Списанието в PDF

Година 2, Брой 1-2

(януари 1921 г.)

1. Новото човечество — Фалитът на старите идеи — Белият комунизъм.

2. Нова Естетика: 1) Из „Трепети на една душа“ (сонети), от Ив. Толев: I. Гретхен. II. Пиявицата. 2) Поздрав от гората, разказ от П. Списаревски.

3. Боян Боев. Отношението на окултизма към естествените науки.

4. Буе де Вилие. Какво ще станем след смъртта (научно изследване).

5. Мистицизъм. Мистицизмът в бившия руски дворец. — От Г-жа Крюденер до Разпутин.

6. Алан Кардек (животопис и обществена дейност), с портрет. — Катехизъм на прераждането.

7. Емил Дермангем. От биологията към мистицизма.

8. Пр. Мълфорд. Бог в дърветата.

9. Норман. Хипнотизъм и окултизъм.

10. Психография или фотография на мислите, от Фридрих Феерхов. I. Понятие и същност на психогона (с една снимка).

11. Тод. Из поемата „Озирис и Изис“.

12. Ив. Карановски. Горнякът (разказ).

13. Физиогномия. Носът. Човешкото същество, отбулено чрез формата му (Глава I) от А. Бюе.

14. Кабала. Елементите на Кабалата, изложени в десет уроци.

15. Проф. Нестлер. Хирогномия. 12. Хирогномия на детската ръка.

16. Астрономия. Големите изригвания на слънцето (с една снимка).

17. Астрология. Планетата Юпитер и влиянието й върху земята и човека

18. Духовна опитност (факти и доказателства за силата и еволюцията на човешката душа). Случай на прераждане в България. Телепатически сеанси на Д р Радван в София (с портрет).

19. Книжнина.

20. Разни вести: руският писател по окултизма Гр. В. Бостунич. Теорията на Айнщайна .

Новото човечество

Фалитът на старите идеи — Белият комунизъм

Цели две години се изминаха от свършека на общоевропейската война, но човечеството не е направило до днес нито две крачки напред в пътя към новата духовна култура. Даже в Русия, дето кръвопролитията продължават, още няма изгледи, че скоро ще се възстановят условия за мирен труд и духовен напредък. Напротив, има достатъчно основание и много признаци да се очаква, че движението ще премине сегашните граници на съветската държава и ще се разпространи другаде, дето е създадена благоприятна почва, за да се приложат принципите, ако не и методите, на червения комунизъм. За да възпрат разливането на руското море извън бреговете му, дълбокоумните управници и дипломати във всички държави денонощно измъчват умовете си, за да измислят някакви прегради против него: срещат се в разни конференции и „лиги“, препускат от столица на столица, посрещат се и се изпра щат тържествено, всред ръкоплясканията на любопитните тълпи, жадни за зрелища, уверяват се във взаимни симпатии и привързаност, „осигуряват“ се с щедри обещания, „малки“ и „големи“ съглашения, съюзи, споразумения и пр. Но всичко това е напразно: изглежда, като че ли меродавните фактори в „културните“ държави са обхванати от един кошмар, който ги е хвърлил в страшна тревога и ги е заслепил дотолкова, че да не могат да видят истината и да тръгнат в правия път, единствен за спасението на народите.

Стари хора със стари идеи — това са водителите на съвременното човечество Техният общ принцип, който от край време се прилага, е: човек за човека и народ за народа е —- вълк! Лъжат и крадат отделните личности, мамят се, ограбват се и се убиват взаимно и народите. И едните, и другите служат единствено на своя егоизъм, като всеки човек и всеки народ вижда щастието и благополучието си в нещастието и злополучието на другия човек и на другия народ. Никаква правда, никаква любов и никаква милост към равния и слабия! Земята принадлежи общо на всички хора, които са длъжни да я обработват задружно и имат право да се ползват еднакво от плодовете на своя труд. „Не!“ — провикват се хората със старите идеи — „не трябва и не може да има никакво равенство и никакво братство на земята, а всеки по-силен човек или народ има право да потиска и да ограбва по-слабия до крайното му умаломощаване или унищожение, като, за постигане на тая цел, позволени са всякакви коалиции, съюзи и сдружавания на човеците-вълци или народите-вълци“. Вместо благородно съревнование в полето на честния труд за общо благо, навред се наблюдава едно лудешко надпреварване за материално и икономическо надмощие, дори за изсмукване жизнените сили на отделната личност или на някой народ. Викът „vae victis“ — тежко на победения — се повтаря, след толкова векове, и днес!

Учителят на Бялото Братство, обаче, издига лозунгът на братството между хората и народите и възглася: нека приложим Христовото учение, защото само в него лежи избавлението на света от страшното зло! Той казва: дружествата за осигуряване на отделните личности, както и международните съюзи за осигуряване на отделните народи — това са гробищата на съвременното човечество. От тия свои стари идеи съвременните хора само умират: те не виждат, че с взаимните си застраховки изкопават само своите гробове, защото застрахователните договори налагат безполезни задължения, които изтощават народите. Поради тия стари идеи, изучването на живата природа е дало възможност на хората, напр., да изнамерят летателните машини, не с цел да послужат с тях на общия напредък, а да се избиват. В служба на взаимната изтреба и експлоатация на хората са турени и всички други изобретения на човешкия ум. Даже изкуствата служат на злото: напр., чрез архитектурата се издигат грамадни и тъмни здания, мрачни затвори или вертепи на разврата, градове пълни със смрад. Такова е обонянието на съвременните хора, такава е културата им, такъв е живота им. С други думи, те правят всичко, само за да умират: режат се, ампутират се, изучват постоянно само анатомията си . . . През миналата война бидоха избити около 33 милиона хора, а в Русия измряха през последните 5 — 6 години около 40 милиона души.

Христос не е проповядвал учение за войни и взаимно унищожение. Той не е имал великолепни здания, не е бил осигурен, не е получавал заплата за своите проповеди и не е изповядвал принципа на частната собственост, от който произтичат на земята всички пороци на алчност и насилие, на грабеж и егоизъм. Неговите основни идеи бяха: безкористието, любовта и братството. Това са и идеите на новото човечество, което ще замести съвременните стари хора със старите понятия и нрави. Това ново човечество ще започне с изучване законите на физиологията, които се коренят в живата природа — създаването на кръвта и функционирането й (кръвообращението), както и образуването на добрите мисли, чувства и желания — и с приложението на тия закони в живота за благото на всички. Физиологията на отделния човек ще ни покаже, по аналогия, каква е физиологията на дома, а от нея ще заключим за физиологията на обществото, на отделния народ и на цялото човечество. Върху тия основни закони на природата трябва да съградим организацията на новия живот.

„Всички трябва да живеят в законите на любовта и братството“, казва поменатият Учител. „Никой народ не трябва да изнасилва друг народ, никое общество не трябва да изнасилва друго общество и никой човек не трябва да из насилва друг човек“. Това е законът на любовта. А законът на братството е: „онзи, който се нарича твой брат, трябва да жертва живота си, имота си и честта си, с една дума, всичко, за теб, и само тогава ти ще видиш в неговото лица живия Господ“ На тия два принципа, главно, Христос е основал своето учение: те са скалата, върху която разумният човек трябва да построи своята сграда и разумният народ — своята държава. Трябва да се стремим не само към благото на отделната алчност, на отделното общество или на отделния народ, а към благото на всички разумни същества, на цялото човечество, без разлика на народности и вероизповедания. Един алтруизъм без условности и без граници — ето идеалният, божественият метод на новата култура, на новия живот!

За тоя нов свят се загатва още в Откровението, дето е предсказана и сегашната всеобща криза. „И знамение голямо се яви на небето — жена, облечена със слънцето, и луната под нозете й, и на главата й венец от дванадесет звезди. И тя бе непразна и викаше от болезни и мъчеше се да роди... И роди дете мъжко“ (гл. 12; 1—2 и 5)· Болестите на тая жена са сегашните страдания на човечеството. Те са необходими за неговото развитие. Когато се роди детето, страданията на бременната жена ще престанат. И човечеството, бременно сега с една велика идея, ще роди новата епоха или, както се твърди в съвременния окултизъм, от слънцето иде една нова вълна, която засяга мозъците на духовно напредналите хора и последните се стараят да реализират идеята. Тия хора са същите ония 144 хиляди, за които се говори пак в Откровението (гл. 14), които са били видени да стоят с Агнето на гората и имали името на неговия Отец написано на челата си. Те са избраниците, които се намират сега на земята въплътени, работят като писатели, поети, проповедници, учители и др. и подтикват човечеството в новия път. Тяхното число 9 (1+4+4) е резултат от една дълга еволюция, като хора, които имат всички благородни качества в положителен смисъл. За тях се казва: „и никой не можеше да научи новата песен пред престола тъкмо стоте и четиридесет и четири тисящи, изкупените от земята, от човеците, девствени и непорочни пред престола Божи“. А веднъж изработили в себе си тия свои качества, те създават сега условията за новия живот на земята, чрез прилагане принципите на Христовото учение

Законът на братството трябва да се разбере и приложи от всяка личност. Майките и бащите са длъжни да насадят в душите на своите деца чувството на божествената любов към всеки жив организъм на земята, бил той човек, животно или растение, защото всичките тия последните са нашите ближни. Не лъжете, не ограбвайте и не убивайте никого: нито човека, нито животното, нито растението. В природата има еднакви закони за всички, и когато дойде времето, всеки се самопожертва за благото на другия. Ако не стори това доброволно, природата го прави, за да приложи закона на братството. Тя не позволява да се яде безнаказано от забранения плод, за който се говори в I-а глава на Битието: егоизмът във всичките прояви на живота се забранява. И родителите трябва да изкоренят от душите на децата си всека следа от егоизъм. Те за туй именно са се самопожертвали и отглеждат децата си безкористно, т. е. без да им плаща никой за техния труд. Същото трябва да вършат и учителите — да учат и възпитават даром, свещениците — да не вземат никакви пари за служенето си, лекарите също, и пр. Всичките те трябва да напуснат сегашните си разбирания и да възприемат новите. Само така животът ще се обнови и подобри.

И общественият строй трябва също да се съгради върху законите на любовта и братството. Никакви други закони и никакви писани конституции не са нужни. Каква конституция има в един дом, в който родителите и децата се обменят с чувството на божествената любов? Има ли в такъв дом престъпления и нужда от наказание чрез физическо насилие, има ли нужда от принудително лишение от свобода и от светлина, потребен ли е затвор? Разбира се, че при действието на чистата любов, всяко наказание или насилие е нещо непознато и непотребно. Благотворните вибрации на това възвишено чувство са достатъчни да отстранят всека лоша мисъл, дошла отвън у детето, да пречистят всяко низко чувство и желание и да предупредят всяко престъпно действие. Родителската любов, ако носи всичките“ качества на божествената, е в сила да претопи всека нечистота в детската душа и да я отстрани. Същата роля трябва да изпълняват в обществото учителите, духовниците и политическите дейци. Училището, църквата и политическите институти трябва да се построят също така върху принципите на Христа за любовта и братството, ако искаме да тръгнат всички в правия път. И тогава всичко ще се опростотвори, ще настане ред и хармония всред разните обществени слоеве, работите на всички ще преуспяват, ще има плодородие и благоденствие. Но ако тия закони не се приложат в скоро време, катастрофата е неизбежна . . .

И действително, както твърди Учителят на Бялото Братство, в света иде една голяма катастрофа, но тя, разбира се, ще разруши и помете само ония човешки построения и творения, които имат солидни основи, ония дървета, които нямат здрави корени. След като очисти всичко, което е слабо и гнило, ще остане само здравото в света. В висшата механика на окултната наука е установено, че на всеки сто милиона обръщания на едно колело има едно изключение. Такова колело или кълбо е и нашата земя. Понеже тя е направила сто милиона такива обръщания около слънцето, изключението ще се изрази или катастрофално, или благотворно. Това изключение иде сега, по силата на казания неумолим механически закон. И слънцето, като е направило в 20 милиона години също толкова обръщания, ще направи и едно изключение. Следователно, в света идат сега две изключения. Ако при тях ние, със земята, се попаднем в низходящата степен, цялата слънчева система ще угасне и нашето слънце ще потъмнее, а ако се намерим във въз- ходещата степен, енергията на слънцето ще се удесетори, поради което животът на земята ще стане невъзможен. При тия изключения всеки човек трябва да бъде готов. Затова и Христос е казал: „блажен е онзи раб, който господарят го намерил буден“. И ония, 144 хиляди бели братя, за които споменахме по-горе според Откровението, ще употребят двете изключения, за да се създаде „новото небе „ и „новата земя“ т. е. новото човечество (гл. 21;1). Те са, които се намират навсякъде, виждат всичко, което се върши явно и тайно от човеците и ще съдят всички за делата им Това говорят данните на окултната наука, които са много по-стари от тия на съвременната официална наука. Последната има сведения само за събития от 8 хиляди години насам, а окултната наука ни учи за факти от много по-отдалечени епохи, тъй като човекът е живеел много по-рано. А законите на Бялото Братство не са се изменили в течение на всички векове нито на една сто-милионна част.

И така, трябва да проникне Христос в нас и около нас. Крайно време е всички да съзнаем необходимостта да прегърнем законите на любовта и братството и да ги приложим в живота. В България е турено началото. Делото на Христа е започнато и напредва crescendo. В много места вече са основани бели комуни, в които учениците на Всемирното Бело Братство полагат усилия да осъществят, при дадената фактическа обстановка, принципите на Христа. Тия братски общини са още оазиси всред пустинята, но напълно сигурно е, че те ще покрият цяла България, и от пустинята ще остане само един жалък спомен. Чрез взаимна божествена любов и преданост, работниците на Христа влагат общия си труд за обща полза. Една възвишена духовна дисциплина и безкористна подкрепа владее между тях. Особено у младежта, стремежът към образуване на бели комуни и реализирането на истинското братство в България е достоен за удивление. Той ни изпълва с радост и вяра в светлото бъдеше на българския народ. Нека от този прекрасен земен кът, дето Бог е поставил нашия народ да живее и се развива, излезе и се разпространи навред идеята на белия, безкръвния, Христовия комунизъм, в който лежи избавлението на всички хора и на всички народи. Нека захвърлим вече оръжията на лъжата, злобата, омразата и смъртта и нека воюваме с истината, правдата, любовта и божествения живот! И нека никой да не се плаши от червения комунизъм: ония, които сега му служат, са наши братя, с които можем да се разберем, защото няма какво да делим с тях на земята. Макар и да не вярват, за сега. в Бога, те не могат да нямат обич към ония хора, които не правят зло, а това е първото условие за взаимно разбиране и съвместен живот в пътя на доброто.

Прочее, старото човечество си отива — да живее новото човечество! Нека станем негови членове, граждани на новата култура!

*

НОВА ЕСТЕТИКА

Из „Трепети на една душа“

(СОНЕТИ)

ГРЕТХЕН

На Е. В.

Из бисерни води изплува в миг сирена

с разпуснати коси и страстно дишащ взор,

и нежно, на брега примамливо опряна,

зовеше, шепнеше, във таен разговор . .

Тозчас косите й засъскаха кат змии

и пламнаха със жар два въглена-очи,

за буйни сладости в несбъднати оргии

тяло си алабастър отчаяно сгърчи . . .

Коварна Гретхен, скрий отровното си жило:

душата нивга то не би ми доближило,

кога ме ти лъстиш с лукавите уста . . .

Но теб, ехидна зла, стократната награда

ще ти въздам, щом кат с целувката на ада

предателски дръзна да оскверниш Христа . .

ПИЯВИЦАТА

„... Нечестивият взема и не връща,

а праведният помилва и дава ...“

Пс. 37; 21.

Аз бях във пусто, ЧИСТО место, дето

се къпех само в слънчеви лъчи,

и в нега сладка плувах из Небето,

без облак нявга да ме помрачи.

Но нечестивият и там се мерна,

за да разкрие прелести безкрай,

да пие кръв, пиявицата черна,

и царствата си да ми обещай . . .

Напи се жадно тя с кръвта ми чиста,

без да смути душата ми лъчиста,

и падна в преизподнята — в калта . . .

Тогаз духът, по-лек и от зората,

хвърлил окови, с радост непозната

към светлите чертози отлетя ....

Иван ТОЛЕВ

ПОЗДРАВ ОТ ГОРАТА

На Олга Славчева

В ранно утро, преди изгрев слънце, пребродих обширните росни ливади на заводското землище и влязох в гората да набера обещаното цвете.

— „Хубава си, моя горо, миришеш на младост“, бяха моите приветствени думи към гората, която, като благовъзпитана дама, вежливо се поклони и, като узна моето намерение, смутено ми каза:

— Навярно, искате да зарадвате некого с нашите красоти, които Създателят ни праща всека пролет?

— Съвършено вярно, уважаема госпожо, обещах на едни наши деца букет от момина сълзи.

— На едни ваши деца? учудено и донегде уплашено, гората запита. Нима те не могат сами да си наберат? Аз мисля, че ако те знаеха колко е тук всичко хубаво, биха непременно дошли.

— Не ще съмнение, но те са така обвързани с градския живот, та не могат да напуснат града и да ходят по гората.

— А, вашите деца в град живеят, с видима тъга продума гората. Като е така, продължи тя, представям си тяхната радост, когато те получат букета. Наберете им, моля Ви, много, много, колкото искате, можете да наберете, докато е рано.

— Докато е рано! Защо трябва да се бърза? Нима късно не може да се бере? Може-би искате да кажете, че цветето ще повехне, когато слънцето встъпи в своите неограничени права? Но аз няма да го оставя без грижа. Ще го туря на сянка и в един голям съд, пълен с прясна изворна вода, дето то ще прекара, без да познае жестоката си съдба.

— Друго искам да кажа, господине, което Вие никога не бихте предположили. Вие, макар че носите върху плещите си половин век, пак не бихте могли да знаете за оня, стар колкото света, конфликт между обитателите на девствената природа и коравосърдечните културни диваци на отровния градски живот. Вие не гледайте, че природните инстинкти карат живите творения на Създателя да се взаимоизтребват, за да поддържат живота си. Колкото се отнася, обаче, до защита на общите интереси, то всеки отделен индивид, от което и да било царство на природата, свято почита заветните идеали на своите прадеди — борба против всяко посегателство върху природата. Върху тези идеали е основан един вечен съюз и в минути на черни изпитания, каквито културните диваци на града причиняват на живеещите в трогателна по своята чистота и простота идилия деца на гората, последните проявяват чудна солидарност за протест срещу рушителите на естествения порядък на живота. Ще се уверите сами, ако не успеете да се измъкнете по-рано от тук; сега ще почнат да долитат от разни страни всевъзможни птици и щом Ви видят, че събирате цветя, отвред ще Ви нападнат с най-остри укори. Докато гората говореше, над главата ми високо префуча голяма птица и отмина далеч.

— Кой мина сега? питам гората.

— Това е нощния пазач бухалът, който вече се е сменил от поста си и отива да спи. От него няма защо да се боите, той е безвреден, защото не е ангажиран в никакви дневни разпореждания. Но ето че скоро ще се явят пойните птици и те са, които най- много ненавиждат градските жители. Ако се научат, че цветето е за децата от града, това ще ги ожесточи извънредно много.

— Ку-ку! ку-ку! раздаде се монотонната песен на Кукувицата от върха на един висок бряст.

— Опасна ли е тая птица? попитах аз гората.

— Да, отговори тя, и много опасна. Тя е такава клюкарка, каквато няма да срещнете нигде по света. Тя и по нрав и по натура е едно въплътено отрицание на всичко прекрасно. Забравих да Ви кажа по-рано, че тая птица стои вън от общия съюз. Колкото и да е канена, в името на общите интереси, да влезе в съюза, тя винаги е отказвала, види се, така й е по-добре.

— Но Вие, госпожо, казахте, че Кукувицата е опасна, обаче, не ме посветихте в нейната опасност. Мога ли да зная? . . .

— Да, имате право, извинявайте: аз се отклоних. Кукувицата се занимава главно с клюкарство; гледа да скара хората и после да се смее, когато те се хванат за косите. Тя, да Ви види, веднага ще обади на свраката, че ви видела при мене, а пък свраката — само това чака: цел ден от клон на клон, от плет на плет разгласява и станало и нестанало.

Още недовършила гората приказката си, и ето свраката пристига и право при кукувицата кацна.

— Навярно, нещо се е случило, та дошла да й обади, дума ми гората. След малко и двете птици бързо отлетяха в противоположни направления. — Знаете ли къде отлетяха тези приятелки?

— Не мога да зная.

— Ще видите след малко що народ ще се събере тука. — Ето на, чувате ли кълвачът как трака с яката си човка по дърветата? Това е сигнал за събиране. Той е нашия глашатай. — И глашатая все повече и повече биеше своя барабан, като канеше населението на общо събрание.

— Но, доколкото зная, кълвачът е едно честно момче, как така се е отдало на услугите на кукувицата и още и на свраката?

—·Наистина, господине, кълвачът е много честна личност; аз го познавам отдавна, но той е ожесточен. По-рано беше много порядъчен, идеалист от първа степен, но откак Кукувицата успя да влезе под кожата му, не мога да кажа. Можете да си представите съдбата на един отчаян младеж, способен някога към най-идеалистични пориви, сега в ръцете на Кукувицата.

— Какво ли не твори животът, госпожо! Но още недоиздумал и ето че се зачу пението на славеи, точно в момента на слънчевия изгрев. Очевидно, славеите изпълняваха обикновения си утринен церемониал, с който изразяваха дълбоките си почитания към тържествуващия цар на деня. Подир славеите, почнаха да прииждат и дроздове, жълтурки, синигери и всевъзможни птички и птиченца, които в скоро време оживиха цялата гора.

— Какво обичате, господине, пита ме един черен красив кос, защо берете нашите цветя?

— С кого имам честта да говоря?

— Аз съм делегат от страна на нашето събрание и съм упълномощен от последното да се явя при Вас и узная: по какъв случай сте дошла тука и с чие позволение берете цветя от нашата градина.

— Уважаеми г. делегати, да се запознаем: — (казахме си имената). Нима има някаква вреда ако набера цвете от вашата градина? Тя е толкова обширна и плодовита, че може всички да задоволи.

— Не е там въпроса, господине. Ние не можем да проявяваме никаква благосклонност към своите най-отявлени врагове.

— „Врагове“! извиках аз. Кои са вашите врагове? Какво зло сте видели вие от мене досега? Моля ви се, пръв път се срещаме и вие ме обявявате за свой враг? Не разбирам, право да ви кажа.

— Вие не сте ли от град? Цветята, които искате да наберете, не са ли за хора от града? Даже, според сведенията, които нашата тайна полиция има на разположение, вие събирате цветя за ваши деца, които живеят в някакъв си там град (думата „град“ косът произнесе презрително).

— Съвършено вярно! Искам да набера цветя за наши деца. Какво престъпно има тука? Нима природата не е за всички?

— Природата е за тогова, който я почита и пази нейните закони. Но който бяга от природата, живее негде в леност, клюки и разврат, като пренебрегва естествения живот пред изкуствения, той няма право на благата и красотите природни. Но това нас не интересува. Не за това ние не ви даваме да си наберете цветя. Ние ви мразим, защото сте жестоки, въпреки прекрасните качества на душата, с която Създателят е надарил всяко свое творение. Мислите, че, като живеем в гората, ние незнаем страданията на милиони божи твари, които са обречени на непрекъснати теглила вследствие на създадения от човешкото безразсъдство живот върху почвата на така наречения от вас, хората, „свещен егоизъм“? Колко наши братя и сестри са станали и ежедневно стават жертва на този ваш егоизъм! Пазарите ви са пълни с убит дивеч, а живия или е затворен в клетка за удоволствието ви, или за охранване. Още се гордеете с вашата култура, палачи от времето на Нерона! И сега сте дошли да берете цветя от нашата прекрасна гора! Махнете се от тука, иначе ще заповядам на най-хищните зверове да ви разкъсат!

Ето че една гургулица се приближи и почна да подслушва. Когато тя разбра работата, просълзи се и в ридания проговори: „такъв един от град господин лани уби едничката ми щерка с пушка, когато я обучавах да си добива самостоятелно прехраната. Аз се въртях наоколо, да я забраня, с риск за живота си — колко ми струва живота пред живота на моята рожба? Но кораво излезе човешкото му сърце: — уби я, клетата ми щерка, тя загина за негово удоволствие, като остави мене в дълбока тъга. Колко прекрасна птичка бе станала! Как ми се молеше докато бе по-малка: „хайде, мамо, да хвръкнем наедно, да отлетим близичко, хе до онова там дръвче, ще кацнем на един клон и двете“. „Още си малка, бе майко, думах й аз; нека пораснеш, чедото ми, че тогава ще летим по цялото божие небе, колкото искаш. Сега още не е време за тебе, ще се умориш или ще се случи някоя беда, която не ще можеш да преодолееш“. И тя ме послуша, милата, сгуши се в гнездото и от там тихо наблюдава моя полет и очакваше да й занеса пълна гуша храна. Защо, Боже, не си създал само птици, животни и растения, ами още и човека? Кому той е полезен? Чувала съм, че имало негде и добри хора, които със закон охранявали живота на животните, но до нас далеч е това още.

Цяло ято дребни пъстри птички с крясък прехвръкна над мене така близо, че стори ми се, ще ме засегнат с крилцата си, па се извиха вкупом нагоре, направиха още един кръг около мене и се спряха на един изсъхнал от времето вековен дъб.

В скоро време се набраха множество птици от разни видове, а над събралите се в синьото висине се виеха два орла, които следяха за обществения ред и без- опасност. Настана гробна тишина. Готвеше се нещо фатално, застрашаваше. Гората ми даде знак да разбера, че всичко се тъкми да се създаде общо настроение против мене, като представител на общия враг.

Почна се оживено съвещание между птиците. Даде се думата на фазана, който не се виждаше, защото бе скрит в драките, а само се чуваше гласа му.

— Господа, провикна се фазанът, ние забравяме едно нещо. Мисля, че ще бъде уместно да вземем мнението и на съседите ни от растителното царство, още повече, че щетата се нанася изключително върху им. Друг би бил въпроса, ако някой от нашата среда е жертва. Затова аз предлагам да поканим някое цвете при нас, за да представлява своята среда.

— Прието, прието, с болшинство решава събранието.

Яви се мъничка теменуга и един стрък момини сълзи и заявиха от страна на своите другари, че те не могат да се солидаризират със съседите си от животното царство, понеже винаги са бивали почитани и уважавани от хората. Напротив, те са длъжни да се извинят в лицето на техния представител, за дето досега нито веднъж не са изразили своята признателност за правените им много почести, като са удостоявали всички цветя с покана на обществени места в случаи на празненства или развлечения.

Правотата на теменужката бе очевидна и никой не посмея да я оспори. Но това не попречи на събранието да поддържа още създаденото против мене настроение. Избраната комисия да изработи резолюцията за моето осъждане или, по-право казано, да осъди моето градско общество, се залови трескаво на работа. В няколко минути вече проекта бе готов и се поднесе на одобрение от общото събрание. Остана на особено мнение само щъркелът, който до него време газеше в съседната с гората ливада. Като видя събралото се множество, щъркелът се запъти бавно с широки крачки, величествен като библейски мъж. Щом доближи до бюрото, учтиво се поклони, като си изправи първом дългата червена човка високо, колкото това позволяваше дължината на шията му и после я пусна с тържествена бавност чак до земята и най-сетне застана с прибрани, като кавалер пред дама, крака, спокойно и ясно проговори:

„Дълбоко уважаеми госпожи, госпожици и господа! Ще ми позволите едно скромно мнение, с което не искам да защитя нашите врагове, а да защитя Правдата, Божествената Правда, която твърде малцина на тоя свят познават“.

В цялата околна местност се възцари мъртва тишина. Само гласът на щъркелът се чуваше ясно и звучеше с известна тайнственост, каквато всеки чувства при извършване на едно честно дело.

(Следва)

10.V.1918. Каябурун. .

П. Списаревски.

БОЯН БОЕВ

Отношението на окултизма към

Естествените науки

Вълшебната книга

Интересен е разказът „Вълшебната книга“ от Франц Печар. Край един планински градец живял мъдрец, за когото говорела цялата околност. Никой не знаел подробности за него. Пръскали се разни слухове. Едно лице, което дошло в този градец, за да прекарал лятото, се заинтересувало и искало да узнае нещо повече за него. Един ден му отишъл на гости. Мъдрецът го посрещнал много любезно. Още от първите му думи гостът видял, че има пред себе си човек с необикновено дълбоки познания, които съвсем не приличали на книжната мъдрост, която самият той знае.т. У него се събужда все по-голямо и по-голямо уважение към мъдреца, и най-сетне го помолил да му разкаже своя живот и как е дошъл до тези познания. Мъдрецът му разправил за своите търсения, лутания, разочарования, додето най-после намерил голямата вълшебна книга, от която постоянно чете, но която никога не ще може да изчете. Той сега чел едва първите нейни страници. Тези думи съвсем озадачили събеседника му, и той горял от нетърпение да види тази книга. Попитал, не може ли да я види поне от вън. Попитал още, да не е тя от тези стари книги, които са останали още от атлантско време. Мъдрецът му казал:

— Тази книга е още по-стара, още по-вълшебна.

Мръквало се. Излезли в градината. Била чудна лятна лунна нощ. Пълната луна стояла вече високо, и цялата природа се къпела в нейната нежна светлина. Над тях бил небесният свод обсипан със звезди. Наоколо се виждали върховете на планините, а в градината се виждали очертанията на дърветата и цветята. Въздухът бил тих, тъй тих, като че ли природата била затаила дишането си. Гостът гледал в захлас. Мъдрецът показал на цялата природа и казал:

Ето моята вълшебна книга.

Методи на окултизма

С горния разказ авторът е искал да покаже, че окултизмът черпи своите истини чрез изследване на природата. Методите на окултизма са опитът и наблюдението Но понеже опитът и наблюдението са методи и на природните науки, то пита се, каква е разликата между окултизма и естествените науки. Разликата е само в това, че окултизмът разширява областта на изследването. Естествените науки изследват само това, което е достъпно на петте сетива. А окултизмът казва, че природата има и своя вътрешна, духовна страна, която също така е достъпна за изследване.

Окултизмът изследва невидимата (духовна) страна на нещата и търси духовните закони. Думата окултизъм произлиза от латинската дума „occultus“, която значи „скрит“. Значи, окултизмът изучва тая страна на природата, която за сега е скрита за петте сетива, а е достъпна на духовното зрение (ясновидството). Окултизмът не противоречи на естествените науки. Напротив, те двете заедно образуват едно цяло, защото окултизмът не е нищо друго освен продължение на естествените науки. Едно сравнение: напр. в азбуката да кажем, че сме стигнали до буквата „К“; това са естествените науки. Окултизмът продължава от „К“ нататък. Или друго сравнение: един пътник тръгва от Бургас и стига в Ямбол; това са естествените науки; окултизмът продължава по-нататък до Пловдив, София и пр.

От тези две сравнения се вижда, че не може да има противоречие между окултизма и естествените науки, защото първият се явява само като разширение на последните. Нещо повече: изучването на естествените науки много ще улесни човека при изучването на окултизма. Изучването на естествените науки ще даде здравата основа, на която ще стъпи човек и ще гради по-нататък.

Няма нито един факт от естествените науки, който да противоречи на окултизма.

Необходимост от окултизма за

познаване на природата

Изследванията в областта на естествените науки трябва да приемем с благодарност. Но фактите на естествените науки не могат да се разберат и оценят, както трябва, ако не се изучи и тяхната духовна страна. Ако се задоволим с изучването само на материалната страна на действителността, то все едно е, че изучваме само повърхността на един предмет и искаме да си съставим понятие за целия предмет. Естествено е, че нашето понятие за предмета в случая ще бъде едностранчиво и погрешно. Да вземем напр. едно растение. Духовното, което се намира зад растението, невидимата част от растението, която е достъпна за окото на ясновидеца, необходимо е да се изучи, ако искаме да имаме пълно и точно понятие за самото растение. Същото се отнася и за животното, човека и пр. Изучването на духовната страна на света е много важно, казва окултизмът, понеже в същност коренът на всичко съществуваще се крие в духовния мир, който прониква видимия.

Окултизмът и физическото изследване

„Нема ли опасност, казват некои, с приемането на религиозния и изобщо на духовния мироглед да се спре напредъка, понеже тогава даваме свръхестествено обяснение на тези явления, на които можем да намерим най-обикновено физико-химическо, механическо обяснение. Религиозният мироглед, ако ни дава едно готово вече обяснение на вулканите, земетресенията и пр., ние няма да се стремим да търсим механическото им обяснение чрез действието на познатите ни физикохимически сили“.

Това е плод на недоразумение, на неразбиране същността и задачите на окултизма. Изучването на духовните сили и закони съвсем не изключва изследването на физико-химичните сили и закони. Изследването на духовните сили и закони не пречи напр. за изследването на физическите причини на вулканите, земетресенията и пр.

Физическите изследвания са нужни. Никой не може да отрече значението на естествените науки за нашия мироглед и грамадната практическа полза от придобивките на химията, физиката, астрономията, ботаниката, зоологията, минералогията, геологията и пр. Значи, от изследването на духовния мир и на духовните закони не следва, че не трябва да се продължава и насърчава изследването на физическия мир и на физическите закони. Едно сравнение: от изучването на карловската околия не следва, че не трябва да се изучи и пловдивската.

Окултизмът и еволюционната теория

Знаем, че една от най-великите придобивки на естествените науки в 19-ия век е еволюционната теория. Ламарк и Дарвин доказаха, че еволюцията е основен закон в организования мир Още по-рано това бяха доказали Кант и Лаплас за слънчевите системи. Този закон после се разшири, и сега вече на всичко в света се гледа от еволюционна гледна точка. Всичко, което съществува, е плод на едно дълго, дълго развитие, и също така ще се развива и за напред. Растенията, животните и човекът не са създадени такива, каквито ги виждаме сега, от ръцете на Твореца, както е учил Карл Линей, но те са плод на едно дълго, дълго развитие. Също така и небесните тела. Днес има голям спор между биолозите за факторите на еволюцията, но по отношение на въпроса, дали има еволюция или не, спор няма. Всички са единодушни в това.

Окултизмът също изучва всичко от еволюционна гледна точка. Ето защо можем да кажем, че откак естествените науки усвоиха еволюционния принцип, улесни се разбирането и на самия окултизъм.

Даже нещо повече: окултизмът е необходим, за да разберем закона за еволюцията в неговата пълнота. Окултизмът твърди, че еволюционният процес, разгледан по-дълбоко, не е нищо друго, освен еволюция на съзнанието. Еволюцията на формата е само външен израз на еволюцията на съзнанието към все по-горни и по-горни степени. Обаче, за изучване еволюцията на съзнанието необходимо е ясновидско изследване на еволюционния процес. Значи, трябва да изследваме не само физическата страна на еволюцията, както правят естествените науки, но и нейната духовна страна. А това може да направи само окултизмът. От друга страна, окултизмът е в състояние да изследва еволюционния процес в един много по-голям мащаб от време, в миналото, благодарение на ясновидското изследване на акашовите летописи.

Благодарение на всичко това окултизмът даже е единственият източник, от който можем да добием по пълна, ясна и точна представа за еволюцията на разните природни царства. Само материалите, с които разполагат естествените науки, не са достатъчни за това.

Окултизъм и материализъм

Днес в някои умове господстват теориите на агностицизма и материализма.1)

Според материализма, нищо друго не съществува освен видимото, материалното. Духовното, съзнанието не е нищо друго освен плод на материални процеси. Според материалиста, мисълта не е нищо друго освен плод от трептенията на атомите в мозъка. Мозъкът тъй отделя чрез своята дейност мисъл, както черният дроб отделя жлъчка, казват материалистите. Когато мозъчните атоми трептят по един начин, имаме тази мисъл или чувство; когато трептят по друг начин, имаме друга мисъл, казват те. Агностицизмът твърди, че съзнанието не може да се обясни с материалните процеси; връзката между съзнателните и материалните процеси е непостижима; тя не е достъпна на познанието. Значи, според агностицизма, има граница на човешкото познание.

Материализмът не трябва да се идентифицира с естествените науки. Материализмът е философстване върху фактите, а не самите факти. Между фактите на естествените науки и окултизма няма противоречие. Но материализмът отива по-далеч от фактите, като казва, че вън от тези факти, нищо повече не съществува. Значи, тук материализмът притуря нещо от себе си. Това не е вече само задоволяване с областта на фактите. За да се види ясно разликата между естествените науки и материализма, ще си послужа с едно сравнение: един географ изучва пловдивска околия. Пътува на длъж и на шир из нея и най-сетне си съставя ясно понятие за нея. Този географ, като завърши своите изследвания, е в състояние да каже, че познава много добре тая околия. Може да ви я опише подробно. Но той може ли да каже: „пловдивската околия изучих подробно. От самото нейно съществуване трябва да се вади заключение, че непременно друга околия не съществува“. И именно така прави материалистът. От съществуването на пловдивската околия съвсем не следва, че не съществува и карловска околия. Също така би било абсурдно да се твърди, че от изучването на физическия свят следва, че не съществува и духовен.

Колкото за агностицизма, окултизмът се произнася така: не е вярно, че духовната страна на света не е достъпна на пряко изследване. В човека има духовни сили, чрез чието събуждане той може да възприема духовния мир, както сега възприема физическия. Съществуването на ясновидски способности в човешката душа в дремещо състояние днес може да се докаже научно. Ясновидството и съществуването на невидимия свят могат да се докажат експериментално. С тези експерименти се разрешава въпросът и за материализма. Всички тези експерименти ще изложим подробно в отделна статия.

Случая с Д-р Ходжсон

Некои мислят, че ако човек приема духовния мироглед, това го прави сигурно поради непознаване на новите велики завоевания на естествените науки. Ако той познаваше, казват те, естествените науки, сигурно щеше да разсъждава другояче.

В същност, тъкмо обратното е вярно. Всеки истински окултист много добре познава естествените науки. Нему много добре са известни и аргументите на материализма. Мнозина окултисти са били по-рано материалисти, но са го надраснали. Напр. Д-р Анкос (Папюс) като студент по медицината бил материалист и после по един строго научен път го е надраснал и е дошъл до окултизма. Пътя, по който е дошъл до окултизма, той излага подробно в съчинението си: Първоначални сведения по окултизма. Когато некои правят възражения против окултизма, винаги се е указвало при подробно разглеждане, че тези възражения са плод на недоразумение, на неразбиране самия окултизъм. Всички възможни възражения против окултизма от гледището на материализма, колкото и сериозни да изглеждат на пръв поглед, веднага се

пръскат като сапунени мехури при по- близко запознаване с окултизма. Аргументите, които се привеждат против окултизма, може да ги изложи един окултист поне толкова добре и изчерпателно, колкото един материалист.

В 1884 година Д-р Ходжсон бил изпратен да анкетира известни окултни явления в Индия. След анкетата той се завърнал в Лондон и написал един отрицателен доклад, в който опровергал всичко и доказал невъзможността на окултните явления. Той казал, че не е възможно да се допуснат други сили освен материалните. Този доклад бил посрещнат с шумни одобрения от материалистичните кръгове, които мислели, че с това се нанася голям удар върху окултизма, от който той вече не ще може да се съвземе, Д-р Ходжсон, насърчен от похвалите, които му се сипели от всички страни, заловил се да изучи окултизма, за да намери всичките му слаби страни, та да може по-лесно да го обори. Обаче, за голяма изненада, колкото повече се вдълбочавал в изучването на окултните истини, толкова повече се убеждавал в тяхната верност, тъй че най-после той от материалист станал най-ярък привърженик на духовния мироглед и даже станал горещ работник за възтържествуването му.

Една екскурзия из областта на

сравнителната анатомия и физиология

Некои считат, че главният аргумент против окултизма бил изучването на нервната система на човека и животните и зависимостта между нервите и душевните процеси. Те казват така: „Нека сравним главния мозък на разните гръбначни животни. Ще видим, че колкото отиваме от рибите към бозайниците, толкова повече предният мозък се развива и уголемява, взема надмощие над другите части на главния мозък. Даже у бозайниците той е толкова голям, че се нарича голям мозък. От друга страна, като тръгнем от рибите, минем през земноводните, влечугите, птиците и стигнем до бозайниците и човека, нали виждаме, че душевните способности са все повече и повече развити? Това не показвали, че душевните способности са зависими от нервната система и че душата сама за себе си не съществува, а е само функция на мозъка, плод от трептенията на атомите в мозъка? После друго: ние знаем, че центровете на мозъчната дейност се намират в сивата мозъчна кора. Колкото сивото вещество на мозъка е по-развито, толкова организмът има по-богат ду- шевен живот. И наистина, ние виждаме, че главният мозък е съвсем гладък у повечето гръбначни, а само у много бозайници и у човека, т. е. у най-високостоящите в душевно отношение, той е с набръчкана повърхност, с което се увеличава повърхнината на сивото вещество. Локализацията на мозъчните функции още по-нагледно доказва зависимостта на душевния живот от нервната система. Сега вече чрез наблюдение и експеримент е намерено, коя част на мозъка с коя душевна способност е свързана. Напр., ако се повреди един мозъчен център, човек изгубва способността да говори, ако се повреди друг център, той изгубва способността да гледа, макар окото да е здраво. Ако се повреди друг център,човек изгубва способността да пише и пр. Освен наблюдения върху хора, правени са. много експерименти върху гълъби, кокошки и бозайници. Ако човек падне и се удари зле по главата, той може да падне в несвяст, поради повреда на мозъка. Ако душата е нещо самостоятелно, защо човек веднага изгубва съзнание, защо изгубва тази или онази душевна способност, когато се повреди мозъка? Това не показва ли, че душа самостоятелно, независимо от мозъка, не съществува, и затова трябва да кажем, че душата е функция на мозъка. От това пък не следва ли логически, че човекът щом умре, с разрушението на мозъка и тялото всичко с човека е вече свършено? Когато човек бъде упоен при операция с хлороформ, етер и пр., изгубва съзнание, но пита се сега, защо? Хлороформът или етерът са проникнали в мозъка и са му повлияли. Значи, промените в мозъка са причина за изгубване на съзнанието. Също така при пиянството, защо човек добива ненормално съзнание? Защото спиртът е проникнал до мозъка и му е повлиял“.

Както казахме и по-горе, окултизмът може да се обори много лесно, щом не е изучен. Щом човек не го познава, лесно може да намери аргументи против него. Но тези аргументи ще показват само пълното непознаване на окултизма.

Нека разгледаме горните аргументи. Окултизмът дава голяма важност на физическото тяло и специално на физическия мозък. Признаван то на душата не значи, че с презрение трябва да се отнесем към тялото и да не му даваме абсолютно никакво значение. Според окултизма, физическият мозък е важен за проявата на съзнанието във физическия свят. Той се явява като инструмент на душата. Окултизмът чрез своите изследвания много подробно може да изложи отношението между невидимите човешки тела (етерно, астрално, умствено и пр.) към физическото тяло. Който за това отношение иска по-големи подробности, нека прочете капиталното съчинение на Ана Безант2)·. „ Изследване на съзнанието“, което хвърля светлина върху много въпроси, които вълнуват

днешната психология Както всеки инструмент, така и мозъкът има голяма важност, разбира се. Отношението между душата и мозъка е такова, каквото е отношението между цигуларя и цигулката или между копача и копачката. Цигуларят има нужда от здрава цигулка.

Когато се повреди мозъкът, поврежда се, значи, инструментът, и затова душата не може да се прояви във физическия свят в пълнота. При повреждане на мозъка разхлабват се до известна степен връзките между невидимите тела на човека и мозъка. Затова съзнанието във физическия свят по-слабо се проявява. Също така при упояване, дълбоко пиянство, хипнотизиране и падане в несвяст имаме частично излъчване (отделяне) на етерното тяло от физическото.

Окултизъм и философия

Некои мислят, че окултизмът е плод на философски размишления и обобщения. Обаче, това не е вярно. Вярно е, че известни въпроси, с които борави окултизмът, са предмет и на философията, обаче, до разрешението на тези въпроси окултизмът дохожда не чрез философски спекулации, а единствено чрез опит и наблюдение. По тази причина в това отношение окултизмът е по-близък по своите методи до естествените науки, отколкото до философията.

Окултизмът и свещените

предания (устни и писмени)

Друго едно схващане на окултизма е, че той е синтеза на историческите свещени предания, устни и писмени, т. е. е синтеза на истините, изложени в свещените книги на разните религии, синтеза на истините, изложени в съчиненията на разните мъдреци, действали в миналото и пр.

На това схващане Д-р Рудолф Щайнер3) отговаря с едно сравнение на окултизма с геометрията. Окултизмът не черпи своите истини от свещените книги на тази или онази религия, но направо чрез непосредствено изследване на духовния мир. Намирането на окултните истини после в свещените книги само доказва истинността на последните, казва Д-р Щайнер, и нищо повече. Ето неговото сравнение:

Евклид е главният древен математик, който е изложил в научна форма много от геометрическите теореми и аксиоми, които днес учим в училище. Но това не ще каже, че тези геометрически теореми не могат да се намерят чрез самостоятелно разсъждаване, без да се прибегне до неговите книги. Всяко дете сега само доказва геометрическите теореми, а който иска, може да направи сравнение с Евклида.

Също така, казва Д-р Щайнер, окултизмът днес самостоятелно намира чрез ясновидско изследване окултните истини и след това може да се обърне и да сравни това, което е намерил, с това, което пише в различните религиозни книги и да види съгласуването. В всеки случай, критериумът за верността на тая или онази истина служи не фактът, че е писана някъде, но фактът, че може да се констатира и днес с духовното изследване на действителността.

Това независимо дохождане до същи- те истини още повече повдига ценността на свещените религиозни книги.

Легендата за птицата феникс

Древните народи са вярвали в съществуването на една много красива птица, наречена феникс, която бивала изгаряна, но след това възкръсвала от пепелта си пак тъй красива, каквато била по-рано. С тази легенда старите окултни школи са разяснявали на народа закона за прераждането на човешката душа. Но ние можем да използваме тази легенда и за друго. Окултизмът много пъти, подобно на птицата феникс, тъкмо когато са го мислели, че е за винаги погребан, ето го че пак възкръсвал с нова мощ. Окултизмът е стар колкото света. Винаги е имало окултисти и окултни школи. Има някои епохи, в които окултизмът като че ли е бил в забрава, макар и да е нямало време без окултисти. Днес по всичко се познава, че бързо крачим към една духовна епоха.

От древната епоха са познати мнозина окултисти, от които по-известен на западния свят е Питагор. От средновековните окултисти ще споменем само Християн Розенкрейц и Парацелз. От окултистите на по-новите времена, ще споменем Сен-Мартен, Фабр Д’Оливе, Сент-Ив Д’Алвейдър и др.

Доказателства на окултизма

Разбира се, най-прекият път, за да се убеди човек в окултните истини, е собственото духовно развитие, чрез което невидимият свят се открива пред човешкото духовно зрение, както видимият свят пред физическото. Този път е описан в книгата: „Как се достига познание на висшите светове?“ от Доктор Рудолф Щайнер.

Както казахме и по-горе, доказателствата на окултизма ще разгледаме в специални статии на страниците на това списание. Тук само ще кажем, че съществуването на ясновидството, човешката аура, невидимия свят и пр. могат да се докажат експериментално. Естествените науки се намират вече на границата между видимия и невидимия сватове. Особено препоръчвам изследванията на парижките експериментатори по хипнотизма и магнетизма: Дюрвил, Де Роша и пр. Човек като излезе от хипнотизма и магнетизма и особено като изучи опитите на Дюрвил, Де Роша и пр., може да дойде с логическа последователност до окултизма. Г1о съвсем друг път е дошъл Д-р Килнер до същите резултати. Интересни са и изследванията на австрийския учен Райхенбах, който експериментално е доказал съществуването на ясновидски способности у човека. Той е правил опити с тъй наречени „сензитиви“, които в тъмна стая са виждали лъчите, които изпуша човешкото тяло, цветята, животните и пр. Те виждали и през непрозрачни предмети. Той е правил 13000 опити за целта.

Едно важно обстоятелство

Чрез изучване писанията на всички окултисти-ясновидци от най-старите времена до днес, човек се натъква на един очебиен факт: те всички единодушно, макар и да не са били в свръзка един с други и да не са знаели съчиненията един на друг, винаги са говорили за Бога и са описвали невидимия свят по един и същ начин. От къде това съвпадение?

Пример: един немски лекар Юстин Кернер (1786 — 1862), когато бил околийски лекар в гр. Вайнсберг, се запознал с г-жа Фредерика Хауфе, която била родом от Вюртемберското селце Префорст. Тя живела три години в дома на Д-р Кернер, Тая жена имала ясновидски способности. Д-р Кернер, който не бил запознат добре до тогава с тези въпроси, се заинтересувал и почнал ред научни изследвания върху нейното ясновидство. И плод на неговите изследвания е книгата му: „Префорстската ясновидка“,— едно от важните съчинения в тая област. Аз горещо препоръчвам на читателите тази книга4). Тая жена още от детинство е имала ясновидска опитност, четене на мислите и пр. От де на къде нейните думи се съвпадат с думите на всички ясновидци, пророци и мистици, които са съществували от край време до сега? Тя говори така за душата, както говорят всички окултисти. Но не само това. Тя описва невидимия свят и други подробности, както ги описват „сензитивите“ на Райхенбах, много от които са били съвсем прости хора, взети из народа. Нещо повече: също така и субектите, с които са правили опити парижките експериментатори Дюрвил, Де Роша и пр., описват по същия начин човешката аура.

Колкото повече природните науки напредват, толкоз повече те потвърждават отдавна известни окултни истини. Напр., окултистите винаги са твърдели за съществуването на един континент на местото на сегашния Атлантически океан. Даже Платон, който е бил в свръзка с известни окултни школи, говори много за Атлантида в „Тимей“ и „Критиас“. Но ето сега геологически, биогеографски и етнограф ски изследвания доказват, че действително трябва да е имало такъв континент на местото на сегашния Атлантически океан. После, чрез опитите на Дюрвил, Де Роша, Блондло, Райхенбах и пр., които не са окултисти, се потвърждават отдавна известните окултни истини за етерно тяло, астрално тяло, ясновидство и пр.

Ясновидството като плод на развитието

Човек се намира в постоянно развитие. Ето защо ние не можем да кажем, че той ще си остане винаги такъв, какъвто е. Неговите пет сетива са плод на дълго, дълго развитие. Човек няма да остане на тая степен на развитие, на която се намира сега. Чрез постепенно развитие на тъй наречените ясновидски органи, той ще добие способността да възприема духовния мир. Да твърдим, че човек ще остане с тези възприемателни способности, които има сега, — това значи да отиваме против еволюционния принцип.

Винаги е имало хора, надарени с духовно зрение. В атлантската раса всички хора са имали ясновидски способности в низша форма. Заедно с потъването на човешкото съзнание в материята, човек изгубил тази способност.

Сега вече наближава епохата, когато ясновидството пак ще се развие, само че в по-висша форма. За напред числото на хората, надарени с тая способност, ще расте все повече и повече. Това почва още от сега и ще се усилва прогресивно, додето в шестата раса всички хора ще имат развито ясновидство. Ясновидството ще бъде една от характеристиките на шестата раса. Това е предсказано и в библията. В Деян. на апостолите, гл. II, ст. 16 — 18 е казано: „Но това е реченото чрез пророка Йоиля: „И ще бъде в последните дни, казва Бог, ще.излея от Моя Дух на всека плът. И ще пророкуват синовете ви и дъщерите ви, и юношите ваши видения ще виждат, и старците ваши сънища ще сънуват. И още през онези дни ще излея от Духа моего на рабите мои и на рабините мои, и ще пророчествуват“.

Еволюционният закон —

основен закон във вселената.

Смисъла на живота

„Да мислим, че ние умираме, защото тялото ни умира, то е все едно да мислим, че работникът е умрял, защото сечивата му са се изтрили“.

(Толстой: Пътят на живота, стр. 407).

„Делото на нашия живот в този свят е двойно. Едното е да усилваме в себе си душата, а другото - да освобождаваме в себе си онази божествена светлина, която е заложена в душата ни“.

(Толстой: Пътят на живота, стр. 87).

Законът за еволюцията е основен закон във вселената. Смисълът на живота е в усъвършенстването на човешката душа. Земята е училище за човешката душа. Човешката душа има божествен произход. Опитността, която събира тук душата, я учи, и тя постепенно се качва по стъпалата на еволюционната стълба в течение на прережданията. Смъртта не е край на човешкия живот, а само един момент от човешката еволюция.

Духовният мироглед е в състояние да ни даде велик морален импулс. Тогава човек почва да разбира, че едничката ценна, вечна, трайна придобивка е тази, която обогатява неговия дух. „И така, както казва Толстой, човек ще подчини телесния си живот на духовния, ще се издигне от телесния (вегетативния) живот към духовния“. Смисълът на живота ще се намира в непрекъснат духовен растеж на човека и на човечеството.

Еволюционната стълба

Човешката душа не е стара 20 — 30 — 50 — 60 години. Нейният живот не почва от момента на раждането тук на земята. Човешката душа е по-стара от света. Тя се е развивала в течението на много слънчеви системи. Нашата слънчева система се превъплътява, както отделната човешка душа. Днешната слънчева система има много превъплъщения зад себе си. Тая част от окултизма, която изучва всичко това, се нарича окултна космогония. В миналите слънчеви системи днешният човек пак е бил, само че не в човешка, а в по- долни степени на развитие. „Човешка степен на развитие“ се нарича достигане самосъзнание във физическия свят. Днешното човечество е достигнало до човешка степен на развитие в днешната слънчева система Под човешкото царство се намират животинското, растителното и минералното царства. Има царства и под минералното.

Както има царства под човешкото, така има царства и над човешкото. Тези царства са тъй наречената духовна йерархия5): ангели (духове на живота), архангели (духове на огъня), началства (духове на времето), власти (духове на формата), сили (духове на движението), господства (духове на мъдростта), престоли (духове на волята), херувими (духове на хармонията) и серафими (духове на любовта).

И те не са излезли на готово от ръцете на Твореца такива, каквито са сега, но и те са плод на една дълга, дълга еволюция. Те са сега над човешкото царство, понеже са преминали през „човешката степен на развитие“ вече в миналите слънчеви системи.

В днешната слънчева система днешното човечество, преди да продължи по- нататък, на кратко е повторило фазите, през които е преминало в миналите слънчеви системи.

Заключение

Познанието на истината — това е най висш дълг на всеки човек. Това познание е възможно и нужно. Само когато човек го достигне, ще знае, как да нареди своя живот и към какво да се стреми. Само като познае истината и си състави един цялостен мироглед, човек почва да живее истински само- съзнателен живот. Как ще може човек да живее самосъзнателно, ако е в тъмнина по въпроса за своето место и назначение в света?

Какъв е смисъла на живота? —- това е въпрос над въпросите. Всеки е длъжен да потърси отговор на този въпрос.

Знанието е сила — е казал Бекон. Всяко знание е сила, а още повече това знание, което ще ни запознае с великите дълбоки закони, които управляват живота.

Какъв мир, каква радост и бодрост внася в човешката душа познанието на Истината! И колко плодотворно се явява това познание при разрешение на великите задачи на живота!

______________________________________________________________________

1) Виж „Божествена еволюция. От сфинкса до Христа“, от Едуард Шype, стр. 6.

2) Портретът на Ана Безант е поместен в кн.8, стр.8 от I-а год. на спис. Всемирна Летопис.

3) Вж. портрета му в кн.II от год.I на списанието.

4) В скоро време ще има специална статия за Кернера и Префорстската ясновидка.

5) Виж „Тайната наука“ и „Духовното ръководство на човека и човечеството“, от Д-р Рудолф Щайнер.

КАКВО ЩЕ СТАНЕМ СЛЕД СМЪРТТА?

(Научно изследване)

Можем ли да узнаем научно, какво ще станем след това, което ние наричаме смърт, т. е. след спирането на телесните функции?

На този въпрос можем вече да отговорим утвърдително. Две средства за изследване ни се представляват, за да разрешим този проблем.

Какво правим обикновено, когато поискаме да се осветлим за една непозната страна? Ние запитваме нейните жители и пътниците, които идат от там, или пък ние сами отиваме в тая местност. Същото това ще сторим и за невидимия свят.

От една страна, сериозните окултни опити позволяват на умрелите да се съобщават с нас и да ни доставят точни указания за задгробния живот.

От друга страна, хипнотическите опити са ни доказали, че е възможно за субектите, докарани в сомнамбуличен сън, да проникнат отвъд, като се излъчат от физическото си тяло и чрез способността, наречена ясновидство, да различат това, което става там.

Впрочем, това второ средство за изследване е ценно като средство за контрол, понеже, в издирванията от тоя род, предпазливостта и недоверието са необходими, и следва да даваме вяра на фактите, които се потвърждават от други факти и са проверени От противни опити.

Само от съединяването на двойните изявления от ясновидците и умрелите, съпоставени и контролирани, може да се извлече едно учение, достатъчно да ни осветли за тайнственото отвъд гроба.

* * *

Да започнем с момента, наречен смърт.

Болният агонизира. Дишането спира, сърцето престава да тупти.

Умиращият, в тоя момент, изпитва едно усещане твърде ясно, което превежда често с тези знаменателни думи: „усещам, че си отивам“. Не изразява ли той така, че „това, което си отива“ е оная част от неговото същество, която съдържа неговото аз, неговата индивидуалност, тогава когато „туй, което не си отива“ е тялото, което му става вече чуждо?

Тук се констатира едно явление, подобно на онова, което се наблюдава у лицата, които имат припадък, и у субектите, потънали в сомнамбуличен сън. И техните последни думи са: „отивам си“. Впрочем, ние знаем, че състоянията на припадъка и хипноза са малки смърти и че моменталната загуба на чувствителността се определя с частичното отделяне на психичното тяло от вътрешното същество.

В опитите на г. г. де Роша и Дюрвил-баща ние констатираме, че флуидите на хипнотизираните субекти се излъчват около тях в концентрически слоеве и после образуват едно тънко тяло, което е точно възпроизвеждане, флуидическия „двойник“ на плътското тяло. Това видение, този тайнствен принцип, макар и да е невидим за простото око, може да се фотографира, понеже чувствителната плака се засега от такива вибрации, които нашата ретина не може да схване. Същото видение се забелязва и от ясновидците. В това си състояние субектът не усеща нищо, ако одраскате физическото му тяло или ако му се даде да вдиша от стъкло с амоняк. Но той усеща болка, ако убодете флуидическото му тяло или ако доближите до последното некоя неприятна миризма. В това те.ю именно се намира всичката чувствителност и самата индивидуалност на субектите, които сами за- явяват, че плътският им организъм е вече само една „празна торба“. Констатира се съши, че то обгръща духа на съществото така, както самото то се съдържа в материалното тяло. Такива са състоянията, аналогични на тия, които наблюдаваме в умрелите. Тогава става едно друго странно явление.

Когато физическият живот го напусне, умиращият вижда да минават пред него събитията на неговото съществуване, в едно видение с удивителна бързина и точност. Ето една подробност, която показва ясността на това видение. Едно познато нам лице видя и различи, в светлината на миналия си живот, всичките животни в един цирк, който е гледал още в детинството си.

Роднините на умрелия гледат вече пред себе си само труп. Това е всичко, което виждат, във физическия свят, плътските очи. Но това, което не виждат, то е обратната страна на драмата, която се разиграва в окултния свят. Какво е станало това невидимо същество, което, като напусна тялото си, каза: „аз си отивам“? Ние знаем силите на ясновидството. както те са изучени от изследваните със строго научен дух. Показано е, че разните субекти виждат през непрозрачни тела, посочват с точност вътрешни повреди, описват вярно всичко, което става отвъд гроба или на значителни разстояния и пр.

Тия ясновидци именно, като ги поставите при някой умиращ, заявяват единодушно, че виждат да излиза от трупа една слабосветла пара, която се сгъстява и взема формата на плътското тяло, над което се носи и е свързана с него с един вид флуидическа нишка. Скъсването на тая последна връзка открива, че невидимият човек е съвършено освободен от плътския си организъм. Продължителността на времето, което минава от момента на смъртта до отделянето на тази тайнствена субстанция, е различна. Прочутият ясновидец Джаксон Дюис е видял магнетичния конец да се скъса следъ36 часа от констатацията на смъртта. Това скъсване се мени според вида на смъртта и моралността на покойника: то става преди спирането на телесните функции, когато, например, флуидическото тяло на един медиум бъде жертва на един случай, който докарва смърт ; същото става подир, когато, например, физическото тяло е ударено внезапно в някой съществен орган; най-сетне, то става през време на агонията, ако смъртта е естествена и е резултат от болест.

Станислав де Гуайта е отбелязал, че излизането на флуидическото тяло „става през върха на главата, когато влизането на душите става през родилния орган, противополаритет на мозъка“.

Веднага след смъртта, покойникът т. е, вътрешният човек, който се явява във форма на парно тяло, се носи няколко време над своя труп. Той е потънал в едно състояние на несъзнание, на летаргия. Това е спане без сънуване, което би се смутило само от тъгата или риданията на роднините, които внезапно биха го прекъснали. По тоя случай трябва да се препоръча тишина и спокойствие около леглото на умрелия. Мислите на живите произвеждат такива вибрации, които разклащат субстанцията на невидимия свят и му отбелязват специални форми, които, от своя страна, действат върху флуидическото тяло на обезплътения. Ако тия мисли са. отпечатъци на едно чувство на мир и насърдчение, те го подкрепват като истински ангели- хранители, те го обвиват с благотворни токове, както ласките, с които майките окръжават люлката на децата си, когато пък сърцераздирателните викове го събуждат със стряскане и го ужасяват. Този пример има реално значение, защото смъртта е ново раждане в другия свят, както раждането тук на земята е смърт от другия свят Прочее, не трябва да се забравя изчезналия, нито да се оставя без помощ; напротив, ние сме длъжни да го подкрепим, както бихме сторили с един пътник: като повдигнем неговия кураж, а не като спъваме неговата еволюция с напразни скърби и позиви за земния живот. Не напусто религиозните обреди предписват молитви за умрелите. На ония, които не схващат тая тънкост, ние ще кажем с Чатерджи: „молете се за тях, а не плачете“. Смъртта е всякога едно освобождение, понеже човешкото същество, в тая фаза, се избавя от веригите на най низшето си тяло. Също така грешка е, дето се учудват на обичаите, които още се употребяват в някои страни, дето известието за освободителната смърт се посреща със спокойствие или веселие и дето траурният цвят е жълтия, цветът на слънцето, на светлината.

Казахме, че, нормално, умрелият е потънал в едно летаргично състояние. Тука пак ние намираме едно явление, аналогично на онова, което се констатира в хипноза. Първите състояния на сомнамбуличния сън са Описани от Шарко. Те са: 1) летаргията, 2) каталепсията и 3) сомнамбулизма. В първите две фази, физическото тяло става неподвижно и безчувствено. В третата, невидимият човек, вътрешното същество се пробужда. Духът му вижда тогава всичко, което става около него и даже онова, което не виждаше в будно състояние.

Същото явление става у умрелите. След като минат през летаргичното и каталептичното състояния, покойниците се пробуждат. Техните психически очи се отварят отначало колебливо; те стават ясновидци. Но всички не достигат еднаква степен на ясновидство. Както казахме, умрелият е подобен на един новороден. Ние знаем при това, че има деца недоносчета, а други закъснели. Между умрелите има такива, у които ясновидството е самопроизволно, а има други, които мъчно проглеждат. Психическите органи, у низшите същества, понеже са недоразвити, се намират в зародишно състояние или са атрофирани. „Те не виждат по навик с плътски очи, казва Сент-Ив д’Алвейдър, и не чуват по навик с уши“. Но, рано или късно, умрелият ще прогледа, ще чува, ще чувства, защото нашите физически органи са само другата страна и оръдията на психическите органи на виждането, чуването и пр.

Един нов свят, съответен на новото му състояние, се явява пред него, отначало неясно. Той се намира подобно на един пътник, събуден, в една стая на хотела и търси около себе си семейните мебели от жилището си. „Де съм сега?“ пита се той.

Като някой пътник, той апелира към паметта си и споменът за миналото му се възвръща. Той се учудва, че не страда вече; чувства се по-леко; струва му се, че тялото му е станало като пара и че може да се движи по волята си, по вълните на въздуха. Той си дава сметка, че в това си състояние би могъл да отиде на далечни разстояния с бързината на мисълта. Това става, когато е силно притеглен към някой отсъстващ: той бива отнесен, чрез действието на едно духовно магнетизиране, към милото същество, пред което се явява по некога под формата на едно видение.

В други случаи, човек може да се пренесе така, в тънкото си тяло, в момента на смъртта си и даже преди нея, абсолютно също така, както в хипнотическия сън Това са така наречените телепатически явления: те са прости, когато има само предаване на мисълта, и са висши, когато мисълта увлича един вид и духовното, и флуидическото тяло.

Но обикновено умрелият не се отдалечава почти от местото, дето почива неговия труп. Той гледа около него. Първото състояние на ясновидството е подобно на ефекта, който произвеждат лъчите X, с чиято помощ може да се вижда през непрозрачни тела. За умрелия, твърдата материя става проницаема. Стената спира вече психическия му поглед само толкова, колкото една витрина нашия плътски поглед. Освен това, неговото тънко тяло може да премине през същата стена и други твърди материи така, както ние минаваме

през една преграда от дим. Това явление лесно може да се разбере, ако се схване добре, че флуидическото тяло се състои от една материя много по- тънка От етера, който, според физиците, „прониква всички тела“. Флуидите проникват през всичките предмети, които, за нашия плътски организъм, са препятствия и обратното, това, което за нас е несвързано, то е по някога препятствие за тях.

Умрелият, прочее, вижда всичко, което го окръжава, под нов вид, но той познава предметите, които са били негови. Ако летаргическият му сън е бил къс, флуидическото му тяло се носи в съседство с неговия труп и пак вижда стаята, в която из- дъхнал, мебелите, леглото и ридаещите си роднини. Отведнъж той се отдръпва, учуден, като разпознава тялото си, че е безжизнено и бледно. Изненадата му е толкова по-жива, че като излиза от летаргическото си състояние, той вярва, че просто се събужда. Той е и умрял, и жив. Оттогава вече той живее в едно тънко тяло, подобно на физическото, което е напуснал. Умрелите от по-низша интелигентност не си дават сметка за тая промяна на състоянието и често се побъркват.

„Доста често в съобщенията ни с умрелите, казва Пол Нор, съществата от задгробния свят са отегчени от тъга. Те искат да им се обясни тяхното положение. Има много от тях, които не знаят, че са напуснали своята плътска обвивка и запазват илюзията, че живеят невидими всред другите хора. Те са ония личности, които често посещават населените къщи“.

Ледбитър, който е направил многобройни опити с ясновидски субекти, е наблюдавал същия факт.

„Умрелият, казва той, гледа около себе си и вижда апартаментите, които са били негови, населени от познатите му, понеже за него последните са облечени с астралното си тяло (флуидическото). Само постепенно той дохожда да си даде сметка, че живее в нов свят.

„Аз не съм умрял, казва той, аз съм по-разположен от всеки други път“. Той вижда приятелите си около себе си, но скоро открива, че не може да се съобщава с тях. Той им говори, а те не показват, че го виждат; той се опитва да се допре до тях и вижда, че не им прави никакво впечатление. Даже и тогава той е убеден, че сънува и ще се пробуди скоро. Но постепенно той достига да констатира, че е вече умрял“.

Интелигентните умрели разсъждават: те мислят, чувстват, прочее, те са живи. Колкото за просветения дух,той открива в наблюдавания факт потвърждение на философските си мнения, явното разрешение на великата човешка загадка.

Като хипнотизирания субект, чийто тънки тела са изместени, той констатира, че човекът се състои от три принципа:

1. Физическото тяло, което е само седалище на физиологическите, машиналните функции, каквито са. дишането, храносмилането и кръвообращението.

2. Флуидическото тяло (наречено още астрално тяло), седалище на чувствеността, посредствен принцип между духа и организма и чрез който ние усещаме болката или насладата.

3. Духовното тяло, върховният принцип (интелектуалната душа на Платона), седалище на разумните способности, каквито са мисълта, съвестта и пр.

Умрелият още веднъж констатира, че цялото му същество се намира в неговите тънки тела и че телесния организъм е само една низша обвивка, едно преходно облекло. Той разбира, че мъртвите, в действителност, се отличават от „живите“ само с премахването на тази черупка от плътна материя.

Когато дойде до това самосъзнание, той започва да анализира света, в който ще се намира за напред.

Нека отбележим тука, че има различни видове ясновидство. Някои индивиди виждат флуидичните форми, но не и физическия свят.

„Треба да се забележи, казва Ледбитър, че жителите на астралния свят (или флуидическия) съглеждат изобщо само предметите от това поле (план) и че за тях физическата материя е са- що така невидима, както е за нас астралната материя. Но знае се също, че всеки физически предмет притежава своя обратна страна или астрален двойник“.

Умрелият, прочее, различава изобщо флуидическото дело на „живите“, но не и плътското им тяло. Той малко може да ги разпознава, макар флуидическото тяло и да е точна репродукция или, по-добре, оригинална канава на плътския организъм. Но това правило има изключения, както това се доказва от известни задгробни свидетелствания. Между характерните изявления на умрелите, които описват смъртта си, ние ще цитираме това на авиатора Лефевр, който падна убит с аероплана си.

„Аз съзнавах, че падам, казва той, но преди да стигна до земята, аз изгубих съзнание. Аз не почувствах никаква болка във физическото ми тяло. Струваше ми се, че духът ми е проектиран на горе. Аз усещах някакво бързо въртене; после, нещо се отдели внезапно и аз се намерих във въздуха, като виждах под мен смъртните ми Останки и апарата ми. То не бе неприятно“.

Некои умрели виждат във физическия свят, а други във флуидическия свят и даже в духовния. Най сетне, има и такива, които виждат последователно(но никога едновременно) във всичките тия различни светове. От една фаза на ясновидството в друга има един тънък преход и може да се стигне до един кратък момент, когато предметите на единия свят се смесват с ония от другия.

Буржа разказва, че като полу-преминал вратата на смъртта, той видял най-напред, какво се намирало в съседните стаи, през стени с дебелина 25 сантиметра; после, един образ от задгробния свят — когото познал няколко месеци по-късно в един портрет, че бил на неговия прадядо — му се явил, като чудовище от астралния свят.

В посредствената фаза, за която току-що говорихме, умрелият се намира — нека употребим сравнителен език — на така наречената граница между физическия свят, който напуща, и флуидическия, в който прониква. Тия два плана му се представляват размесени, като първият изчезва в някаква мъгла, а вторият се очертава безпределно.

Но скоро умрелият влиза окончателно в новия свят, който ще му бъде местопребивание през известно време, повече или по-малко дълго.

Първата следсмъртна (post mortem) стадия е премината. Умрелият е за напред гражданин на другия свят.

Буе де Вилие.

МИСТИЦИЗЪМ

Мистицизмът в бившия руски дворец.

От г-жа Крюденер до Разпутин

ГЛАВА 1.

Предшественици на Разпутин

В някои от съчиненията на Достоевски, Толстой и Мережковски са разкрити за хората на Запад тайните наклонности на руската душа, измъчвана и жадна за възвишени мисли и чувства. Основата на руската съвест е съзидана от мистицизъм.

Русия е пълна с мистици. Мнозина безгрешници и смирени, същински чудотворци, пълнят улиците. Свидетелите установяват това. Руската душа, като почнете от мужика (простия селянин) и свършите с най могъщата личност, е болна от мистицизъм.

* * *

Известно е какво влияние е упражнявала върху Цар Александър I, в началото на XIX-я век прочутата г-жа Крюденер. Мистик, ученичка на ясновидеца Юнг Щилинг, от Карлсруе, който я посвети в учението на великия шведски мистик Сведенборг, г-жа Крюденер обиколи цяла Германия, облечена в козеник и груби дрехи, за да проповядва настъпването на новата ера. Подгонена от полицията на германските държави, тя намери прибежище в двореца на великата баденска херцогиня Стефания. Но центърът на нейните проповеди бе Женева, дето тя основа един вид църква, въпреки живата опозиция на женевските свещеници. Красноречива и убедителна, г-жа Крюденер умееше да пленява своята аудитория с разказите за виденията си и за странните си пророчества.

След събитията от 1814 год., тя предсказа на съюзниците, като наказание за безверието им в евангелските истини, възвръщането на Наполеона от остров Елба, влизането му в Тюйлери и второто изгнание на Бурбоните. Понеже нейните предсказания се сбъднаха, императорът Александър изразил живо желанието си да види тази необикновена жена. И тя му била представена от г-ца Стурдза, дворцова дама на императрицата.

Първото им свиждане станало в Хайлброн, през мес. май 1815 год., малко време след завръщането на Наполеона в Франция. Царят бил покорен от екзалтацията на г-жа Крюденер, която го убедила, че има да изпълни една мисия от Провидението.

Поласкан в своето безмерно самолюбие, императорът не е могъл да се раздели от нея. Той я молел да не се отделя от него, като й казвал, че постоянно ще се вслушва с уважение към нейните съвети. Тя го следвала в армията и после в Париж) дето я настанил в хотела на Моншеню. Всеки ден те се събирали на тайни разговори. И именно под влиянието на идеите на г-жа Крюденер Александър взел инициативата за договора на Свещения Съюз. Свидетелстването на Метерниха по тоя предмет е формално1).

Като мистико политическо сдружаване, Свещеният Съюз биде образуван чрез един договор, подписан от руския император, австрийския император и пруския крал. Тримата монарси се задължаваха „да останат съюзени чрез връзките на истинско и неразривно братство и да си оказват във всеки случай и на всяко място помощ, съдействие и подкрепа“, като препоръчваха на народите си „да закрепват всеки ден повече в принципите и упражнението на длъжностите, на които божественият Спасител е учил хората“. В мисъл та на Александра е било, целта на това сдружаване да се изрази в уреждане на външните отношения на държавите и в осигуряване на мира.

След като Александър напуснал Париж, г-жа Крюденер заминала за Швейцария, на 22 октомври 1815 год. Тя се установила в Бал. През 1818 г. тя поискала да отиде в Петербург, но не получила разрешение за това. Въпреки симпатията, която императорът постоянно хранел към нея, той не пожелал да я приеме. Той предпочитал да стои тя другаде вместо в столицата му.

След няколко години, в 1823 год., тя умряла във време на пътуването си в Крим, дето била повикана от княгиня Галицина.

* * *

През това време, едно мистично дружество, наречено дружество на Св. Ивана, което съществуваше в Франция преди няколко години, сполучи да въведе в руския дворец, при императора Александра, една от своите пророчици, г жа Буш, родена Тереза Инар, от Авиньон, известна под името сестри Саломея. Г-жа Буш заявявала, че е натоварена с една мисия, за която е получила откровение във време на една визита в църквата Св. Петър в Авиньон. Бог й известил, че ще си послужи с нея, за да обяви своите намерения и че ще я изпита с хиляди мъчнотии. След един вид пророческо посвещение, тя се задължила да се подчини на божественото слово, което е чула в себе си, и се заклела да изпълни със съвършена покорност всичките заповеди, които й бъдат дадени от божия глас.

Тя е видела най-напред испанския крал, Карл IV, тогава пленник в Марсилия; после тя информирала Наполеона, чрез посредничеството на Ремюза, за неуспеха на войната в Русия, която предприемаше и за предстоящото му падане; най-после, тя получила заповед да се отнесе до руския император.

Известен от своя посланик, цар Александър повикал при себе си мистичната пророчица. Тя прекарала 18 месеци в двореца, от септември 1819 год. до март 1821 год., през което време е имала често тайни разговори с императора.

По указанията на сестра Саломея, император Александър заповядал да направят триъгълници от чисто злато, затворени в медальони, емблеми на божествената Троица в Единството, представлявана на земята от царската троица под единството на един силен монарх. Тия талисманически медальони били предназначени да се дават при известни случаи на принцовете, които биха желали да бъдат пред народите си истински образи на справедливост и милосърдие.

Друг един посветен, Хоене Вронски, (Józef Maria Hoene-Wroński) философ и математик, е имал също голямо влияние върху заместника на цар Александър, брат му Николай I, който се възкачи на престола в 1825 год. Вследствие на известни факти, които останаха тайна, Вронски трябвало да напусне Русия. По-късно той изпратил на императора един „исторически документ (таен) за откровението на божите съдбини за славянските народи“ с „сто решителни страници за Негово Величество Руския император, крал Полски“.

* * *

Александър II, син на Николай I, вярвал в гадателните науки, особено в астрологията, която бе изучил специално. Приет в главните тайни мистични дружества в Европа, той бе свързал отношения с много окултисти и розенкройцери.

В януари 1880 г., великият княз Константин му представил един чуден германски медиум, барон Хенрих Лангсдорф, внук на един стар руски посланик. Ето при какви обстоятелства е станало това представление: когато се намирал на визита у графиня Галв, в хотел „Европа“, великият княз чул да се говори за този медиум, който казвал, че бил натоварен с мисия при императора. Той се явил при него и го помолил да му даде някое доказателство за своята мисия. Медиумът паднал в транс. Когато се възвърнал в нормалното си състояние, великият княз, в присъствието на секретаря си, извадил една плоча от чекмеджето и като я подал на медиума, казал му: „ще ви задам един въпрос по политиката, който зададох и на медиума Слад“. Медиумът отговорил: четете самичък. На плочата било написано: „на въпроса ви ще отговори един германски медиум“. — Вие сте тоя медиум, и аз ще ви представя на императора, прибавил великият княз.

В Русия тогава заповядвал диктаторът Меликов, който бил специално натоварен да бди за сигурността на Александър II. Но покровителството на медиума било никога по-ефикасно от това на Меликова. И той през ноември 1880 г. уведомил императора, че Зимният Дворец, дето трябвало да обядва с българския княз Александър, е миниран. Разговорът, който имал императорът с княза за това предсказание станал причина да закъснеят за обеда с половина час. В това време експлозията станала.

Диктаторът Меликов виждал в лицето на медиума свой съперник. И когато през пролетта царят заминал за Ливадия, Меликов възложил на медиума една важна мисия в Париж, за да го отстрани от двореца. През това време Александър II умрял, убит от бомбата на един революционер, на 14. март 1881 г., до Катеринския канал, в Петроград. Барон Лангсдорф престоял няколко време в Женева, отдето бил извикан в Русия от цар Александър III, който ревностно се занимавал със спиритизма. Медиумът имал тогава чести сеанси частно с императора и жена му, княгиня Дагмар от Дания. Нека кажем по тоя случай, че на тази последната приписват изобщо сключването на франко-руския съюз. Но това, което още не се знае, то е, че сближението между руската империя и французката република се дължи на един спиритистически сеанс, на който бил извикан духа на Александра 11.

Медиумът говорел в състояние на транс, но по-често това ставало посредством един психограф — малък инструмент, мо- делът на който е показан от духовете. Обществото, което контролирало медиума, било означавано под името „Дабо“. Медиумът бил приет дори в министерския съвет, но министрите дали клетва да не казват нищо за него, под страх да бъдат заточени в Сибир. Още три последващи години медиумът останал в двореца, на квартира в императорския дворец. Спиритистическите занятия били почти всекидневни и траели три до четири часа. Поради този режим, здравето на медиума се разстроило и в 1886 г. той трябвало да се завърне при семейството си2).

След заминаването на медиума Лангсдорф, един нов чудотворец се явил в двореца. Това бе калугерът Иоан Хич, известен повече под името Иоан Кронщадтски.

Отец Иоан е бил считан за светия. Той правел чудеса с по- мощта на молитвите си и имал репутация на церител на всички болести само с просто полагане на ръцете си. Отстранен веднъж от двореца, поради политически интриги, той бил наново повикан в 1894 год. при леглото на умиращия Александър III в Ливадия. Той турил в действие всичките източници на чудотворното си изкуство, но напразно: неговата тайнствена сила не могла да триумфира над законите на природата3).

* * *

Щом се възкачи на престола Николай II, наследникът на Александър III, в руския дворец дълго време дефилирали редица мистици, пророци, посветени, които бивали понякога послушни оръдия в ръцете на министрите или на известни влиятелни котерии около императрицата.

Болнава натура, безпокоен и измъчен дух, лековерен до крайност, Николай II имаше бележита наклонност към мистицизма и възвишеното. За това може да се намерят доказателства във всичките актове на неговото царуване и на частния му живот. За подкрепа на това аз искам да цитирам фактите, които предшестваха и придружаваха раждането на царевича.

Императрицата раждаше само момичета, но Николай II горещо желаеше да има наследник. Обезнадежден да има син, императорът стана суеверен и не беше далеч да види в това обстоятелство ръката на фаталността, която трябваше да се обезоръжи по какъвто и да е начин.

Министърът на вътрешните работи, лицемерният набожник Сипягин, караше императора да се моли на светите икони в Москва, като го уверяваше, че чрез тяхната намеса би могло да се сдобие с един наследник, но светиите останаха глухи на императорските молитви. Тогава Николай II апелира към учеността на един професор по акушерството, Шенк, от Виена, който претендираше да знае едно средство, за да се раждат деца от различен под, според желанието. Професорът наложи на императрицата специален режим, без зеленчуци и захарни ястия, който щял да й спомогне сигурно да роди момче. Уви, пак момиче се родило. Отец Иван Кронщадтски, повикан в двореца, се наслаждаваше на фаворизация няколко месеци, но не биде по-щастлив от Шенк. Тогава последният биде заместен от един лионски мистик, именуем Низие Антелм Филип Вашод, когото наричаха само Филип.

Аз познавах добре Филипа. Началник на училището по теургия в Лион, знаменит магнетизатор и церител, той имаше често разпри с лионските съдилища и много пъти бе изкарван пред поправителния съд за незаконно практикуване на медицината. Кабинетът му не се изпразваше, и по някога лекарите завиждаха на тоя „шарлатанин“, който отнемаше клиентелата им.

Аз съм присъствал в жилището му на улица „Златна Глава“ — входът на която ревниво се пазеше отпреди двадесет години от старата бона Фелиция — на много странни негови сеанси по окултния магнетизъм. Излекуванията, извършени от Филипа, като че ли съдържаха нещо чудно. Твърде скромен, без образование, той бе син на прости селяни от едно малко село в Савоя 4). Филип, след като бил слуга- шкембеджия, после касапин при едното от чичовците си в Лион, решил на 22-та си годишна възраст понеже развил в себе си някои окултни способности — да посвети живота си на лекуване бедните и скърбящите. Наскоро цяла легенда се създала около името му и някои го считали за свръхчовешко същество.

Той живееше усамотен, обкръжен от ограничен брой приятели и ученици, било в Лион, било в околностите, в Арбрел. Жителите на това малко кокетно градче сочеха на далеч, точно на върха на една височина, едно голямо здание, терасата на което, каменна постройка, имаше страшен изглед на някаква крепост и казваха: „той е там, г. Филип; той често отсъства, живее при туй строго изолиран и не можете да проникнете лесно в неговото убежище“.

На ония, които го достигаха там, като го запитваха, кой е и отде е придобил своите странни и страшни сили, той отговаряше: „аз сам не зная всичко това. Никога не съм разбирал и никога не съм търсил да си обясня собствената си мистерия. Аз бях едва на 6 години, когато нашият селски свещеник се тревожеше от известни мои прояви, които аз сам несъзнавах. Той ми казваше: „дете, ти трябва да си зле кръстено, защото изглеждаш да си станало плячка на дявола“! Още на 13-годишната си възраст аз лекувах по чудесен начин. Като че ли бях несъзнателен посредник между човечеството и някоя висша сила, която се носи над него. Поразителните резултати, които получавах всеки ден, ме учудваха, но аз не ги разбирах“. И·той учеше да се придобие увереността у човек, който знае, че не знае нищо и че едва почва да разбира науката; също и че оня, който притежава само един счупен креват и го заема на другия, който няма такъв, е по-богат и от най-богатите хора.

Неговите способности по ясновидството и ясночуването, както и разпознаването на болестите от далечно разстояние учудваха всички, даже и приятелите му, които можеха често да виждат такива примери.

Той учеше, че има три вида болести: физически, астрални и духовни. Физическите болести са от областта на алопатическата медицина, астралните болести се лекуват чрез хомеопатията, магнетизма и методите на старите окултисти, а духовните могат да се церят само чрез теургията и молитвата.

Доктор Папюс, прочутият окултист, който умря жертва на великата война, когато лекуваше ранените с неотслабнала преданост, говореше в една от сказките си в Русия, пред най-видните представители на аристокрацията и на двореца, за лионския чудотворец, когото наричаше свой „духовен учител“. Там жадуваха да видят тая личност. И великият княз Владимир отиде в Лион да го посети и нареди да бъде повикан от царя, в руския дворец. Филип отиде там в 1900 год. Княгинята Лейхтенбергска, съпруга на великия княз Николай, го представи на императрицата. Царицата, силно увлечена в мистичните учения, се ентусиазира от теорията на окултните науки, от магнетизма, спиритизма и магията.

Филип видя, че порасна неговото реноме от реализирането на едно негово пророчество. През времена бременността на царицата той обяви, че детето, което императорският двор очаква да се роди, ще бъде тоя път момче. От тоя момент неговото влияние постоянно растеше. Той бе отрупан с почести: царят му даде чин на дивизионен генерал, с право да носи униформата на тоя чин. Малко по малко, той стана абсолютно независим и, като висока чест, получи разрешение да влиза в апартаментите на царя и царицата, когато му беше угодно, без никакво предизвестие.

Учудена от това, как може един такъв човек, надарен с такива извънредни сили, да не притежава никаква официална титла, нито поне титлата доктор на медицината, императрицата се разпореди да му се даде един докторски диплом от московския университет. Но понеже тоя руски диплом не бе достатъчен да му даде право да практикува медицината в Франция, тя помолила французкия посланик в Петроград да направи нужните постъпки, за да се даде такъв диплом на нейното протеже от французкото правителство. Французкият посланик, обаче, отговорил, че това нещо е невъзможно, тъй като нито един диплом в Франция не се дава honoris causa. Царицата не могла да се убеди. Възползуване от пътуването си в Франция, когато руските владетели пристигнаха в Компиен, тя запитала една вечер, след обеда-гала, Валдек-Русо, тогава председател на министерския съвет, дали не му е възможно да нареди да се даде един диплом за доктор на медицината на „учения“ Филип. Валдек-Русо останал за минута смутен: той не очаквал подобно искане. Итребало да обясни на царицата, че не е в неговата власт да направи исканата услуга, понеже докторския диплом се добива в Франция след специално учение и след успешно минати мъчни изпити.

— Може-би, казала царицата, г. председателят на републиката ще направи това?

Валдек-Русо, обаче, изтъкнал на царицата, в тоя ред на мисли, че и г. Лубе не би могъл да стори абсолютно нищо. Само един комитет от видни лекари би могъл, и то пак след изпит, да даде титлата доктор на медицината.

— Но г. Филип е виден лекар, възразила царицата, и напуснала Валдека, силно ядосана. . .

Благоволението към Филипа било за един момент затъмнено, вследствие ожесточената кампания, повдигната против него от предните партии на опозицията и от вестника Освобождение·, „безспорен е факта, пишеше тоя вестник, че Николай, както по работите на семейството си, така и по външната политика и вътрешното управление, не взема никакво решение, без да се съветва предварително с господина Филипа! Какво може да се мисли тогава за едно управление, което поверява безконтролно съдбините на Русия на първия дошъл шарлатанин“!

Филип вече плащаше за своята известност. Много тайни рапорти бяха изпратени против него до Николай II не само от вътрешността на Русия, но и от Франция. Шефът на руската полиция в Париж, Рачковски, бе се особено ожесточил в тая работа. Той из- пратил на Николай II една цяла преписка, пълна с обвинителен материал против Филипа. Този полицай го обвиняваше в изнудвания, злоупотребление на доверие и пр. Щом получил преписката, императорът повикал Филипа, и го помолил да проучи тия обвинения. След като направил това, Филип с вдигнати рамена отговорил: „Господарю, ако Ваше Величество имате и най-малкото съмнение, аз моля да се предаде преписката в ръцете на правосъдието и да се поискат доказателства за всичко, което съдържа тя“. Царят, развълнуван, му отговорил засмяно: „да, това е все от злоба. Ако аз бях повярвал само една дума от него, не бих ви го дал да го четете“!

Но пред повтаряните атаки Филип заблагоразсъди най-после да се завърне в Франция. Той тръгна отрупан с подаръци, но постоянно преследван от ненавистта на руската полиция.

В Лион престоя от 1901 до 1902 г., но в постоянно сношение с царя и дворцовите хора, с които кореспондираше. Всеки ден неговият куриер му донасяше оплакванията на княжеските болни и на видните личности, които се намираха в опасност за живота си. Филип ги лекуваше от далеч, като даваше съвети на едните и на другите.

Но наскоро, понеже шифрованите писма и телеграми не бяха достатъчни, Филип, по настояването на великия княз Николай и жена му, които бяха дошли в Лион, за да оперират сина си, се съгласи пак да отиде в Русия. В 1903 г. ние го намираме отново в Ливадия (Крим), при царя. Там именно той довърши инициирането на императрицата в практиката на трансцеденталния спиритизъм. Оттогава, може да се каже, царицата Александра Феодоровна не взимаше никога, през цялото време на царуването си, каквото и да било по-важно решение, без да консултира предварително духовете. Царят присъствал по някога на сеансите, и той, най-сетне, се предал напълно на духовните опити.

Филип често присъствал на съвещанията на императора с неговите министри, за да го консултират по въпросите от вътрешната и външната политика. Казват, че той бил вдъхновителят на благородния проект на царя, който бленуваше да въдвори между хората царството на световния мир чрез всеобщото разоръжаване. Поддържан от датския крал и от великите князе, Филип прокара в двореца мартинистското и окултното движение. Една тайна мартинистска ложа била основавана в императорския дворец, а Николай II бе преподобният. В. Н. (върховните незнайници) били рекрутирани измежду великите князе и имперските съветници. Спиритистическите сеанси били твърде чести. Дирижирал ги самият Филип.

Един от най-често извикваните духове от императора бил тоя на баща му, Александър III. Известен е култът, с който Николай II окръжаваше паметта на баща си. През време на сеансите, духът на Александра III много пъти е искал от сина си да му обещае, че ще поддържа ненарушимо франко-руския съюз. Николай II обещавал и това доста много е допринесло впоследствие да се закрепи тоя съюз, въпреки все повече и повече растящите германофилски влияния в руския дворец.

През руско-японската война Филип бил държан в течение на различните руски проекти против Япония. Понеже тия проекти несполучили, противниците му в двореца (а τΐ били твърде много) повдигнали против него твърде жива кампания пред царя, като отивали дори до обвинението в предаване на японското правителство плановете на руското. Най-сетне, намерили, че той става вече досаден. Поради голямото си влияние върху царя, Филип станал за правителствата една обезпокоителна личност, която трябва да се наблюдава и, ако е възможно, да бъде отстранена. Всичко било направено в това отношение, но Николай II пак се възпротивил на искането на французкия посланик Монтебелло да издейства извикването на лионския чудотворец, счетен вече като опасен за напред. Но неколко дни подир това. една телеграма на в. L’ Eclair от 25 ноември, изпратена от Петербург, известяваше, че Филип, който със своите спиритистически сеанси твърде много е повлиял върху царя, е принуден да напусне двореца. Особено благодарение на настоятелните съвети на лекаря на царицата, изгонването на „окултиста“ било подписано. Тоя лекар е изтъкнал в същност, че „практикуването на спиритизма се отразява вредно върху здравето на императрицата“.

Не е вярно, че била издадена заповед от руския министър на правосъдието за изгонването на Филипа. Истината е, че царицата, пред провокациите на силната партия, образувана против нея, зарад императорското благоволение към чудотвореца, се видела принудена да отстъпи и да отстрани своя любимец.

След завръщането си в Лион, Филип продължи пак сношенията си с руския дворец, като разменяше писма, особено с императрицата, която бе му подарила, от признателност за грижите му към нея, един великолепен автомобил.

В 1904 г·, той изгуби 26 годишната си дъщеря, омъжена за док- тор Л. и толкова се разтъжи за тая загуба, че реши да прекрати своите консултации, продаде една част от движимите си имоти и се оттегли в Арбрел, поменатото по-горе малко градче в околностите на Лион. Там той се помина на 2 август 1905 год. Тялото му биде донесено в Лион на 5. същия месец и погребано в гробницата на Лоаяс, в присъствието на грамадно стечение на почитатели и ученици.

* * *

След тръгването на Филипа от руския дворец, Николай II, по съветва на министър Плеве, отива в манастира на Сараво да се моли върху гроба на отшелника Серафина, който приживе се ползвал с голяма репутация на святост. След пътуването му в Сараво, мистицизмът на Николая II взе обезпокоителни размери. Дворецът, повече от всякога, бил отворен за свещениците, калугерите и просяците от всички сортове.

Между ония, които играели известна роля, ще цитирам Митя Коляба и Хелиодор. Митя Коляба, от прочутия манастир на Оптина- Пустиня, в Козелската околия, бил ням и издавал звукове, прилични на мучене. Друг един монах от същия манастир, Елпифидор, претендирал, че разбира звуковете, издавани от Митя Коляба и ги тълкувал.

Един императорски адютант, княз Оболенски, който владеел имения в Козелската околия и който много се интересувал от мистичните въпроси, раздуха пред Николай II дарбите на Митя Коляба. Епископ Теофан и великата княгиня Милица Николаевна го завели един ден в Царское-село придружен от Елпифидор, и го представили на императора. Там престояли известно време, след което били върнати в манастира. По същото време, един свещеник, Хелиодор — истинското му име било Серж Труфаноз — който заемал високо положение в Академията на висшите църковни науки, правел големи чудеса Вследствие, обаче, на един спор със Св. Синод, зарад публикуването на един катехизъм с неправославно учение, той бил отлъчен от руската църква. Тогава той основал в Царицин една религиозна секта, привържениците на която станали известни под името хелиодоровци.

Но неговата репутация на „свят човек“ стана причина, в един момент, да бъде повикан в двореца, дето за известно време е имал значително влияние. Приятел на Филипа, с когото той се предал на спиритистически опити в присъствието на императрицата, Хелиодор бил всецяло предаден на франко-руската кауза. Но след известно време, противните влияния, интригите, почнали да се упражняват против него, и той скоро бил принуден да се оттегли, затъмнен от един друг „свят човек“, който току що изникнал, изтъкнат от руската германофил- ска партия, един вид фалшив посветен, който впоследствие вършеше играта на Германия и стана истински таен господар на Русия. Думата ми е за Разпутина.

Поради печалната роля, която игра той в руския политически живот и в събитията, кои го докараха падането на империята, необходимо е, струва ни се, да се спрем по-дълго върху тая личност.

(следва)

И. Брико.

__________________________________________

1) Княз Метерних: Мемоари, т. I, стр. 212.

2) Вж. съобщението на бащата на медиума Д-р Георги Фон Лангсдорф в спиритуалистическия конгрес в Лондон, публикувано в Light от 25 юни 1898 г.

3) Отец Йоан Кронщадтски умря в 1908 г. на 80 годишна възраст. Споменът от церемониите по погребението му още живее в паметта на присъстващите. По-вече от 15000 души са чакали тялото му на петроградската гара. След ковчега му мъже и жени се блъскали в калта с ридания. На праговете на църквите свещениците благославяли тялото на чудотвореца, когато минавало.

4) Филип Низие-Янтелм е роден в Лоазйо (Савоя), на 25 април 1849; той е син на Йосиф-Филип и на Мария Вашод, земеделци.

АЛАН КАРДЕК

Животопис и обществена дейност —

Катехизъм на прераждането

Основателят на спиритуализма в Франция бил Леон-Денизар-Иполит- Ривайл, роден на 4 окт. 1804 г. в Лион. Той е станал известен по вече под псевдонима Алан Кардек, под който е издал и първото си съчинение: Le Livre des Esprits (Книга на духовете). Както заглавието на това съчинение, така и псевдонима са били дадени от невидимия свет, за да се подчертае, че то не е оригинален труд.

Малкият Леон е получил първоначалното си образование в училището на Песталоци в Ивердон (Швейцария). Той е изучвал прилежно предметите, предвидени в учебната програма, но особено се заинтересувал от ботаниката, за изучването на която се е губел по цели дни из планините, за да търси екземпляри за хербария си. Като се за- върнал в родния си град, започнал да се приготовлява за адвокатска професия, каквато упражнявали баща му и дядо му. Но още от началото се разбрало, че тая професия не е за него. Тъкмо по това време е станала и бурбонската реставрация, и той се срещнал с религиозната нетърпимост на ръководните кръгове, поради което напуснал адвокатството и се предал на учителство, което било неговото естествено призвание. Заловил се да превежда някои капитални съчинения от французки на немски, като напр. Телемаха, и след това се установил в Париж, дето станал собственик на едно възпитателно заведение за момчета. Тогава бил едва на 24 годишна възраст, обстоятелство, което показва, колко е бил смел и самостоен в своите инициативи. Две години по-късно, той наел един голям салон в улицата de Sevres, дето започнал да чете лекции по химия, физика, сравнителна анатомия и астрономия. Така, той посветил тогава всичкото си време на учебно-възпитателното дело, като издал и някои учебници и научни съчинения, за някои от които е получил първа премия в Арас, Същевременно е изпълнявал и длъжността секретар на френологическото дружество в Париж и е бил член на дружеството за магнетизъм, месмеризъм и пр. По темперамент той не само не е бил импулсивен и раздразнителен, каквито качества изобщо се приписват на неговите съотечественици, но всякога е проявявал пълно хладнокръвие и голяма предпазливост, а главно, неговите разсъдъчни способности били очебийни. По ръст той е бил по-нисък от среден, добре сложен, с голяма, валчеста, плътна глава, с резки черти на лицето си и със светли, сиви очи. По маниера си, отличавал се със сериозност и мудност в говора и с достойнство в обноските си. Такъв е бил човекът, предназначен да основе спиритуалистическата школа в Франция и чиито съчинения (някои оригинални, а други продиктувани от духовния свет) са претърпели безброй издания. Самият той не е бил нито медиум, нито ясновидец.

През петдесетте години на 19-я век, когато Леон Ривайл бил още на 46 годишна възраст, в Европа се разлял като вълна интереса към психическите явления. Несъмнено, тоя интерес е преминал в Европа от Америка, дето през 1848 год. са се прочули сестрите Фокс със своите опити по спиритизма. Манията да се разигра- ват маси се е появила в един период на революционни движения, резултата от които бе идването на Наполеона III, който сам е проявявал не малък интерес към поменатите феномени и е бил във връзка с Алан Кардек. По това време именно последният е събрал в един том всички важни съобщения от духовния свет и ги е издал под заглавието Le Livre des Esprits. С тая книга той е станал толкова известен, че е успял да основе дружеството под название Societe Parisienne des Etudes Psychologiques, членовете на което устроявали всеки петък срещи в дома му с це.л да се съобщават с другия свет и да получават сведения по разни въпроси в свръзка с живота след смъртта. И други подобни дружества са се основали в провинцията, нo всички са изпращали сведенията си в това централно дружество. Всичките тия материали били събрани и издадени от Алан Кардека последователно под заглавията: „Книгата на медиумите“ (1861 год.), „Евангелието, обяснено от духове“ (1864 г.), „Небе и ад“ (1865 г.) и „Битие“ (1867 год.). Обаче, наскоро Алан Кардек почувствал да се усилва сърдечната му болест, от която страдал, и на 31 март 1869 год. внезапно и без болка се поминал, както е седял на стола в кабинета си.

Много от теориите, известни на учениците по спиритуализма, са развити в горепоменатите книги, като например, теорията, че душата запазва индивидуалността и съзнанието си след смъртта, посредством така нареченото астрално тяло. Тук ние няма да се впущаме да излагаме подробно всички истини, изследвани от Алан Кардека, но поради особения интерес, който представлява, ще предадем резултата от един негов сеанс върху проблема за прераждането (реинкарнацията). Ето какви са били отговорите:

Въпрос. Как може душата, която още не е достигнала съвършенството си в един живот на тялото, да свърши работата по очистването си?

Отговор. Като премине през процеса на едно ново съществуване.

В. Значи, би трябвало да се превъплъти в ново тяло. Така ли трябва да се разбира отговора?

О. Точно така.

В. Каква е целта на прераждането?

О. Очистване и прогресивно подобрение на човечеството.

В. Ограничено ли е числото на превъплътяваният, или пък духът се преражда винаги?

О. Във всяко ново съществуване духът прави една стъпка напред по пътя на прогреса. Когато се Освободи от всички нечистотии, той нема вече нужда да прекарва те.лесен живот.

В. Еднакво ли е числото на превъплътяваният за всичките духове?

О. Не. Този, който напредва бърже, спестява много такива процеси. При все туй, тия последователни реинкарнации са многобройни, защото прогресът е почти безграничен.

В. Постигаме ли всички тия телесни съществувания само на земята?

О. Не всички, защото те стават на различни светове, Светът, на който сега се намирате, не е нито първият нито последният от тях, а е един от най· материалните.

В. Не би ли бил човек по-щастлив, ако си остане само като дух?

О. Не, не, защото така щяхме да останем на едно место, а ние искаме да напредваме към Бога.

В. Могат ли някои духове да дойдат за първи път на този свет, след като са били родени на други светове?

О. Да, точно така, както и вие можете да отидете на други светове. Всичките светове във вселената са съединени с връзки на солидарност.

В. Кое е това, което решава, на кой свет ще се превъплъти духът?

О. Степента на неговото издигане.

В. Физическото и морално състояние на живите същества от всека сфера (глобус) всякъде ли е еднакво?

О. Не, световете, както и съществата, които живеят на тях, са подчинени на закона за прогреса. Всички светове са започнали като вашият, когато са били в най-низшето състояние, но и земята ще претърпи една трансформация, подобна на онази, през която са минали другите. Тя ще стане земен рай, когато хората, които я населяват, станат добри.

В. Има ли светове, в които духът, като престане да се намира в материалното тяло, нема вече друга обвивка освен perisprit-a (етерното тяло)?

О. Да, там и самата тая обвивка става толкоз етерна, че за вас като че ли не съществува. Това е състоянието на най-очистените духове.

В. Тогава, според това твърдение, няма ясно определена разграничителна линия между състоянието на подирните инкарнации и чистия дух?

О. Такава демаркационна линия не съществува. Разликата между тях постепенно се намалява. Те се смесват една с друга, тъй както нощната тъмнина се стопява в зората.

В. Субстанцията на етерното тяло еднаква ли е във всички сфери (глобуси)?

О. Не, в едни сфери е по-вече, а в други по-малко етерна. При минаването си от един свет на друг, духът се облича в материя, принадлежаща на тоя свят.

Това е катехизмът на прераждането. Според теорията, която се съдържа в него, изглежда, че цикълът на преражданията постепенно ще се спре, като обвивката на духа постепенно се разредява и става, по характера си, по-малко материална. Що се отнася до Относителното морално положение на различните светове, Алан Кардек твърди, че докато земята е една от най-малко напредналите сфери в слънчевата система, то Марс стои още по-долу от нашата планета. Юпитер е една от най-висшите в тая система, а Венера е по напреднала от земята. При това, големината на планетите и тяхното разстояние От слънцето нямат необходима връзка със степента на напредването. Алан Кардек допуска, че, освен слънцето и луната, всички други планети са населени. Тази теория още не е приета От официалната наука. Във всеки случай, жителите на планетите Юпитер и Сатурн трябва да са създадени съвсем различно от земните. Според досегашните астрономически изследвания, обаче, посочва се за вероятно да съществува живот само на Марс.

Алан Кардек, освен това, описва слънцето като електрически фокус. Също такива са, според него, и слънцата от другите слънчеви системи.

Често се спори, че знанието, придобито в един живот, се изгубвало в следния. Алан Кардек отхвърля тая идея и поддържа, че теорията за вродените идеи не е една химера, а следов., знанието, придобито през едно съществуване, не се изгубва в другото. Казва се, че духът може през инкарнацията да забрави нещо отчасти и за известно време, но латентната интуиция, която той запазва за всичко, което веднъж е узнал, му помага в напредването. Ако не би била тази интуиция на миналите придобивки, той би трябвало да започва обучението си винаги наново.

Лошата мисъл или престъпното желание, на които инстинктивно се противим, като отдаваме тая съпротива на наследствени причини, в същност се дължи на гласа на нашата съвест, а той не е нищо друго, освен споменаване на грешките, които сме направили в миналия си живот, и страданията ни, които тия грешки са причинили. Един е учителят на цялото човечество — опитът. Некои от уроците, на които опитът ни е научил, сме придобили в тоя живот, а други в миналите си съществувания, но пътят към мъдростта е винаги един и същ, колкото малко и да познаваме източника, от който сме придобили нашата поука.

Ние жънем по тоя начин плодовете от нашето минало, без да се затруднява нашия прогрес от спомените ни. Не трябва да се мисли, че страданията в който и да е наш земен живот са необходими за изкупление на грешките ни в миналото. Вярно е, че може да има такива страдания, но също така е вярно, че те могат да бъдат изпитания на духа за бъдещия му прогрес.

И инстинктивното чувство за съществуването на Бога се дължи, както поддържа Алан Кардек, на спомена, който човек е запазил за това, което е знаял преди да се въплъти, Въплътеният дух, като запазва интуицията си за предишното си състояние като дух, притежава инстинктивно съзнание за не видимия свят, макар че голямата гордост или предразсъдъкът му могат да го накарат да си затвори очите за този факт.

Алан Кардек има един твърде интересен аргумент в защита на прераждането, извлечен от прогреса на нациите. Чрез усилията на най добрите си мъже, една нация, казва той, напредва интелектуално и морално. Нацията в течение на хиляда години преминава от варварството към цивилизацията. Ако всички хора биха живели по хиляда години, те биха могли да напреднат през този период. Но мнозина от тях умират всеки ден и на всека възраст, поради което хората се подновяват непрестанно : всеки ден изчезват и се явяват нови. По тоя начин в края на хилядата години в никоя страна не оставя нито диря от ония хора, които са живели преди хиляда години. Нацията, която е била във варварско състояние, е станала цивилизована. Но какво е това, което по тоя начин е прогресирало? Същите ли хора, които по-рано са били варвари? Сигурно не, защото те отдавна са умрели. Новопоявилите ли се хора? Не и те, защото ако душата е създадена едновременно с тялото, то следва, че душите на новодошлите хора не са съществували през периода на варварството. Следователно, трябва да допуснем, че старанията, положени за цивилизоването на един народ, имат сила, не да изработят подобрението на души, които са създадени несъвършени, но да поставят Бога в положение да създаде души от по-добро качество от онова, което са били душите, създадени преди хиляда години.

Алан Кардек настоява и върху друга една точка. Според общоприетата официална теория, душата се създава едновременно с тялото. От това следва — освен ако допуснем абсурдното положение, че всички хора са родени интелектуално и морално еднакви — че Бог създава за някои хора души много по- напреднали от душите, които създава за други хора. Защо е тази фаворизация? Как може един човек, който не е живял по-дълго време от друг човек, да заслужи да бъде надарен с душа, която по качество да е по-висша от оная, дадена на съседа му? Как можем да вярваме в съществуването на правда в света, ако приемем подобна теория? А пък ако отхвърлим хипотезата на закона за справедливостта, като всеобщ принцип в природата, каква полза тогава има от теологическото догматизиране, когато самата основа на всички религии — същественото, на канара основано, различие между правото и кривото — бъде захвърлена на страна?

Духовната еволюция ни учи, че всека спечелена стъпка напред е купена със съответно усилие и е наша, защото сме си я спечелили. Ние можем да се спрем, ако искаме, но пътят на безкрайния прогрес е пред нас, и гаранцията, че нема да се провалим, се намира в прогреса, който сме направили в миналото. У мнозина има едно естествено колебание да се срещнат с неизбежното страдание, което се съдържа в прераждането, и те са прави. „Защото, както казва един от известителите на Алан Кардека, въплътяващото се его (азът) прилича на пътник, който се впуща в опасно пътуване по море и не знае, дали не ще намери смъртта си във вълните, по които тръгва“. Но стъпката е неизбежна, защото без нея прогресът зад известна точка става не- възможен. „Когато дойде времето казва Ал. Кардек — духът знае, че ще се въплъти, тъй както един човек, който е на смъртно легло, знае. че ще умре, но и последният и първият стават известни за промяната в момента, в който тя става. В тоя момент го обладава едно забъркване от станалата промяна също тъй, както и когато човек се намира при акта на смъртта, и това забъркване трае. докато новото съществуване се установи напълно. Началото на въплътяването е за духа един вид умиране“.

Най-новите научни изследвания потвърждават напълно тезата на Алан Кардека.

ЕМИЛ ДЕРМАНГЕМ

От биологията към мистицизма

Бергсон — Духовната енергия. — Д-р Желе — От безсъзнанието към съзнанието. — М. Метерлинк — Пжтеките на Планината. — Конан Дойл — Новото откровение. — Д-р Грассе — Наука и философия. — X. Ж. Уелс — Бог, невидимия цар.

Всека философия не е ли преди всичко представа на вселената? Всеки философ си има своя представа и се старае да я предаде на хората, въпреки че тая представа има, може-би,в основата си нещо, което не може да се изкаже, тъй като за този мислител това е истината, неговата истина, сиреч това, което най-добре задоволява аспирациите и мисълта на всеки индивид, по необходимост ограничен. Такава е също разликата между философа-гений и обикновения мислител (който също, впрочем, може да бъде и гений). Този последният не ще има представа за съвкупността на Космоса, но, само — гледища на части от цялото, даже по некога противоречиви.

От появата на бял свят на книгата му: Непосредствени данни за съзнанието, ние присъстваме на усилията на Бергсона да изложи разните, тясно свързани, гледища, които съставляват неговата интуиция за света. Той действа, наистина, с удивителен метод и благоразумие.

Колкото такава представа е по-пълна, толкоз отделните гледаща са по-хармонично групирани около централния мироглед.

Както се знае, идеята, която господства в бергсонизма, е, че не може да се счита, какво животът на съзнанието произхожда от механическите закони, възприети от разсъдъка според необходимостите на действието, но че той съставлява нещо неделимо, нещо качествено, - - че той е безкрайно творчество на жизнения стремеж, който е основата не само на човешкото съзнание, но и на живота въобще, и като че ли в друга степен основа и на цялата природа, понеже материята е, в известен вид, сгъстен дух, или тя е „епифеномен“, един вид фосфоресенция, свръх-прибавена на всемирния физико-химически детерминнзъм.

В сбора от опити и сказки, които току-що издаде под заглавие: Духовна Енергия, Бергсон прилага философията си за Трайността и методът си за Инцуицията на разни психологически проблеми, засягащи отблизо метафизиката, тъй като най-новите от тези учения взе- мат най ясно участие във въпросите за връзката между душата и тялото, за свръх-живота (задгробния живот) и за отношенията на съзнанието към живота. Понеже умственият живот е стремеж, а не предпоставка, той отхвърля механическата теория, и показва, че сънищата ни се изработват лека-полека, както и представата ни за реалния свят, сиреч при сътрудничеството на чувстването и паметта. Разликата между съня и будното състояние е просто разлика в напрежението на духа, спиране на усилието за необходимото концентриране върху активния живот. Когато механизмите, които осигуряват „вниманието върху живота“, са повредени, стават анормални явления. Тези последните могат да бъдат много полезни на психолога, който трябва да разбере, че главната му задача е, не да тълкува „как тия или ония явления стават в болния, но защо те не се констатират у здравия човек “. Именно така, в една голяма студия за Лъжливото познание авторът, с небивало задълбочаване в анализа, показвал, че споменът, който далеч не замества възприемането, на което се явява само като смекчена форма, се създава от време на време от самото възприемане; че има, с една дума, „спомен за настоящето“, който нормалното функциониране на мозъка ни пречи да съзнаем, но който, когато жизненият стремеж стане недостатъчен, когато вниманието върху живота се умори, се повдига чрез изключителната илюзия и повече или по-малко патологически ще познаем, че сегашният момент като че ли е бил вече преживян.

Нормалното функциониране на паметта допуска да достигнат до съзнанието ни само спомените, които могат да бъдат полезни за сегашното действие. И ролята на мозъка е не да запазва спомените, а да ни ги извиква. Книгата свършва с исторически мемоар (1904 г.) върху психо-физиологическия паралогизъм, който показва, че паралелистичната теория на равноценността между психическото и съответното мозъчно състояние противоречи едновременно на идеализма и реализма и не може да се изясни, без да се смесят двете гледища.

Щом умственият живот надминава мозъчния (понеже мозъкът е „съвкупност на разположения, които позволяват на духа да отговаря на действието на нещата чрез двигателни реакции“), преживяването на душата, уверява Бергсон, „става тъй правдоподобно, че задължението ла се докаже това, пада повече върху тогова, който го отрича, отколкото върху тогова, който го утвърждава“.

Една от главите на Духовната Енергия е сказка, държана през 1913 г. в Society for psychical Research (Дружество за психологически издирвания) върху „ Видения на живите“.

Бергсон, без съмнение, е по-резервиран по тази точка, отколкото Уйлям Джеймс. Но изглежда, че той счита за установено, какво възможна е реалността на телепатията поради психическата сила. Той заявява, че ролята на психологията през този век ще бъде — да се изучат феномените от този род, „да се изследва безсъзнанието, да се работи в подпочвата на духа със специално възприети методи“, и мисли, че откритията, които тя ще направи, не ще бъдат по- маловажни от тези в миналите векове във физическите и естествени науки. Съчинението на Д-р Желе: От безсъзнанието към съзнанието не е ли написано, за да оправдае тази надежда?

Макар той да не изказва по некога признателност на Бергсона, но много му дължи. Той му сочи една капитална грешка, която се състои, първо, в това, че не държи сметка за подсъзнанието (ние току що видехме, че това е неточно), после разглежда човека, в свръзка с това подсъзнание, като ключ на всичко — от съществено различна природа с тази на животното царство Но струва ми се, Бергсон никога не е казал друго, освен че творческата еволюция се извършва по много изпъкващи отделни линии, но, тъй да се каже, от един център-първообраз и при това тайнствен. Главните от тези линии свършват в растителното царство, в живота на насекомите (характеризирани по-специално от инстинкта), в живота на висшите животни и на човека (характеризирани по-специално от разума). — Какво пречи това за „хармонията на еволюционния синтез“? И констатирането, че подсъзнанието е от същата есенция у животното и у човека, в чийто психически живот то играе тъй значителна роля, не е достатъчно да установи, че бергсоновото гледище е във формално противоречие с фактите.

Д-р Желе иска да покаже, че е възможно да се основе върху научното наблюдение на фактите една философия и да се даде „общо тълкувание на индивидуалната и всемирна еволюция“. Това, което до сега е причинило фалита на опитите на научната философия, то е аналитичният метод, „възходещият“, който претендира да познава най-комплицираното чрез най-простото, тогава когато не може да се обясни висшето чрез низшето, без да се дойде до „грешките от чудовищни обобщения, които опорочиха съвременната философия“. Д-р Желе, като изхожда от този принцип, основно разрушава класическите доктрини на монистическата и материалистическата биология. Той посочва тяхната недостатъчност, когато се касае да се изтълкува както психологическата, така и физиологическата индивидуалност. Хипотезите на Дарвина и Ламарка спомагат, за да се разберат известни свойства на еволюцията; но те са коренно безсилни да обяснят нейната същност, да дадат да се разбере произхода на видовете, произхода на инстинктите, резките трансформации, изучвани за първи път от Юго де Ври, и изобщо - да се разбере творческата сила, която прави да произлиза повечето от по-малкото, сложното от простото.

Същата тази класическа доктрина (чийто главни представители са Дастр и Дантек) не иска да вижда в „аза“ друго нищо, освен синтеза или комплекса на елементите, които съставляват организма, резултата от множествения клетъчен живот, и в самия живот — резултата на самите физико-химически сили. Д-р Желе доказва, колко това тълкуване е негодно да разясни факта, че всеки организъм се строи, се поддържа и се подобрява, въпреки непрекъснатото възобновяване: на клетките, по една специфична форма. Явлението на хистолиза, дето виждаме да се разчленява, да се дематериализира, тъй да се каже, тялото на насекомото, да се обръща на аморфна смет, за да роди един нов организъм, както е възкръснал безсмъртният феникс от собствения си прах, е извънредно характерно за случая. Нещо повече: свръх- нормалната психология и физиология разкриват съществуването на един висш динамизъм в организма, който го обусловяла, динамизъм, който сам е в зависимости от идеята. Това, което знаем за материализациите, за криптомнезията, за криптопсихията, за излъчванията и раздвояванията на личността, за ясновидството, за внушението, за телепатията, за вдъхновението, за гения, за спиритоидните явления и пр., доказва недостатъчността на чисто механическото и материалистическо обяснение на вселената.

Паралелистичната психо-физиология е окончателно фалирала, даже и когато прибягва към неефикасните теории на автоматизма (Жане), на неджгавостта (Ломброзо, Шарбане, Серф, Солие, Грассе)и на официалните психолози (Ястров, Рибо), които теории са. само частични гледища или — принципна грешки.

Не по-малко безсилни са, в очите на Д-р Желе, и философските теории за еволюцията.· Религиозните учения и учението за Провидението се натъкват върху проблемата за злото. Бергсонизмът е пълен с грешки и противоречия. Метафизиките на Шопенхауера и Хартмана грешат, като виждат специфично различие между съзнателното и несъзнателното, и свършват с песимизъм.

Като заличава всичко, Д-р Желе излага една система за вселената, която система, ако не е напълно оригинална и съвършено приемлива, не е лишена от истинска пълнота и интерес. Тази теория дължи много на еволюционизма, на бергсонизма, още повече на Шопенхауеровата философия, която той изглежда да попълва. От окултизма заема великия закон на аналогията и паленгенезическото схващане. От съвременния психизъм тя изисква опитните му доказателства. Тя се опира само върху строго научна основа и върху едно ясно пресмятане на възможностите. В общите си положения това усилие за синтез свършва с изяснение на един съществен динамо-психизъм, който обусловя индивида, както и вселената, която стои неразрушима и постоянна през преходните проявления, които, благодарение придобивките и опитностите на разните „монади“ — еволюира правилно от несъзнателното към съзнателното. Индивидуалното съзнание съставлява част от този нерушим и вечен динамо-психизъм. То също еволюира, през тия многобройни съществувания, към едно състояние на усъвършенстване, което позволява да се надяваме за необходимото, математическо и постоянно, реализиране на Абсолютния Разум, на Върховната Правда, и на Върховното Благо.

Метерлинк отива не по-малко далеч от Д-р Желе в мистическото тълкуване на явленията на подсъзнанието. Еволюцията на неговия дух е много ясна в този смисъл. Изглежда, че тя свършва, в Пътеките на Планината, в един вид нео-будизъм, аналогичен на оня на Теософското Общество. Много днешни теософи се обръщат наистина към Изток, вместо да се привържат, като другите окултисти, към източната традиция на еврейско-христианската Кабала. Спиритите съставляват друга една секта, малко ненавиждана от първите две. Между това, към техните догми се е

присъединил по един бляскав и не очакван начин английският новелист Конан Дойл, който, по примера на Алан Кардек, вижда в „съобщенията“, на „обезплътените “ именно едно Ново откровение.

Методите и гледищата на Д-р Желе, на Метерлинка, на Конан Дойла са различни, но целта, в основата й, е една и съща. Касае се, да се изместят разклатените метафизики и да се отговори на религиозната нужда, която не е задушена от материалистичната ученост. Но положителните религии се държат добре, въпреки всичко. Даже върху научна почва, те намират защитници, каквото е цялото съчинение на Д-р Грассе (Наука и Философия), което е една реакция срещу монизма, срещу неговата тясна концепция на еволюцията, и за единството на природните закони. Може-би, той се е увлякъл много далеч От законното си старание да отличи физико-химическите закони (общи на цялата вселена), биологическите (общи на всички живи същества) и специално „човешките“ закони. Той смета, че човечеството е един вид, определен (фиксиран) от доста дълго време и представлява от себе си доста отлични характерни признаци, за да стане предмет на отделна наука. Той иска да съгради една истинска научна философия, като пресъздаде, върху основите на тази Човешка Биология, морала и социологията, компрометирани от монистическите трансформисти. Противниците му са същите ония, които са такива и на Д-р Желе. Но този последният не отрича еволюционизма. Той, напротив, настоява върху единството и хармонията на всемирната еволюция.

Догмата: „всичко е във всичко“, не води непременно към. материализма. Спиритуализмът не трябва да пренебрегва аналогиите и съотношенията, които правят едно координирано тайнствено цяло, дето атомът се управлява от също такива закони, от каквито се управляват и слънцата. Впрочем, аз не разбирам, какво пречи теорията за естествения подбор на догмата за Троичността, или на догмата за възвръщането. Даже напротив.

Защищавани от Д-р Грассе, нападани от Д-р Желе, католишките догми се критикуват и от романиста Уелс, но съвсем на друга почва.

Превода на книгата му: Бог, Невидимия Цар — се предшества от дълги извадки на Първите и Последните Неща и от Душата на един Владика, дето е изложена еволюцията на неговата мисъл — отчасти под влиянието на войната — към една все по- точна и по-точна вяра, но в категорическа противоположност с концепцията за Троичността и с формата, която християнството е взело от Никейския Събор насам.

Религията на Уелс е съществено прагматична. „Аз изработвам вярванията си, казва той, според както изискват моите нужди“. Като си е избрал най привлекателните хипотези, той ги е поставил под изпитанието на действителността и си е направил от тях догми на своя лична религия, която, без съмнение, той иска да постави, в съприкосновение с днешната quasi - всемирна тенденция. Така той свършва с една концепция за един Бог — Воюващ, който не би бил ни всемогъщ, ни безкраен, и когото синтезира в един вид стремеж на човечеството към повече сила и повече красота.

Този Бог-Живот, този Бог-Месия против бездънните и тъмни сили на Вселената, против този непознаваем Абсолют, когото Уелс нарича „Забуленото Същество“. Явно е, че тоя модерен романист се намира доста близо до старото схващане на гностиците, според което Синът се разбунтувал против Отца. Но вижда се, колко е далеч той от правоверното християнство, което признава на Отца и на Сина една и съща субстанция и една и съща воля.

Също както известни мистици, Уелс очаква „предстоящото идване на Божието Царство на Земята“. Но този резултат на еволюцията „на животинското към божественото“ ще бъде, според него, социалистическото, научното и даже теократическото състояние на света. Вярата, която Уелс ни предлага, не е нищо друго в основата си, освен чисто и просто официалната религия на бъдещето колективистично общество. Усилията на Папството в средните векове, за да установи един вид общо управление на „християнството “, клоняха към една йерархия насили, при които духовната власт щеше да контролира всичките земни господства. Общочовешкият деизъм изложен в Бог, Невидимия Цар, ще ни заведе към друга теокрация, дето Общата Конфедерация на Труда би заемала местото на един непогрешим Папа, дето папските съвети биха били заместени от конгресите и дето г-да Уелс и Ромен Ролан биха били Отците на Новата Църква.

Голямата задача е, да се примири индивидуализма със справедливите искания на обществото. Всеки човек, както и всеки народ, има собствена мисия в колективната мисия на човечеството, и той ще може да я реализира, само ако запази личността си. Да се идентифицира Бог с човечеството е много опасно за индивидуалните нюанси. Вън от фаланстерата няма никакво спасение. Религията на Уелса няма да говори нищо за личното безсмъртие, ще изключи чистото изкуство, както и съзерцанията, не ще изисква от богатия да раздаде имотите си на бедните, за да последва Христа, а ще го съветва да пази разумно богатството си . . . Какъвто и да е мистицизмът, който го въодушевява, опасно е, да не би Световната Държава да стане една голяма казарма, в която новата религия да стане едно евангелие тираническо, празно и не лишено от посредственост.

Прев. от френски: П. А. Шишков.

ПР. МЪЛФОРД

Бог в дърветата

Щастлив е човекът, който обича дърветата, особено високите, самотните, които диво растат на местото, дето ги е насадила всемогъщата сила и там останали незасегнати от човешки грижи, защото некултивираното, естественото, е много по близо до миросъзданието, отколкото онова, което е по волята на човека рабски отгледано, въздигнато, изопачено. Свободно създадените неща дишат по-чисто духовния ритъм на безкрайното. От там и нас лъчезарно ни огрева нещо упоително, една неописуема радост посред дивото, естественото на гората, на планините, на всичко, върху което не са останали следи от човешката ръка.

Ние вдишаме една еманация, която непрестанно изтича от дърветата, скалите, птиците — от всека форма на безкрайното. Това цери и обновява! То е нещо повече от въздух. Една психична сила, която изтича от животворността на вселената. Това не може да се намери нито в градовете, нито в култивираните градини. Щастлив е оня, който чувства силна и сериозна любов към дивите дървета, птици и животни, който ги чувства подобни на себе и знае, че и те му се отплащат с нещо ценно за неговата любов. Всичко живо реагира в симпатия и антипатия. Ние представляваме една част от безкрайното съзнание, а дърветата — другата. Любовта е един невидим елемент, „живата вода“ в света, която тече з големи вълни в онзи духовен свят (космос), кой го обхваща невидимо всички нас. Дървото е една жива мисъл на Бога. Една мисъл, която заслужва нашето внимание. То съдържа една форма на мъдростта, коя то нам, може-би, липсва, която ние още не можем да придобием. Ние се нуждаем от тази мъдрост, защото всяко истинско познание ни донася сила, за да получим по-чисти, по-хубави, поздрави тела. Най-после, ние искаме да се освободим от болести. Ние имаме нужда от по-леки сърца и по-весел дух. Ние искаме в нашето съществуване нов живот и нова радост. Нашите тела тръба да стават с натрупването на годините по-леки, а не по-тежки. Ние искаме сигурност. Ние искаме да съзнаем безкрайния дух във всека клетка. — Ние желаем да достигнем познанието на безсмъртието.

Ние имаме нужда От способности, които до сега бяха отричани на „смъртните“. Ние искаме да се издигнем над случайностите на тялото, над болките и смъртта на земния живот.

Могат ли дърветата да ни дадат всичко това? Те могат да ни помогнат, когато ни се удаде да вникнем в техния дух, когато ние схванем все повече и повече онази част на безкрайната сила, израз на която са дърветата. Ако, обаче, ние ги наблюдаваме като горивен материал, като материал за бъчви, ние ще получим малко от техния живот. Който действително дойде до там, че да обича мировото съзнание във всека негова форма, ще получи в замина на тази си любов един елемент, който ще го проникне с онази мъдрост, в която тази определена форма има участие и чиято жив отпечатък е тя.

От любвеобилното общение с идеята за дървото човечеството ще научи, каква голяма полза може да се извлече от горите, различна от оная, която се печели от дървото, като строителен и горивен материал. Любовта ще му покаже, че горите със своята грамадна повърхност от милиарди клони, клончета и листа са идеалната стълба на най- високата духовна стихия, която те концентрират и предават на човека, съобразно неговата способност за възприемане. Колкото повече същината на дървото, птицата, животното се оживява в нас, толкова повече участваме в живите сили, които всека една от тези организации може да получи и даде. Всека една от тези форми на живота има свой специален вид сила, която се пренася върху нас посредством симпатията — един жизнен еликсир на по-съвършените духове. Но любов получава този, който дава любов. Ние можем да си спечелим любовта в такава мярка, в каквато ние обичаме всека форма на безкрайното, пък било то храсталак, ягода, насекомо или птица. Никой, обаче, не може да унищожи или насили това, което той действително обича. Специфичният елемент на всека жива форма, който преминава в нас, е животът. Според мярката, в която ние поглъщаме от него, у нас ще се събудят сили, които могат да се изчерпат само с думата „чудо“.

Унищожете горите и вие ще пресечете пътищата на тези сили да действат. Заменете дивите дървета с изкуствени видове и тези сили ще се помрачат, както едно овощно дърво, което ражда „облагородени“ плодове, от гледна точка на дървото, е загубено. —- Калвилата е един изкуствен продукт от израждане, както дробът на препарираната гъска.

Ако ние някога се приближим към една вечна младост, радост и здраве, то нашето държане към дърветата и всичко оживено съвсем ще се промени. Ние ще разберем, че когато Обикнем дърветата, растенията, насекомите и птиците и ги предоставим сами на себе си, частта на безкрайното, която съставя тяхната същина, от благодарност ще премине върху нас.

„Но как, впрочем, човек може да живее“, питат хората, „без дърва, без растителни и животински храни?“

Да, трябва ли да съществува само една форма на живот във вечността? Не трябва ли условията на живота да се изменят съобразно нашето чувстване? Има вече милиони хора, чиито най-дълбок инстинкт е да чувстват отвращение от животинска храна. Сигурно, човечеството не може в един миг да прекрати насилието над животинското и растително царство. До когато стремлението към този начин на хранене съществува, дотогава ще трябва да се удовлетворява, — само естественото изчезване на такива влечения има стойност. Ако духът управлява тези неща, тогава това ще се извърши органически и то за винаги. Грешката на човечеството е била досега тази, че то често се е опитвало със своя собствена сила да се спиритуализира (да стане духовно), като се е въздържало от нещата, към които се е стремило, чрез пост, покаяние и пр. Никога то не е могло, когато се е опитвало да си служи с тези средства, да се спаси от болести, погубване и смърт. Никога то с това изкуство не е могло да си възобнови тялото. То го разрушава също така, както телата на прахосниците и пияниците.

Аскетизмът е отсъствие на доверие в силата на безкрайното съзнание да се издигнем на по-горно стъпало. — Сам човек да иска да достигне своето блаженство, това е един от най-големите грехове, защото откъсва човека, поне за известно време, от безкрайното съзнание и от живота, който му се изпраща по тоя път, щом като той моли и се уповава. Никоя друга пътека не освобождава о г пороците, грешките и лошите навици, както това прави постоянното желание да се удуши жаждата, от която наново те пак се пораждат.

В всеки дъх говори безкрайното съзнание. „Елате при мене . . . искайте от мене, и ако ме намерите във всяко творение, то и аз вечно ще ви пращам нещо ново по дух и тяло, което ще трябва да преобрази вашите навици, страсти и желания, тъй че постепенно да отпадне от вас всичко грубо, всички мрачни влечения, които са против закона и, вместо тях, ще ви се пратят радости из областите, дълбочините на душата, които сега никой смъртен не може да долови“.

В този размер, в който ние се доближаваме към един по-съвършен и по-траен живот, — (а ние не можем да постъпим другояче), ще се запознаем със страхопочитанието пред всичко живо и ще го оставим необезпокоено на неговата свобода — защото ние го обичаме.

Птицата, която държим затворена, ние не обичаме — ние обичаме нашето удоволствие от птицата. Най-голямата любов 'към всичко живо е, следователно, пътят към живота, който като от хиляди батареи се втича в нас и не само от дървото, птицата и насекомото — а и от въртящите се снежни парцали, от бурята и морето. Не като сантиментално наблюдение, а като жива сила. Защо тази любов не е вродена в нас? Защо, преди всичко, толкова много мъки, труд и смърт? — Не знаем! Достатъчно, е, че ние виждаме вече един път, който води вън от всичко онова, което наричаме зло.

Хипнотизъм и окултизъм

От Норман.

Аз мисля, че всички, които се интересуват от психическите явления и са. пътували много, са се очуквали на големия брой хора, които твърдят, че имат духовна опитност. Както те, така и авторът на настоящето, сме срещали мъчнотии при обсъждането на фактите, теориите и въображенията и при отделянето на действителните явления, които са опитани, познати и доказани, от историите, които са преувеличени и неоснователни. И даже когато изследвачът се задоволява с действителността на известни събития или явления, все пак остава да се разреши най мъчното, а именно, кое от многото обяснения, които се представят и които са възможни, е най-вероятното.

Като не съм наклонен да предпочета едни обяснения пред други, аз ще ви представя някои любопитни факти, които съм срещнал, и ще ви препоръчам едно или две обяснения, които са възможни.

Нека почна с хипнотизма. Когато почнах изучването на този предмет, главното ми желание бе да намеря един път, чрез който умът или волята, без прилагане на физически средства, да могат да произведат действителни физически явления, които биха могли да се мерят или опитват с обикновените научни методи. Исках да видя, дали хипнотизмът може да даде некои доказателства за съществуването на една връзка между старите противници — умът и материята.

Главните явления на хипнотизма са двойни: физически и ментални, но в действителност мъчно е да се каже, къде почват едните и къде свършват другите. Няколко типични случаи ще ни покажат това.

Една пациентка, която страдаше от безсъница през много последователни нощи, без някаква видима физическа причина, но като следствие от тревога

и „нерви“, се реши да опита хипнотическото лечение. Тя седна на един стол с лицето си към светлината и гледаше решително в оператора, който след кратко време й каза: „сега ви се спи. Клепачите ви се затварят. Затворете си очите. Сега не можете да ги отворите. Заспете“. Пациентката не можеше да отвори очите си в тази стадия и парализата на орбитните мускули бе единственото действително физическо явление. Тогава операторът, след като каза на пациентката, че тя ще заспи в опреде- лен час през нощта, даде й наставление да се „събуди“. Забележете, че пациентът не изгубва съзнанието или паметта си, а знае всичко, което става. В повечето случаи пациентът ще заспи в определения час, и наруши ли се веднъж навика на безсъницата, лечението обикновено се постига.

При подходящи субекти това положение на хипноза може чрез повтаряно внушение да се задълбочи до толкоз, че да се изгуби паметта, и пациентът става съвършено анестезиран, така че операции могат да се извършват без болка и без последици от тях. Това съм видел в няколко случая.

И пак внушението, за да стане тялото като вдървено, и комбинирано с паси ще произведе такова напрежение на мускулите, че подложеното на опита лице ще може да се простре, опряно само на ръцете и нозете си на столове, и човек може да стои на гърдите му.

В редица опити, направени от един мой приятел и резултатите от които бяха публикувани в The Lancet, пациентът бе предаден на дълбок хипнотичен сън и до ръката му бе допряна една кутийка от термометър, за която му се каза, че е нажежена и че ще произведе пришка. Ръката му бе привързана и наблюдавана отблизо. На другия ден на същото место се появи действително една пришка. С позволение на пациента този опит биде повторен не- колко пъти, и се намери, че времето нужно за излекуването на пришката, както и болката, причинена от нея, се изменят, според внушението, направено през хипнозиса.

Сравнете този случай с разните съобщения на някои калугерки, на които се явил белегът на петте рани на Христа, и забележете, че състоянието на нервната чувствителност, предизвикана от постене, от положението за молитва с обърнати нагоре очи, фиксирани върху разпятието, и от съсредоточеното размишление върху предмета на раните на Спасителя, ; всичко това може да произведе хипнотичен транс чрез самовнушение.

Един забавителен случай ми се представи, когато бях в Китай. От него се вижда влиянието на самовнушението. Един китаец дойде при мене веднъж и с тих глас ми каза, че е много болен и може-би ще умре. Понеже не намерих никаква болест у него, дадох му известно подкрепително и го изпра- тих, но той дойде пак на другия ден и изглеждаше действително болен, макар да нямаше нищо лошо в организма му. Тогава повиках преводача за да ми обясни по-добре това, което пациентът не можеше да ми каже на моя език. От обяснението на преводача се разбра, че пациентът е бил проклет, като му било казано, че ще умре след един месец. Понеже беше млад, по- старах се да му обясня, че нищо няма да му се случи и че глупаво е да вярва такива празни работи: след една седмица ще бъде добре. Но моите думи не му повлияха, защото на другия ден той изглеждаше по-зле. Тогава търпението ми се изчерпа, разсърдих се и му казах, че ще му дам един цер № 1 от чуждестранен дявол, който ще изплаши китайския дявол и ще го изпрати в ада. След това го подложих пет минути на една електрическа батерия, която много го изплаши. Един ден подир това пациентът дойде с усмивка и поиска пак от същия цер, и като приложих още веднъж електрическата батерия, той си отиде излекуван. Не се съмнявам, че, без това лечение, той щеше да се остави да умре.

Чрез самовнушението могат да се обяснят некои от многото жертвоприношения, които още се пазят в някои страни, макар и безполезно. Такова едно жертвоприношение видех в Китай, за умилостивяване на водните дяволи, когато един параход спущаше котва. Жрецът пееше един дълъг псалом, с високо акордиран еднострунен инструмент и постоянно биене на малък тъпан. Гъсти облаци се издигаха от ароматичните треви, хвърлени върху разгорените въглища; в това време заклаха един петел и с кръвта му поръсиха предната част на парахода, а зрителите се покланяха и произнасяха молитви. Облаците от дим се движеха в този момент в разни форми, а туземците вярваха, че водните дяволи се явяват по този начин на богомолците и по движенията си показват, дали е приета или отхвърлена жертвата. Тук имаше всички условия за самовнушение особено при постоянното монотонно биене на тъпана.

Сега искам да засегна въпроса, дали едно лице може да се насили да извърши престъпление несъзнателно, а само по волята на хипнотиста. Опитността ми доказва, че това не може да стане. Даже при първите стадии на опита, когато субектът приема всичко за вярно и действа при някое абсурдно внушение - като напр. опитът да изяде една свещ под влияние на внушението, че това не е свещ, а захар — само разумът на субекта е послушен, а не и моралните му усети, каквито и да са те. Ако се каже на някого, който е в транс, да си свали палтото и жилетката, той не би могъл да се не покори, но ако се каже на някоя жена да си свали косата, тя би могла да се покори само като модел на не кой артист, а иначе това действие би било против чувството за съобразяване на нещата и тя без мъчнотия би отказала и вероятно би се събудила със стряскане. От друга страна, когато субекта често се поставя в дълбок транс от оператора пред публика, той като че ли изгубва чувството на отговорност и става почти един автомат и би се подчинил, мисля, на всека заповед, била тя права или косвена. Също може някой, който се колебае да извърши известно действие от съмнителна моралност, при едно хипнотическо внушение да реши въпроса. Но обикновено решението му ще зависи от моралната му чувствителност.

(следва)

ПСИХОГРАФИЯ

или фотография на мислите

От Фридрих Феерхов.

I. Понятие и същност на психогона

Ако прегледаме разделението на съществителните имена в някоя от остарелите граматики, каквито още често се употребяват в училищното обучение, ще намерим там едно чистичко деление на две категории: конкретни и абстрактни. Дефиницията на това деление гласи: конкретно се нарича това, което действително съществува, напр. предметите, като столът, масата, хлябът, вилицата и ножът; абстрактни се наричат само мислени неща, които в действителността не съществуват, като напр. вярата, надеждата, любовта, мисълта и т. н.

Тази стара граматика е далеко надмината от модерната психология. Това, което дефиницията за конкретно и абстрактно искаше в същност да каже, беше съвсем различно от съдбоносното различаване на действителни и недействителни неща, по-скоро едно различаване на неща, които правят впечатление на нашите сетивни органи (на първо место осезанието) и такива неща, които спадат в областта на нашите представи, но не се възприемат в съзнанието ни чрез сетивните ни органи от външния свят на телата. Сега известно течение в психологическите изследвания съвсем не е склонно да даде някакво предимство на „усещанията от вън“ пред „вътрешните усещания“.

То изобщо не признава никакво принципно различие между двете, а ги обяснява: всичко, което е дадено в съзнанието ни, е съставено изобщо от редица усещания. Това не е нито нещо реално, нито нещо по-малко реално. От „предметите на външния свят“ ние, строго взето, не знаем въобще нищо. Ние знаем само, че имаме усещания, усещания за бои, мирис, пипане, допиране и пр. И не може да ни се каже, защо приписваме на тези усещания по-голяма действителност, отколкото на факта, че получаваме усещания и от образите на фантазията, че при припомня- нето на минали преживявания чувстваме болки, страх или радост. А тези болки, страх или радости са. също така безспорен реален факт на съзнанието, както усещането „бяло“, което възприемаме в този момент напр. от лист хартия.

Може би „радостта“ да се дефинира като едно състояние на духа. Строго взето, няма въобще състояния, а всичко се намира в постоянна промяна Това, което ни се вижда като състояние, е в същност една редица от движения, които често се повтарят едно след друго по същия на чин. Така че и трайната радост е само едно явление.

Анализирането на едно състояние е лесно при двигателни явления, които могат да се възприемат сетивно. Ако гледаме едно бързо въртящо се колело от към плоската му страна, няма да се заблудим да мислим, че колелото е една равна еднообразна сива площ, а ще схванем, че впечатлението се добива от бързото движение на осите. Също такова сливане на впечатленията става и от бързи последователни еднакви люления на някое еластично тяло. Като какви явления ще си представим сега психическите състояния? Да се върнем пак към старото школно схващане за „конкретно“ и “абстрактно“.

Едно представление напр. трябва да е „абстрактно“, т. е. въобще да не съществува, но само „като съществуващо мислено“. Ще посоча един пример из хипнотизма, който с пълно право може да се вземе като фантастична картина на един предмет с подобна реалност, на предмет във външния мир, чийто отпечатък се получил чрез пипане на окото (ретината). Един жесток, но често изнасянъ1) хипнотизаторски фокус се състои в това, че хипнотизаторът е в съприкосновение с медиума посредством някой предмет, напр. дървена: пръчка или студено желязо, допира го до челото и му внушава: „аз държа горещо желязо на челната ти кожа. Докато изброя до дванадесет, то ще влезе в челото ти и една дълбока рана от изгорялото ще се отвори“. След това той почва да брои и, докато медиумът е под влиянието на ужасния страх, фактически се образува на неговото чело изгоряла буца.

Д-р Барадюк

Фотографиран в един момент на молитвено съзерцание.

Психогоните стоят в кръгъл ореол около главата му.

Какво подейства в случая ? Нали не дървената или желязната пръчка, която бе не по-топла от температурата в стаята? — То бе живата представа, която възниква в съзнанието на медиума от действието на мозъка по протежение на нервните разклонения и продължава до оная част на тялото, където се получава нужния ефект. Тогава можем ли да кажем, че мисълта е нещо абстрактно, т. е. като съществуващ спомен, но не действителност? Не, ние трябва съвсем иначе да схванем разликата: със старото понятие „конкретно“ се разбира приблизително това, което ни става познато чрез въздействието на сетивото, напр. една зрителна представа на едно дърво, което сме схванали чрез дразненето на въздушното течение върху лицето от трептението на хлоргаза и т. н.Напротив под „абстрактното“ или „идеалното“, трябва да разбираме процесите вътре в нашето съзнание, без пряко външно подбуждение. В примера от хипнотически показаната рана е на лице отчасти външното действие, чрез казаните думи и поставения предмет на челото. В двете се състои внушението или външното подбуждение. Но това, с което следва нормално да се замени буцата, в същност горещата температура, липсва, но се заменя от извънредно 'възбудената сила на въображението на хипнотизирания човек. Думата „сила на въображението“ е тъкмо на местото си. Ясно е, че в съзнанието на медиума трябва да действа една предварителна сила, чрез която да се предизвика едно много по-висше действие, отколкото чрез изказаните думи и придружаващите ги допирания. Тази предшестваща сила се състои в дейността на представата, в прекомерно повишеното съзнание. И нищо друго освен представата, за буца е произвела същинска буца на челото. (Разбира се, има разлика между произведената във фантазията представа за буцата и самата буца на челото; но с положителност може да се каже, че тъй наречената фантастична представа е не по-малко „реална“ от тъй наречения „реален“ предмет, който е видим за нашето око. Понеже нещо, което причинява действие, — както въображението в съзнанието на медиума, т. е. неговата представа за буцата — трябва да е нещо реално, една сила или сбор от сили, защото без развиваща се сила нема действие).

На сказката ми върху „Теорията на телепатията“, по случай откриването в Виена на „психологическото дружество“ исках да посоча, че е невъзможно едно разумно изложение на телепатическите процеси без предположение на една посредствена сила или енергия, която тогава временно; нарекох „психична субстанция“. (Всека сила е веществена в определена форма, всека субстанция или всека материя е;,едновременно една форма на силата). Аз схващах израза „психична субстанция“ като общо понятие за субстанциалните субстрати на всички видове психични явления—представи, чувства, мисли, афекти, инстинкти и т. н. Ако едно познато теософско съчинение биде озаглавено „форми на мисълта“2), думата „мисъл“ може да се схване в най-широк смисъл. За да се напише нещо за възприятията на ясновидеца, достатъчен би бил горния термин. Но за един психологичен анализ е необходимо да се намерят различията, понеже важна роля играят процесите при един афект на съвсем друга форма на енергията, отколкото психичните процеси при едно волево решение или чувствено усещане. Една „мисъл“ може да бъде като логически край на дадена психична субстанция с по-висши основни форми, отколкото при храненето, в основата на което хранене е усещането на глад. Затова е невъзможно да се озаглави едно подобно съчинение с думите „форми на мисълта“. Но ако актовете на съзнанието върху физическия живот се изпълняват от една „психична субстанция“, тогава намиращите се продукти на душевната дейност в тая психична субстанция можем да наречем „психогон“. Един такъв психогон напр. е формата на силата, която медиумът произвежда под въздействието на хипнотизаторското внушение и чието действие върху „веществото“ се изобразява в буцата на челото.

Един психолог, който се старае да си обясни чисто физиологически процесите при хипнотизаторската стигматизация така, както всички хипнотизаторски процеси, достатъчно му е предположението на една повишаваща се нервна активност, за да произлезе буцата. Само че това, което е потребно, за да се развие сила, ще бъде излишно пояс-нение при телепатическите раздразнения, напр. при превеждането на болезнените усещания от разстояния. Такива опити са описани, впрочем, в посоченото малко съчинение за психични изследвания от W. F. Barrett, член на англ. кралско дружество и на дружеството за психически издирвания.

Ако в случай на телепатическо пренасяне проявяването на нервното раздразнение може да се демонстрира чрез един нетелесен ход на силата, то едно аналогично заключение ще бъде, че също и при хипнотическата стигма става една концентрация на силите от психическата енергия — това, което е именно произвеждането на един психогон — и че от тези форми на силата се получава органическо преобразуване на тъканите на челото. Ако може да бъде да мислим един телепатически акт въобще, то е ясно, че действащият от далеч съзнателен акт в главната част на своя вървеж нема да бъде повече идентичен с жизнените процеси в нервната система, с разпространение на енергията в тялото.

(Следва).

__________________________

1) Напр. от професор Kreibiq.

2) Die Gedankenformen, от Ледбитър

ТОД.

Из поемата „Озирис и Изис“

ОЗИРИС

Ни нощ, ни миг, нито сладък ден

Няма некога да дойде, ни по-сладък час,

Ни пък живот некой по блажен

От Теб о, Безкрайна Вечност, от Твоя мил глас,

Върви, върви тогаз.

Към Теб с Лира аз греблата

Ги бия вълните, тези, що ме олюляват,

И незнайно в небесата

Високо негде там ме осветляват,

Слънцата кат създават.

На там, на там във всякой миг

Върви о, Певец Безсмъртен, Бардо на сърцата,

Нек само твоя любовен вик

Да милва и целува на всякъде цветята,

Как Тя мен — Мечтата.

Изидо,

В слънцата ела в тоз миг,

Море звездно де те чакам о, Създание мило;

За шар огнен тоз любовен вик

Ти изпращам, моето жарко сърце леко.

Небесно там светило крило,

Много мил бе тоз миг и блажен,

Кога към Теб с лодка цветна летях в ранни зори,

Но тоз век изчезна като ден

И загуби се тоз огън в Твоите кръгозори,

Блажени, мили двори.

И не зная сега в тоз сладък час

Кой ме така мощно тука сладко олюлява,

Пак ли Твойта песен, Твоя глас,

Пак ли Твоего слънце мрака осветява,

Надежда пак създава?

Не вълни в тез кръгозори

Ги плискам сега тез от цветя греблата,

А съвсем нечути отвори

Там негде де се раждат между устни слънцата,

От Теб — Красотата.

Ела Ти сега в този час,

Аз умирих ги за Теб сега тез, вълните,

И да заговори Твоя глас

Се наредиха тъй мило, тихо там звездите,

Тез искри на мечтите.

ИЗИС

О, ти ела, милий, в час блажен,

Че аз за теб тук направих таз Градина-Рай

И нов храм за двама ни свещен.

На там о, мил Озирис, върви към Моя край

ДЕ никой не страдай.

И посадената Лилия синя

За теб пъпка веч пусна и цвят ще разтвори,

Това е целувка от твойта Богиня,

Що се дава тайно тука в небесни затвори,

Зад земните взори.

И аз за теб безкрайно сея

Звезди, тез деца мили, цветя за теб безгласни,

Кога в жари луди закопнея,

За твоите мили и нежни обятия прекрасни,

Като отвори ясни.

Целувки това са, тез — звездите

На диханието ми силно — желание сърдечно,

Разтворени са тук гърдите

За теб о, блажений, слънце безконечно.

Блаженство неизречно !

Ела, Небе обича те силно,

Знаеш ли това що е! О, творение земно?—

Богиня гледа те омилно,

Как възсияваш към Нея в поле темно,

Божество всеобемно.

Гледа те Богиня прелестна

Отгор Любов, Обятия, Нежност, поглед мил и зов,

О, царю, Царица Небесна

Чака те в Престоли в мирът ти нов,

Бъди готов, готов!

Възземай се по вълни звездите,

В звездното там море Диамант блести,

За тоз там блесък са гърдите,

Там търси го Блаженството на твоите мечти.

То и Тя и Ти !...

Горнякът

Глухота и странна тишина изпълваше, както всякога, и тоя ден малкото полско селце. В това време всички хора бяха излезли на работа в полето. На много места, през съборените огради, се виждаше натрупано сено на големи купища, от което се носеше прасна и сладка миризма. По открития мегдан от китните върхове на върбите, наредени покрай чешмата, слизаха множество врабчета, които подскачаха, несмущавани от никого. Кръчмарят, попът и Горнякът — така викаха едного от селяните — бяха живите души само, останали през тоя хубав слънчев ден в селото.

Като прекараха дълго време в кръчмата, дето Горнякът пропи последното си петаче, след като заложи новата си коса, с която се готвеше да отиде на ливадата, и шарения си пояс, изтъкан наскоро от жена му, добрите приятели станаха да се разотиват. Горнякът, със замъглен поглед, с големи и смешни зигзаци, се запъти към дома си; попът отиде да лови,.'риба из реката, а кръчмарят — в града за вино и ракия.

Вън от кръчмата Горнякът направи няколко несигурни крачки, стъписа се някак изведнъж, поспре се за малко, като че гледаше нещо блуждаещ, залюля се и — падна на земята. Той помисли, че някой го дърпа отзад, та промърмори сърдито: „я недей се закача!“ В същност, при него нямаше никой друг, затова той високо се изсмя на себе си.

Това се случи тъкмо пред вратнята на сиромашкия му дом, който се състоеше от една плачевна сламена къщурка, а около нея — голо празно место, оградено с нисък трънен плет. Мястото, дето легна той, беше засипано с пресен тор от добитък, и, когато опипа с ръка мекия тор и разбра, де е, помъчи се да стане, но, като не успя, протегна се равнодушно, промънка нещо несвързано, отпусна глава и — заспа гладък сън върху мека постеля. — Гледайте, гледайте Горняка, как се е изтегнал, юначината! — казваха си два мина съседи, които минаваха бавно по близката отъпкана пътека. Те бяха първите, които се връщаха от работа.

— Хе-хе! стани бре, Горняк! Ще те изпасат гъските ... — шегуваха се те.

Но той хъркаше дълбоко и не мърдаше никак.

Боязливо и смешно извили глави към страната, дето лежеше той, бела и дълга редица гъски минаха покрай него, като че дефилираха, и слязоха долу в кривата вада, образувана от чешмата.

— Похаби се тоя човек: няма да се поправи сякаш, — каза първият съсед на втория. Другият загърна наметнатия си ямурлук, без да проговори нещо. Скоро· те се скриха зад дъсчения стобор на църковния двор.

В тоя момент тичешком с изваден език, с боязливо подвита опашка, дотърча през отворения вратник из двора старо сиво куче, високо и кокалесто, както самия Горняк. Като видя, че пред него, на земята, лежи човек и, като разбра, че това е неговият стопанин, то се втренчи в него, подвоуми се малко, така сепнато, позамисли се сякаш, като да искаше да каже — какво ли пак ще е направил моят добър господар; после това се приближи любопитно към него, наведе глава и си турна муцуната право в лицето му: то като че искаше да узнае нещо. Ала Горнякът спеше ли, спеше. Кротко и любезно кучето започна да го ближе по устните, по носа, по брадата, на което очакваше отговор. Горнякът се пораздвижи малко, помръдна ръка, и, като усети нови топли ласки, отпусна се пак и, продума със затворени очи: „ха, така—така, милото ми момче“. Виждаше се, той мислеше, че се намира в къщата си, дето лежи и приема нежните ласки на своя мъничък син. Кучето се повъртя около него, погледа на далече към улицата, сякаш диреше някого да му се оплаче и да поиска да подигнат клетият му стопанин, излая дори един-два пъти жаловно, ала, като не намери отзив и като виждаше как сладко спи той, най-после то го остави и се затири нататък да търси общество, за да опита зъбите си.

От долния край на селото се зададоха стадо овни; тях водеше един едър бел овен, с остри вити рога и с тежък медножълт звънец на шия, каквито се окачват на хергелетата. Овчарят, малко куц и стар човек, вървеше отподире и едва настигаше стадото си. Когато първият овен дойде там, дето лежеше Горнякът, неочаквано се изплаши, наведе глава, завъртя рога и, като си удари краката ό земя, подскочи и го прескочи. Всички овни тогава, по примера на своя водач, настръхнали и изплашени, се засилваха и прескачаха по същия начин. Дигна се силен шум от това и облак прах се понесе над улицата. Горнякът се разбуди, взе да търка очи,- но, види се, нищо не можа да схване от всичко, което се случи. „Жена, я ме покрий с чергата“ — рече той и пак захърка дълбоко. Когато овните отминаха напред, а овчарят настигна местото, дето лежеше Горнякът, и като видя коя е причината на това смущение сред неговите вакли овни, високо подсвирна с уста и извика :

— Тю, брей Горняк, ех че си се наредил!

Овенското прескачане не можа да смути сладкия сън на Горняка. Той все спеше.

Слънцето, което тоя ден беше ясно и огнено, постепенно взе да клони към далечните гори. Къщите, плевните и дървесата добиваха и хвърляха своите големи вечерни сенки. Започна да се мръква. Взеха да се връщат от полето и хора, и добитъци, морни и капнали за почивка.

Ето, от стадото на селските говеда отдели се слабата и кротка крава на Горняка. Преди да влезе в двора, тя зърна лежащия си господар и инстинктивно се приближи до него, застана мълчаливо и го загледа печално. Големите й, пълни с кротост и жалост, очи гледаха широко разтворени, като че проумяваха смисъла на скръбната картина, и, може-би, искаха да изрекат с въздишка :

— Бедни мой стопанино, клети мой стопанино!

В това време се зададе и стопанката на Горняка, метнала мотика на рамо и торба през нея; тя се връщаше от лозе, уморена и разбита, и водеше за ръка малкото си дете, а по-голямото тичаше подир нея. Поразена, огорчена и дълбоко съкрушена, тя видя своя мъж; съзре и тяхната крава, която се беше спряла до него.

— Божичко — извика тя през сълзи, — той и днес не отишъл на работа! Кръчмарино, Бог да те убие! Изгори ми душата...

Стопанката горчиво ридаеше, а нощта мълчалива се спущаше над селото бавно и тихо.

Ив. Карановски.

ФИЗИОГНОМИЯ

Носът

Човешкото същество, отбулено чрез формата му

ГЛАВА I.

Единственото нещо, което човекът не познава, то е самия себе си!

И наистина, изучването на човека е пренебрегнато от всичките науки; в очите на повечето хора, то даже не е наука, и те отиват дори до там, да му отрекат правото на гражданство!

Тази наука, казват, е една нещастна скитница, дъщеря на Кабалата, събирана от уличните циганки! Ако се осмелите да я защитите, това би значило да скъсате с високоученото общество и да привлечете презрителното състрадание на тия хора, които включват всичкото си знание в една алгебрическа формула.

А между това, какво по-интересно и по-ценно от една наука, която ни позволява да проникнем в себе си, да се самоизследваме, и ни дава възможност да познаем подобните нам? Какво по-високо изучване от това, което ни посвещава във всичките потайности, що ни окръжават, което ни дава ключа на нашата природа и ни отбулва тесните връзки, които ни съединяват с великото семейство на всички същества?

От познанието на тия отношения произтичат нашите длъжности и нашата солидарност! Изучването на човека не е, прочее, наистина един клон от общата наука, но то е, строго казано, цялата наука, защото, като синтез на науките, то обобщава и резюмира всички.

То е оня светъл показалец, който отбелязва сигурно местото на човека в творението. То е факелът, който ни осветлява и ни води!

Всека наука, която се нарича физика, математика или физиология, води и свършва фатално с познанието на човека. Това е целта, към която трябва да се издигнат и насочат всички тежнения, всички усилия на човешкия дух!

Нека се повърнем, прочее, върху една по-справедлива преценка на нещата и нека престанем да презираме и да пренебрегваме средствата, които Провидението е предоставило на нашето разположение; нека изучим човека в неговата природа и в отношенията, които ’го съединяват с другите създания във вселената! Нека се научим, най-сетне, да се познаваме, за да знаем да се ръководим! . . .

Един от първите предмети на изучването на човека е да научим интимните отношения, които съществуват между неговата духовна и неговата материална природа, сиреч между душата и те.тото му.

Тази част от изучването е от областта на физиологията; хората еж. навикнали да я включват в родовия термин Физиогномия. Но трябва да се прави различие, защото познаването на човешкото същество чрез формата му включва две съвсем различни части: 1) изучването на немото и пасивно изражение на органите и 2) изучването на говорещото и активно изражение на чертите. Първото се нарича Физиогномия или познание на душата, а второто се нарича Патогномия или наука за движение на страстите.

С една реч, както казва Аристотел, „трайното във формата изразява неизменното в природата на съществото“ — това е предметът на Физиогномията, а „онуй, което е подвижно и преходно в тази форма, изразява, в същата природа, случайното и изменчивото“ — това е пък предметът на Патогномията.

Физиогномистите се занимават почти изключително с патогномията. Тяхното внимание е всякога съсредоточено по предимство върху играта на чертите на лицето. Тази практика, обаче, не е достатъчна. За да се познае добре съществото, забулено от формата му, трябва се изучи от две страни: в движение и в почивка. Който е видел едно лице само в момента, когато то действа, осветлено от страстта или съставено от лъжливите навици на обществото, той не може да си образува едно сигурно и ценно схващане, а рискува да види само една лицемерна маска, зад която съществото се преструва и се крие !

Окото, устата, веждата и всички меки или подвижни части на лицето, които се поддават тъй лесно на изменение от един упражнен и ловък човек, често измамват наблюдателя. Тия гъвкави органи, поставени под пряката власт на волята, се свиват един след друг при най-различните и най-противоположните усещания; те се подчиняват рабски на ловката игра, от която се състои в голяма част таланта на комедията!

Фалшиви усмивки, лицемерни погледи, престорени вълнения, прикрити възбуждения — всичко това се проявява на световната или театралната сцена. Те се осветляват от фалшивия отблясък на лампите или полилеите на салоните, и човек, който е достатъчно наблюдателен и сигурен в себе си, няма да се остави да бъде измамен или малко-много увлечен, съблазнен или магнетизиран от техните перфидни изгледи.

Колко ли пъти ние всички, каквито сме си, не сме оглупявали от илюзията и не сме взимали една гримаса за сърдечен израз, привидността за действителност?

Нека, следователно, бъдем господари на своите увлечения, нека знаем да бъдем разсъдливи и умни и да се пазим всякога от окончателно съждение върху една толкова крехка основа.

Подвижността на чертите е както движещия се пясък, който не запазва никакъв отпечатък; там съществото чертае капризно хиляди смесени линии; то е огледало, което отразява изчезващи образи преди да са всецяло обрисувани; на тая почва, съществото, като някой неуловим протей, ни се изплъзва под хилядите свои преструвки.

Нека не доверяваме на играта на тоя орган и нека изследваме самия него. За тая цел, нека почакаме, когато чертите престанат да действат, и огънят на страстта, който осветлява лицето, угасне и настъпи почивка, и тогава, при спокойно положение, да изучим линиите, кривините и гънките на плътните части; нека изследваме особено челото, носът, ухото, брадата; нека след това съпоставим впечатленията, които сме добили от това изследване, с ония, които ни е произвело изучването на играта на подвижните части, и ако наблюдението и такта ни са направили един добър физиогномист, ние ще съзрем в тия инертни линии цялото човешко същество такова, каквото си е! Защото нямата картина, която стои пред нас, •е продукт на бавното и прогресивно съграждане на душата, от минутата, когато тя е почнала да действа върху материята!

Тази форма, определена от съвкупността на линиите, е материалното разцъфтяване на душата, тя е израза на действащата й сила, излян в материята. Тук няма вече игра, изкуственост, лъжа! Огънят на салонната лампа е изгаснал, велелепието е изчезнало, това не е вече актьорът, който виждаме на сцената, това е човекът!

Нека заключим тази глава, прочее, и да кажем, че познаването на човешкото същество чрез формата му подразбира две различни части:

1-о, Физиогномия или изучване на немите линии, което ни дава неизменната стойност на съществото, неговата действаща сила, неговия постоянен образ и 2-о, Патогномия или изучване играта на органите, което ни дава особено състоянието на действуването на съществото и неговия преходен образ.

Нека сега, от тия две различни гледища, да изучим последователно органите на човешкото лице.

(Следва)

А. Бюе.

КАБАЛА

(Продължение от год. I, кн. X).

Елементите на Кабалата, изложени а десет уроци

(Писма на Елифас Леви до М. Монтан).

ПЪРВИ УРОК

Драги брате! Аз мога да Ви дам тази титла, защото искрено търсите истината, а за да я намерите, трябва да бъдете готов на жертви.

Истината или същността на това, което съществува, не е мъчно да се намери: тя е в нас и ние сме в нея. Тя прилича на светилник, който слепите не виждат.

Бог съществува. Това е неоспоримо и безусловно. Точната идея за Божеството — това е истината. Познаването му — това е науката. Неговата висша проява — това е разумът. Неговата дейност — това е творчеството и правосъдието.

Както ми казахте, Вие бихте желали да вярвате. Достатъчно е за това да знаете и да обичате истината, тъй като истинската вяра е пълното съгласие на ума с неизбежните изводи на науката във въображаемата безкрайност. Само окултните науки ни дават увереност затова, защото те с основани на действителността, а не на мечти. Те отличават във всеки религиозен символ истината от лъжата. Истината всякъде е еднаква, а лъжата се изменя, според местността, времето и лицата. Тия науки с три: Кабалата, Магията и Херметизмът.

Кабалата или науката на еврейското предание би могла да се нарече математика на човешката мисъл. Тя е алгебра на вярата: тя решава задачите на душата като уравнението, което определя неизвестното. Тя дава отчетливост на идеите и точност на числата. Нейните изводи с неизменни за ума (разбира се, съобразно с човешкото познание) и създават дълбок душевен мир.

Магията или науката на магите се е преподавала в старо време от учениците, а може би и от учителите на Зороастра. Тя представлява наука на тайните и особени закони на природата, на скритите сили, на действието на естествените и изкуствените магнити, кои го се намират извън материалния свет, с една дума, на съвременния език казано, тя е наука за всемирния магнетизъм.

Херметизмът е наука за природата, която е скрита в йероглифите и символите на стария свят. Той е издирване на принципа на живота, с мечта да се извърши Великото Дело (за ония, които още не са постигнали това); той е възпроизвеждане от човека на естествения и божествения огън, който създава и възстановява съществото.

Ето, драги приятелю, какво трябва да изучите. Кръгозорът е грамаден, но принципите с толкова прости, че те с представени и се съдържат в числата и в буквите на азбуката.

Това с „подвизи на Херкулеса“, които приличат на една детска забава, както казват учителите по свещената наука. Способностите, които с необходими за успех в тази наука, с правилността на съждението и независимостта на ума. Трябва да се напуснат всички предразсъдъци и предвзети идеи. Его защо Христос е казал: „ако не бедете като децата, няма да влезете в Царството Небесно“ или Малкут, т. е. Царството на знанието (Матея — 18; 3).

Ние ще почнем с Кабалата, която обединява Берешит и Меркава, Гематрията и Темурата.

ВТОРИ УРОК

Кабалата, целта и метода й

За да изучите Кабалата, необходимо е да имате пълно душевно спокойствие и сърдечен мир. Спокойствието на духа произтича от увереността. Мирът на сърцето се явява като последица от търпението и вярата. Без вяра, науката възбужда съмнение. Без наука, вярата води към предразсъдъци. Като се съединят, и двете стават достоверни, но при все това, те не трябва да се смесват.

Предметът на вярата е хипотезата и става достоверност, когато хипотезата се налага с очевидност или когато е доказана от науката.

Науката утвърдява фактите, а чрез повтарянето на фактите тя става закон. Общността на фактите, при наличността

на известна сила, посочва, че съществуват закони. Интелектуалните закони по необходимост се извеждат и управляват от ума. Единството в законите извиква предположението за единството на законодателния ум. Тоя ум, който ние познаваме неволно, по проявените му творения, но когото не можем да определим, е това, което ние наричаме Бог.

Вие ще получите писмото ми — това е един очевиден факт. Вие ще познаете почерка и мислите ми, от което ще заключите, че аз съм го писал. Това е една разумна хипотеза, но необходима е хипотезата, че някой е написал това писмо. То може да бъде подправено, но Вие нямате основание да предполагате това, а ако у Вас се яви това предположение без никакво основание, то Вие ще съставите една съмнителна хипотеза. Ако Вие предположите, че това писмо е написано и паднало от небето, ще съставите една нелепа хипотеза.

Ето как се явява достоверността, съгласно кабалистическия метод:

Очевидността. . . Достоверността

Научното доказателство . . . Достоверността.

Необходимата хипотеза . . . Достоверността.

Разумната хипотеза . . . Предположението.

Съмнителната хипотеза . . . Съмнението.

Нелепата хипотеза . . . Заблуждението.

Съгласно тоя метод, умът придобива непогрешимост, защото утвърждава това, което знае, вярва в това, което трябва да предполага, допуща разумни предположения, обсъжда съмнителните и отхвърля нелепите предположения.

Цялата Кабала се съдържа в това, което учените наричат Тридесет и два пътя и Петдесет врати.

32 пътя с 32 идеи, положителни и действителни: сбора на десетте цифри в аритметиката с двадесет и двете букви на еврейската азбука.

Ето тия идеи:

Числата

1 — Върховното Могъщество.

2 — Съвършената Мъдрост.

3 — Безграничният Разум.

4 — Добротата.

5 — Справедливостта или Строгостта.

6 — Красотата.

7 — Победата.

8 — Вечността.

9 — Плодородието

10 — Действителността.

Буквите

Алеф — Отец

Бет — Майка

Гимел — Природа

Далет — Власт

Хе — Религия

Bay — Свобода

Зайн — Собствен

Хет — Разпределение

Тет —Благоразумие

Йод — Порядък

Каф — Сила

Ламед — Светилище

Мен — Смърт

Нун — Възвръщане

Самех — Мирово същество

Айн — Равновесие

Фе — Безсмъртие

Цаде — Сянка и отражение

Коф — Свят

Реш — Разпознаване.

Шин — Безразсъдство

Тау — Съединение

ТРЕТИ УРОК

Приложение на метода

В предишния урок аз говорих само за 32 пътя. По-после аз ще мина към „50 врати“. Идеите, изразени с числа и букви, са неоспорими реалности. Тия идеи се сливат и съгласуват, като числата, и логически мина- ват от една към друга. Човекът е дете на жената, но жената излиза от мъжа, както числото от единицата. Жената обяснява природата. Природата проявява властта, създава религията, която служи за основа на свободата, и прави вселената собственост на човека, и т. н.

Вземете Таро и наредете в два реда тия алегорически номерирани карти от първата до двадесет и първата. Вие ще видите всичките фигури, които обясня- ват буквите. Що се отнася за цифрите от 1 до 10, Вие ще намерите в тях едно, четири пъти повторено, обяснение на символите : жезълът или скиптърът на Отца, чашата или утехата на Майката, сабята или борбата на любовта и динариите или плодородието.

Таро се съдържа в йероглифическата книга „Тридесет и два пътя“, а краткото му обяснение се намира в книгата, която се приписва на Авраама и се нарича Сефер Йецира.

Курт де Жебелян първ се е досетил за значението на Таро, което, служи като главен ключ на херметическите йероглифи. В тях се намират символите и числата на пророчествата на Йезекиля и Св. Йоана.

Библията е книга на вдъхновението, а Таро е книга на вдъхновителя Нари- чат го още Колело — Рота, отдето излиза Таро и Тора. Старите розенкройцери са знаели Таро, а маркиз de Suchet говори за него в съчинението си за посветените.

От тия книги са дошли до нас игралните карти. Испанските народи и до сега още еж запазили главните първоначални знаци на Таро и с тях играят „на сянка или човек“1). Това е един смътен спомен за първоначалното употребление на тайнствената книга, която съдържа в себе си правилни съждения за човешките божества.

Най-старите Таро били едни медали, от които правели талисмани. „Ключовете“ или „Малките ключове на Соломона“ се състояли от 36 талисмани, с 72 отпечатъци, анологични с йероглифическите фигури на Таро. Тия фигури, извратени от копистите, още се намират в старите ръкописни „Ключове“ из библиотеките. Единственият, достоверен ръкопис на „Ключовете“ е онзи, който съдържа 36 талисмани с 72 тайнствени названия; другите, макар и стари, са резултат от измислиците на Черната Магия и представляват една мистификация.

За обяснение на Таро вземете съчинението ми: Dogme et Rituelde la Haute Magie

(Следва).

____________________________________________________________

1) Ломбер се казва старата игра на карти. Това название произлиза от испанската дума hombre което значи човек, мъж, и от французката l’hombre — сянка. От тук и названието ломберна маса.

ПРОФ. НЕСТЛЕР.

ХИРОГНОМИЯ

(Продължение от кн. IX год. I.)

12. Хирогномия на детската ръка1)

Не е необходимо тепърва да доказваме на новака в изкуството и учението за познаване по ръцете, какво голямо значение има за бащата, за майката и за възпитателя на едно дете, да познават изобщо хирософията, ако те използват нейните закони, за да узнаят не винаги ясно проявения характер на детето, неговите духовни предразположения и способности, неговото душевно състояние и наклонности.

Тази възможност, за възпитанието на децата, е от такова голямо значение за правилния избор на професията, че, както родителите, на които е присърце доброто на техните деца, така и призвания възпитател и учител трябва да се запознаят с нормите на нашата наука, или, ако това не им е възможно, поне да оставят ръцете на поверените си деца да бъдат проучени от опитен хирогномичен диагностик, и по този на- чин те могат да придобият един верен възглед за тях.

а. Палецът

Що се отнася до ръката на бозайничето, ние вече видехме, че, обикновено, стисната в юмрук ръчица със свит палец означава неразвита още разумна воля.

Да приложим по-нататък установените закони за фалангите на палеца върху детската ръка. (гл. фиг. 36)

Намерим ли детска ръка, на която и трите фаланги на палеца са хармонични, то можем от това да заключим, че респективното дете притежава жива разсъдливост и инициатива, при съответстваща мера разумна воля.

Според това, нехармоничното развитие било на едната или на другата фаланга на палеца, т. е. по-голям ли е или по-малък, отколкото позволява нормалното съотношение, ще преодолява или ще бъде по малко развита у съответното дете или разсъдъчната способност, или инициативата, или и волята, отколкото те се явяват при нормално проявяващ се дух.

Задачата на възпитателя ще бъде, чрез целесъобразно въздействие, да усили по-малко развитите или отслаби силно проявените способности, за да се постигне оздравяване на ненормалните наклонности, чрез възпитателния метод на внушението.

Нокътна фаланга на палец, която е малка, тънка, тясна и къса (гл. фиг. 37 и 38), издава, че у респективното дете има най малка решителност и че, по- нататък, ще се формира склонност към безусловна покорност на чуждото мнение или на предвзети идеи, и даже нещо повече, това дете е скептично и нерешително, — проявления, които, при нецелесъобразно възпитание, сигурно могат да го заведат към морално падане. Обикновено, ако и не винаги, и средната фаланга на такъв палец е относително по-силно развита, но тогава често това скептично, непостоянно дете ще дава обяснение с ослепителна логика за своята нерешителност.

Каква перспектива се разкрива за здравомислещия баща и възпитател, ако би могъл да обърне внимание на подобни признаци и би съумял, поне до известна степен, да смекчи показаните от тях лоши качества, чрез целесъзнателен метод, чрез влияние на детето! В този случай трябва да се усили самосъзнанието на детето, да се отслаби покорността му и да се затвърди волята му.

Въобще малък, сух и оскъден палец означава всякога нерешителен дух на респективното дете, което при всяко нещо, дори и при най-обикновените работи, е така колебливо, както една слаба тръстика пред вятър, до колкото решението почива не само върху чувствата и инстинктите, но и на една разумна разсъдливост. Подобен палец по-рядко се среща у момчета, отколкото у момичета, и в периода, когато обикновено настъпва половата зрелост, често става причина за всякакви безумно любовни чудеса, що създават така много главоболия на родители, на възпитателя и на лекаря. Освен чувственост и преданост към всички наклонности, без оглед на някакво размишление, такива момичета се характеризират обикновено и с любвеобилен, търпелив нрав, както и с безпристрастие и горещо привързан характер.

И тук също, поради това, че тия наклонности се знаят дълго преди настъпване опасния период, ще можем успешно да се противопоставим и по такъв начин да запазим от страшната развала много добри и невинни деца.

(Следва)

____________________________________________________________________________

1) Всички фигури, за които се говори в тая статия, са поместени в I-а годишнина на списанието.

АСТРОНОМИЯ

Големите изригвания на слънцето

В The Astrophysical journal е посветена една специална студия за гигантското изригване на слънцето, подобно на станалото на 15 юли 1919 г. Ние ще приведем тук описателната част от тази студия на г. Едисон Пти, т. е. тази, която се отнася до слънцето, този велик управител на земния живот и на метеорологията на земното кълбо, интересуващо ни във всичките си прояви на дейност.

Пролетта и лятото на 1919 год. бяха твърде забележителни по броя и разнообразието на слънчевите явления, както и по количеството и измеренията на петната и взривовете му. Но, в тоя кипеж, двете най-очебийни прояви бяха ужасните изригвания на 29 май и 15 юли същата година.

Първото от тях се появи още на 22 март, върху източния край на слънцето, на 35° звездна ширина и достигна до 13° на север от еклиптиката. Всяко от завръщанията на това пламтящо огнище бе наблюдавано, освен онова на 5 април. Интензивността му се увеличаваше постепенно, съобразно с височината му, и простора на ореола му бе най-голям на 10° и 15° на север.

На 27 май то се показа простряно от 44° до 3° и се издигна на височина, достигаща на източния му край почти до 1,5 в околност.

На следната заран, то бе една грамадна маса от преплетени течения, които изменяха постоянно цвета си, докато впоследствие се издигна в две колони наглед, започващи от 37° и 41°, които достигаха на височина 2'7 и образуваха по тоя начин една арка, прилична на венец.

Големите изригвания на слънцето 29.V.1919 г.

Заранта, на 29 май, арката се бе разпростряла по цялата слънчева еклиптика. В тоя момент, дължината й бе на едно протежение от -42° до +6°, а височината й достигаше на 4'5. Публикуваните тук фотографии показват нагледно това фантастично избухване, което отбелязва върху слънчевия диск едни тъй ужасни изригвания, че нашите най-големи и разрушителни вулканични избухвания не са освен усмивки на едно спящо дете, пред тоя вид слънчеви прояви. Върху тези сполучливи фотографии, снети в един промеждутък от неколко часа, могат се проследи всички необикновени промени и фази на това изригване.

На следното утро арката се бе разпокъсала и наклонила изпърво към северната колония. В този момент от развитието й, дълги изтичания я свързваха едновременно в един вид петно, намираща се на 6°6 ширина и 9°6 звездна дължина. Това бе една вълна от течещи огнени пари с бързина, изменяща се от 6/5 км. до 130 км. в секунда, според точните наблюдения. В 2 ч. и 50 мин., тя изглеждаше да отстъпва под натиска на некакво грамадно налягане и да се отделя от южната си основа. В 3 часа и 10 минути настъпи пълното изригване. Снетите от тогава фотографии показват великолепната й ширина, достигаща до едно разстояние от 585,000 км. (в най-голямото й развитие), а на височина, тя се отделяше от повърхността на слънцето като един грамаден огнен облак. В този момент (5 ч. 32 м. 41 с.), в най-високата си част тя достигаше км.; възкачването, обаче, продължаваше. В 6 ч. и 42 min., тази огнена вълна започна да проявява един спирален строеж, като че ли цялата й маса се бе навила в една гигантска пружина. Кулминационната й точка растеше последователно на 400,000 км. (6 ч. 32 min.), 520,000 клм. в 7 ч. и 19 min., 660,000 км. в 7 ч. и 57 min., и 760,000 клм. в 8 ч. и 23 min.; и тъй, за 1 час и 43 min. (от 6 ч. и 40 min. до 8 ч. 23 min.), тя се бе издигнала от 200,000 км. на 760,000 км. или на 17' над пламтящата слънчева повърхност; а това е внушително разстояние за един слънчев лъч. Двете колони, що изглеждаха да служат за опора на великанската арка, образувана от това изригване, се запазиха и бяха наблюдавани при всяко от последователните им завръщания чак до 5. август — времето на изчезването им.

Така, тоя забележителен взрив трая 4 месеца до пълното му угасване. И кой и могъл вече да се съмнява, че трайността на този род слънчеви изригвания не е неколко години? Толкоз повече, че всеки ден носи нов прогрес в познанията ни на това горящо огнище!

Един друг бляскав взрив е тоя, фотографиран пак от г. Edison Pettit, на 15 юли, заранта на проявата му, който достигна 720,000 км. височина над слънчевата повърхност и, вместо да се разкъса внезапно, той спази целостта си и се разви в една еластична група, чийто център се издигаше бързо, докато страните й се разтегнаха и изправиха по начин наподобяващ формата на равнобедрен триъгълник. Последователните форми, достигнати от тези две големи избухвания, са представени в илюстрациите. Еднаквостта на височините е 10,000 км. за двата случая, когато единството във времето е 10 min. за 29 май и 2-5 min. за 15 юли.

За първата от тези дати важат не крайните точки достигнати от най-из- дигнатите части на изригнатия облак, а общите височини, показани в техния maximum и minimum! За втората, височините в maximum и minimum a на разстояние 278,000 км. се смесват. Ние виждаме как възлизането ‘на изригнатия облак от 15 юли се е развивало много по-бързо от това на 29 май: тъй, за 1 ч. и 26 min. той е достигнал 530,000 км. височина, която е с 1/3 по-голяма от разстоянието, що ни дели от луната. Това е пътуване, което би обхванало повече от 13 пъти обиколката на земното кълбо или би обиколило света в 6 до 7 минути.

Но имаме и още по-големи взривни скорости. Тези изригвания започнаха възлизането си с еднаква бързина, после, в един миг получиха един импулс, който уголеми значително скоростта им, която на свой ред остана постоянна до тогава, до когато нов тласък не я измени.

За взрива от 29 май, наблюдаваните скорости са точно 5.5 км., 14.7, 27.9 и 60 00 км. в секунда, а за онзи през юли — от 37 до 163 км.

И така ние виждаме, че е невъзможно да останем индиферентни пред тези мощни прояви на слънчевата енергия, когато си спомним, че те имат своето неизбежно въздействие върху всички членове от нашата голяма слънчева фамилия, а в частност, върху земята, атмосферата й и цялото човечество.

К. А. ЛИБРА.

АСТРОЛОГИЯ

(Продължение от г.I. кн. X)

Юпитер (

Тип: Едуард VII. Той е имал възходящ и владетел на асцендентд. Също и екс-президент Тафт. При него експанзивната природа на най-добре се проявява.

Големият благодетел на човечеството, Юпитер, е символ на мъдростта. У старите гърци той е бащата на боговете — Зевс; у северните народи — Тор; у египтяните — Амон; у халдеите и вавилоняните — Мерадах или Бел-Мерадах. Той е бог на справедливостта и правото. Обикновено го представляват седнал на златен трон, с лъчи от мълния в едната ръка и жезъл в другата, с дълга вълнообразна брада, а при краката му един орел. Нему били посветени, между другото, и храмовете на Амон и Додона.

Юпитер владее върху белия и черния дроб, кръвта, храносмилателните органи и дясното ухо. При афликтация може да причини болести в тези части.

Изобщо Юпитер владее върху растителното царство и върху идеалните наклонности на човека.

Между хората представлява главата на семейството.

Щом се потиснат по-низките наклонности у човека, той развива в него отвлеченото съзнание, предшественикът на интуицията и инспирацията. Символът на , означава, че духът (тук умът) символизиран чрез се е въздигнал над ограниченията на материята () и, вследствие на това, е станал свободен в своя отвлечен полет.

Неговото естество е умерено топло и влажно. Цветът му е виолет и индиго. Знакът му е В.

В асцендента или в добър аспект към асцендента, или в и . Юпитер е знак на добро здраве и успех в живота. Тъй като неговото действие причинява едно разширение, една експанзивност или обширност както на материалните, тъй и на по-висшите области, то той разширява не само нашето съзнание, но прави и тялото едро и силно, ако стои в къщата, която представлява тялото, именно асцендента.

Юпитеровият тип е любознателен, има добро телосложение, наклонност към затлъстяване, плешивост и високо чело. Очите са пълни. Поглед отворен и привлекателен. Космите руси и цветът на лицето пресен и светъл.

Диаметърът на Юпитера е 10.8 пъти по-голям от този на земята, обемът — около 1400 пъти по-голям от обема на земята. Гъстотата му е равна на 0.23. Юпитер има 5 луни. Той е най-голямата планета в нашата слънчева система. Обиколката си около слънцето той извършва в 314 дни и 12 часа. Средната му бързина е 5' за 24 часа. Той остава 130 дни назад и 41/4 дни наглед е неподвижен. Той стои около една година в един и същ зодиачен знак.

Една силна позиция на Юпитера, напр. в асцендента или М. С., или един добър аспект на Юпитера със слънцето и луната, или с владетеля на асцендентите, или най после един добър аспект от с и , значително ще подобри един силно афлектиран хоро- скоп. Доброто може да ни застави да го чакаме известно време, — при едно силно влияние на Юпитера, обаче, то най-после ще дойде.

За това Юпитеровия тип е жизнерадостен, пълен с надежда и оптимизъм, — той има доверие в своята добра звезда, и употребявайки тоя израз, той обикновено не разбира неговото същинско значение.

Юпитер прави родения под неговия знак човек доброжелателен, приятен, справедлив, обществен и внимателен; но ако при това се получат силни афлектации, или ако той стои в знак, който не хармонира с природата му, тогава го прави горделив, тщеславен, самолюбив, високомерен и лицемерен, и преимуществата на Юпитеровото влияние се изменят в наклонност да се върви по общото течение и за лесно сприятеляване с всекиго. На Юпитеровия тип е присъщо желанието да е весел и да импонира.

Богът Юпитер се представлява в митологията различно: седящ на престол със светкавица в лесната ръка, жезъл в лявата — и с диадема на главата. Орелът е най-любимата му птица.

Зевс се изобразява и седящ на дървен стол с петел на полата, като символ на събуждащото се утро. Под Сатурн се говореше по-обширно за Зевса, като бог (вж. год. I. кн. X от списанието).

(Следва)

ДУХОВНА ОПИТНОСТ

Факти и доказателства за силата и еволюцията на човешката душа

Случай на прераждане в България. В първата книжка на „Всемирна летопис“, год. I, се напечата съобщение от г. Рачо Г. Даскалов, в което той описва един случай на прераждане в своето семейство. Редакцията се срещна с г-жа П. Даскалова, за да чуе и нейния разказ. Тя, освен че потвърдява всичко казано от мъжа й, но дава и допълнителни подробности от не малка важност.

Семейство Даскалови живеят в с. Басарбово, русенско (на един час от Русе). Тя ни разправи следното:

„Имах дете Колю, което беше много любезно и от мен не се делеше. Когато бях болна, лежах в гостната стая, дето то ме вардеше от мухи с кърпа, вързана за една пръчка. Аз оздравях. Една година след моето оздравяване, Колю се помина.

Веднъж Колю отишъл в училище, дето учениците се приготвяли да дават представление. Той там неволно събаря една врата. Тогава другарите му го заплашили, че ще го обадят на учителката, която ще го накаже строго. То тогава се уплашва и се разболява, от носа му протича черна кръв, и на 4-ия ден умира. Това беше през 1904 година. След две години добих момиченце Здравка. То порасна, подбра шестата година, почна да учи вече молитвички. Веднъж отива да ляга със сестра си Кинка в гостната стая. То казало на кака си:

— Како, аз помня, като лежа мама от тежката болест (по-рано и ние бяхме чували такива работи от Здравка, но не обръщахме внимание)

Кака му го сгълчала:

— Мари, стига си дрънкала такива работи.

Но Здравка продължавала:

— Мама лежа на тоя креват. Аз я вардех От мухите.

Тя почнала да разправя, кои доктори са идвали при мене (доктор П-ч, П- ян, Т-ов) и прибавила:

— Чудна си, дето не ми вярваш. Помня, мари! (Вярно е, че тези трима доктори ме лекуваха. Последен остана да ме лекува само доктор П-ян).

На сутринта Здравка казала на сестра си:

— Ти не ми хващаш вяра.

Кинка й казала:

— Ами тебе те нямаше тогаз.

Тогаз Здравка отива на тавана, дигнала същата чанта, с която Колю ходел на училище (на тавана имаше много чанти, понеже много мои деца са учили преди Здравка, и всички техни стари чанти бяха на тавана).

Кинка, като се зачудва, идва при нас и ни разправя какво казала Здравка.

Скоро след,.като тръгнала на училище, Здравка веднъж казала на сестра си Райна:

— Стоян и Ченю защо ги няма? (Когато Колю ходеше на училище, имаше двама другари близнаци Стоян и Ченю, които седяха на един чин с него, от двете му страни).

После когато били с Райна на хорото, последната й казала:

— Ето ги Стоян и Ченю.

Тогаз Здравка зачудено казала:

— Ами защо те са големи, а аз съм малка! (Както за майчината болест, така и тук, спомнянето става по един и същ начин. У Здравка възкръсва споменът за майчината болест, когато се намира в същата обстановка, дето е виждала да лежи майка й. Спомва си за своите училищни другари, когато почва да ходи на училище, и се намира в същата училищна обстановка).

Здравка по лице съвсем прилича на Колю. Същият нос, уста, коса кестенява и очи винени Сега Здравка е на 14 годнни.

Всичките ми деца са 12, от които 6 живи и 6 умрели. Здравка е десетото дете. Тя сега е много здрава, гледа къщата, меси и пр.

(Записано през мес. август 1920 г.).

Съобщава: Б. Б.

Телепатически сеанси. На 8. авг. м. г. професорът при Виенския университет Д-р Радван устрои телепатически сеанс в клуба на столичните вестникари.

След едно кратко изложение на телепатията, той пристъпи към опитите, придружаван постоянно от своя медиум, държащ го за ръката си. Като предаваше чуждите мисли, Д-р Радван намираше всички скрити предмети.

Например, Д-р Радван откри една тютюнева кутия, скрита в близкия полиц. участък. Този сполучлив опит разколеба недоверието на всички присъстващи вестникари.

На 11. и 12 същ. мес. Д-р Радван устрои още два сеанси в помещението на офицерското събрание. Една комисия, съставена от известни професори, лекари, офицери и др., контролираше всички негови действия, за да се отстрани всяко съмнение в истинността на опитите. Д-р Радван възприемаше, даже без допиране (контакт) с медиума, точно мислите на желаещите от публиката и ги откриваше чрез действията си. По тоя начин той доказа на всички посетители на сеансите му, че телепатията, като една от окултните науки, почива на точни знания за тайните закони, които действат в живота на хората. Д-р Радван откри в едно импровизирано убийство самия „убиец“, скрит в един ъгъл, „трупът“ на жертвата (едно момче, скрито под сцената), съучастниците на убиеца, оръдието (една карфица) и местото, дето е била нанесена раната върху тялото на жертвата (одраскването на врата на момчето).

Д-р Радван

Д-р Радван, портретът на когото предаваме, след устроените телепатически сеанси в столицата, замина за Цариград.

КНИЖНИНА

1. Окултно-мистична библиотека. № 2: Елена Петровна Блаватска, биография от Е. П. 1920 г. Книгата е складирана у Ст. Кишмеров, ул. П. Евтимий № 68. Ц. 8 лв.

2. Габарите. Роман от Ив. Кирилов. Плевен. 1920. Ц. 15 лв.

3. Библиотека „Духовен Живот“. № 4: И. Ферман. Спиритизъм, спиритуализъм, окултна наука (съотношенията им). Прев. Т. И Бъчваров. София, 1920. Ц. 3 лв.

4. A. Ruot. — Великите интелектуални промени на човечеството. Брюксел, 1920. Два тома. Ц. 8 фр. Авторът на тази книга изтъква, че еволюцията се извършва чрез последователни и безкрайни промени. Първата част съдържа отделите: От къде идем ние? и Какво сме? в които се разглеждат миналите промени, от самото начало на живота на земята, а във втората: Къде отиваме? се излага човешкия прогрес и се предвижда, въз основа на фактите, крайната цел на еволюцията. Ученият белгиец Рюто, член на кралската академия, хранител на музея и пр., като следва в тази своя студия чисто научния метод на анализа на фактите, дохожда до заключения, напълно сходни с ония на окултизма. Той подготвя единението на науката с духовността.

5. Irving S. Cooper: Реинкарнацията. В тази книга авторът е събрал, в едно ясно и красноречиво изложение, всичките съображения и доказателства за прераждането, т. е. за нашите последователни съществувания.

6. F. Jollivet—Castelot, председател на алхимическото дружество в Франция, е издал своя най-нов езотерически роман, под заглавие: Съдбата или Синовете на Хермеса. Париж, 1920 г. Ц. 12 фр.

7. D-r Serge Voronof. — Животът. Париж, 1920 г. Ц. 10 фр. В тая своя студия авторът съобщава своите пълни и изчерпателни изследвания върху жизнеспособността на първичната клетка. Тя, както левкоцита, никога не умира, а само се разделя. Съставният (сложният) организъм умира, защото първичните клетки се стремят да заместят специализираните. Следов., колкото организмът е по- сложен, толкова смъртта е по-ранна. Д-р Воронов посочва и средствата да се забави остаряването на човека.

8 Sirieyx de Villirrs. Фалитът на свръхчовека и психологията на Ницше. Париж, 1920 г. Ц. 5 фр. 75. Ницше бе една мила и чувствителна душа. Той се предаваше на добри и милосърдни дела, но срещна разочарования и видя да се ражда в него една неотгадаема лудост, характеризираща се с чудовищна гордост. Неговото разрушително дело бе едно видение на бъдещето, съзряно през тази призма на гордостта, и то е именно крушението на всички минали ценности, което става при сегашния световен катаклизъм. Ницше бе един гениален луд, който въплъщаваше непроявения още дух на бесния милитаризъм. Тази е тезата, която развива г. Сирне де Вилие в съчинението си. В него той изучва истинският Заратустра.

9. Camilе Flammarion. — Смъртта и нейната тайнственост. Париж, 1920 г. Ц. 6 фр. 75. В тази книга бележият астроном и автор на романа Стелла и на Тайнственото (преведени на български) е предприел да разясни най-великата от проблемите и да намери решението, което ще даде значение на целия ни живот. Отначало той излага, как може да се разреши тая проблема и след това посочва погрешността и недостатъчното обоснование на материализма. На последния той противопоставя свръхнормалните способности на душата, доказателствата за нейното съществуване, независимо от материалния организъм, после действията й на разстояние и без посредничеството на волята (внушението) и, най-сетне, необикновените възприемания (телепатията и ясновидството). По тоя начин става абсолютно очевидно, че човек съществува и върху други планове (полета), различни от физическия. На ония, конто биха отричали тия съществен факти, Фламарион противопоставя многобройни доказателства и подробности: книгата му е пълна с наблюдения, подписани и датирани, които представляват всичката гаранция на една строга научна анкета. Тази книга е една благодат за ония, които още се съмняват в съществуването на душата и нейните духовни бъднини. Ние ще дадем в следните книжки извадки от това капитално съчинение.

10. Списанието Диана (№ 47) дава статия върху библейския езотеризъм, а специално върху падането на Ева: то е слизане на духа във физическата вселена; змията, според него, представлява образ на земната любов.

11. Г н Ив Брито публикува в L’Etoile една любопитна статия, озаглавена: народите и астрологията. В 1789 год., казва той, стана през юли—август голямо сближение между планетите Уран, Юпитер и Марс, в знака Лъв, който е знак на Франция. Поради това Пйер д’Ай е можал да предскаже революцията в своята книга lmago Mundi,както и Ришар Руса. Подобни големи сближения илюстрирали жакерията (селското въстание), генералните щати и пр И войната през 1914 г. съвпада с противопоставянето на Слънцето срещу планетата Уран. Сжщо и руската революция от 15. февр. 1917 г. съответства на сближението, в знака Водолей, на планетите Меркурий, Венера, Уран, Слънцето и Марс. Явно е, че когато Уран вземе особено положение спрямо другите планети, произвежда непременно революция на земята.

12. В списанието Хексаграма е публикувана сказката на Симон-Савини, в която се доказва възможността да се съобщаваме със съществата на другите планети. Знае се, че досега се е твърдело от учените за опити да се съобщаваме само с жителите на Марс. Обаче, Савини потвърждава известните вече на мистиците окултни методи за бързи сношения със съществата от всички светове, опитност, за която обикновените смъртни на земята, потънали дълбоко в материята, нямат, никаква представа.

13. Luce e Ombra - (Светлина и Сянка) печата статията на Кавали върху свободната човешка воля. Според автора, свободното решение и преценка се срещат с фаталните предопределения на Кармата (законът за възмездието или за причината и последицата). Истинската свобода е възможна само за най-издигнатите центрове на съзнанието.

14. Английското месечно списание The Occult Review, което се занимава с изследване на свръхнормалните явления и изучва психологическите проблеми, в априлската си книжка (1920 г.) предава една много подробна студия върху прераждането (реинкарнацията), според Синет, Колинс, Ледбитър и др. Те под- държат, че Егото (азът) не избира всякога производителите на своето превъплътяване, но когато може да стори това, то трябва да избере най-мъчните съществувания, защото те са най-плодовити от еволютивно гледище. Въплътяването става точно в момента на раждането. Взаимната чувствена привързаност на Азовете е една причина за сближение на физическото поле.

15. В Revue spirite (март, 1920). Фламарион съобщава един поразителен случай на духовна тъждественост: едно лице било предизвестено за предстоещата си смърт при особени обстоятелства. Едм. Витрих пише за великите откровения на най-новата психология, с които тая науката е детронирала съвършено материализма.

В априлския брой на същото списание Кермарио третира за страданието, като фактор на еволюцията.

РАЗНИ ВЕСТИ

Григорий Василевич Бостунич. През м. юни мин. година в столицата пристигна, като бежанец от Русия, рус· кият писател и лектор по окултизма, Гр. Вас. Бостунич. Той обяви, че ще държи тук, както и в провинцията, редица лекции из областта на тайните науки, в свръзка със съвременните събития в Европа и специално в Русия1)· Една от тия лекции, държана на 25. юни 1920 г., бе посветена на темата: Руската революция в светлината на окултизма. Ние присъствахме на тая лекция ч в идещата книжка възнамеряваме да дадем кратки извадки от нея. За любопитство на нашите четци ще съобщим сега само това, че основната мисъл, която лек- торът прокарваше в лекциите си, бе, че сегашният болшевизъм в Русия не е нищо друго, освен израз на сатанизма, организиран от масонството —· мнение, което не се споделя, в тая форма, от други познавачи на дълбоките причини, които създадоха сегашното тежко положение на руския народ. Смета се, че страданията на последния са изплащане на неговите кармически задължения, понеже той не послуша гласа на Толстоя на времето ч не се поправи в своя индивидуален, обществен и политически живот. Впрочем , Бостунич не отрече пред нас верността на тоя възглед, без да измени мнението си за водителите на болшевизма, които счита за оръдия на черната масонска ложа.

Поради неблагоприятните условия за продължение на лекциите си в столицата (липса на салон с евтин наем и пр.}, Гр. Вас. Бостунич се отправи в провинцията, дето е държал лекции в градовете: Варна, Сливен, Бургас, Шумен, Орхание и др. От Преображенския манастир при Търново, дето пристигнал към края на мес. август м. г., Бостунич ни изпрати своето кратко Curriculum vitae, което ще предадем in extenso с портрета му. Преди няколко дни получихме от същия една статия, изпратена ни от Белград, озаглавена: „Истината и лъжата на теософията“ и в която той прави много интересни и важни разобличения. Ние мислим да поместим тая статия в списанието ни, а сега ще изтъкнем само следното:

Г-н Бостунич, като бивш член на Теософсксто Общество, е имал възможност да узнае много тайни на тая интересна организация, които имат обществено значение. Той отбелязва известни характерни моменти из дейността на самата основателка на Теософското Общество, Елена Петровна Блаватска, която, както твърди г. Б., се е преродила преди 7 години в Америка, и на полковник Олкът, който бил прост автомат в ръцете й. От преписката й с Аксакова се установявало, че спиритизмът и впоследствие теософията са били за нея само средство за постигане егоистични цели, една от които е била, да стане таен шпионин на руското правителство в Индия; че тя често е действала под инспирацията на черните сили и си служела с фокуси, което предизвикало разкритията на Лондонското „Дружество за психически издирвания“ и на руския романист Всеволод Соловьев в книгата му: Современная жрица Изида; че тя се намирала в известни отношения с най-големия руски реакционер Κ. П. Победоносцев и че даже Папюс (д-р Анкос), който извратено разяснява окултизма, се е възмутил от Блаватска, като твърди в книгата си Les sciences maudites, че източният окултизъм (теософията на Адиар) се е опитал да погребе християнството под развалините на пантеона на всичките религии. След това г. Бостунич се спира върху същността на сегашната теософия, която не е нищо друго, освен „замаскиран будизъм“ или „масонството“, както се проповедва от Ани Безант, която е масон от 33-о шотландско посвещение. Същият твърди, че „между болшевизма, като оръдие на действията на масонството, и теософията, като оръдие на пропагандата на масонството, съществува несъмнена връзка“, за което привежда известил доказателства. Към края на статията си той споменува за отказа на бившия подпредседател на Теософското Общество, П. Синет, от понататъшна дейност заедно с Ани Безант и Ледбитър, за създаването на „Ордена на звездата на Изток“. за председателя на българското Теософско Общество, г. Софр. Ников, за „въплъщението на Христа“ Кришнамурти и пр. и пр. Всичките тия разобличения на г. Бостунич, както и съобщенията му за прераждането на некои велики хора, ще заинтересуват, вярваме, мнозина наши четци.

— Теорията на Айнщайна. Редакцията ни получи няколко брошури и статии, съдържащи изложение на новата теория на професора Айнщайна, която изтъква интересните негови изследвания по въпроса за всемирната гравитация (притегляне). Според Фламарнона, теорията на пражкия професор прави цяла революция в науката, която бе възприела досега мнението на Нютона. С нея се доказва научно, по един убедителен начин, истинността на твърдението на ясновидците, че съществува четвърто измерване и че времето и пространството се сливат. Това произтича от принципа на относителността (релативитета). Пространството, както обяснява Дермангемъв списанието La Connaissance (кн.II, 1920 г.), е относително и свързано с времето, което става така неговото четвърто измерване; неговото протежение е изменчиво; то не е безкрайно; гравитацията има за резултат да сгъва пространството отвън навътре и всичките линии са вгънати. Констатирани са последици от тоя принцип: изместване на браздите на слънчевия спектър към червения цвят, отклонение на светлината чрез тежината (наблюдения на слънчевата еклиптика от 29. май 1919 г.) и преместване на перихелия (най-близкото разстояние до слънцето) на Меркурий по 43 на столетие.

________________

1) Според обявлението, лекциите бяха на следните теми: 1) „Тайна революция в света на оккултизма“, 2) „Ибсен как мистик“, 3) „Тайна жизни и смерти“, 4) „Оккультная история человека“, 5) „Достоевский, как мистик и пророк“, 61 „Християнство и оккультизм“ и 7) „Как жить и чем жить“.