Думите са ясни по сами себе си, ала все пак те имат редица значения. Първом, те могат да се вземат в чисто физически смисъл — да остане човек сам, Те могат да се вземат и в чисто психологически .смисъл — сам вътре в себе си, с вътрешна пустота или пълнота, със смисъл или безсмислие. Сам, когато човек е „зоон политикон" (социално животно)? Какъв е смисълът на самотата, когато човек не може да постигне нищо без помощта на другите? Естествено малцина в живота остават сами, малцина чувствуват тази нужда, а още по-малко могат съзнателно да я схванат и да я осъществят.
За постигането на едно какво да е дело са необходими съединените усилия на много същества — казвам същества, защото не само хора подпомагат осъществяването на едно дело. За прокарването на каквато и да е идея на земята са също необходими усилията на мнозина. Разбирането, обаче, на една идея, на една дълбока истина за живота, на една мъдрост, става само вътре във всеки човек, в тишината на неговата душа, в дълбокия мир на неговото „Аз", освободено от всичко чуждо и външно.
За всичко отделният човек се нуждае от обществото, от подобните на себе си, но има една страна в живота, при която човек се нуждае само от себе си и никой друг. Нищо не е в състояние да помогне на човека — нито книги, нито съвети, нито образование, когато той трябва сам да разбере някоя дълбока истина за същността на живота, за произхода му, за самия човек и неговата същност, за отношението му към всичко, което го обкръжава, към битието. Може да е чел много съчинения по тоя и други подобни въпроси, може да знае мнението на мнозина и на редица философски, религиозни и научни учения, ала само когато човек стигне до своята пълна вътрешна самота, подпомогнат също от физическо усамотение, може да ги разбере истински и да му станат плът и кръв — истинско разбиране, убеждение.
В миналото разните религиозни системи са предлагали на човека временно усамотение за разрешаване на сложни и трудни въпроси, които са го занимавали, за вътрешно успокоение и намиране себе си, за влизане в хармония с Бога, с Природата, с живота. За посветените в древните религии, за посветените в техните чисти, Божествени учения е ясно, че уединението, усамотяването се е препоръчвало като метод за ученика на Божествения път за разбиране на простите истини на живота, за влизане в хармония със себе си — пречистване на чувствата и укрепване на мисълта, за намиране, прозиране Бога в глъбината на душата. За учениците на древните религии и окултни школи усамотението е било необходимо за проверка на придобитите знания — доколко те са останали жива същност. Трябва да се съжалява — или това може би е било също необходимо в развитието на човечеството, че от чистата форма на усамотение, която древните религии и окултни школи са предлагали като метод за себеизучване и познание, се е създало калугерството, което повече или по-малко е едно извращение на дълбоката вътрешна нужда от временно усамотяване. Ако за древността е било възможно едно какво и да е временно откъсване от живота, по право от външния свят, с цел да намери себе си — кратко казано, за днешния страшно динамичен свят, това е досущ невъзможно, освен за малцина. Това е така, защото за мнозинството от хората не съществува никак въпросът за нуждата от усамотение. — Животът е тъй бърз и тъй пълен с грижи и необходимости, че не остава всекиму време да мисли върху проблемите на живота. Тия проблеми са за философите и религиозните пастири и отчасти за учените! За болестите, които раздрусват нашия живот има лекари — те трябва да мислят за нас. С една реч, за всичко днес си има специалисти и всеки трябва да мисли върху специалността си. Животът днес е разкъсан на специалности и частности и сякаш човек принадлежи на някаква само частност. Загубено е чувството и мисълта за целостта на самия живот. Затова човек не си поставя за разрешение проблемите за живота. То е за философите! Прав е един писател, който казва, че днес няма философи. А когато някой днес си постави някой дълбок въпрос за себе си, за живота и търси да му даде разрешение, за него хората казват, че е остарял. Днес е предоставено на старите хора да мислят върху въпросите на живота, сякаш това е признак на остаряване, на „сенилна дегенерация", а не една дълбока необходимост. И доколко светът е потънал в излишна външност, в излишна динамичност и специалност, сведочи пълното безсмислие, което цари навсякъде. Вземете за пример днешната западно-европейска война, която разрушава безмилостно всичко. Къде е смисълът в съвременния свят, в съвременните хора, в днешния живот? Съществува ли той у тия, които ръководят съдбините на човечеството? Разрушава се, унищожава се всичко — градове, села, живота на хората в името на мира и справедливостта !
За нас е ясно, човечеството е дошло до тия катастрофи, защото е загубило мярката за целостта на живота, защото малцина търсят себе си за да намерят живота на всички, защото малцина проникват в себе си, за да разберат простите истини на живота и колко малко в действителност са неговите истински нужди. Малко повече вглъбяване в себе си и недоразуменията и войните между хората ще изчезнат.
Ала и в съвременния свят на техника и външна динамичност има пробудени умове, които разбират нуждата да останат навремени със себе си, да поразмислят за самите себе си, за живота на другите, за живота въобще, за страданията и радостите, за доброто и злото, за мъдростта и любовта, за истината и безсмислието. Войните през последните десетилетия раздрусаха доста света, хората се обезвериха във всичко и някои правилно се насочиха към себе си. Не са малко тия единици днес, които са вкусили от водите на живот вечен в себе си. Има ги измежду прости и учени, измежду богати и бедни. Някои от тях са съумели да оставят в слово добитите опитности от „надникването" в себе си. Те са красиви и богати.
В следващите редове бихме желали да поднесем на приятелите си само някои от хубавите душевни плодове, които са се отронили в душата на един от нашите големи съвременници, името на когото е известно на всеки, който е отварял поне вестник — големият изследовател на Южния полюс адмирал Ричард Бърд, по време когато той е прекарал седем месеца сам на „Предния пост" на Южния полярен континент на 80° 08 ю.шир. през 1934 г. Изживяванията и опитностите си той е изложил в дивната си книга „Сам", излязла през 1938 год.
„Предният пост", както сам Бърд го определя, се намираше в мрачната безкрайност на ледената граница Рос, между малка Америка и самия Южен полюс. Между научните наблюдения, които адмирал Бърд е трябвало да прави там, една друга важна цел на усамотението му е била „желанието му да прекара известно време в мир, спокойствие и пълна самота, за да може истински да прецени тия блага. Нищо повече". Нуждата от себевглъбяване Б. не е чувствувал поради някакво нещастие. Животът му е бил „възможно най-щастливия, но прекалено бурен". Десетки години разни експедиции са поглъщали изключително времето и мислите му. През 1919 г. — флотски презокеански полет; през 1925 г. — експедиция в Гренландия; през 1296 г. — Северният полюс; през 1926 г. — Атлантическият океан; 1928 — 30 год. — Южният полюс. През 1934-35 год. пак Южният полюс. През 1939-40 год. отново Южният полюс (експедицията едва сега е получила нареждане да се върне, понеже Щатите не можели да я поддържат повече). Трябва дебело да се отбележи, че всички експедиции, може би с изключение на настоящата последна, са били уреждани и заплащани в последствие от самия Бърд. (Страхотна грижа!). Така става твърде ясна голямата нужда, която е изпитвал Б. от усамотение и следователно от възможността да прецени отново в пълна самота всичко около себе си.
Не е необходимо да коментираме факта, че човек като Бърд, с такава световна слава, щастлив човек, е почувствувал нуждата от абсолютна самота и за да я има, той избира „Предния пост" на границата на леденото море Рос, на Южния полюс и то през зимата, когато там владее дълга шестмесечна нощ. Изолацията, усамотението е, казано на земен език, абсолютно. На Южния полюс, който е покрит с неколкостотин метра дебела ледена покривка, владее студ, който е владеел върху земята през ледниковата епоха. Средните температури през зимата на този шести континент се движат между 40° и 60° под нулата. Б. измерил веднъж -89°. По студено от всякъде другаде по земята! При такава средна температура трудно е да се приспособи какъвто и да е органически живот. Това е достатъчно, без да описваме климатическите и други условия на Южния полюс, за да разберем с колко трудности е била съпроводена самотата на Ричард Бърд. Прекарал е седем месеца в една уж специално построена сглобяема дървена барака — в последствие се установи, че е с много недостатъци, заровена изцяло в леда. Храни и гориво е имал достатъчно, но на всичко е трябвало да се слугува неимоверно много. Научните наблюдения и поддържането на живота там са отнемали на Бърд не по-малко от 15-ина часа на ден. И той установил, че на полюса не би могъл да издържи, ако не работи, ако не е погълнат от работа — вътрешна, духовна и външна — физическа и научна. Не можем да се спрем на целия живот на Б. на „Предния пост" — на всекидневните му занимания, трудности и страдания. Те са много. Може да кажем с езика на окултизма, че Бърд в своето усамотение на Южния полюс е минал през посвещение и се е добрал до истини, които само дълбоко посветените знаят като истински реалности.
Последните три месеци Б. е бил болен — отровен от газовете, отделящи се вследствие непълното горене на печката, лампите и моторите, с които си служил. През това дълго и мъчително време, той се е борил със смъртта, без да прекрати своите редовни наблюдения и без да съобщи за болестта на другарите си, заседнали на стан на 200 км. северно от „Предния пост" в Малка Америка. В тази борба със смъртта, той идва до заключението: „Открих още нещо — как човек може да се приближи до смъртта и да не умре — да не отстъпи пред смъртта. Това преживяване, което беше само мое, ми даде най-добра представа за относителността в живота; странно е как с приближаване на крайната развръзка, човек ясно разбира, колко малко неща действително съществуват, в колко малко неща трябва да се вярва."
Потънал в усамотението си, в научните си наблюдения, в борба със стихиите — студа, снега, вятъра, в борба със смъртта; унесен в абсолютната тишина на полюса през тихо време, смущавана навремени от пукота на леда на „Границата" (границата между сушата и Росовото ледено море), унесен в съзерцание на вълшебното южно звездно полунебе и в пъстрите замайващи по форма и разнообразие полярни сияния, Бърд идва до установяване, до изживяване на върховните, но прости истини за живота, за неговата същност, за хармонията във вселената, за единството между всичко, за върховния Разум, за доброто и правилната преценка на ценностите и благата на нашия живот. в следващите редове ще изнесем неговите най-важни заключения по тия въпроси.
След едно дълбоко изживяване и поетично описание на небето, на звездите, на полярното сияние, на снежната белота по време, когато полярната нощ постепенно настъпва, Бърд установява с възторг, „че цялата картина издаваше ръката на велик творец". И в хармонията и безкрайната тишина той долови „дълбокия ритъм и съвършеното съзвучие, музиката на двете полукълба."
„Аз долавях тоя ритъм, казва той, бях частица от него. В тоя миг почувствувах ясно, че човек е наистина част от вселената. Уверен бях, че този толкова правилен, хармоничен, съвършен ритъм не може да бъде дело на случайността, че той е предопределен, че в това предопределяне влиза и човекът, който не е проста случайност в битието. Това чувство възвисяваше духа, проникваше в сърцето и доказваше безполезността на отчаянието. Вселената е мир, а не хаос и човек е нейна частица, като денят и нощта".
„Узнах на дело това, което философите предъвкват, именно, че човек може да живее с много малко. Въпреки безверието си, започнах да съзнавам ясно единството си с външния мир, който е отчасти мистика, отчасти действителност. — Освободени от материалните грижи, чувствата ми се изостряха и се насочваха към нови интереси. Особеностите на небето, на земята, на духа, които в обикновено време не бих забелязал или бих отминал небрежно, сега ме привличаха и ми се струваха вълшебни."
При една вътрешна борба, при влошаване на болестното състояние, Бърд установява, „че духът е за мене истинското мое аз..."
Из дневника му на 11 май, като е слушал на своя грамофон една плоча от петата симфония на Бетховен, четем следните знаменити редове: „Прав в тъмнината, аз наблюдавах някои от любимите ми съзвездия, които бяха по-светли от друг път. Изведнъж ми се стори, че това, което виждам и това, което чувам е едно и също — дотолкова музиката се сливаше с гледката на небето. Звуковете се засилваха едновременно със засилването на светлината, която се извиваше над кръгозора в светли дъги, в лъчи, които пресичаха небето, докато го осветят изцяло. Музиката и нощта се сляха; стори ми се, че всички красоти са сродни и произлизат от една единна същност. Припомних си едно благородно, безкористно дело, което беше по същество еднакво с тая музика и с тая полунощна зора.
По-нататък в дневника за тоя ден срещаме тия ценни мисли: „Самотният живот премахва малко по малко всяка външна проява на суетност." „Вдълбочението в самия мене ме накара да не определям това, което чувствувам, защото усещанията ми са интуитивни и достатъчно точни". „Постарах се да проверя въздействието на самотата над човека. — — Моят живот на културен човек с многобройните си разнообразия и развлечения ме бе измамил за истинската им стойност."
На 17 май четем: „Мислих тази вечер за запълнения и прост живот който водя; наистина, тук не ми липсва нищо, освен изкушения". „Човешкият дух действува със същата хармония, както електроните и протоните в атома, като планетите в слънчевата система и звездите в Млечния път". „През тия дни намерих вътрешен мир, чийто отзвук дълго изпълваше живота ми. Вселената беше поезия — поезия, която човек си припомня в дни на пълен покой."
В течение на дните по нататък, Бърд ни разкрива своите знаменателни изживявания: „Откривам, че животът ми тук е главно духовен. Размишленията станаха мой неразделен другар, самотата по пълна, преценката ми за ценностите — друга. Друго стана и понятието ми за успех. Разбиранията ми за човека и за мястото му във всемира се сведоха до следното: Както часовникът върви и работи точно, само когато разумният човек го нагласи и навие, така и редът и точността във вселената не могат да бъдат дело на случайността. Стига човек да потърси, навред ще открие доказателства за един свръхразум. Човечеството е също част от всемирния ред, част от вселената. И както телесния, така и духовния живот така и съвестта на човека се управляват от законите на всемира, от законите на този свръхразум.
Истинският мир се постига не с пасивност. но с усилие, дисциплина, въодушевление и любов т.е. борба с чувствеността и разпуснатостта, които всяват раздори. Когато човек успее да бъде в съгласие със себе си, с ближните си, той е намерил мира. Народ съставен от подобни личности е щастлив народ.
Животът на човека е само като проблясък на светкавицата във вечността. Подробностите и сложността на вселената са. безкрайни. Затова човек не може да я обхване в целостта ù. Целта — единствената цел — е да достигнеш до вътрешен мир чрез хармония. Да видим целта и да се стремим да я достигнем, става само по себе си цел, към която постоянно се приближаваме.
Вселената е жива, следователно, тя се движи от разум, който се проявява навред. Една от целите — може би главната цел на тоя разум — е постигането на всеобща хармония. Да се стремиш към тая хармония и да я достигнеш — това значи да си в съгласие с всемирния разум. А това съгласие е най-необходимото в живота.
И тъй — човечеството не е само във вселената. Отделен от хората и аз не съм сам. Аз съм с тоя вечен разум, мнозина го наричат Бог. Когато на човека пропаднат всичките му проекти и средства, когато човек се види изцяло загубен, той се обръща към Бога. Това направих и аз по свой начин. — Моето безумно желание да живея се обърна в едно действие, което беше непрекъсната молитва.
Така завърши моята философска криза."
В своята истинска самота човек намира Бога, хармонията в живота, във вселената. Естествено, не е необходимо всеки да се отдели в Южния полюс за да намери себе си, да преоцени нещата, да види Бога. Зрелите души намират времето и местото. Тези души, тези хора са. благото и щастието на своя народ, на човечеството.
На Бърд „е било писано" да бъде седем месеца сам на Южния полюс, да бъде при това три месеца болен, между живота и смъртта и да намери пътя към вечния живот. Той напусна полюса „като завинаги остави частица от себе си на 80°08 южна ширина: оставях там последните дни на младостта си, последния остатък от самомнение може би, от безверие безспорно. в замяна отнасях нещо, което никога до сега не бях ценил достатъчно — простата красота и чудо да чувствуваш, че си жив и едно ново, по смирено понятие за ценностите в живота.
Животът ми отново в цивилизования свят не ме промени. Сега водя по-просто съществувание с много по-дълбок вътрешен мир."
Той завършва: „Човек почва да се приближава към мъдростта, едва когато признае в себе си, че не е вече необходим."
Много са пътищата, по които човек може да стигне до себе си. Важното е да е узрял за това. Тогава той почва нов живот.
