Зорка Стайкова

НАМЕРИХ!

Търсих себе си, но без да се намеря,
и с лутане в света изгубих сетна вера...
Не знам, безумие ли бе от мен това,
че болката изливах във всякакви слова?
Да търсиш ти в човека — свръхчовека
и да вървиш все през трънлива тук пътека...
Неспирно ти да търсиш вредом своя брат —
кат призрак блед да скиташ вечер в старий град.
И в самота да мине твоят път — без радост,
отзвук в душа да нямаш нивга — само жалост
сърце ти да разкъсва. Всеки час и ден
живота ти тъга да бъде или само блен!
Потърсих себе си накрай в природата велика,
в усоите й, гдето бистър извор блика...
И там с цветята свежи — в синия простор,
от красота опи се моят жаден взор!
И сякаш, тук намерих радост и утеха,
далеч от хората — мечтите отлетяха...
И тук при слънцето и чистия лазур,
сред теменугите, синчеца и яркия божур
не се облива веч в сълзи и скръб лицето,
защото зърнах най-подир и в сърцето
и там намерих Теб, Велики Боже и отмора
за моя път. Тогава чак възлюбих всички хора.

Николай Рилски

КАПКИТЕ ДЪЖДОВНИ

Бързат облаци огромни,
идат отдалече,
носят капчици дъждовни
за земята вече.

Бързат всичко да окъпят
жадно по земята,
та цветята да напъпят, —
радост за душата.

Бързат в пътя си далечен
към земята жадна
да окъпят в час уречен
снагата й страдна.

Пукнаха се устните й
жадни за водица,
затъжиха в пазвите й
нейните дечица.

Плачат, молят се на Бога,
семенцата мили,
влага искат, за да могат
да намерят сили,

да изскочат над земята
в слънчеви премени,
да събират светлината
в плодове засмени.

Бързат облаци дъждовни,
слизат към земята,
пеят песните любовни
те на небесата.