Има една категория хора, които в своя живот нито градят, нито разрушават. Това са пасивни, скучни деца без идеал, без насока. Те живеят много малко духовно, а повече вегетират. Като споменах думата разрушават, аз не се присъединявам към ония, които смятат, че по пътя на разрушението ще се достигне до оня желан момент, когато ще почне да се гради новото. Не. Употребих тая дума, защото тази категория, за която споменах най-напред, се очертава именно само по това, че нито гради, нито руши. Общо би могло да се каже, че това са ония, които нямат определен обект за своето движение, нямат идеи. Единствено идеята импулсира енергиите у човека, каквато и да е тя и най-често даже ония, които повече разрушават, отколкото да градят, са идеалисти някакви, които вярват, че в развалините и пепелището на онова, което презират, ще се роди чудния феникс – тяхната желана цел.
Ние сме също за събарянето, обаче мислим, че то трябва да започне непременно от идолите и кумирите и то не чуждите, а най-напред от тия, които са в самите нас.
Има два вида разрушение. Едното вдига шум, трясък, прахове. То запълва нашата марсова естетика, храни и удовлетворява един отдавнашен инстинкт, но принася по-малко полза, далече даже да компенсира изразходваната енергия. Второто рушене, е освобождаване душата от бурените на нашето заблуждение То е падането на фетишите от техните пиедестали, на мястото на които трябва да застане светлата жива фигура на свободата. Първото рушене е акт на нашата емоционална природа и се извършва най-често с катализатори върху нашата грубо-чувствена природа, като викове, барабани, ура, крясъци и др. Някога за същата цел по-малко културните племена са удряли о тенекии, тъпани и са надавали ужасни викове, с които постигат все един и същ ефект: полуужасяване, настръхване и частично или пълно затъмняване на нашето мисловно естество. Така хипнотизираната почти маса е готова вече за най-крайните задачи.
Попитайте всекиго, който е направил даже стъпка към някой краен акт, дали не е усетил нуждата от това психично опияняване, което мята булото на едно временно (за някои даже приятно) замъгляване на нашето аз.
Ония, у които животът протича по-интензивно, по-шумно, ония които дават видим отглас на онова, що става в тях. са свикнали да виждат пасивност и безучастие в другите, които са насочили поглед навътре в себе си и закрито работят върху своето духовно естество.
В природата има два метода. Всъщност, това са два различни акта – рушенето и съграждането. И двата се извършват в живота, но кой е тоя на когото трябва да подражаваме? Бурята може да изкорени един дъб в един час, докато съграждащото жизнено начало го сътворява за един век? Кой е сега положителния творчески акт? В очите на ония, които „градят" по първия метод всичко изглежда мъртво, бездейно, защото те не виждат оня непреодолим порив за живот, скрит в малкото семенце, което с постоянство и търпение, излиза из ограничението на земята и пораства към слънцето, призовано от неговата светлина.
Наистина, в случая може да стане едно смесване в нашето съзнание на истинските духовни хора с „духовните". Право е и това, че мързелът, под форма на различни добродетели, се е промъкнал официално в мнозина духовно настроени, но ние сега не ще приказваме за тия аномалии, а ще имаме предвид действителните образци. Ще вземем по един последователен на себе си и своите разбирания от едната и другата страна и ще ги разгледаме най-обективно.
Животът, разбран в светлината на окултната наука, налага на ученика една сериозна ориентация в всички направления, защото едно ново, върховно съзнание осветява неговия път и му показва нещата в един нов порядък, чужд дотогава за него. Оня, който вярва в силата на разрушението и не припознава връзката на своите деяния с общото, има за задача в своя живот да получи най-големи и най-бързи ефекти за кратко време, като при това се старае да опази себе си невредим в създадения хаос, защото се смята потребен за бъдните си задачи. В очите на другия пък, картината на живота има друг вид Борбата се пренася вътре в него и онова, което пречи да върви успешно световната машина, той гледа да го премахне в себе си.
Усилията на съвременните хора са насочени главно към злото, което цари отвън, а изворът на това зло, което е в нас, оставят да вирее. Кой е хванал сега меча на абсолютната правда, който е изкован от нашата съвест и е повел борба с чудовището на личния егоизъм? Това е една страшна борба, която знаят ония, които познават тоя звяр; ония, които не крещят против неправдата, докато не престанат да вършат неправда. По този въпрос тук е ставало дума и други път. Някому ще се види може би банално – да се приказва за себесъвършенството, но ние не ще престанем да отделяме по няколко скромни страници по тоя въпрос, защото го смятаме за най-жизнен и належащ в нашето време.
– Вегетират, – казват понякога за тия, които изучават великия закон на любовта, закона на вътрешното растене.
– Живеят живот на абсолютна пасивност и губят напразно своите дни – казват за тия, които са видели нейде изходния път за личността и за общото, за хората, крачещи по каменистия път на себеиздигането.
Така е, прави са тия що казват това, ако вярват искрено, че злото се изкоренява по пътищата на щурма, на трясъците и кръвта.
Тогава естествено, които не са с тях, ако не са против тях, то поне не са за тях. Има обаче нещо, което те не знаят или което най-малкото, те са забравили. То е следното.
Всеки човек трябва да се изкачи по лестницата (стълбата) на човешкия възход. Ако той не се изкачва, а това изкачване е издигането в духовно отношение, той забавя вървежа на идващите. Такъв ще го заставят да се движи Ако доброволно не разбереш, че трябва да научиш закона на пожертвуването, ти ще бъдеш заставен в живота да се пожертвуваш няколко пъти за едно или друго, докато не направиш това сам, по собствена инициатива. Така е, защото нашата свободна воля мяза на следното: представете си един дълъг път, от двете страни на който има пропасти или високи стени. Човек е принуден да се движи по тоя път. Това е, което наричаме предопределение, а че се движим, показва това че живеем. Нам е предоставено дали да се движим с една бързина или с друга, дали право да се движим или да криволичим, да правим зиг-заг и почивки. Това е нашата свободна воля, за която ще ни дирят сметка идващите след нас. Ония, които дирят наслада в криволиченето, естествено е, че произвеждат по-силен ефект с това, че блъскат своите колесници в камъните и произвеждат искри – те живеят (според тях), а ония, които дирят целта и смисъла на тоя път далече в хоризонта, те вървят право напред. За тях казват, че вегетират, защото не произвеждат сътресения и искри.
Дали сега това, което казваме е истина, или са само образи, измислени и нагласени, ще ни покаже самия живот, изминат от нас и оня, който ние ще извървим занапред. Нищо в тоя свят няма да остане, без да се потвърди от опита на живота и ние, хората, всякога се учим от примера на нашите или чуждите опити.
В случая не ще отречем, че една по-голяма част от духовните люде са пасивни, когато трябвало би те да дадат израз на своята духовна мощ в примера с дела, но това не е още един общ закон, една норма за всички.
Ние често пъти грешим, защото сме в невъзможност да определим кога човек живее върховния момент на своя живот. Дали в бурния момент на луда ярост или в часовете на дълбоко себеанализиране, когато той поставя в порядък всички свои ценности и е на прага да зърне част от великата същина на онова, което наричаме Аз. Редките тия мигове на живота и ония, които ги живеят, искам да отделя от ония, които действително вегетират. Има за жалост такива, които са превърнали себе си в машина за ядене, спане и удоволствия. За тях не става дума. Те са по-долу и от ония даже, които повече рушат в своите красиви миражи, в бляновете на „новото". Те съграждат себе си само в килограми, а за идеи, за душа, за това, че има разпнати на кръст страдалци в конфликт със себе си, у тях не се появява питане.
Не за вегетиране, не за удоволствие само сме създадени. В човешкия живот има една велика задача, която всеки сам ще открие. Едни я виждат в едно, други в друго, но всички един ден ще се изправим пред истината, която сега не можем да погледнем право в очите, защото ослепителния ù блясък е обвит в много одежди Тогава защо да правим опустошения по нашия път? Защо да таим в себе си злото и да се борим с него в другите? Не е ли най-правдиво да го премахнем у нас преди всичко?
Как ще пресъздадем целия живот и ще премахнем със сила поетата инертност в общия живот. когато не сме в състояние да се преборим с една от най-малките наши привички? Не че нашите привички са, които ще ни охарактеризират напълно и по които ще се прави оценка за нас, но нека те ни послужат като пример за това, че е трудно и велико да се състезаваме с тях!
Когато растат плодовете в една градина не се вдига шум. Когато бурята кърши гранките, тогава има шум, но няма вече плодове. Всичко, което създава, което гради, не се явява с трясъци и мълнии. Ще кажат, че и ветровете и бурите са необходими за живота, тъй като само при ветровете и бурята дърветата придобиват своята жилавост. Това ние не отричаме, но ония от нас, на които е дадена ролята да бъдат ветрове, трябва да разберат, че има и едно друго жизнено начало, което в ненарушимия покой на своя творчески акт създава живота, който отпосле идва да се прояви. Най-после ще повторя думите на един мъдър, който казва, че светлината не троши прозорците за да влезе в нашата стая.
Не всичко, което вдига врява е полезно, както и не всичко, което мълчи, мисли разумно.
Трябва да се прави разлика, защото бързата оценка е неуместна и вредна.
Животът се сътворява в процеси скрити, нечути от никого. Първата клетка на зародиша начева своя живот без особени пертурбации, които са само моменти от живота, но не и самият той.
Нима духовният човек не познава бурите! Или пък мислят, че оня който не убива, върши това от страх или защото не знае да борави с ножа. Не, тия които проповядват ненасилието, са най-силните; те не убиват, защото да убива е свойствено на оня, който има страх от своя враг. Те не убиват, защото в тях светлина от истината е озарила арената на вътрешния живот, където скрит до тоя час се е таял най-страшният звяр – личният егоизъм, с когото предстои геройска борба.
Днес в света има повече страхливци от всеки други път. Днес е впрегнат в работа най-низшият, най-сквернят слой на човешката мисъл и като негов най-величав апогей е огнестрелното оръжие. Ние нито за момент не ще престанем да мислим, че убийството е най-тежкият грях, но все пак хвала на тия, които някога с гърди са опирали броните и тежките копия. В тях е имало повече самоотверженост, повече геройство. Има ли по-голям позор в нашето време от това скрито убиване, наречено стреляне от засада? Всяко такова дело е двоен грях. Убийство и отвратителна страхливост. Това, което някога са вършели най-силните мъже, днес го вършат и децата, а за неговото усъвършенствуване, за пътищата на тия смъртоносни ядра работят учени, професори, с „най-дълбоки" познания, с висша математика.
– Вегетират, – казват тия, които не смеят да оставят живи своите врагове, защото се боят от тях. – Вегетират, – казват за тия, които доброволно се отказват от онова, което ще оскуди (ограничи) другите.
Добре, да поставим на преоценка следното: Яви се у тебе едно желание, една мисъл да се добереш до нещо, което ще наслади тебе, а ще лиши другия. Кое е сега силата, да се нахвърлиш под подбудата на твоите страсти към него, или да си поставиш сам въздържание? Какво по-лесно от това да посегнеш и откъснеш чуждия плод. Нима има геройство в това? Нима ония, които днес се възпират нямат смелост за това, или друго движи душата им?
Нови хора се раждат сега. Неусетно те въстават из развалините, из пепелищата, създадени от тия които „не вегетират", хора с нов морал, с нова естетика. Те не са свързани още в никакви стройни редици, а са разпилени по света, както звездите по небето. Техният живот често протича неусетно, незабелязано за ония, които „не вегетират", но в края дървото на живота им има плодове. Тия хора не са необикновени, от тях сме виждали и те се познават по радостта, която усмивката на любовта е сложила като печат на лицето им За нас обаче, които желаем да следваме техния път, те са необикновени и нашето поведение към тях е поведението, което имат залутаните пътници към ония, които са им посочили действителната пътека в мъглява зимна нощ. Тях ги дава времето, вековете и нито куршумите, нито огнените клади могат да унищожат онова, което те носят със себе си от своя Творец. Те са, които ще издигнат пряпореца на едно ново царство, когато ранената птица на нощта ще сбере своите разперени криле и ще пусне ведрината на високото небе да нахлуе в душите ни. Тия ще са човеците, които ще изпълнят завета на най-достойния от пратениците на небето. Това е новото войнство от издигнати, свободни души, които със своя живот ще дадат най-достойния пример.
Ние бдим и ще чакаме бодри по своите места усмивката на новото утро, което лети към нас!
