Това е наистина привидната картина на днешния живот. Всекиму се струва, че някаква студена, ледена обвивка огражда постоянно хората и те един за друг стават все по-чужди, все по-далечни. И колкото техните сурови, материални интереси ги трупат в големите градове, толкова душите им сред гаврата и шума бягат, отчуждават се една от друга...
Днес човечеството като че ли престанало е да ражда синове, които да творят с ум или ръка паметници на безсмъртието.
Днес е шумният век на съобщенията и по цялата земя, по тънките жици, по въздуха, светкавично лети и писка вестта, от единия край на света до другия, тревожната вест на падение, на изтребване, омраза. Век на опънати нерви, век на безпокойство. Онова, което издига човека на неговото действително стъпало, се погазва за цената на дребни интереси, възникнали от „времето" от „условията" от „модерните нужди". Външната обхода, която безспорно има своето значение, изключително е заела местото на искреното и братско отношение, и лъжата в хиляди нюанси цари като някаква жизнена потребност. „Иначе невъзможно е да се живее" – казват хората. „Времето, векът е такъв"...
Няма злина днес, която да не лежи върху основата на някоя лична корист, а всички забързани в своя път казват, че няма време да се занимават с личността. Други пък са измислили друга лъжа и са я нарекли „условия". С тая философска лъжа на условията се оправдава всичко днес от едно голямо мнозинство, а тоя който върши престъпление е всякога спокоен, защото „още условията са такива." Разбира се „условията" все такива ще си бъдат, защото ние ги творим такива.
Е, кой ще турне край на лошите условия ? – Сигурно някои други условия. А другите условия знаят ли се? Не, защото при днешните „условия" не могат да се знаят другите и т.н. Лъжата става ултра.
Ако имаше други пътища, освен тоя тесен, но красив път на себеиздигането и личното усилие, то сигурно на земята досега щяха да настъпят очакваните дни на щастие, защото всички те се извървяха. Остава единствения верен път, а защото е малко стръмен и трънлив понякога, затова е неверен. И ония даже, които никога не са помисляли за причините, които ни въведоха в тоя затворен, тъмен път, се сещат при даден случай веднага да възразят, че себеиздигането, личната контрола и съвършенство е нещо бавно, скучно.
„Кога ще дойде добруването на земята, ако ние чакаме човеците един по един да се издигнат?" – казват някои.
Кога ще дойде това добруване – питаме ние, ако никой не работи над себе си, а само пита кога ще дойде? Кога е по-голяма вероятността да се напълни една стомна с вода, когато пускаме в нея капка по капка пречистена вода, или когато нищо не наливаме, а гледаме само и умуваме, че тя е все още празна? Сигурно някой на тая образна аналогия ще ми отговори така : Ще пуснем чешмата отведнъж и ще я напълним. Коя чешма? От водата на днешния живот ли ще налеем? Нашата стомна не ще ли се напълни с отровата, която ще вмирише цялата вода. И оня който пие такава вода, ще помни дълго нейния вкус! Днес народите пият все от бързо налети стомни и няма лек вече за страшния упадък...
Днес всеки стопанин трябва да помете пътя пред своя собствен дом, тогава цялата улица ще бъде пометена.
Личното съвършенство, усилието което човек ще направи върху себе си е най-реалното и то е принос към общото човешко подобрение. И днес, макар привидно да цари най-големият провал в човешката душа, е изработен усета за малкото добро и няма случай, когато на доброто да се не отзове друго някое добро.
Каквото е квасът за тестото на целия хляб, такова е усилието на личността за околните, когато, разбира се оня що го върши, не демонстрира това нито с проповед, нито с морални правила, нито с тягостно и скучно напомняне и изобличение, а само с дело.
Светостта днес ще трябва да се изрази само в пример за светост. Не е свещеническата тога, която ще те направи праведник и свят, както и дрипите, дето ще нахлузиш не са скромността, защото и Сократ веднъж е забелязал на един от своите ученици така: „И през скъсаните ти гащи се показва твоята гордост".
Днес трябват дела, трябва пример, дела на братство, пример на човеци...
Век на бързина живеем. Обективният ум е стигнал неимоверни висоти. Напредъкът в съобщения, в движение е отишъл далече от очакването даже. Всичко имаме днес. Наука, превозни средства, съобщения. Това е всичко великолепно, улеснява, спестява времето, но защо паралелно с това упада онова братско съчувствие, оная взаимност между нас? Защо днес всичко, което ние хората сме извлекли из щедрата природа се използва за най-долни, за най-безчовечни цели? Защо са опънати до болезненост нашите нерви и защо свойствената на живота взаимопомощ се е превърнала на борба ?
Привидната картина на живота сега е най-печална. Китайски стени отделят хората едни от други, омразата е взела връх и борбата, жестоката братоубийствена борба е на местото на взаимната помощ. Но в сърцето някъде на тоя ад се гради и възраства новият човек. Буди се заспалото върховно чувство у някои и ни показва, че брат е тоя, в който виждаме своя враг. Това ново ще стопи онова, което не може да се разбие с никаква сила, както слънцето стопява ледовете, които ние не бихме могли със сила да премахнем.