Когато ме запитат, има ли Бог и как мога да докажа това, аз спирам за минутка своя говор и дихание и се вслушвам: Наблизо шуми планинският поток със своята вечна песен и бяга край едрите канари. Аз чувам гласа на Бога воя глас на водата, но нищо не отговарям на оня, който чака, защото тоя глас аз чувам в сърцето си.
Какво ще проумее човекът със заспалото сърце от говора на планинския поток, щом той ще го чуе само със своите уши?
Все още чувам дръзките думи на човека, който днес ми казва, че моят Бог е измислен. Ето, и в тоя миг шумят върховете на стройните вековни борове в планината, и аз чувам, как в тях шепне гласът на моя Бог.
Седнал на скалата, аз мълча, а човекът леко се усмихва, защото не мога да дам отговор на неговия въпрос Мога ли да му кажа: Ето, чуй, как в лекия повей над планината, във вършините шепне Бог. Не ще ли чуе той само с ушите си тихия говор на гората?
Ако сърцето е пробудено, то самό ще познае Неговите думи.
– Аз никъде не виждам твоя Бог! – каза ми дори сърдито човекът, с когото разговарях.
