Изкуството е деятелност, която ни сродява с вътрешния смисъл на красотата и хармонията в космоса. Всяко изкуство, откъдето и да произхожда то и с каквито средства да се осъществява, цели да ни посочи облика на един висш живот, който ние догонваме, но никога не успиваме напълно да достигнем. За това изкуството е религия и копнеж по нещо, което няма начало и край!
За изкуството е говорено и може да се говори твърде много, но то е същевременно и такова нещо, за което може и никак да се не говори, защото неговото възприемане става непосредствено, както кислорода от въздуха, който и без да бъде анализиран и дефиниран, опреснява и поддържа огъня на живота във всяка клетка на организма.
Като спонтанно вътрешно изживяване, изкуството ни подсказва съществуването на една световна хармония, към която с копнели душите на човеците през всички епохи на съществуванието си. Стремежът към творба чрез красота, или направо създаване на изкуство, произлиза от едно вътрешно духовно осъществяване, което търси форма. Изкуството е сбъдване в един вътрешен свят, което дири проектиране и материализация на земята, в материята, в грубата й инертност. Погледнато от друга точка изкуството е призрачност, търсене реалността на невидимото и осъществяване на една художествена неистина, която води в дверите на истината.
Преди да проследим пътищата на отделните изкуства, ще кажем, че всички те си приличат по това, че един върховен миг, който е просветление и пророчество, намира сбъдване през личния живот и битие на художника.
Всеки човек има свои собствени насоки в мисълта. Творческите търсения и постижения се сбъдват тъкмо в тия насоки, където лежи и самата житейска философия на твореца. Изкуството, което се създава с грубата материя на триизмерния свят, носи в себе си както огъня на едно емоционално изживяване, така и облика на тая житейска философия. В тоя смисъл няма „изкуство за самото изкуство". Това е само едно хрумване, виснало в сухия свят на теориите — без смисъл и без основа. Изкуството е за човека, за неговия вътрешен растеж, за неговото пресъздаване и прераждане. То е лост в ръцете на напредъка, магията, която преобразува живота с алхимичната мощ на красотата.
Излишно е да се спираме и да преповтаряме познати, придобили вече тривиалност норми и изрази, като тоя, че изкуството не е фотография, защото е ясно за всеки мислещ човек, че изкуството проблясва и се ражда първом в дълбините на човешкото аз, където външната триизмерна действителност се пренарежда в мрежата, изтъкана от специфичния поглед на едно око, което гледа творчески, а не само като „камера обскура".
В творческия огън на изкуството човешките пет възприятия променят своята мощ, разширяват границите си и виждат света в друг аспект. „Отделното виждане'' не е само израз, а една надфизична реалност, която признават всички големи творци във всички области на изкуството. Само с това характерно и индивидуално виждане, което не се крие в окото, а в творческата нагласа, може да се обяснят различните и непримирими една с друга творби на различните майстори.
Преди да се прави какъв да е по-обстоен анализ на познатите изкуства,трябва да споменем нещо, което често се забравя. Изкуството е тогава изкуство, когато се опира на два полюса: на твореца създател и на твореца приемник. Казано с други думи, изкуството е движение, жизнен процес между душата, която проблясва — душата на художника и оня другия художник, който го възприема и го прави елемент на своето съзнание. Защото, както е майсторство да се въплътява неземното в земни материални форми, така е майсторство да се превърне отново земното в някакъв проблясък на душата. При тоя процес зрителят, слушателят или четецът опознават и приемат в себе си душата на художника-творец.
Макар, че не всички са надарени да се приобщят изцяло към вътрешния смисъл на изкуството, все пак не са малко тия, които изживяват вътрешния процес на творчеството, докосвайки се до художествената творба. Един композитор, един художник, един писател или създателят на една художествена изложба не знаят, колко много са тия, безмълвните човешки души, на които е подадена ръка в името на едно вътрешно опознаване, в името на красотата; чрез която ние влизаме във великото единство на живота.
Един културен познавач на музикалното изкуство казва следното: „Впечатленията, които човек получава, когато слуша музиката, се обуславят не само от изпълнената композиция и начина, по който се изпълнява тя, но и от степента на музикалност и висотата на музикалната култура на слушателя. Съществуват, следователно, безкрайно много степени на музикално разбиране,като почнем от наивното досещане на неподготвения слушател и стигнем до истинското художествено музикално разбиране на големия специалист, способен да вникне и в най-малките подробности на изпълняваните творения".
Ако всяка друга деятелност на отделната личност на обществата и народите ни отдалечават във враждебство, голямото изкуство има силата да ни обедини в едно, в името на нещо свято и неземно, чийто облик е творческата красота.
С изкуството се мъчат да си служат така, както си служат с един нож. С острието на ножа може да издялаш една прекрасна статуя или да разрежеш въжето, с което е вързан един страдалец, но можеш същевременно да направиш и едно отвратително злодеяние. Няма по-лошо деяние от това, да впрегнеш великата красота и творческия гений в услуга на егоизма, жестокостта, които водят света към духовна смърт. Никой творец не трябва да подари или продаде своето изкуство на демона на насилието и жестокостта, защото изкуството е дар на духа, сила за подтикване развитието и радостта на човека.
Истинското изкуство се сътворява в една творческа радост на духа и в атмосферата на любов. Един човек на изкуството винаги се стреми да достигне с различни средства „живота в себе си". С други думи, той се стреми да догони и осъществи великия несбъднат в живота му блян за сливане със световната красота и хармония. В процеса на догонването на тоя величав първообраз, творецът изпитва творческа радост, която го възвисява много над всекидневието. Кой определя тоя вътрешен модел, към който се стреми ръката на твореца? И за тоя отговор трябва да споменем за две неща: художественото чувство заедно с придобитата сръчност и умение от една страна, а от друга — нравствено-философския поглед към света и живота. Национално, поради формата в която се обличат идеите, изкуството е общочовешко и вечно, защото засяга незагасващи проблеми, вечно свежи и жизнени, неповяхващи от това, че край тях се изнизват като мълчаливи шествия хилядолетията и епохите.
Струва ми се, че с тия последни няколко думи трябва да се изчерпи оня, стигнал до баналност въпрос за националното в изкуството, с което спекулират някои литературни критици, като преиначават основни неща, осветени с мъдростта на всички времена. Има ли нужда да се изяснява, доколко изкуството е национално и доколко общочовешко? От само себе си се разбира, че един творец, в който и да е дял на изкуството, ще взема като сурови материали за изграждането на своята творба елементи от своето национално битие. Много рядко ние прехвърляме границите на своята родина, за да дирим из някой чужд бит градивните елементи на своите идеи. Понятно е, че битът, средата, етнографската, географската и психологическата обстановка на националния ни живот е единственият, които използуваме за изграждане на своите творения. Героите на Виктор Хюго, на Зола и Балзак, тия творци на вечни проблеми са, французи. Френски е битът, обстановката и психологическата ос, около която гравитират всички построения на техните романи. Знае се, че немци ще бъдат героите в Херман и Доротея, дори на Фауст — тая мистична символична трагедия, пропита с алхимизъм. Героите на Хамсун, Бьорисон, Гулдбрансен са норвежци, героите в „Хиляда и една нощ" са персийци и араби, в Махабхарата и Рамаяна — индуси, и в творбите на Вазов и песните на Ботев, които песни могат да се пеят по всички меридиани на земята, тия герои са българи.
Истинското изкуство, следователно, пресътворява със средствата на един народностен бит някакъв всечовешки вечен проблем.
