„Природата забавлява глупавите, умните учи, а на мъдрите разкрива тайните си[1]". Значи, умният се учи. За него всичко е важно, защото от всичко той вади поука. От доброто и положителното, което, вижда в околните, той се учи какъв може да бъде, а от отрицателното - какъв не бива да бъде.
Но в стремежа си да бъде полезен, човек често бърза да напътствува и учи другите, преди още той сам да се е научил. Бързането при подобни случаи не е резултатно, не е и полезно. Човек може да бъде полезен само в онова, което сам той е преживял, опитал и разбрал. Ето защо, мъдрите казват, че смирението е най-хубавият накит, който краси характера на човека.
Две неща спъват най-често правилното развитие на човека, увлечението в злото и престараването в доброто. А единствено разумността е, която напътва и освобождава човека. Без разумност човек не може да има правилни отношения към света.
А има един закон в природата, по силата на който: „отношението на човека към зависещите от него, определя отношенията към него на тия, от които той зависи".
Ето защо, грижите ни за другите са същевременно и грижи за самите нас. Ние можем да достигнем онова, към което се стремим, само ако съдействуваме и на другите да го постигнат. Затова да не отказваме на нуждаещите се това, което можем да пожертвуваме за тях. Много често се случва да срещнем пак в житейския опит човека, комуто сме имали случай да помогнем с нещо. И може би, тогава ние ще бъдем нуждаещи се, а той ще има сгодния случай да ни се отблагодари.
„Всяко зло или добро, което човек някога или някъде е направил, ще му се върне заедно с лихвите, те. с всички последствия от него". От това става вярно, че действително и до голяма степен, човек сам е творец на съдбата си.
-------------------------------------------------------
[1] Мислите, заградени в кавички, са от Учителя, макар и не дословно предадени