На запад почти всички познават Рабиндранат Тагор, ала малцина знаят нещо за Кабир, един от живите извори, от които индуският поет обилно е черпил. Малцина знаят, макар че сам Тагор е превел на английски, заедно с М. Еvelin Underhill поемите на Кабир, за да изрази своята дълбока обич към индуския мистик и певец.
За Кабир не може да се каже „кога" е са живял. Не че не се знае кога приблизително се е родил и колко е живял! Роден е в Бенарес към 1440 год. от родители мохамедани. Но той е от ония, които са вечно настоящи. Времето не е могло да го затвори в границите на някаква „епоха" или „период" или „ера" нито пространството да го вмести в някоя „страна", „народ” или „съсловие".
И затова не може да се каже какъв е бил Кабир: мюсюлманин, браманин, ведантист или Християнин. В поемите си, той облича своите преживявания в религиозните символи и образи ту на индуси, ту на мохамедани, ту на персийките мистици. И той сам казва за себе си в една от своите песни, че е „чедо на Аллах и на Рама". Онова велико единство на живота, което произтича от Любовта, и за което непрекъснато пее Кабир, обхваща в себе си всички метафизични доктрини и всички религиозни учения: там е техният живец. Няма значение какъв е човек и по какъв път търси Бога.
„Безсмислено е, казва той в една от своите поеми, да питаш праведния, към коя каста се числи.
Дори безумие е да се пита, коя е кастата на праведния.
Защото и бербери и перачки и зидари са търсили Бога.
А Риши Свапаша принадлежеше към съсловието на Тъкачите.
Индуси и мюсюлмани в края на краищата достигат оня предел, дето се заличават всички различия.
Някой може би ще си помисли, че Кабир ще да е бил някой аршинобрад отшелник, който е проживял живота си всред индуските лесове, погълнат в постоянно съзерцание. Ни най малко: той не е живял живота на ония „професионални" аскети, от които гъмжат лесовете на Индия, а е водил здравия и деятелен живот на прост занаятчия. Кабир, според вестите, които са останали за него, е бил тъкач. Прост и безкнижен човек, който е трябвало с пот на чело да си вади хляба.
И тогава ние разбираме, защо е пял така:
„О праведниче, да станеш просто едно с Него, - това е най-доброто.
От деня, в който срешнах моя Бог, игрите на нашата любов не са престанали!
/\з не затварям очите си. Не си запушвам ушите. Не изтезавам тялото си.
Гледам с широко отворени очи. Усмихвам се и вредом съзерцавам Неговата хубост.
Шъпна името Му и всичко, което виждам ми говори за Него.
Всичките ми дела са служба Богу.
Зората и вечерния здрач за мене са еднакви.
Противоречията не съществуват вече заради мен.
Където и да ходя, аз действувам все в Него.
Всичко, което върша е Негова служба.
Кога си лягам, аз се просвам при нозете Му.
Едничък Него обожавам. Други не познавам.
Езикът ми не произнася вече скверни думи. Денем и нощем той Му възпява хвали.
Прав или седнал, аз не мога Го забрави, защото ритъмът на неговата песен звучи в ушите ми.
Кабар казва: Сърцето ми пламти от мощна радост и аз откривам всички тайни в душата си. - Аз тъна в безкрайно блаженство, което стои над всяка радост и над всяка скръб".
Кабир казва: Оня, на когото думите са чисти и в когото няма ни гордост, ни завист, познава истинското Му Име.
Ето каква свободна мисъл е имал Кабир. Затова казах в началото, че не може да се каже в кое време е живял, ни „какъв" е: ония, които не се ограничават в никакви форми принадлежат на Вечността. И вие вече се досещате, какъв смут е внесъл този „еретик" всред благочестивите брамини и мюсюлмани. И едните и другите са го смятали за опасен човек. Те не са могли да понасят свободната проповед на Кабир за онова „просто единение" по пътя на Любовта с Еднчката Реалност без форми, без обреди, без церемонии. И затова той е бил жестоко преследван от браманите, особено в Бенарес, където влиянието им е било силно. Те дори драговолно биха го унищожили като „еретик" да не беше мюсюлманин - поради което той не е подлежал пряко подъ тяхна власт.
И в живота на Кабир се е повторила онази вечна борба на живото слово с мъртвата буква. На старини Кабир е бил изгонен от своя роден край. Той минал според вестите, останали за него, в северна Индия, където придобил многобройни ученици. Там, макар и заточен, той продължил своя живот на апостол и поет на Любовта, за което, както той сам пее в една от своите песни, е бил предопределен от Началото на Времената.
За края на живота му е останала една дивна легенда. Когато напуснал земята, неговите ученици, индуси и мохамедани, си оспорвали тялото му (пак стара история, нали?) Едните искали да го изгорят, а другите да го заровят. Но както спорели, Кабир се явил сред тях и им рекъл: „Подигнете савана и вижте какво има под него". Когато сторили както им казал, те в почуда видели наместо тялото, купчина цветя. Половината от тях била заровена от мохамеданите в Магхар, а другата била пренесена от индусите в Бенарес и изгорена.
Легенда за неговия живот и за неговите поеми, в които текат соковете на Единното Слънце, но които като цветя изникват на две почви, облечени в свещените одежди на две велики вери.