НОЩТА НА ИЗПИТАНИЕТО
(Из „Книга на Разговорите" от Бо Ин Ра)
Това се случи тогава, когато аз още бях ученик на моя велик гуру.
То беше тогава, когато аз тепърва трябваше да покажа, че мога да стана „брат" на моя учител.
Нощта разтвори дълбоки, безмълвни бездни.
Долините се сливаха в едно, а планините се възправяха, сякаш опълчени против нещо.
Из навъсените висини се спуска един орел с тежък размах на крилете.
А около мен зацари такава тишина, че кръвта бучеше в жилите ми като поток.
И аз се изпълних с такава тъга, че и водопади от мътни дъждове да се излееха, нямаше място нито за капка повече.
Неподвижен, като забулена просфора на велики петък, изплува месецът вцепенен и помъртвял из печалните облаци.
Тялото ми трептеше с всичките си фибри и чинеше ми се, че още малко и то ще се съсипе от ония изпити, които бяха отминали преди...
Нещо ужасно сякаш се силеше изневиделица да го удуши.
Ала изведнъж окото ми започна да „вижда" по друг начин и туй, което виждаше – то бяха същества на разпадащи се, гниещи светове – същества, които не страдаха от отвратителността, гнусотата, защото те си изглеждаха едно на друго, както чувствувах, извънредно хубави в тяхната неизказана грозота...
Ужас и отвращение излизаше от тях и моят поглед всмукваше мириади отровни стрели, които се вбиваха в сърцето ми, когато трябваше да срещне техните тъпи погледи.
А те се радваха на своята гнуснавост и всяка нова рана, която цъфваше в моето окървавено от стрелите сърце, извикваше в тях жестока, приятна наслада.
Искаше ми се да потъна в земята от мъка, или плътта ми да бъде хвърлена на вълците, отколкото да попадне в ръцете на тия отвратителни чудовища – но земята не се разтваряше, а пък вълците – и те избягваха тия чумерни места...
Душата ми се задушваше от безименна мъка, а тялото ми се гърчеше като настъпен червей...
А чудовищата се озъбиха със своите големи, широки зъби, които стърчаха из окървавените им муцуни и техните лигави очи пръскаха зелени отровни светкавици.
А аз почувствувах, че те ме смятаха вече доволно слаб, за да им стана плячка и че още отсега се радваха за своята победа...
Но явната гибел пробуди в мен силата на отчаянието и аз им се съпротивих.
Аз сграбчих първия от демоните, който беше най-близо до мен – той се прилепи като студена, лепкава маса – и започнах да го душа, макар че почти изнемогвах от погнуса, доде най-после уморен, той отпадна от мен.
И тогава цялото сънмище, което ме заобикаляше, ужасено отстъпи назад, така че в единия от тия демони аз сякаш бях победил всичките.
Те боязливо се свиха към земята и се силеха да избегнат моя поглед.
Колкото по се приближавах до тях, толкова по-бързо отстъпваха те назад.
А когато месецът започна да бледнее и новият ден се показа на изток, тия гнусни същества се сплетоха диво едно с друго, издигнаха се постепенно над земята и се понесоха нататък като дълъг, тъмен облак.
А аз чувствувах, че ги дебнеше вече смъртта и че надали можеха да избегнат унищожението.
А слънцето изгря кърваво-червено над блесналото море и в неговата лъчезарна светлина тъмният облак започна да се стапя, превърна се в златни валма и най-после изчезна в златисто-бялата светлина.
А пред мен внезапно застана учителят, протегна ми ръка, погледна ме радостно в очите и ми каза:
„Аз се радвам, че пак мога да те поздравя в светлината на деня. – Аз понесох голямо безпокойство зарад теб, но ти се показа господар на междинния свят. Ти можеш отсега нататък да минаваш безопасно през него и всички демони ще лежат покорно при нозете ти!"
