След войната, във всички страни настъпи материален и духовен упадък. Това е общопризнат факт. Но заедно с упадъка, от много страни се издигна и лозунга „обнова!" Обнова чрез училището, чрез черквата, чрез политиката и пр. Особено много привърженици имаше и продължава да има лозунгът „обнова чрез училището!" Младежта - това е утрешното гражданство. Запазена, добре възпитана младеж е гаранция за здраво народно бъдеще. Прочее, повече грижи за младежта и училището! - И започнаха и продължават цяла редица най-разнообразни образователни и училищни реформи, в обновителната роля на които ние имаме основание да вярваме.
Обаче, образователният и житейски опит изтъкнаха и друго едно обстоятелство. Колкото и да е запазена сама по себе си младежта и колкото добре да е организирано училището, все пак това не са единствените решаващи фактори за обновата на живота. Има много и много примри, които показват, че често това що младежта носи и що училището гради, улицата и обществото на възрастните го рушат. Яви се, прочее, нуждата да се съгласува обновителната работа на всички фактори, а косвено да се създаде една образователна работа и между възрастните.
Защото, наистина, от една страна е твърде популярен възгледът, че човек се учи докато е жив, но от друга - има и едно, мълчаливо прието в обществото мнение, че човек се учи и възпитава главно докато ходи на училище. Излезе ли от него, той става „възрастен", „сериозен", „зает" и обикновено, изцяло погълнат от някой занаят или специалност, започва да счита за „лукс" или сантименталност това - да разсъждава върху по-общите въпроси на живота и да работи за своето общо духовно издигане. Вследствие на това често настъпва един пагубен застой в обществото на възрастните.
Но ние трябва да признаем - и то с всичката прямота - че възрастните, въпреки своята „сериозност" и „заетост", много пъти остават само големи деца, които също имат нужда от възпитание.
Да поясним мисълта си!
Че разлика между детето и възрастния има - в това не ще съмнение. Възрастният е развит, силен, самостоен и него ние имаме предвид, когато говорим за човека въобще, Но тази сила и самостойност е само по отношение на околната среда в даден момент. Сам по себе си и възрастният човек е малко и слабо същество, което съпоставено с възможния идеал за един свършен човек или пък със стихиите, величието и загадката на природата — остава мъничко дете.
Но и в друга посока можем да вземем възрастния за голямо дете. Ако бихме могли да погледнем на живота малко по-отвисоко или по-обективно, ще видим, че много от „сериозните" конфликти и недоразумения между възрастните произтичат от самомнителност и капризи, както буквално това става между децата. Защото - може годините да са минали и човек да се е изменил външно, без да е пораснал вътрешно...
В това, според нас, стои трагедията на възрастните и от нея произтича необходимостта за тяхното възпитание. Ние не искаме да кажем, че възрастните, особено в преклонна възраст, трябва да тръгнат на училище и да учат наука и изкуство, като младите, а че трябва да свикнат, по-често да разлистват живата книга на своите изтекли години и да извличат от нея набраната поука и мъдрост Само при едно разумно отношение към живота излишната самомнителност у възрастните ще се разпръсне и ще се създаде атмосфера на естественост и простота, необходима и за стари и за млади За естественост и простота между възрастните са работили във всички времена всички велики учители на човечеството. А и при днешните усложнени и заплетени обществени условия те (естествеността и простотата) имат своя жизнен смисъл.
И търсейки обяснение и задоволяване нуждите на съвременния живот, ние без да щем, се връщаме към миналото и откриваме нещо наистина поучително и интересно.
Историята ни учи, че в миналото, наред с политическите, икономически и военни фактори, у разните народи са играли не по-малка роля и разните етико-философски и религиозни школи, като често даже давали тон на цепи култури. Такива са били конфуцианството, браминизмът, будизмът, йеховизмът, християнството и др. Колкото и различни да са били тези школи, според своите национални и философски особености -ръководени от повече или по-малко съвършени учители-мъдреци – те искали чрез спазването на известни правила, съпроводени понякога с известен култ, да улеснят и осмислят живота на човека (главно възрастния) и му посочат път към някакъв идеал за съвършенство, според нуждите на епохата.
Такава школа била за европейската култура, в начало, християнството. Христос и апостолите събирали не учените и книжниците, а хората на посредствения живот на народа и ги учили на простите, но вечни истини. За това и в евангелието (най-авторитетния първоизточник на християнството) се говори само за Учител и ученици на живота. По-късно обаче, както е знайно, християнската школа отпаднала и се превърнала в църква, в която същественото останал външният религиозен култ. Апостолите, светиите, мъдреците постепенно изчезнали, а дълбоката и свежа християнска мъдрост била разпната от схоластичното средновековно богословие, Като отломки от първоначалното живо християнство останали от една страна известни тайни братства, а от друга - официалният църковен култ и церемониал.
А от възраждането насам, религията в лицето на църквата отстъпи пред науката, която се издигна като мощен фактор. Под влияние на материалистическото естествознание и позитивизмът пък се създаде убеждението, че всяко религиозно-философско отношение към света в наше време е безвъзвратно изгубено, а следователно и всяка религиозно-философска школа подобна на древните, не би имала никакво значение и смисъл. Това обаче, беше само на теория; на практика в живота, още преди войната и особено след нея, излезе друго.
Големите сбития предизвикаха известно изменение в съзнанието на хората и породиха от една страна цяла редица нови научни проблеми, а от друга създадоха и едно ново религиозно-философско настроение. Това настроение се изрази до известна степен в едно ново консервативно течение на черковно-религиозната традиция - главно се прояви в множеството, негови идейни и философски движения, които си поставиха за задача, да намерят изгубения ключ на християнството. Защото за всички беше ясно, че в разкошния църковен култ няма живот, но и че чистото християнство не е изгубило още своя смисъл. То сдържа в себе си известни вечни истини, които могат да послужат за нуждите на живота в наше време. И факт е, че имаме вече един искрен копнеж към един нов христианизъм.
Животът има въпиющи морални и духовни нужди, а от църковният амвон се чуват само студените канонически позиви за разкаяние. Духовниците не са вече някогашните християнски светии и мъдреци, които сред страшната морална безпътица да сочат пътя на падналите и заблудени души - а са само държавни чиновници и формални изпълнители на обредите.
Това, което духовенството не може да задоволи, задоволява си го животът сам, чрез разните свободни мислители и идейни движения. Широката популярност на Толстой, Достоевски и Тагор, както и теософското и окултно движение, са от една страна огледало на дълбоката криза, която преживява съвременната християнска култура, а от друга са, може би, предвестници на една нова и светла епоха.
Колкото и мрачно да е нашето време, с него историята и светът няма да се свършат. Историята се повтаря - казва старата мъдрост. Повтаря се злото, но се повтаря и доброто. Имало е в миналото кризи, но заедно с тях са се явявали и вдъхновени учители-мъдреци, които носили светлина. И в наши дни ние, може би, излизаме вече от едно повторение на злото и отиваме към едно повторение на доброто. Може би няма да се отвори небето тъй, както ни го рисува наивното разбиране на библията, може би ще се родят нови апостоли, пророци, псалмопевци, които да разчистят път на Оня, който е вечно жив и слиза отново, за да дотвори несвършеното си дело. Пред вечната Божия светлина и мъдрост ние всички сме само големи деца и със смирението на ученици трябва да очакваме техния нов изгрев.
В. Вл.
