какви сили - и природни и човешки - са вложени в суровите материали, от които те са изработени, от всичко това той ни най-малко не се интересува. Седи си и само доволно брои, тегли и пресмята. Колко просто! И затова ние присъствуваме на известни явления в света, които будят усмивка. Ето запример някой философ съчинява една „нова" етична система - написва, да речем, една етика на любовта, в противовес на „етиката на дълга". Дроби, разлага, анализира, преценява понятието за любовта, мъчи се да определи етическата му цена, да установи върховната му житейска стойност. А преди 2000 години, великият Назарянин, когото юдеите разпнаха на кръст, живя любовта и чрез мистерията на Голгота вля магичната ù сила в душата на Човечеството, та го възроди за нов живот. Той живя любовта и благодарение на него - по живите пътищата на живота - тя пръсна лъчите си и в мозъците на хората, за да могат поне мисловно да се издигнат до нея, да могат сега да я тълкуват логически и да градят върху нейните основи своите етически системи.
Живеят я и мистиците - поетите на Любовта. Тя преизпълня душата им и върши своето жизнено чудо чрез тях. И от изблика на любовта, от препълването на сърцето, те понякога изричат думи, които цъфтят в поетични образи, обличат се в символи, губят се в загадки. Но логически, „научно" мислещите люде, сматрят думите им за глосолалия на психопати, за бълнуване на фантасти. Защото не са изречени - и не могат да бъдат изречени - на техния научен жаргон.
Ала в края на краищата, кой повече знае за любовта - младата ли девойка, в чието сърце се пуква пъпката на любовта и цъфва в дивен цвят под лъчите на великото Слънце на Живота - или привърженикът на „етиката на любовта", който я изучавал по книги и знае много и логически да каже за нея?
В наши дни - край на една епоха - хората бягат от мъртвителния свят на интелекта, господствуващ от една страна в материалистичната наука, от друга - в съвременния рационализиран строй по две „ирационални" посоки - по посока на интуицията и по посока на тъмния инстинкт.
И затова ще чуете да звучат в съвременна Германия, да речем, из устата на интелектуалните творители на „третия Райх" формули като тази: от „Логоса" към „Биоса". (Ludwig Klages). Ще чуете да се проповядва почти с пророчески патос (Gottfried Benn, Spengler), поврат към тъмното царство на инстинкта - животинската стихия, в която се чувствува живото туптене, глухия звън на прадядовата, дива кръв, към култа на „силния" (Fuhrer`a), на човека-хищник (Raubtier на Шпенглер) и ред други лозунги - защото в днешните времена на уличен, площаден живот, това са само лозунги, а не биологически реалности.
Така хората, морни от цивилизацията, искат да се потопят отново във волната стихия на инстинктите, в която се чувствува поне елементарния жизнен трепет, първичния жизнен устрем на звяра. Искат да се върнат към епичните времена с техния жизнен синкретизъм, към стихията на хероите. Но напразно! Ония, които някога вихрено са препускали по дивите степи с кръв, кипнала в изпънатите жили и с мишци, изопнати като тетива на лък, няма да се върнат жизнено в същата форма. Те се връщат в своите потомци само интелектуално - като желани образи, като копнеж и жажда към биологичния си произход. И затова всичките тия движения на запад имат изглед на площадни пародии и характер на атавистични поврати. В тях звучи не бодрата воля за живот на жизнените правди, а трагичната „воля за гибел". Ала те са ония психически акумулатори, в които се натрупва разрушителната енергия за бъдещата война.
Изтъквам бегло всичко това като личби на времето. За тоя, който разбира, те са дълбоки символи и ясни предзнаменования. Ще кажа още само едно: че много от това, което сега идва в света съвсем не е нещо ново, то не е биологически живо, а само повторение и образ: крилата на пеперудата не се превръщат в жива кукумявка - от тях ни изнича само образът на нейното лице.
Г.
