Година 9 (22 септември 1936 – 22 юли 1937), брой 187

Много култури и цивилизации са изчезнали, благодарение на отровите, които се съдържат в месната храна. Атлантската раса, запример, е изчезнала по причина на отровите в месото на животните. Съвременната култура е осъдена да загине по същата причина.

Учителя

Увлечени в борбата на едно животинско съществуване, с умове, обгърнати в мъглата на материалистичното суеверие, днес хората мислят, че могат да вършат безнаказано всичко, което те са възприели и узаконили, с което със свикнали от рождение, приемайки го, като установена норма, като вековна традиция, от своите родители и предшественици.

Хората с издигнали своя собствен, човешки закон, над Божия закон, и мислят. че, понеже те така с го наследили, понеже така е било в миналото, така и трябва да бъде и така ще бъде винаги занапред.

Хората, заслепени от свободата, която им се дава, мислят, че те могат да вършат своите престъпления, без някой някога да им поиска сметка, без никога да получат своето заслужено наказание.

Хората мислят, че те могат да убиват, да изтребват постоянно животните, без това да се отрази по некакъв отрицателен начин върху техния живот.

Каква жестока самоизмама!

В тяхната стръв за кървава храна, в тяхната кръвожадност и жестокост над беззащитните животни, духовният им поглед е дотолкова помрачен, че те не виждат, не разбират, че ужасното положение, в което се намират, се дължи, ако не напълно, то поне до голяма степен, именно на тяхното жестоко, свирепо, нечовешко отнасяне с животните — на безпощадното изтребление на „по-нисшите твари“.

Ако борбата за съществуване е закон за животинското царство, то човекът, дотолкова, доколкото той е станал наистина такъв, не може да се ръководи в своя живот от животински закони.

За човека има друг, — истинско-човешки или Божествен закон; това е закона на любовта, на взаимопомощта, на единството на живота.

Според този закон, убийството, което човек извършва, безразлично дали то е по отношение на себеподобните или на животните, е най-тежко престъпление, което не може да остане безнаказано.

И наистина, запитвали ли със се до сега културните, надарени с разум и съвест човеци, които убиват и ядат телата на животните,—според кой морален критерий, въз основа на коя нравствена норма, те правят разлика между убийството на човека и убийството на животните ?

Защо да убиеш човек е престъпление, преследвано и наказуемо, а да убиеш животно — това не е никакъв грях, никакво престъпно деяние?

Каква съществена разлика има между акта на човекоубиеца и акта на касапина, който коли животните? Каква разлика между това, дали ти ще заколиш човек Или ще заколиш кокошка или агне? Има ли такава разлика? . . . В какво се състои тя? . . .

Традицията? Общоприетите обичаи? Човешкото узаконяване? . . . Нима те могат да отнемат, да превърнат, да унищожат същината на едно престъпно деяние, за да го направят полезно и добро? Нима те трябва да ни заслепяват до такава степен. че да не можем да вадила или дори да почувстваме истината, такава. каквато си е?

Убиването на животните е престъпление, което по нищо не се отличава от човекоубийството!

Никакви вековни традиции, вкостенели. обичаи и вярвания, никакви човешки узаконявания, безразлично дали те с от страна на общественото мнение, от страна на църквата, или от страна на държавата, не могат да изменят нито с една йота силата на този Божествен закон!

Хората с поставили своя собствен, човешки закон над Божествения, но затова те винаги скъпо с плащали и ще продължават да плащат.

Убиването на животните и храненето с техните трупове е престъпление наказуемо, според Божия закон, и никой не може да избегне неговите санкции.

Сегашното състояние на човечеството, в известно отношение, сравнено с това, което би могло да бъде при един по-разумен и чист живот, е цял ад.

Една от най-главните причини за това е безмилостното избиване на животните и месоядството.

Чистата храна дава наети мисли и чисти чувства. Макар и бавно, но постоянно и сигурно, тя преобразува човешкия организъм и човешкия душевен мир.

Хранейки се с месо, възприемайки обляната с невинната кръв на животните храна, хората със заприличали на зверове.

Оттук и възприемането, всеобщото признание и издигането в култ на животинския закон за „безпощадна борба за съществуване“ и отхвърлянето на истинско-човешкия и Божествен закон за любовта и взаимопомощта.

Божественият закон гласи, че, кой каквото прави, това и ще получи.

Който убива, ще го убиват. Никъде не е казано и недопустимо е, за убийство да се счита само убийството на човека.

Кръвта на животните, потоците, реките, моретата от кръв на тия безсловесни, беззащитни божии създания, проливана непрестанно по лицето на земята от жестоката ръка на човека — „венеца на творението“ — се издига нагоре към небесата, вопие към Бога и иска своето възмездие.

И това възмездие не закъснява да се излее над главите на озверените хора:

Войни, революции, братоубийства, престъпност, катастрофални земетресения, наводнения, бури, неурожай, глад, болести, мизерия и всякакви други страдания, от които непрестава да пъшка човешкия род — всичко това е следствие на човешките престъпления.

Човек убива животното, а след това се обръща, та убива брата си. Научил се да върти ножа в крехкото тяло на агнето, той по-лесно и спокойно го забива и в тялото на човека.

Не е ли това истинската картина на днешния живот?

Има неумолими духовни закони, които изискват, щото пролетта животинска кръв от ръката на човека да бъде балансирана с човешка кръв. Човечеството носи тежка колективна отговорност за безпощадното избиване на животните. То е натоварено с тежка карма за това, казано на друг език.

И затова войните не ще спрат, кръвта на човека не ще престане да се лее, докато не спре избиването на животните от човека.

Убиеца — ще бъде убиван.

Но не е само това единственото наказание на природата за нашата кръвожадност.

Днес човечеството е болно, физически и духовно: хиляди страшни, ужасни болести разяждат организма, сломяват духа и отнемат творческите сили на човека.

Защо е това?

Една от най-важните причини е тази, че организма на човека е изпълнен със страшни отрови, които с дошли в него чрез месната храна и с образувани в тялото на животното, както приживе, така и в предчувстването на близката смърт и в ужаса на предсмъртните му страдания.

С месото на животните хората поглъщат най-страшни отрови, които влизат в кръвта им, в тъканите на тялото им и стават източници и сгодна среда за всякакви болести, умора от живота, физически и душевни извращения.

С месото на животните, хората приемат своята физическа и духовна смърт.

Това е наказанието, което Природата или Бог. както щете го вземете и наречете. Този безпогрешен, неумолим. но справедлив и вечен Съдия, налага на хората за техните престъпления по отношение на животните.

Всичко човешко е осъдено да изчезне, и само Божественото е било, е, и ще пребъде.

Пламен

Рудолф Щайнер

Мистерията на голгота

(продължение от бр. 186)

Из „Евангелието на Св. Йоана“ (2)

Следователно, когато Христос се обръща към своите най-близки ученици, какво може да им каже той? Каква тайна може да им повери?

Той може ла каже: „Ако вий обърнете погледа си навътре във вас, вий ще намерите там вашата душа. Същото нещо вие можете да направите и по отношение на земното кълбо. Този, когото виждате сега да стои физически пред вас, е същият дух, който живее не само в това временно тяло, но оживотворява същевременно цялата земя и ще я оживотворява завинаги“. И тогава Той говори за земята като за свое истинско тяло: „Вижте житата и този хляб, който вий ядете, който ви храни, — какво ядете вий в същност? Вий ядете моето тяло И когато пиете сока на плодовете, то е все едно че пиете сока на земята. Този сок на земята — това е моята кръв! Ето буквално това, което Христос е казал на своите най-близки апостоли и тия му думи трябва да се вземат точно така, както са казани. Когато Той събира учениците си и им излага символите на християнското посвещение. Той произнася няколко странни думи в момента. когато им казва, че един от тях ще го предаде, (гл. ХIII. ст. 18.)

„Този, който яде моя хляб, дигна против мене петата си“.

Тези думи трябва да бъдат взети буквално. Човекът яде хляб от земята, и той върви по нея, тъпче я с краката си. Ако земята е тялото, чийто дух е Христос, то значи че човек тъпче с нозе тялото, което му дава хляб. И тогава Тайната Вечеря приема един извънредно дълбок смисъл, когато знаем, че Христос е духът на земята и че хлябът е част от неговото тяло. Христос показва това с думите: „Това е моята плът!“

Както плътта на човека представлява физическото тяло на неговата душа, така и хлябът, като част от земята, е част от тялото на Христа. И сокът, който циркулира в растенията, и този, който изпълва зърната на гроздето, са подобни на кръвта, която циркулира в тялото на човека.

Христос казва: „Това е моята кръв“. Този, който не иска или не може да разбере, ще каже, че с това обяснение Тайната Вечеря губи нещо от своята святост. Но който разбира добре, знае, че. вмести да отнеме нещо от светостта на Тайната Вечеря, това обяснение осветява цялото земно кълбо. Какво необикновено чувство изпълва душата ни, когато открием в Тайната Вечеря най-голямата мистерия на земята, чрез която събитието на Голгота се съединява с цялата еволюция. Тайната Вечеря ни подготвя да разберем, че кръвта, която тече на Голгота, има значение не само за човечеството, но и за цялата вселена, защото тя дава на земята силата да прогресира в своята еволюция, затова този. който разбира дълбокия смисъл на Евангелието на Йоана, ще се чувства съединен не само чрез своето тяло с физическото тяло на земята, но и чрез своята духовна природа, с нейната духовна същина, която е Христос. Той чувства че Христос. духът на земята, изпълва неговото тяло, Съзнавайки това. ние можем да се запитаме: какво именно вдъхновение получава автора на това Евангелие, когато той се потопява в дълбоките мистерии не Исуса Христа? Той вижда тогава съвкупността от силите и импулсите, действащи чрез Христа; той вижда как те въздействат върху цялото човечество, ако само то ги приеме.

За да се проникнем по добре от тази мистерия, да си припомним как именно еволюира човечеството. Смисълът на тази еволюция, това е щото човек да пречисти, да трансформира, чрез силата на своя дух, своите три обвивки: физическо, етерно и естрадно тепа. Азът работи първом за пречистване на естрадното тяло. Неговата цел е щото това астрално тяло да се трансформира тогава в духовно аз или манас. Когато сила та на азът трансформира напълно етерното или жизненото тяло, тогава то ще бъде вече дух на живота или будхи. Когато, най-после физическото тяло бъде напълно овладяно от азът, то ще бъде превърнато в човек-дух или атма. Настоящата цел на човешката еволюция ще бъде достигната.

Но това не може да стане, освен в едно много отдалечено бъдеще; при това. превръщането на естрадното, етерното и физическото тела в манас, будхи и атма, трябва да бъде извършено от Азът и то напълно съзнателно. Голямата част от хората са още много далеч от това. За сега те са заети само с трансформирането на астралното тяло в манас. Несъзнателно, обаче, благодарение помощта на по-висши същества, извършена е, в течение не досегашната еволюция, известна работа върху по-нисшите тела. Несъзнателно е почнала работата върху астралното тяло, в което е проникнала душата на чувството. Несъзнателно също азът е работил отвън върху етерното тяло. докато е проникнала в него душата нв разбирането. Най после, първата работа на азът върху физическото тяло е това, което наричаме душа на съзнанието. Тази по следната се е проявила към края на атлантската епоха, когато частта от етерното тяло, отговаряща на главата, която е оставала дотогава вън от физическото тяло, е проникнала напълно в него. Тъкмо тогава е времето, когато човек е почнал да казва „аз“.

Така, малко по-малко, човек се е приспособил към атлантската епоха чрез последователни етапи. Нашата епоха е определена за проникване на духовното аз или манас в астралното тяло. което по рано е получавало само тласъци отвън. Чрез всички сили, които идват от физическото, етерното и астралното тяло, чрез душите на чувството, на разбирането и на съзнанието, човек трябва да изгради своето духовно аз и да узрее първия плод на духа на живота. Така, нашата следатлантска епоха, има да реализира една цел от грамадно значение, а именно да развива съзнателно троичната висша природа на човека: манас, будхи и атма, като последната цел е предвидена за едно далечно бъдеще. Но и ог сега ние трябва да работим, да развиваме тези сили, които ще направят от нисшия човек висш човек.

Нека се запитаме сега: Какво, прочие, има в човека, което да се дължи на отсъствието на висшите елементи на неговото същество, които още не са развити, и какво ще стане с него по после? В какво именно човекът на бъдещето ще се различава от човека на настоящето?

Когато последният се развие напълно, неговото астрално тяло ще достигне такава степен на пречистване, при което то ще се превърне в духовно аз, етерното му тяло ще стане дух на живота, и грамадното трансформиране, на което те бъде подложено физическото тяло, ще направи от него човек-дух. Нужна е най-високата сила, за да може да се владее най-низшето тяло; превръщането на физическото тяло ще бъде най-великата победа на човека. Това, което за сега е само латентно в човека, един ден ще бъде събудено и развито. Когато човек се обърне към Христа и възприема подтиците, които Той му дава, той ще намери в себе си силите, нужни му за да извърши тази трансформация.

Кои са днес следствията на това, че тази трансформация не е станала? Егоизмът съществува, защото астралното тяло не е пречистено; лъжата и грешките съществуват, защото силите на азът не са още проникнали в етерното тяло; болестите и смъртта съществуват, защото тия сили не са проникнали във физическото тяло. В одухотворения свят не ще има вече егоизъм; не ще има лъжа и погрешки в еволюиралия дух на живота; не ще има болести нито смърт за човека, който се е превърнал в дух.

Когато човек получи в себе си подтиците на Христа, той се съединява с Неговата сила, която му дава възможност за владичество, простиращо се до физическото тяло.

(следва)

СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ.

И направи Бог човека

(из неделната беседа „Да направим човека по образу и подобию Нашему“ – 14.03.1937 г.)

„И рече Бог: Да направим човека

по образ и подобие нашему“.

Битие 1 гл.

Най-важния предмет за проучване, това е човека. Всички други науки, с които можем да се занимаваме, се съсредоточавай в човешкото битие. Защото, ако човекът не беше се явил на земята, нямаше да имаме тези условия, които имаме сега.

Интересно е да се изучава човека. Няма по-хубав обект за проучване от човека — да се изучава човешкия мозък, човешкото лице, човешката ръка, не само повърхностно, но по онзи път, по който нашата са създадени.

Но своето лице и на своя та глава човекът има написано, като на една книга, всичкото свое минало; на неговата глава и на неговото лице е написано също тека всичкото му бъдеще. Аз искам да изучавам човека такъв, какъвто е, а не такъв какъвто не е.

За да можем да четем по човека като по жива книга, трябва дълго да учим. И за да учим, трябва да има кой да ни учи, да ни покаже как да учим, да хвърли светлина в нашия ум, за да можем да виждаме и разбираме нашата. Онзи, който може да те упъти как да учиш, той ти е приятел. Ако нямаш знание, ти не можеш да поддържаш приятелството.

„По образ и подобие направи Бог човека“. Трябва да се изучават онези закони, които строят нещата, които създават нещата и които организират нещата. Трябва да знаем, че създаването е начало на нещата; направата е средата, а устрояването е края на нещата. Ние сме сега вече в средната епоха, в епохата на направете. Едва сега сме започнали процеса на устройването. В началото се туря основата, върху която трябва да се градят нещата. Така се гради и къща — поставя се основата и върху нея се изгражда къщата, но след като се изгради, за да може да се живее в нея, трябва да се устрои. Но създаването и организирането не човека е много по сложна работа защото човек не е машина и създаването не е един механически процес, не е един разумен процес.

Човек не е само материя, а е една жива душа.

Много е сложно устроен човек. Според изчисленията на един учен, само в мозъка се намират 3 билиона и 600 милиона клетки. Можете да си представите колко клетки се намират в дробовете, стомаха, в цялото тяло. Друг учен си е направил труда да изчисли, че човешкото тяло има 7 милиона прозорци — пори, през конто човек диша. И всяка сутрин човек трябва да ги отваря, за да влезе светлина. Този учен е изчислил колко клетки образуват очите, ушите и пр. Колко клетки образуват езика, устата на човека. Това представя един хубав предмет за проучване. Защото, ако ти липсва нещо в някое от сетивата, това показва, че ти липсва въобще нещо.

За сега напр. човек вижда само на няколко километра, а се казва, че има хора, които виждат на стотици километри. Сега аз не искам да вярвате в това. То е едно твърдение, което трябва да се докаже. Всяко едно твърдение трябва да се докаже. От какво зависи, например, тежестта на предметите? Учените казват, че зависи от обема на телата, на които те се намират. Следователно, телата, които са на слънцето ще тежат повече отколкото на земя та. И понеже месечината е по-малка и от земята, там тежат още по-малко. Следователно, колкото повърхността на едно небесно тяло е по-голяма, и налягането е по-голямо, следователно и предметите ще бъдат по-тежки. Понеже налагането се стреми към центъра на тялото, то най-голямото налягане ще бъде долу в центъра. И сега хората питат — защо са тези противоречия? Те са резултат на налягането, в което живеем. За да се образува една човешка мисъл, за да се образува едно благородно човешко чувство, изисква се много голямо налягане. Според нас, колкото налягането е по-голямо, толкова и разумност та е по-голяма и колкото налягането е по-малко, толкова и разумността е по-малка. Вземете предмети като камъните и пр. — у тях няма страдание, понеже налягането е много малко; но върху човека налягането е голямо. Ако вземем и разпрострем капилярните съдове на човека, които служат за кръвообращението, те ще заемат едно пространство от 160 хиляди километра. Знаете ли какво голямо пространство е това? ,Четири-пет пъти да опаше цялата земя. Това показва каква голяма разумност е вложена в устройството на човека. От тези капилярни съдове зависи здравословното състояние, радостта и веселието на човека. Когато капилярните съдове се разширяват, човек е радостен и весел, а когато се стесняват, човек боледува и е неразположен. Това налягане чрез капилярните съдове се видоизменя по много причини, върху които няма да се спирам сега. Също така нервната система е много сложно устроена и тя е направена от най-финнате материя, защото по нея функционират по-висши енергии, които устройват човека. Вземете после чудното устройство на окото, което е цяла вселена в себе си и отразява човешката душа; също и ушите, чрез които долавяме звуковете и музиката, имат чудно устройство. Като дойдем до главата — там е скрита тайната на цялото човешко битие. Лицето, челото, носа, това са светове и сили, проектирани върху триизмерния свят. Вие ще кажете — какво представя носът пък? Човешкият нос е бил толкова красив и важен, че чрез него Бог е вдъхнал на човека дихание на живот и той станал жива душа. Чрез носа е изразена човешката интелигентност.

Днес подлежи на наблюдение човешкия мозък, и който знае как да го наблюдава, може да научи много работи. При наблюдения на черепа, може да се изучи вътрешната дейност на мозъка. Ако вземем черепа на един умрял човек, там можем да направим много по верни и по точни наблюдения, отколкото при живия човек. Като туриш една свещ в черепа, ще знаеш този човек как е живял. Ако е живял разумно, ще видите, че в тази част на черепа, където са мислителните способности — челото — костта е тънка, ако е бил музикален, там където са музикалните способности, костта е тънка. Ако е бил религиозен. — там където е религиозното чувство костта е тънка. А при онези места, където човек не е бил деятелен. черепа е дебел. Тъй че, черепа в неговото външно устройство, е израз на вътрешната дейност на мозъка. Вътрешните дейност на мозъка се изразява и върху човешкото лице. И красотата на лицето зависи от човешката мисъл. Трябва да работят ред способности и чувства, за да направят лицето красиво. Ако имате един гениален ум, веждите ви няма да имат този строеж, който имат сега. Носа на гениалния човек не е като този на обикновения.

Природата е разграничила пешата. Тя е разпределила растенията, животните и хората, които са на разни степени на развитие, и всеки според степента си има и съответната форма. Тя е разграничила животинския човек, обикновения, талантливия, гениалния и светията — всеки си има своите форми, които са израз на вътрешния му живот. Животинския човек е онзи, който едвам се е подигнал над животинското царство. Двете му челюсти са издадени напред като при животните. Съвременните антрополози, които изучават човешките, намират, че у различните раси тъй наречения кемперов ъгъл е различен — колкото е по-висша една раса, толкова този ъгъл се приближава до правия. В бялата реса този ъгъл е към 85 градуса. Гръцките художници, като рисували своите богове, туряха им този ъгъл към 90 градуса.

Какво е сега вашето предназначение? 50-60 години ще живеете на земята и след това ще се върнете. Къде ще отидете? Никой не знае. Човек вярва, че ще отиде в онзи свят. Но какво е той, никой не знае. Мислите ли, че онзи свят е нещо отделно от този свят?

Този свят е едва малка част от онзи свят.

Чудно е, кога човек мисли къде е онзи свят. Човек е произлязъл от едно разумно начало. Може ли човек да отрече разумността? — Не може. Тя е факт. Не е въпрос да се поддържа едно външно верую. Какво трябва да поддържа малката капка вода? Тя трябва да поддържа идеята, че е излязла от океана, и след време пак ще се върне в океана. И човек, като разумност, е излязъл от великия океан на разумността. Под думата човек, разбирам свят, който е организиран. А под думата „първичен свят“ аз разбирам свят, който не е организиран. Човекът е един свят, в който съзнанието е пробудено, а в „първичния свят“ съзнанието не е пробудено — в него живота е в спящо състояние.

Но да се повърнем към въпроса за човека. Всеки от вас е съставен от едно общество от милиарди клетки - души, от които 5 билиона и 6 милиона живеят и работят в мозъка, в главата, която представя разумното у човека. Какво знаете за тези същества, които живеят във вас и са в съобщение с всички светове? Хиляди мисли минават през вашия ум и вие нищо не знаете за тях, не знаете нищо за своята глава. Религиозните лесно разрешават въпроса, — те казват така: Бог е напревил, и изчерпват въпроса. Но това не е наука. Онова начало, което мисли и създава нещата, това се нарича глава на нещата. Началото навсякъде е глава. Тогаз какво представя края на нещата? Щом питаме за края на нещата, ние нямаме ясна представа за разумността на света. Защото в силите на природата имаме поляритет. И земята има два полюса — северен и южен Между тези два полюса действат силите на живота, в които имаме две течения. Едното на юг. а другото от юг на север. Там където се прекръстосват тези течения в екватора, се образуват най-благоприятните условия за живота. И виждаме, че екваториалната област на земята има най-изобилна растителност.

Двата полюса са местата, от които силите на космоса се вливат а земята.

И всяка една частица от материята е поляризирана. В атома и електрона тези полюси са един до друг. И човекът е поляризиран. Северният полюс е в неговата глава, а южният е в неговата симпатична система.

И казва се в Писанието, да направим човекът по образ и подобие наше - един го създаде. Тук човекът още не е поляризиран. А после казва: мъжки и женски го създаде. Тук човекът е вече поляризиран. Мъжът е северният полюс, а жената – южният. Силите на жената, южния полюс – трябва да минат през мъжът - северния полюс. И силите на мъжа, северния полюс, трябва да минат в южния полюс в жената и ще се срещнат в екватора. При сегашните условия екватора е най-благоприятното място за развиването на живота, но не е най-благоприятното място за развиване на културата. Хората които живеят по екватора нямат почти никаква култура. Те не мислят, а са хора повече на чувствата, на сърцето, но не и на ума. А умерените пояси и северния полюс, имат по добри условия за развиване на човешкия ум.

За да познаете интелигентността, гениалността на един човек, дайте му на разположение известни блага и вижте как ще ги използва. Гениалният човек използва най-разумно всички блага които природата му дава. Като попадне една Божествена мисъл в неговия ум, той я посажда като семка, пониква и дава много плод. Той знае как да отглежда и култивира мислите, които идват в неговия ум и да използва онова богатство което те носят. По този начин той храни своя мозък и подържа нормалната дейност на всички мозъчни центрове. Затова в него всички сили и способности се проявяват хармонично. А обикновеният човек не може да храни мозъка си, вследствие на което и способностите му не могат да се проявяват нормално. И затова той често се оплаква, че паметта му е слаба, че ума му не работи и пр.

В средата на челото има един център не паметта — той е център на историческата памет — помнене на събития, дати и пр Паметта е много видове, и когато се праща достатъчно кръв в този център де се храни, то паметта се развива. За да стане човек учен, трябва да храни мозъка си. Съвременните хора трябва да се научат да хранят мозъка си. Те казват: от много мислене, ще се пукне главата на човека. От мислене не заболява главата. Главата боли когато не мислите. Главата може да ви боли от ненужни безпокойства, но това не е мисъл. Това са чувствания. Учения човек не се безпокои и му е приятно когато мисли или работи.

Онзи. който мисли, той работи с Любов, и затова той лесно учи и помни нещата.

И тогаз, предмета когото искате да изучите, вие ще го възлюбите. И всички работи. които ги обичате, ги помните, а които не ги обичате, не ги помните. Любовта е един процес, в който трябва де има взаимна обмяна на нещата. Сега в какво седи обмяната? Между един здрав и един молен има обмяна. Здравия ще предаде от своята здравословна енергия на болния, а понеже болестта представя тор, здравият ще го вземе да го използва. Така се образува една връзка между тях, и двамата са благодарни. Не мислете, че благодарностите не е нещо реално.

Сега онова, на което трябва да се спрем — това е човекът, това е „азът“. Защото „азът“ е човека.

А всичко друго каквото имаме — тялото, с всичките му органи, мозък, очи, уши и пр. умът, сърцето и всички способности и чувства — даже и духът и душата — това не е човека. Това са сили и условия, които са дадени не човека, на „азът", за да се развива. „Азът“ — туй е новото в човека. Човек е едно същество, което Бог е създал, и сега туй същество се развива. Но това същество е в заблуждение за нещата, които мисли, че са негови, а в същност не са негови.

„И направи Бог човека по образ и подобие свое.“ Направи човека да мисли, както Бог мисли, да чувства и да бъде справедлив като Бога. Сега всичкото възпитание, всички тези религии и науки, имат за цел да развият у човека туй съзнание на справедливост. Хората имат съзнание. но туй съзнание за сега определя само нашите отношения към физическия свят. Справедливи са там, където законът им налага. Човек е честен и справедлив докато има закон, който да го преследва. Където няма закон, той си прави каквото иска. Но не е законът, който трябва да определя, кое е право и кое е криво.

Право е туй, в което никой не страда. Щом има страдание. това не е право Право е това, което има предвид интересите на всички същества.

И природата, за да научи човека да зачита интересите на другите същества, както своите интереси, тя му налага страданията, като отзвук на неговите постъпки спрямо другите. И като страда, човек се научава да мисли, да дава ход на божественото в себе си. За да дава път на Божественото в себе си, човек трябва да пази единството на ума си. Силата на човека седи в единството на неговата мисъл, в развиването и обработването на неговия мозък. Вие имате едно несметно богатство, което е вложено във вашия мозък, във вашия ум. Пред вас стои едно велико бъдеще, в което вие не вярвате. Вие искате в един живот да постигнете всичко. Това е невъзможно. Ще постигнете според възможностите на вашата нервна система. Защото вашата нервна система не е нагласена така, не е още калена, за да издържи на силните радости и скърби.

Човек е един жив барометър, и всички промени на времето, които стават в природата, се отразяват върху състоянията на човека. Когато времето ще се развали, човек почва да усеща, че му е тежко нещо, че е сгърбен, без да има някакви лични причини за това. Когато времето ще се оправи, на човек му олеква, като че някакъв товар се дига от гърба му и той става радостен и весел. Когато времето се разваля, има голямо атмосферно налягане, което предизвиква свиване на капилярните съдове в човешкия организъм и енергиите не могат да функционират правилно, вследствие на което човек чувства, че му е тежко, че е скърпен. А когато времето се оправя, атмосферното налягане се намалява, капилярните съдове се разширяват, енергиите почват да функционират правилно, и на човека олеква.

Всички хора трябва да имат една мярка за нещата, един морал. Всеки трябва да зачита интересите на ближния си като свои и всеки трябва да има предвид благото на ближния си, както има предвид своето благо, Това е законът на справедливост та, законът на любовта, който хората трябва да приложат. Това е пътя за регулиране на силите б човека. Това е пътя, по който човек може да се самовъзпитава, за да стане човек в пълния смисъл на думата — същество, направено по образ и подобие Божие — същество. което мисли и обича, същество, което всякога е готово да върши волята Божия.

Пролетта - пробуждане на Природата за нов живот

Пролетта — това е пробуждане на природете за нов живот. Както човек вечер заспива и сутрин рано, при първите лъчи на слънцето, се пробужда за нов живот, така и природата в началото на пролетта, когато слънцето се връща в северното полукълбо, се пробужда за нов живот. От 22 декември слънцето бавно почва да се връща на север, и от тогаз постепенно става пробуждане но душата на земята, докато стигнем до 22 март, когато душата на земята или душата на природата се пробужда напълно. Жизнения пулс на пролетта не е нищо друго, освен събуждане на душата на земята, или по-право, връщане на душата на земята към обективния свят. Защото през есента постепенно душата не земята се оттегля от обективния свят, прибира се, тъй да се каже, в себе си. асимилирайки всички придобивки не пролетта и лятото, и приготвяйки в себе си условията за нов творчески импулс на пролетта.

От 22 септември. до 22 декември, душата на земята се напълно поглъща, вглъбява се в себе си и прави тъй да се каже един баланс на своята дейност, и от 22 декември почва бавно да се възвръща към обективния свят, докато на 22 март душата на света напълно се възвръща към обективния свят, към нова творческа дейност. И тогаз всичко в природата започва да расте да се развива и да цъфти.

Като погледнем онова изобилие на живот, на цветове, онзи кипеж на енергии, и творчеството, което се развива след 22 март в природата, можем да си представим, колко богата, колко красива е душата на природата, душата на земята. И тази радост и импулс към нов живот, който изпитваме при пробуждането на пролетта, е радостта на нашата душа, която вижда и разбира копнежа на великата душа към творчество и заедно с нея се радва и с радостта си участва в творчеството не великата душа. Всеки цвят, всяка багра, всеки клон и стрък, които се явяват в пролетта, са израз на един копнеж, на един импулс във великата душа на света. Пробуждането на растенията за нов живот е резултат на импулса на великата душа към творчество.

От този импулс не остава незасегната и човешката душа. И в нея се събуждат онези сили и енергии, които пораждат благородни и възвишени мисли и копнежи. В човека се заражда копнеж към великото и красивото в света. В човека се пробужда импулс към творчество, в човека се пробужда високото съзнание да служи на великия творчески ритъм на Словото, което се проявява едновременно в него и в природата.

Пролетта — пробуждането на природете, е един символ на пробуждане душата на света и човека към нова творческа дейност. Тогаз, както в душата на земята, така и в душата на човека се раждат най-красиви и възвишени идеи, мисли и чувство. Каквото изпитва човек с пробудена душа в ранни зори, когато слънцето с невидими лъчи облива хоризонта, и цялата природа в благоговение и свещен трепет очаква неговото величествено появяване, такова е преживяването и не пролетта. Защото пролетта е изгрева на годината — началото на жизнения кръг на слънчевия ритъм, който почва нова творческа дейност.

Като погледнем гората и полята напролет, покрити със зеленина, това ни напомня за онзи стремеж към растене и развитие в природете и човека, и ни изпълва с свещен трепет. пред великата замисъл и работа, която се извършва пред очите ни. Цялата природа е като една грамадна алхимическа лаборатория, която непрестанно претворява низшето във висше като по чудо в тази лаборатория изникват едно по едно различните цветя и растения и изпъстрят лицето на земята с цветя от всички цветове на дъгата — от червения до виолетовия. Всичко това събужда в нас благородни подтици и чувства, които се изразяват в нашата аура като цветя, подобни на тези, които наблюдаваме в природата. И природата напролет, в своята пъстра премяна, представя една малка част от аурата не земята.

Скритата в храстите виолетова теменужка, изпълваща околността с приятен аромат, ни насочва към онзи дълбок вътрешен копнеж на душата на земята, към великото, към Бога, копнеж към великото вътрешно единство на света — израз на мистичното съзерцание на вътрешната хармония на света. До тях се мъдри златоликата иглика и минзухар, който със своята златиста премяна ни показват, че душата на земята е изпълнена с мъдрост и е потопена в мъдростта. Редом с тях са и сините незабравки, сини като лазура, и ни говорят за вечната истина, която носи свободата.

И въобще, всеки един цвят, който наблюдаваме в природата, е външен израз на живите и разумни сили на природата, които работят и в човешката душа. И затова, за онези, които знаят да четат, пролетта разкрива дълбините на душата не света; и той вижда какви безценни съкровища се крият във великата душа на света, и знае, че тези богатства се намират и в неговата душа. И с пробуждането не тези сили в природата те се пробуждат и в човешката душа.

В. П а ш о в

Една нощ преди 2000 години

В историята на човечеството няма нощ, подобна на тая, която преди две хиляди години изживя света.

Когато цяла Юдея се гърчеше под бича на ония, които държаха в ръцете си духовната и политическата власт, душата на една цяла нация се луташе всред хаоса на тъмна и продължителна нощ, Израел се гърчеше. Израел агонизираше. Трепетното очакване спря дъха му и той се вслушваше във всяка стъпка, във всеки повик, що го зовеше към Бога. Бъдещето на целия народ, що се зовеше избран, беше забулено и мрачно. Великите подвизи не го вдъхновяваха. славното минало не можеше да стопли и съживи неговото сърце и да му посочи пътя на светлината. Духовниците, които ръководеха съдбините му, нехаеха. В своята слепота, те нито влизаха в съкровищницата, нито позволяваха на други да влизат. Воплите не стигаха до тях. Сърцата им не трепваха при вида на страшната действителност, която поробваше душите. Народът приличаше на стадо без пастир. което се луташе в тъмнината.

Положението на другите народи, предимно ония, които владееха Юдея, не беше по-завидно. Един кратък поглед в миналото е достатъчен, за да видим оня страшен морален кризис, що претърпяваха великите останали нации, които се гърчеха всред ужасите на разкапалите се нрави. Онова, що те градяха върху пясъчни основи, рано или късно трябваше да рухне. Кумирите създадени от прах, не можеха да не се съборят. за да заринат под развалините си всичко, което те бяxa градили.

Тогавашната римска култура не беше нищо друго, освен едно грандиозно и тъмно пиршество на една от най-тъмните епохи, която човечеството ще има да помии. А еврейската, тогавашна, е била достатъчно сляпа, за да остави едно бленувано и очаквано през векове събитие да мине незабелязано покрай нея. Едната и другата, обаче, имат своите допирни точки в онова далечно минало, когато, в свои ужасен съюз, бяха провъзгласили Истината като никому непотребна вещ.

Пилат питаше: „Що е истина?“ А еврейските духовници викаха „Разпни я!“ И едните и другите, изправени пред една велика изпития, не можаха да преживеят страданията на едно ново верую. Едните и другите, изправени пред една мирова проблема, обърнаха гръб на Великия Учител, Който носеше най скъпоценното, което човекът и светът познават — Любовта.

Това е, накратко, трагедията, която стана преди 2000 години. Това е, в бледи черти, историята на едно падение, на един неиздържан изпит на човешкия род, който не можа да разбере великия дар, що му носеха. Нещо повече, това, което стана тогава, се повтаряше почти всяко столетие. И ония, що осъдиха великите престъпници, що посегнаха върху невинния, не трепнаха да издигнат клади на други, които повтаряха думите Му. Такива впрочем те издигат и сега, макар и в други форми.

Такъв бе печалния жребий на Оня, който в своята необятна любов, неразбрана и непонятна нам, носеше светилника на една мощна и светла култура, която нямаше нищо общо със съществуващите порядки и закони.

Две хиляди години веч Неговото Слово си остава един стръмен и шеметен връх, по който малцина се изкачват, а Неговата любов е била и ще бъде един неизмерим и безграничен океан. достъпен за ония, които достойно носят името Синове Божии.

Гетсимания —местото където Исус прекара последната си нощ! Небето и земята, като че ли преливаха своите тонове, за да очертаят един свод, плътен и тъмен, покрит с гъсти облаци, които закриваха за Него Божия взор. Въздушното пространство, тежко, мрачно и сгъстено, сякаш не пропускаше никакъв глас, който би стигнал до Оня, който можеше да му простре десницата си. Христос беше сам. Той знаеше това, което му предстоеше да мине. Той познаваше своя път, защото сам си го избра, ала при все това, в съдбоносния час призова дванадесетте, които винаги го придружаваха, призова ги с гореща молба, — да бъдат близо, до него, като будни стражи, защото онова, което идеше, никой човешки син, до тогава не беше преживял.

Но това, що Отец му отреди, беше само за Него, за неговия Син, затова и Той ги остави да спят, когато те не устояха на умората и съня. И Той се увери, че сам трябваше да върви. Такъв беше пътя, на всички души!

Кървава пот ороси камъка, на който Той се беше подпрял. Велика скръб засени Неговия поглед, що диреше Отца. И когато разбра, че онова, което Той донесе, беше отхвърлено от избраните, когато почувства около себе си предателската стъпка на Юда, Исус вдигна очи нагоре и изрече най-мощното, най-съкровеното, което човечеството би трябвало да заключи в своята душа като най-сюблимната истина.

Всред мрачината на една страшна нощ, Той остана сам, за да изпие горчивата чаша, която сам пожела. Той има силата да призове своя Отец и в гореше молитва да излее своята душа; след което зачака своя час.

Като цар го очакваха, като разбойник го хванаха. Той спасяваше всички, а себе си не пожела да спаси. По царски път трябваше да върви, а мина по трънлив път, който окървави Неговите нозе, и тия на придружаващите го, за да се отрекат след час от Него, защото останаха измамени в своите човешки въжделения. Той знаеше всичко, Той имаше всичко, а тръгна с тия които нямаха нищо, за да свидетелства за виделината. За тълпата Исус свърши на кръста, а за ония, за които беше дошъл, Той възкръсна.

Божественият план на нещата е непонятен за хората. Великата светлина идва за ония, които широко разтварят портите на своята душа; Великата жертва на Христа можеше да ползва само ония, които възприеха и повярваха в неговото слово, а любовта му можеше да дойде само в сърцата на тия, които любеха Бога. Такъв е великия Божий закон . . .

Исус бе разбран само от шепа хора, но те бяха достатъчни да разклатят с Неговото учение основите на целия живот, който трябваше да рухне. Те можаха със своята кротка реч да предизвикат такава революция, каквато човечеството веч от тогава не помни.

Днес, след 2000 год., не се ли намира човечеството в надвечерието на една подобни нощ. когато синовете на тъмнината се готвя т да разпънат любовта? Ако съвременното човечество бъде изправено пред една подобна задача, ще я разреши ли правилно, не ще ли се повтори същото? Нима и сега, след като Той, Богочовекът донесе любовта и даде всичко за спасението на човечеството. Той ще бъде посрещнат пак по същия начин?

Бъдещето мълчи. Зловещи и тъмни облаци се вият над световния хоризонт. Народите се готвят за война. Духовните водачи ламтят за власт и богатства. Светът пее химни пред златния телец.

Така ли пожела Той? Такъв ли бе ще завета, когато Той изрече мощната истина: Бог е любов.

Бъдещето е забулено и мрачно. Но син Божий пак ще дойде. Той може би е вече на прага на нашия живот. Но ще намери ли вяра, ще намери ли любов в сърцата на хората?

Има хора, които се готвят за Неговото тържествено посрещане. И щастливци са тия, които строят път за да мине той. Но тоя път не се строи отвън, а вътре в сърцето, в душата на човека. През него ще мине Той, затова само те ще видят Неговото лице.

Великото пак ще дойде в света, То идва веч. Всеки изминат ден ни приближава към него. Мъдреци строят неръкотворен чертог, където царски синове ще дочакат Великото зазоряване.

Нека ония, които Го очакват, да ускорят със силата на своя копнеж и своя бодър дух, изгряването на Божественото Слънце, за да не се повтори подобна нощ, каквото Той изживя преди 2000 години в Гетсимания.

Б.

Из науката и живота

Чудната способност на едно момиче

Някога се смяташе за невъзможно да се прочете характера и съдбата на един човек от неговия ръкопис. Обаче отдавна някои държавни учреждения са усвоили тази наука — графологията и си служат с нея доста умело и с полза. Да си графолог, то значи да се научиш да четеш в ръкописа на един човек не думите. които се създават от буквите, а онези знакове, които, точно определят както характера на лицето, така и други някои особености. Но за да бъдеш графолог, трябва това да се изучи и изпита. Между това, обаче, има графолози, които никога не са учили това нещо и пак са били добри познавачи на характера, на съдбата, по писмата но някой човек. Това са обикновено известни феномени, създадени от самата природа.

Един такъв феномен-графолог, е била Берта Боаняр.

Още като малко момиче Берта е обърнала внимание на себе си със своята необикновена хубост. По-късно, когато се развила като девойка и когато се разчуло за нейната феноменална способност, нарекли я Пития, старата гръцка пророчица, и Афродита, богинята на хубостта.

Тази способност, която Берта е проявила в живота си, е надминавала всяка мощ на графологията и не се знае дали няма в случая някоя друга сила от онова непознато царство, което се нарича окултизъм. Защото, трябва да се знае, че това момиче никога не е искало да бъде графолог, нито е изучавала графологията, а още повече да е упражнявала това. Всичко онова, което тя е изричала, четейки чуждите писма, излизало от нея съвсем свободно, също така, както един човек чете някоя книга.

За пръв път това момиче проявило своята способност, когато е било на 14 години. Майка й проучвала условията за настаняване на детето си в един пансион. Когато отговорът стигнал, Берта случайно била там наблизо и когато майка й прочела писмото. Берта също прегледала това писмо. Но тя веднага казала: „Жалко, че този човек е гърбав и заеква“.

Майка й се засмяла, без да вземе за сериозни думите на дъщеря си. Обаче, когато дъщеря й по-късно отишло в този пансион и когато стигнало нейното писмо в къщи, тя останала гръмната от изненада. Берта й пишела, че директоре, наистина, бил гърбав и заеква, когато говори.

Но после и в пансиона открили тази способност на Берта. Една нейна наставница скоро забелязала, че това момиче е необикновено надарено с голяма способност по графология и с него вършила много опити. При Берта всичко е ставало съвсем естествено. Тя всичко е говорила със своя обикновен детски речник, без какви да било докарвания и загадъчности, така че всеки е оставал зачуден пред този детски феномен, пред който не е могла да остане скрита никаква тайна, щом като това дете се добере до ръкописа на някого.

Макар Берта да е стояла дълго време в пансиона, тя не е искала да се разчуе за тази нейна способност, така че за нея са знаели само един тесен кръг люде. Едва по-късно това се разчуло и тогава Берта Боаняр станала известна по-нашироко.

На осемнадесетгодишната си възраст Берта Боаняр дава вече такива отговори на всеки едного за характера му, че тя става като съветник на много деловити люде. Така, към нея се обръща един банкер, който искал да услови един слуга, с приложение на самото писмо на момъка: „Този, който е писал това писмо, е наклонен към насилие и престъпление“. Банкерът Фроасар, от Париж не приел този човек за слуга, и три дена по-късно той научил от вестниците, че този същия човек е извършил опит за убийство. Станало ясно. че той, желаейки да бъде приет за слуга, е мислел впоследствие да убие банкера и да го обере — нещо, което сам признал при разследването му.

След този случай, започнали да се интересуват за това момиче всички, та дори и официалната власт. Тя наскоро сполучила да покаже следите, които са довели до разкриването на едно доста заплетено престъпление в Хаар. По нататък Берта открила един план за убиването на един осигурен и то само от ръкописа на човека, който приготвил този план. На един държавник тя препоръчала да не взема на служба една бавачка, защото е много разсеяна, тъй като преди три дена, от невнимание, е изпуснала от прозореца едно дете, което й било поверено за пазене. Берта Боаняр прочела всичко това в писмото не тази бавачка и всичко излязло точно според думите й.

Това момиче не остават спокойно нито деловите люде, нито полицията, нито учените. Всички се консултират с нея и на всички тя дава положителни отговори, така, че от ден на ден тя все повече и повече зачудва света. Учените мислят, че Берта не работи само с графологията, но има и друга способност, която не е още обяснена. Ако графологът чете от някои ръкопис характера на писача, това съвсем не е било до това: да каже за скроени планове, които скоро ще се извършат, а още по-малко да узнае за фалшифицирани чекове.

Берта Боаняр влязла в своята двадесет и първа година и била една съвършена хубавица, и когато празнувала своя рожден ден, тя изрекла своето съдбоносно пророчество. В присъствието на своята майка, Берта намерила никакво писмо, прегледала го и рекла: „този, който е писал това писмо, ще умре след три месеца.“ Майка й погледнала писмото и за малко що не извикала. Това е било едно Бертино писмо, писано на млади години, и ръкописът й с течение на време се бил толкова изменил, че тя сама не е могла впоследствие, да го разпознае.

И този път всичко онова, което изказала тази девойка, се изпълнило напълно. След шест недели Берта се разболяла в своето родно място — Лион, от ангина. Напразно са отишли всичките трудове и грижи на най добрите лекари, които са се опитали да спасят това необикновено момиче. Всичко, обаче, излязло залудо и Берта Боаняр умряла точно в онова време, което тя сама за себе си предрекла.

М. И. С.