Година 12 (22 септември 1939 – 12 юли 1940), брой 261

Когато бурите и пороите изсипят ненадейно, като из невиделица, огромни количества вода на земята, която задига и мъкне всичко, каквото срещне по пътя си, тогава реките прииждат, излизат от коритата си, разливат се на широко и причиняват сума пакости на жителите, чиито жилища и имоти са близо до тяхното корито. Огромни мътни струи, влачещи със себе си листа, дървета, покъщнина, а нерядко дори трупове на удавени животни и хора, бушуват, надигат се, пенят се и помитат всичко, което е на пътя им. Нищо, в момента, не може да им се противопостави. Би казал човек, че това са непобедими сили, чиято власт е дадена отгоре, които изпълняват някакво божествено нареждане и на които нищо не може да се противопостави.

И дали наистина не е така? Поне за момента, да. Няма нищо в света, което става, било в природата, било с хората, в техния частен, индивидуален и колективен живот, което да не е обусловено от неизменния ход на великите и вечни вселенски закони, което да не е под всевидящето око на върховната световна сила. Нищо не е случайно, всяко нещо си има своя дълбок смисъл, своето право на съществуване, своя „raison d’ etre“, както казват французите. Дори и тогава, когато случилото се засяга дълбоко нашия нормален външен и вътрешен живот, дори и тогава, когато то ни нанася дълбоки и като че ли неизлечими рани, дори и тогава ние не трябва да роптаем против „съдбата“, а да го приемем като нещо неизбежно и което в края на краищата ще бъде за наше добро.

Когато злото идва, то идва затуй, защото не е можело да не дойде. Когато злото идва, то идва затуй, защото ний не сме създали условия за доброто, казано в най-мека форма. А, казано по-силно и по-точно, то идва затуй, защото ний сме се противопоставили на Бога, отказани сме да чуем и да изпълним гласа на правдата, истината и доброто. И затова ние трябва да го приемем като едно неизбежно лекарство, чиято цел е да ни излекува. Така трябва да го приемем, да го осмислим, да разберем неговия смисъл, неговите дълбоки причини, ако искаме да извлечем от него възможната поука и полза.

Защото мътната вода, която пороите довличат в долините на живота, ще изтече. Тя ще отмине, и пак отново ще потекат бавно и плавно спокойните и бистри струи на обикновения, мирния живот, в който човек свободно, необезпокояван от нищо, може да твори в себе си и вън от себе си.

Мътните води на днешното време, които, в бесните си вълни, влачат милиони човешки трупове и милиардни богатства, натрупани с пот на чело от безброй труженици на непрестанния труд, ще изтекат, ще отминат, като дадат място на нещо по-добро, на нещо по-хубаво от досегашния свят.

Бурята ще отмине, отнасяйки със себе си безброй жертви, но дали ний ще вземем поука от нея? Дали ний като индивиди и цялото човечество в неговата съвкупност, ще почерпим поука, ще използваме урока, който ни се дава?

Ще изтече мътната вода. Ще изтече тъй, както при всяко едно наводнение, колкото и голямо и страшно да бъде то, но ние трябва да бъдем готови на мястото на разрушенията, които ще останат, да поставим основите на един нов свят.

Злото трябва да се използва за добро. Такава е великата мъдрост на живота.

С. К.

ЧОВЕКЪТ И ЖИВОТНИТЕ

Когато човека го колят, той вика, защото го боли и защото не му се иска да се раздели с живота и с близките си. Мил му е живота, мили му са близките и затова той се дърпа. Противи се, не иска да му се отнеме живота. Човек иска да живее и да умре от своята естествена смърт. Той смята, че никой няма право да отнеме насила живота му.

Но защо тогава този същия човек тъй лесно, спокойно и без ни най-малко да се замисли, отнема живота на животните? Защо той, без да му мигне окото, забива ножа в крехкото тяло на агнето, на телето, отрязва главата на кокошата или убива с куршум.

Защо човекът никак не се замисля, когато отнема живота, когато пролива кръвта на домашните и дивите животни? Защо той поне малко не се замисли, че и те страдат също така, както и ние, че и те изпитват същата болка, че и те имат свои малки, за които трябва да се грижат?

Жестокият навик да се яде месо и за тази цел да се убиват животните, предаван през векове и хилядолетия от бащи на деца, е до такава степен затъпил съвестта и съзнанието на хората, че те са привикнали напълно към тия ужасни картини на всекидневното убийство на животните, не се трогват ни най-малко от техните жални предсмъртни писъци и не чувстват никакво угризение на съвестта си, когато ядат месото на убитите животни. Те със спокойни, весели, радостни, защото не съзнават извършеното от тях престъпление, защото мислят, че така трябва да бъде, че другояче не може, че такъв е реда на нещата и т. н. На тях нито на ум не им минава, че завещаният им от техните деди и прадеди навик да се убиват и изяждат животните, е едно страшно зло, едно ужасно престъпление, за което те, рано или късно ще трябва да отговарят, ще трябва да заплатят скъпо с цената на своята собствена кръв.

„Не убий“ — е великият закон на Бога. За него две тълкувания няма. Той е ясен и определен. Само този го разбира и тълкува криво, според своите интереси, който не желае да го изпълни.

Който вади нож, от нож ще загине! —е допълнил Христос. А ние смятаме, че в думите на Христа, както и в думите на Бога, не трябва да има никакво съмнение.

И наистина, векове и хилядолетия вече откак човек е започнал да убива животните и да се храни с месото им, също така и неговата кръв не е престанала да се пролива, да напоява полетата и долините на земята.

Кръвта на човека се лее и ще продължава да се лее във взаимни междуособни войни дотогава, докато хората престанат да проливат кръвта на животните.

Това е Божествен закон, това е Карма, както го наричат индусите, това е изплащане на извършените престъпления чрез своята собствена смърт.

Колкото по-рано хората съзнаят това, толкова по-добре е за тях. Когато те престанат да убиват животните, ще престане да се лее и тяхната кръв. Те ще заживеят в мир, спокойствие и благоденствие, защото техните сили и енергии, богатствата, които те създават и които извличат от природата, няма вече да се употребяват за разрушение, а за творчество. Ще има блага за всички, ще има доволство и добри условия за всички, защото извора на разрушението ще пресъхне.

Естествената, истинската най-приятната и най полезна храна за човека е растителната храна: плодове, зеленчуци, варива, корени, семена, орехи и т. н. Като се прибавят към тях и млякото и млечните произведения, човек вече може да бъде напълно задоволен. Той има всичко, което е нужно за задоволяване нуждите на организма му и го има в най-чист и бързо усвоим вид.

В течение на много хилядолетия хората са извратили своя вкус, като са придобили противоестествения навик да се хранят с месо. Това е едно позорно и срамно минало, с което новите хора, хората от новите поколения, хората на новия живот, трябва да ликвидират, тъй както е ликвидирано вече с робството и с човекоядството.

Защото, в същност, няма голяма разлика между това да изядеш един човек и да изядеш едно животно. Това е все същото отвратително месоядство, което само нашите лъжливи изкуствени схващания разделят на две съвсем различни категории.

Бъдещото човечество, новото човечество, което ще живее в мир и любов, в доволство и благоденствие и в най-висока духовна и материална култура няма да употребява месото на животните за храна. То ще се задоволи само с труда им, вълната им и млякото им, без да отнема живота им.

Към това бъдеще трябва всички да оправим очи, особено младите поколения. Към него трябва да се стремим, за него трябва да живеем, за да стане то реалност, ако не за самите нас, то поне за нашите деца, за нашите потомци.

К.

ОТНОВО

Отново вярата велика

изпълва моята душа —

и аз не мога да греша

живот захваща в мен да блика . . .

Изчезва тъмното съмнене . . .

Настъпва светъл, мощен ден! —

Кат ново свято откровене

и аз отново съм спасен . . .

Ръце простирам без тревога,

с възторзи пълен съм. с копнеж . . .

И шепна радостното „мога“,

светът за мене тъй е свеж! . . .

Разбирам бавно твойте тайни,

Животе, свят и многолик!

Пред твойте образи сияйни

аз беден, слаб съм и безлик . . .

Пенчо Г. Руссенов

ВСРЕД ПРИРОДАТА

Да достигнеш един връх в природата е равно на удоволствието, което изпитваме от издигането ни до върховете на живота! Да победиш височината, възкачил се по най-високата точка на планината, то значи да придобиеш славата на туриста, равна на славата придобита от успехите в живота ! Да погледнеш от царствената висота, на която си се издигнал в живота или природата по пътя на своите стремежи, то е едно величие равно на царското величие! А когато над всичко това и сърцето ти е отворено за любовта, за оная истинска радост от съвършенството на всемира, хармонията е пълна и чувстваме в себе си съществуването на Бога!

Като пред взора на орела, кацнал на най-високото място, се открива от тук в своята цялост широкото и плодородно поле на Тракия, напъстрено като килим с различните цветове на засятата земя: и всред него красивата и живописна със своите хълмове столица на Тракия, чиято феерична гледка през нощта обайва погледа! . . .

Легнал върху земята, където рядко стъпва човешки крак, с разкритото като покровител небе, усещам топлата й гръд като майчин скут и великия пулс на цялата вселена, почувствал Бога близо до себе си, като да се е вселил в мен с неземната си сила и красота! . . .

Природата нямате в своето величие — никакъв шум, нито глас на птичка се чува в тая поднебесна висина, освен трептенето на ефира, който гали нежно слуха ни. На такава надземна височина човек се чувства между земята и небето, далеч от житейския мир, в пространството на волните птици, където душата ни е горда, че се е издигнала над земната низост! Накъдето и да погледнете от височината на върха, пред взора се открива красотата на мира и невижданите прелести на природата. А през май — месецът; на любовното опиянение, природата е в своето пълно откровение, разкриваща се на всички в китните си премени и великолепието на венчаващата се царкиня! Зеленината е облякла гората в пролетната й дреха. Стоплила е голите доскоро клоне на дърветата, чиито малки обитатели прехвръкват невидими, възпявайки в звучен глас прелестта на месец май. А цветята, пръснати тук и там из зелените поляни и разцъфналия червен люляк, разнасят упоителната си миризма навред, като благовонен мирис. Това е шествието на пролетта през божествения месец май!...

Н. Дориян

Не го познаха

(из неделната беседа „Не Го приеха“ – 28. XI. 1926 г.)

Във външната, т. е. във видимата, в материалната, в официалната страна на живота съществува едно психологическо противоречие. Външно хората са модно, официално облечени и затова, като дошла Истината между тях, те не могли да я познаят и не я приели. Истината дошла облечена много просто, като последен бедняк, но понеже хората обръщат внимание повече на външната, отколкото на вътрешната страна на човека, те не могли да я познаят и тя минала и заминала покрай тях, без да разберат великото, което тя носи за цялото човечество.

„Светът го не прие“. Това значи: Истината дойде между своите, но те не я приеха. Защо? — понеже бяxa заети с ядене и пиене, с угощения, с печелене на пари и т. н.

Мнозина ще кажат: „Ние искаме неща близки до нашия живот. Ние искаме да си поживеем“. Казвам: тия хора, които искат да живеят, ще изгубят живота си. Христос е казал: „Всеки, който иска да запази своя живот, той ще го изгуби“. Действително, тъй както живеят съвременните хора, те ще изгубят живота си. В ума на всеки човек трябва да има положителна идея, да се стреми към целокупния живот. Когато човек се стреми към целокупния живот, всички противоречия са изключени за него. Щом няма противоречия в живота си, той е в пълна хармония и вътре и вън от себе си. Кога може човек да прогресира? Кога живее в хармония или в дисхармония ? — Хармонията и здравето са условия за прогресирането на човека.

Следователно, когато истината дошла в света, той не е бил готов да я познае. Какво лошо, какво грешно има в това, че светът не е могъл да познае истината? Това говори само за степента на неговото развитие, за будността на неговото съзнание. Ако детето не може да познае майка си, какво показва това? — Че неговото съзнание още не е пробудено. Когато казваме, че някои хора не познават Бога, това показва, че те са малки деца, съзнанието на които още не е пробудено. Такива деца, който и да ги вземе на ръце, те мислят, че това е тяхната майка. Така ли трябва да бъде? Майка може да се счита само онази жена, която е могла да вложи нещо в децата си, за което да я познават веднага след раждането си.

Сега ние говорим за истината. Обаче, какво е вложила истината в човешката душа? — Тя е вложила в душата на човека стремеж към свобода. Този стремеж се изразява в копнеж към простор на човешкия ум и човешкото сърце. Без истината човек не може да има определена посока на движение. Да допуснем, че някой човек иска да обича. Всички хора обичат и са обичани. Какво представя обичта? - Любовта, обичта е пробуждане на съзнанието, проява на живот в човека. Любовта не е чувстване, както я наричат някои хора, но тя подразбира пробуждане на съзнанието. При пробуждане на съзнанието у човека се явяват условия за ума да мисли и за сърцето да чувства. Не може да се пробуди съзнанието на човека, ако в него няма поне малко любов. Любовта внася живота. Пробуждането на съзнанието е процес. Някои мислят, че като възприемат любовта, според своите разбирания, и всички неща в живота им ще се изяснят. Не е така. Ако човек има ограничени разбирания за живота, когато любовта дойде у него, тя ще го направи нещастен. Когато любовта дойде между хора, които не са подготвени за нея, те изгубват своето предишно щастие: те изгубват и своята любов. Де отива любовта на двама млади, които са се обичали? Ще обясня тази мисъл с един пример. Какво става с великия цигулар, ако например се скъса струната „ми“ на неговата цигулка? — Той не изгубва четвърт от силата си. Като велик цигулар, той може да си послужи и със струната „ла“, да употреби нейните високи позиции, но все таки той е лишен вече от високите позиции на струната „ми”. Ако се скъса струната „ла“, той може да свири на две струни. Най-после той може да свири и на една струна, но този цигулар изгубва вече достатъчно от своята сила.

Един виден американски лекар проучвал болестите, от които страдат съвременните хора и намерил, че са толкова разнообразни, с разни вариации за всеки болен, че се принудил най сетне да ги класифицира „своеобразните болести на съвременния век“. Дохожда при него един богат търговец от Ню Йорк, който страдал силно от крак. Той се показвал на много лекари, но никой не могъл да му помогне. Преглеждали го с рентгенов апарат, обаче нищо не намерили в крака му. Външно кракът бил съвършено здрав, но болката била нетърпима. Когато се явява при този виден американски лекар, който лекувал повече по природен начин, той го запитал: „спомняш ли преди 5—10 години най-много да си виждал някой човек със счупен крак? Можеш ли да си спомниш подобна картина от твоя живот?“ Търговецът, като си помислил малко, спомнил си следния случай. Веднъж отивал към главната гара на Ню Йорк, и там видял един човек, на когото кракът току що бил счупен и силна струя кръв текла от него. Това му направило силно впечатление, но той скоро забравил този случай. Струвало му се, че образът на този човек съвършено се изгладил от паметта му. Тогава лекарят обяснил болката на крака му, именно, с този спомен, който по закона на самовнушението е действал в неговото подсъзнание и сега изпъква в съзнанието му като действителен факт. Той усещал болка като на счупен крак. Сега по обратен път, той ще трябва пак чрез самовнушение да изхвърли този образ от подсъзнанието си и действително, този болен успял да се излекува по начина, който американският лекар му препоръчал.

По същия начин и много от тежките и мрачни мисли, чувства и настроения на съвременните хора се дължат именно на такива причини. Отивате, например, в болницата или в лудницата да посетите някой ваш познат болен и там един от болните или от лудите прави такива движения, които оставят силни впечатления във вашето подсъзнание. Не се минава много време и вие започвате да изживявате неговите мисли и чувства. Вие се мислите вече болен, страдате, викате лекари, и никой не може да намери причината на вашето съзнание. Това са външни впечатления, натрапена на вашето подсъзнание. Вие сте се свързали с този болен, и сега преживявате неговото състояние. Духовният човек трябва да се пази от груби, от грозни образи, да не оставя те да му въздействат, понеже след време те ще произведат лоши последствия върху цялата му психика. Затова, всеки човек трябва да има будно съзнание, с което да отблъсва от себе си тези груби, лоши образи. Грозните, изопачените, кривите образи са причина за голяма част от страданията на човечеството, от които то и до сега неможе да се освободи. Човек трябва да живее с красивите образи на живата природа, да се съобразява с нейните закони и да ги прилага в живота си. Няма по-голямо щастие за човека от това, да живее съобразно законите на живата природа. Всички хора, всички общества и народи, които са живели по този начин, са имали отлични резултати. Историята ни дава много образи от такъв живот. От хиляди години насам ние живеем при най-щастливи условия за чист природосъобразен живот. Ние сме точно в пътя, който ни води към хармоничен живот. Приемем ли истината, тя ще изпълни своята задача.

Когато истината дойде между хората, тя всички ще изпита. За обяснение на тази мисъл ще ви приведа следния пример. Един богат французин прекарал много време в странство гдето забогатял. Като се почувствал вече стар, решил ла се върне в родното си място при своите близки.

Най-близките му роднини били двама негови братовчеди, на които решил да остави всичкото си богатство. Връща се той в родния си край, отива при един от братовчедите си и му казва: „Аз ходих в странство, дето прекарах дълго време. Там спечелих много пари, но ето, голямо нещастие ме сполетя и изгубих всичкото си богатство. Вие знаете, че освен вас нямам други близки, ще ви помоля да ме приемете между вас да прекарам старините си“. — Ще видя, ще си поговоря с жена си. Като прекарал при този си братовчед 5-6 недели, един ден той му казва: „Много съжалявам, драгий ми, че не ще можеш да останеш в дома за постоянно. Ние нямаме свободно място, опитай се да останеш при братовчеда ми, може би той да има място за тебе“. Тогава богаташът отива при втория си братовчед и нему разправя същото, каквото на първия: че е останал беден човек, без всякакви средства в живота си и се надява да го приеме между домашните си, да преживее някак старините си Братовчедът казал: „Добре, на драго сърце остани между нас! И аз не съм богат човек, но между всички ще минеш и ти”. По този начин той изпитал доброто сърце на втория си братовчед, и като награда за това, остава нему всичкото си богатство. Първият братовчед, като се научил за това, започнал да се докарва на богатия си роднина, но вече било късно. По същия начин истината постъпва с всекиго от нас.

Като говорим за Истината, за Бога, ние не разбираме този Господ, който живее нейде в небето, но ние разбираме онзи Господ, умът на когото е толкова мощен, светлината толкова силна и сърцето толкова велико, че в един момент може да извади с кука всички същества, останали и досега в ада. Това е само въпрос на времето. Бог няма да остави нито едно същество в ада. Всичко живо оттам ще излезе вън. Тогава Бог ще внесе ред и порядък навсякъде в света. Всички хора, които днес страдат и се мъчат, ще забравят своите страдания и мъчения.

Когато някой запитва на какво се дължат страданията и нещастията в света, той трябва да знае, че причината за нещастията и страданията са малките спирки, които хората правят. Животът не търпи спирки: той изисква във всичко движение и то такова, каквото се предвижда за всеки даден случай и момент. На същото основание и влаковете имат свои предписания, които те трябва да спазват, защото ако увеличат или намалят бързината на своето движение, ще станат катастрофи. Всеки трябва да се движи според бързината, която му е определена. Както всеки човек има свой начин на мислене, на чувстване и на действие, така и всяко движение трябва да има своя определена посока.

В Писанието се казва, че истината дошла в света и светът, не я приел. Това е ясно за всички. Същевременно се казва, че истината дошла между своите си и те не я приели. Това вече се отнася до индивидуалния живот на човека. Питам какви жертви се изискват от по-напредналите хора, за да възприемат истината и да я приложат в живота си както трябва? Няма по-красиво нещо от това, като дойде истината в нас, да знаем как да се справяме с всички мъчнотии, които животът ни носи. Човекът на истината не може да бъде нито болен, нито беден — той се справя с всички трудности и мъчения. Човекът на истината може да се справи и със смъртта: той е свободен гражданин. Разумен човек е този, който обича истината. Най-високото състояние, към което човек трябва да се стреми, е да обикне истината. Ще кажете: „Кой е достигнал истината?“ Ако хората още не са достигнали това състояние, не значи, че не трябва да се стремят към него.

Някой казват, че понеже човек е бил създаден по образ и подобие Божие, той нямало към какво повече да се стреми. Не. стремежът, който човек има в душата си, е постоянен, понеже пред него седи един светъл и мощен образ, към който винаги трябва да се стреми. Когато любим, ний имаме в душата си нещо велико. Когато говорим за истината, за мъдростта, за знанието, ние имаме нещо велико в душата си. Когато говорим за обществения живот, какво трябва да подразбираме? — Обществения живот подразбира един идеал към хармонични, правилни отношения, към възвишен ред и порядък. който трябва да съществува в живота на индивида, в живота на народите и в живота на цялото човечество. Дойде ли се до такъв живот, всеки човек ще седи спокойно под смоковницата си, не смущаван от никакви изкушения и борби, на каквито сега се натъква. Такъв човек от нищо няма да се плаши. Войни тогава няма да има. Ако има войни те няма да бъдат като сегашните, в които хората се убиват едни други. Тогава хората ще воюват, без да убиват; ще се заробват, без да се лиша ват от свобода: ще се затварят, без да се измъчват. Такава трябва да бъде истинската философия на живота.

„В света дойде и светът го не позна. В своите си дойде и своите му го не приеха.“ Настава фаза, когато светът трябва да го познае, и своите му трябва да го приемат. В това седи разрешението на великия въпрос. Всеки народ, който може да представи на света идеално управление и с това да подтикне и другите народи в тяхното развитие, показва че Бог е дошъл в този народ и хората на този народ са го познали и приели. Дойде ли Господ между един народ, всички ще познаят това нещо. По какво се познава ? — Във всичко има изобилие и Божието благословение се носи навред. В този народ няма насилие и безпорядък, всички хора са бодри и весели. Нова наука, нови учители, нови професори, нови майки и бащи се явяват в този народ — всичко се изменя и преобразява. Дойде ли Бог между хората, всички се изменят и всичко се забравя. Че някой обидил някого, че му направил големи пакости, всичко това се заличава от съзнанието на хората. Нова култура, нова наука иде в света! Петата раса, която сега живее, това е расата на животните. За в бъдеще ще дойде шестата раса, расата на любовта.

Казвам: Сега идат важни времена за човечеството, когато хората не трябва да се обезсърчават. По-важни времена от сегашните никога не са наставали на земята. Времената, които сега преживявате, са велики по своите идеи. Много същества от невидимия свят биха дали милиони, за да присъстват в тия времена на земята, но не ги пущат. Сега е време всеки да покаже, че е човек. Важното за вас е да използвате добрите условия на живота. Аз вярвам, че ще ги използвате, защото всичко това, което ви се говори, не е ново. Ние не искаме да посаждаме нови неща във вас. Всичко това Бог е посадил във вас още в далечното минало, а сега то само ще порасте, ще цъфне и ще даде своя плод. Аз вярвам и зная, че всичко е посято от Бога, а сега трябва само да се събуди.

Из беседа от Учителя,

държана на 28 ноември 1926 г.

в гр. София.

______________________________________

Често запитват: Защо идват страдания и нещастия в света? Казвам: доказано е, че през всички епохи на човечеството, страданията и нещастията са идвали като резултат от престъпване на Божествените закони. Едно нещо, което знаем с положителност, е следното: няма случай, в цялата история на човечеството, да са пострадали хората, когато са изпълнявали волята Божия.

Из неделната беседа „За съдба дойдох“,

22 април 1928г.

ЕКСКУРЗИЯ

Беше хубава пролет. Аз и още двама братя решихме да направим голяма екскурзия през планината и достигнем до другият край на нашата малка родина.

Една утрин ние турихме раниците на гърбовете си, единият от приятелите взе цигулката, другият своята неразделна флейта и като си прочетохме „Добрата молитва“ — тръгнахме на път.

Пътуването беше весело и приятно. Бяхме взели някои адреси на наши братя и сестри от селата и градовете през които мислехме ще мине нашият път. И благодарение на това, ние често се радвахме на радушният братски прием, който ни указваха братята и сестрите, у които се случваше да пренощуваме.

Някъде, където нямаше наши хора, ние се ръководехме от вътрешното си чувство — и пак така се случваше да бъдем поканени от добри хора и ние на утринта благодарейки на домашните и на Бога, продължавахме нашето прекрасно пътешествие.

Случваше се в някои села, единият от приятелите да засвири с цигулката, другият с флейтата, а аз им пригласях с уста и край нас се събираха множество хора, които ни гледаха с усмихнати очи и с развеселени сърца. В такива случаи предложенията за подслон и поканите за пренощуване се сипеха от всички страни от заобикалящите ни хора. — А ние се радвахме и благодаряхме Богу.

Всичко беше така хубаво, бих рекъл — чудесно. Бяхме може би на средата от пътя си. Вървяхме в подножието на Балкана. Времето изведнъж се застуди и задуха остър и пронизителен вятър. Ние си увихме шалчетата около врата, позатворихме дрехите си и пак продължихме да вървим, пеейки една след друга нашите песни.

Но времето осезателно се променяше и ставаше все по-студено. На един кръстопът ние се подвоумихме на къде да вървим. От планината се беше спуснала гъста мъгла и ние не можехме да видим на пет метра какво има пред нас. След кратко двоумение, ние тръгнахме по патя, който водеше на дясно от нас и ускорихме хода си. След час, два, мъглата се вдигна от противоположен вятър, който я гонеше към планината. Пред нас се разкриха красиви гледки, макар и помрачени от заоблаченото и мрачно небе.

Отивахме, но къде — не знаехме. Един от приятелите разтвори една карта — потърсихме пътищата и намерихме посоката, по която вървяхме, но тя бе с известно отклонение от тая, която си бяхме начертали. Мъглата ни бе отклонила. Но ние като си казахме:— „Всичко е за добро“ — продължихме да вървим.

— Свечеряваше се вече. Времето ставаше все по-студено и заедно с него запрехвърчаха снежинки. Ние крачихме мълчаливо съсредоточени в себе си. Планината се издигаше висока и тъмна с вековните си гори, от които долиташе постоянно бучене на вятърът, който увиваше клоните им.

От няколко часа вече очакваме да видим село, но такова никъде не се виждаше. И ние вървейки се взирахме в дрезгавината с тайната мисъл да зърнем някъде селце. И наистина при един завой на пътя ние забелязахме в далечината светлинки. Крачките ни инстинктивно се ускориха и ние забързахме към това незнайно за нас селце, което се гушеше в пазвата на планината.

— Къде ли ще намерим подслон, запита един от приятелите.

— Където ни каже Бог — каза другия — и пак умълчали се, продължавахме да вървим. А снежинките танцуваха около нас и вятъра ни пронизваше.

Бяхме стигнали в началото на селото, и всеки от нас навярно си мислеше къде да похлопаме и попитаме за пренощуване, когато чухме изведнъж звучен глас да пее:

„Колко съм доволна, че ме Господ люби,

Мъдростта ми дава, знание, богатство . . .“

Този, който пееше, навярно тичаше, и ритъма на песента се сливаше с ритъма на тичането и танцуващите снежинки. Ние изведнъж се спряхме изненадани от внезапното чуване на песента, която продължаваше:

„— Че съм живо здраво, весело си пея,

трудя се, работя, Богу се надея.“

И очите ни свикнали с дрезгавината, съзряха една тичаща през широк двор фигура. Стигна до малката къщица, която не бе далеч от нас, бутна една врата и на нейната рамка, благодарение на идващата от вътре светлина, се очерта силуета на младо момиче.

Стъпките и на тримата ни се отправиха към малката къщица, а сърцата ни и душите ни бяха възрадвани до немай къде.

След няколко минути ние почукахме на същата врата, където бе влязло младото момиче, което продължаваше да пее. За миг песента спря. Бързи стъпки се отправиха към вратата и когато се отвори, ние тримата вдигнахме ръка и казахме:

— Няма любов кат Божията любов.

— А-а-а—извика изненадано младото момиче в първият миг, но изведнъж разтвори широко вратата и каза:

— Само Божията Любов е Любов: — Елате, влезте

Ние влязохме в светла приветлива стаица и някаква незнайна радост преливаше в сърцата ни.

Момичето се втурна към една съседна стая и извика:

— Мамо ела, по-скоро, братя дойдоха! — и веднага след това дойде да ни помага да си снемем раниците, за което и не стана нужда, понеже ние почти ги бяхме свалили вече.

Тозчас тя разпали по-силно печката, тури чайника да кипне вода и ние се почувствахме в тиха, близка родна атмосфера.

След малко майката дойде с ведро мляко и ни поздрави сърдечно с грейнала усмивка на лице, като че ли бяхме скъпи близки, които вижда след дълга раздяла.

— Боже, колко се радваме, каза майката, като оставяше ведрото до печката, колко се радваме че дойдохте! Колко години сме се надявали да ни дойде някой брат да ни посети... Да ни поговори малко за милият ни Учител... А сега така изведнъж...

— Риле, обърна се тя към момичето, донеси легена и котлето с гореща вода от кухнята... — То като че ли някой ме накара преди малко да я туря, така рекох си да се намира топла вода...

Момичето цяло заруменяло и озарено с чудна усмивка донесе нов, чист леген, тури в него топла вода и ние един след друг си измихме краката, което бе за нас такава благодат след толкова часово пътуване.

Когато сърбахме след малко топлата вода с бучка захар, на вратата се почука и влязоха селяни и селянки. Всичките бяха усмихнати, радостни и ни поздравиха с „добре дошли, братя“.

Кога момичето беше изхвърчало и съобщило на първите тям близки братя и сестри, не бяхме усетили. Но не след много, малката стаица се изпълни със сестри и братя, които за първи път в живота си виждахме, но които чувствахме близки в душата и сърцата си.

— О, живи бяхме, казваха те, да видим и ние братя да ни дойдат и да ни кажат нещо повече, че ние тук се събираме и четем беседите на светлият ни Учител, но нали сме прости, какво разбираме. А така да ни поучи някой, да ни каже нещо човек, който с ушите си е чул словото на Учителя.

И на всички очите изпълнени с особена светлина чакаха да чуят няколко думи от нас, които всеки ден едва ли не, бяхме край Учителя... Сърцата им бяха тъй жадни, душите тъй напрегнати — и аз едва тогава разбрах великата благодат, която имаме ние тука на Изгрева — да виждаме и слушаме Учителя всеки ден... А тези хора тъй жадуваха да чуят няколко думи от тогова, който е виждал Учителя... — О, блаженни те! — мислех си в себе си аз.

Единият от приятелите остави чашата с водата да поизстине и отвори цигулката си. След него и другият взе флейтата и в малката стаица се разнесоха звуците на „Благославяй, душе моя, Господа“, — поети в тих хор от всички присъстващи.

Незная защо, сълзи бяха изпълнили очите ми . . . Всичко бе тъй хубаво, тъй задушевно . . . искрено . . . След тази песен изпяхме втора трета, четвърта ... И никога по-реално не съм чувствал присъствието на Учителя, както тогава. Той беше и в сърцата и в душите на всички ни, и във въздуха и по цялата земя и по цялото небе! . . .

На другия ден беше неделя. Невидима ръка бе прогонила облаците, снегът, студът, вятъра. Слънцето прекрасно и величаво бе посрещнато от всички братя и сестри на това незнайно сгушено в планината селце.

След това в една голяма стая, където бяха се събрали много селяни освен нашите хора, прочетохме беседа от Учителя. После отново се заредиха една след друга нашите песни, които издигаха душите ни и ги завеждаха в красивия Божествен живот.

Когато си тръгнахме от това селце, струваше ми се, че съм изживял там някакъв особен празник, какъвто никога до тогава не бях преживялвал.

Сестрите и братята просто не искаха да ни пуснат да си тръгнем. Мнозина ни одариха с какво ли не, за което ни ставаше крайно неловко — но всеки отказ наскърбяваше сърцата им.

Натоварени бяхме с безброй поздрави за Учителя, когото те не бяха виждали, но обичаха и почитаха с всичкото си сърце и душа.

Когато се сбогувахме далече извън селото със сестричката, която с песента си ни бе открила присъствието на братята и сестрите в селото, тя ни каза.

— Кажете моля на Учителя, че една мечта и едно желание имам в живота си:— Да Го видя! ... и след това ако ще и да умра . . .

— О, не, извикахме едновременно и тримата, по-добре да живеете . . .

— Да, така е, по-добро е да живее човек и да изпълнява волята на Бога и Учителя... О, вие сте блаженни, че очите ви могат да Го виждат... А аз тъй бих искала само веднъж... веднъж да Го видя наистина... и очите й изпълнени със светлина се взираха в далечината, без да клепнат.

— Ще Го видите, казах й по вдъхновение аз.

— Да? — възкликна тя.

— Да! — повторих с увереност аз.

Цялото й лице просия. Тя ни вдигна за сетен поздрав ръка и ние си тръгнахме.

Дълго из пътя ние не говорихме. Душите ни и сърцата ни бяха изпълнени с чудната радост, преживяна с братята и сестрите в малкото планинско селце . . .

Н. Неделчева

ПОСЛЕДНИ АКОРДИ

Затихват веч последните акорди,

на умирающий залязващ ден;

тъмата в прокуда е със него,

далеч, за нивга да не дойде веч!

Блестят звездите на зората

предвестници на светлий ден!

Вестят в безкрая върховете изтукани:

„Ще бъде сбъднат миров блен!“

Над нази слънце златокрило

блестящи лъчи ще прелей

и целий мир, кат химн Божествен.

светлина, радост ще залей.

Любов безкрайна ще проблесне

в душите на необятни мир!

искрата свещена не ще угасне;

наниза на вековете ще бъде братски пир!

Затихват веч последните акорди,

от арфата на смели Бог Марс;

ярки му лик бледнее и се губи!

изгряваща на нови ден зората е в отглас

И. Карагьозова

Вл. Пашов

МИСТЕРИЯТА НА ГОЛГОТА И ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА ХРИСТА

(продължение от бр. 260)

Това стана с идването на Христа на земята и с Голготското събитие — защото Христос е онова разумно начало което действа между Центробежните и центростремителните, сили и ги уравновесява и в зависимост от нуждите на момента им дава едно или друго направление. И понеже земята в нашета слънчева система е стигнала най-низко в инволюционно отношение, тъй да се каже потънала е най-дълбоко в материята, затова трябваше именно Христос да се намеси в онази точка на космичния процес, където е неговия център. И тъй да се каже, пипайки този централен винт, обуславящ този космичен процес, Той дава обратна посока на развитието.— Инволюционния процес се сменя с еволюционен, и стимулирайки вътрешното напрежение да вземе надмощие над външното налягане, по такъв начин подготвя процеса за разредяване на материята. По такъв начин й придава по-голяма пластичност, за да може живота по-свободно да се проявява в нея и да работи по-свободно за нейното организиране, за да създаде по-съвършени форми за проявлението на Разумното Начало.

В процеса на инволюцията е станала една космична мистерия, за която въобще малко се говори и то само със символи, която в човешката психика се изявява като онова хипнотично състояние, за което споменах по-горе, която хвърля тъй да се каже едно було, една завеса върху действителността, и ни я представя не такава, каквато е. Следствие на това се пораждат нашите неверни представи за света, и второ, пораждат се негативните, отрицателни прояви в живота. И затова именно, Христос трябваше да влезе в центъра на тази мистерия, и да произведе обрат в процеса, да превърне „злото“ в добро, отрицателните резултати в положителни, трябваше да дигне булото, което препятстваше на човешката душа, да схване реалността на света, — за тази мистерия се казва в Евангелието — „И тогаз когато Христос беше разпнат, се раздра завесата на храма“. По-конкретно казано — с идването си на земята Христос носеше със себе си нови сили, които до тогаз не бяха вземали участие в проявения живот на нашата земя. Но тези сили трябваше да проникнат в самата материя на земята и да дадат нов стимул на силите, скрити в тази материя. Това именно стана с Голготското събитие. Когато Го приковаха на кръста и го прободоха, кръвта му изтече и проникна в земята. В този момент космичните сили на Слънцето, които бяха свързани с неговата кръв, защото кръвта не е само една обикновена течност, но тя е концентрираните сили на аза, преминаха в земята.

Във връзка с тази мистерия, Учителя казва: с идването си на земята, Христос внесе нещо ново в земния живот. Тази кръв, която протече от Него, когато го прободоха в сърцето, като влезе в земята, измени цялото естество земята. И тази кръв разкри тайните на злото, което съществуваше на земята. Това изменение в естеството на земята има отражение и в целия живот на човека. С проникването на силите на Христа в земята се даде възможност на вътрешното напрежение в неговото възходящо направление постепенно да вземе надмощие над външното налягане.

Преди Голгота, Той каза на учениците си: „Сега вече княза на този свят ще бъде изпъден вън“. Този, именно, княз на този свят, е свързан с мистерията, която хвърля було върху действителността, за което се казва че се раздрало. — И раздра се завесата на храма. За него Христос казва че ще бъде изпъден вън — следователно, неговото царство на налягането ще претърпи крах. Защото, както казах и по-горе, участието на този княз в живота на нашето тяло е причина за смъртта. И като казва Христос, че княза на този свят ще бъде изпъден вън, той подразбира, че ще бъде изпъден вън от тялото на Христа и по такъв начин се подготвят условията за неговото изпъждане въобще от тялото на човека. И затова дълбокия смисъл на Голготското събитие е, че с него се подготвиха условията за победата над смъртта и за безсмъртието на човека.

Когато беше на кръста, Христос се обръща към Бога с думите: „Господи, в твоите ръце предавам духът си“. Учителя превежда тези думи по следния начин: „Господи, понеже аз бях свързан кармически с греха на хората, аз се наех да го нося. До едно място го носих на гърба си, но разбрах, че няма защо да го нося до край. Ето защо, предавам духът си, натоварен с греховете на човечеството в твоите ръце. След това тежко изпитание, дойде възкресението на Христа. С възкресението настъпи нова епоха в света — ликвидиране на кармата“. Това значат думите — и изми греховете ни с кръвта си.

Но какво значи ликвидиране на кармата и измиване на греховете? Ако се разбере в буквален смисъл хората би трябвало да бъдат свободни от греха и от неговите последствия — страданията, болестите и смъртта. А ние виждаме, че тези неща си съществуват както и преди? —Тогаз думите — и изми греховете ни с кръвта имат друг смисъл: Всяка човешка дейност се хроникира на две места, в самия човек и в природата. И последствията на всяка дейност са динамични, и в зависимост от естеството си — творят или рушат. И понеже природата е тяло на Бога, и среда, в която се извършва човешкото развитие, то като се казва „изми греховете наши“ подразбира тези следи, които нашите грехове, или по-право както ги нарича Учителя, погрешки, оставят в природата и създават една дисхармонична среда за проявата на космичния живот. Тях Христос ги заличи, трансформира и пречисти тъй до се каже психичната атмосфера от насъбралата се психическо отрова — като по такъв начин създаде нови условия на човешките души да се развиват. А последствията на нашите погрешки, които са записани в самите нас, ние си носим като постепенно ги трансформираме чрез страданията. Друг един интересен факт в Голготската мистерия са трите кръста на Голгота. От двете страни на Христа, Разумното начало, бяха разпнати двама разбойници, с диаметрално противоположна психика. Те са емблема на силите на налягането и напрежението, които сили са свързани с известни йерархии от космични същества.

Както казах и по-горе, света както по същина, така и по своето първично проявление, е чисто Божествен. Но за целите на развитието става една дълбока мистерия — следствие на което световните сили се поляризират и следствие на тази поляризация и под въздействието на силите на налягането и напрежението, се развиват един род вторични сили, за които може да се каже, че са като сянка но първичната реалност. Така в умствения свят, като сянка на първичната реалност на този свят — светлината — се явява тъмнината като сянка. Като отражение и като следствие на този тъмнина се явява ограничението на дейността на Божествената Мъдрост в човешкото съзнание и се явява невежеството. Хорото, минавайки през този процес, изгубват първичното си знание. В духовния свят първичната сила е топлината като проявление на Любовта, следствие на тези два процеса, се явява студа, който поражда омразата в психическия живот. Най-после, следствие на тези два процеса, във физическия свят, който е отражение на света на Истината и силата, човек изгубва първичната способност за възприемане света в неговата реалност. И понеже физическия свят и живот се явяват като резултат от дейността на светлината и топлината или на умствения и духовния свят, то вследствие на невежеството, тъмнината, студа и омразата, които влизат в живота, — във физическия свят, човек изгубил реалната представа за живота и се явяват лъжата и безсилието. И тук вече човек изгубва първичната си свобода и се явява като роб на силите на тъмнината и студа.

Следствие на прогресивното увеличаване на налягането, дейността на тези сили се усилва и ако не е голготската мистерия, т. е. идването на Христа на земята, ката най-нисша сфера в нашата система — живота би изгубил всички условия да се прояви.

С идването си на земята Христос, като израз на Разумното начало в света, донесе със себе си мъдростта която трябваше да превърне тъмнината в света и да пресече пътя на невежеството; на второ место — Той донесе любовта, която трябваше да превърне студът в топлината, която да разтопи ледовете, сковаващи човешкото сърце; на трето место Той донесе истината която трябваше да разкъса булото на лъжата, за да дойде възможност на човека да има ясна представа за реалността, и да възвърне сила и свободата си.

Чрез събитието на Голгота Христос измени съотношението между външното налягане и вътрешното напрежение.

Следствие на тази промяна в отношенията между външното налягане и вътрешното напрежение, при което надмощие взима вътрешното напрежение, проникнато от силата на Разумното начало, материята почва да се разрежда и заедно с това да се одухотворява.

В заключение мога да кажа, че дълбокия вътрешен смисъл на Голготското събитие е освобождаването на човешкото сърце от робството, в което се намира и хармонизираме на дейността на ума. Тогаз човек ще дойде до мистичното възкресение, до новораждането от вода и дух, до посвещението.

ИЗ НАУКАТА И ЖИВОТА

Пролетни храни

След дългият, беден, на соли и витамини хранителен режим през зимата, — в началото на пролетта — март, април и май, организмът страда от липса на такива. Тогава изобщо организмът и по други причини е изложен на заболявания. За децата това е от особено значение.

Затова подбора на храната трябва да бъде не само една грижа, но и една длъжност на домакинята. Тя със своите познания върху храненето може да създаде истински, здравословни менюта. И обратно — непросветената домакиня със същия разход на средства, при приготовление и избор на храната може да влоши здравословното състояние на близките си.

Пролетта сама ни посочва какво да внасяме в организма, тя ни дава първите пролетни зеленчуци: спанак, лапад, репички, пресен чесън, пресен лук, салата, яйца, прясно сирене и кашкавал.

На трапезата през първите месеци на пролетта не бива да липсват никога 2 — 3 от тях. Пресния чесън, маруля и репички трябва задължително да влизат в ежедневната храна на децата, а чорба от спанак или по-добре лапад са крайно необходима храна за всеки. Към това, за децата 1 — 2 яйца. Това да бъде добавка към храната разпределена така, че да има система, ред, последователност в храненето. Не е достатъчно напр. да се готви 1/2 кг. лапад веднъж в седмицата, или да се взема всеки ден китка репички за 4 — 5 души. Това не значи, че си набавяме достатъчно каквото е нужно за организма.

Едно правилно дневно меню за 4 членно семейство би било: 1 кг. спанак или коприва или лапад, 200 гр. ориз, 4 китки чесън, или 4 китки репички, 200 гр. сирене, 1 л. мляко, 150 гр. масло, два хляба. Това е минималното количество. Тая храна дава възможност да се внесат алкални соли, изобилие на витамини, особено С и В, да се създаде резерв от витамин С, за другия ден, ако храната бъде бедна от такъв. Независимо от калориите (7500 — 8000), които могат да задоволят организма при обикновена работа.

Д-р З. Г.

Из са „Храна и живот“

БЯЛ ИЛИ ЧЕР ХЛЯБ

Никъде другаде хлябът не е толкова важна храна, колкото у нас. Твърде често хлябът на селянина и работника е единствената храна и то в усилената физическа работа. Следователно, важно е да се установи дали сегашният бял хляб, който повсеместно е разпространен по градове и села, съдържа всички хранителни вещества на пшеничното зърно, или е лишен от най-важните елементи (белтъчини, витамини и соли) и следователно е причина за недохранване.

Решителният и категоричен отговор на този толкова важен въпрос, важен и от хигиенично здравно гледище и от народностопанско, е:

Белият хляб не съдържа най-хранителните съставни части на зърното: белтъци, тлъстини, соли и витамини, понеже последните се изхвърлят с триците за добитъка. По този начин, поради едно нехайство, народът:

1. Систематически е изложен на недохранване, въпреки че си плаща хляба и срещу същата цена той би могъл да има пълен и доброкачествен хляб.

2. Изложен е и на ред стомашни разстройства: запек с неговите последствия, причината на който е пак белия хляб или по-точно липсата на целулоза, соли и витамини

3. Народното стопанство губи стотици милиони килограма годишно хранителни вещества (протеини, тлъстини, соли, витамини), които се изхвърлят чрез триците и се използват нерационално, тъй като те са абсолютно необходими за трудещото се население, което няма възможност да си набави същите хранителни вещества чрез други храни.

Белият хляб е лишен от най-хранителните и важни за организма елементи. Може за богатите и състоятелните граждани да е задоволителен тъй като те имат възможност да си набавят недоимъка на хранителните вещества чрез други храни, с каквито разполагат. Но за бедните, трудещите се работници и селяни, които се хранят твърде скромно, а такова е мнозинство от нашия селски народ, белият хляб е съвсем недостатъчен и незадоволителен и трябва да се замени с пълнозърнен хляб. Да се въведе пълнозърнения, тричавия хляб е въпрос от първостепенно народно-стопанско и хигиенично здравно значение, както това е направено в много културни, страни (Германия, Англия, Швеция и пр.) Научните изследвания и научният опит са доказали по един безспорен начин, че пълнозърнения хляб е с нищо незаменима и най-ценна народна храна, към която трябва да се прибави и другата храна във форма на зеленчуци и плодове, а белият хляб е едно с нищо неоправдано и вредно за здравето разсипничество и ограбване на потребителите (защото за 4 лв. всеки може да има доброкачествен и пълен хляб, а му се дава лишен от хранителност бял хляб)

П. Георгиев

(из книгата му със същото заглавие)

Лечебното значение на зеленчука

Народът консумира зеленчук, защото му коства по-евтино.

Настъпваме в сезона на зеленчука. С това ни се дава възможност да променим храната си, т. е. да пречистим и засилим организма си.

Защото, нека се признае, зеленчукът е най-здравата храна за човека

Лековитото действие на зеленчука е признато от медицината и заради това той се предписва за тежко болните, а се препоръчва за здравите, за да се предпазват.

Зеленчукът съдържа голямо количество минерални соли, които са толкова потребни за човешкото здраве.

В зеления зарзават има много калий, желязо, фосфор, етерни масла, и всичко това засилва, облекчава нашия организъм и действа отлично на кръвообращението.

По отношение ценността за човешкото здраве и лековитото действие в случай на болести първо място заема спанакът — „зеленчука на зеленчуците“, както го наричат някой лекари.

Спанакът съдържа значително количество желязо, което е тъй необходимо за кръвта. Освен това, спанакът лесно се сварява, съдържа фосфор, витамини и други полезни елементи.

Особено за бъбречни болки, захарна болест, случаите на възпаление на червата и стомаха, туберкулозата и пр. той е ненадминат. А за здравите организми е сигурно предпазно средство срещу много болести.

След спанака идват: лапад, киселец, зелен грах, моркови, чесън, копър, целина, салати и пр.

Всеки един от тях спомага не само като храна, но едновременно и като лечебно средство за човешкия организъм.

Катедра за изследване на невидимото

Ню-Йорк Хералд Трибюн, съобщава от Лондон, че в Кембриджския университет се открива катедра по изследване на отвъдния свят. Средства за поддържането на тази необикновена катедра били определени от духовното завещание на основателя на Британското Дружество за психични изследвания, Майерс. Колежът „Св. Троица“, гдето ще се четат лекциите за духовете и за явленията от отвъдния свят, предлага на кандидати от двата пола да подават молби за приемане. Лекторът ще получава 500 фунта стерлинги годишно.

Из вестник „Мир“,

КНИЖНИНА

„Песен над равнините“ Разкази от Буча Бехар.

Наглед това е една книжка без претенции за някакъв значителен труд: нейният скромен външен вид не издава богатото съдържание на тия къси разкази, на брой 12, събрани в една книжка от 112 страници с гъсто набит шрифт. Авторката ни дава 12 картини из живота на ония безимени герои из селската ни действителност, чиито благородни дела поради скромност остават често незабелязани за окото на наблюдателя („Хилядарката“, „Причастието“ и др.); тя описва в тия малки разкази битовия живот на хората от равнините, които не са се издигнали високо над себе си, не са достигали върховете на живото, но със своето „Сърце човешко“, както се изразява Ел. Багряна, те се импулсират от благородните си пориви и оставят красиви следи от истинска човечност („Пред Великден“, „Нойчо“ и др.)

Буча Бехар като писателка е известна с първата си сбирка разкази, озаглавена „Когато зреят житата“. изд. 1937 г.. Ст. Загора: втората сбирка под горното заглавие е излязла през 1939 год., а понастоящем приготовлява и третата си сбирка. Тя се очертава като утвърждаваше се писателка в областта на белетристиката със своя богат сочен стил, с дълбоките си вживявания в събитията и с вярното чутие за предаване на тия събития в художествената форма на разказа. Битовите елементи, които се срещат почти във всеки разказ на тази „книга не равнините“.са предадени с пълна характеристика на обстановката, като таблото на един художник. Изобилстват също типичните български сравнения, които илюстрират разказа още по-релефно. Езикът е гладък, плавен и разнообразен, които качества правят разказа много увлекателен.

Всеки остава възхитен от майсторството на младата белетристка да описва и разказва събитията с един много увлекателен тон, прочитайки кой да е разказ на тази малка сбирка и виждайки в тях живите образи на една действителност, изпълнена с красивите пориви и благородни дела на героите от тази среда.

Н. Дориян

* * *

Радио — свят, брой 136. год. III-та, съдържа най-подробната програма българските предаватели, радио Белград и най-интересното от европейски станции на къси, среди и дълги вълни. Интересен радиотехнически материал. Съдържанието на операта „Севилския Бръснар“. Год. абонамент 120лв. Адрес: „Пирот“, 9. София. Тел. 2-55-90. Пощ. чек. с-ка 2382. Отделен брой 3 лв. Търсете го по будките.