Деветнадесетият век, наречен в науката още век на Дарвин, се характеризира със силен подем на човешката мисъл да ни разшири кръга на неговата деятелност и увеличи неговото могъщество. Освободеният от оковите на средновековния догматизъм човешки ум се отдаде с жар на изучаване природата с всичките нейни твари и в късо време се положиха основите на разните клонове и дисциплини от съвременните науки. Хиляди неуморни труженици плъзнаха по лицето на земята и я закръстосваха надлъж и нашир да я изучават: едни се спуснаха в морските дълбочини и извадиха наяве тайните на тяхното дъно; други насочиха телескопите си в безграничните простори на вселената и откриха, че животът се простира по всичките звезди и планети, а трети със спектралния анализ узнаха, че съставът и на най-отдалечената звезда е като тоя на нашата земя. С една реч, за човечеството настана нова ера, в която то почна да съзира осъществяването на тъй много мечтаната власт и сила над природата, които свободно цъфтящите науки и изкуства ще му дадат.
Отначало, учените виждаха потвърждението на този закон само в животинското царство, после в растителното, а сега вече се говори за живот и развитие и у кристалите.
С това биологията събори китайските стени, с които се отделяха различните царства едно от друго. Доказа се, че всемирният живот се е разлял на много вълни върху лицето на земята и че точна граница между „живо" и „мъртво" не може да се прокара. Нещо повече – дефиницията за мъртво се губи пред безбройните форми, в които животът кипи навсякъде.
Но, за всеобщо разочарование, въпреки трескавата деятелност на хиляди учени и жертвите на много милиони същества за великата цел – истината чрез науката – двама от нейните най-велики днешни представители – Херберт Спенсер и Дюбуа Раймонд – заявиха, че ние още не знаем, а не се знае дали и някога ще знаем...
Светлината на днешната наука е само начало заради това, защото днешните учени лишиха човека от най-ценното – Душата, божествената отломка. Приравниха го с животните и го накараха да се хвърли в безпределното време и пространство и там да търси онова, което го интересува и което всъщност той винаги е носил в себе си. Но след тая дълбоко материалистична нощ, за човешкия дух наново се разсипва зората на Вечната Светлина. И тя иде пак от оня източник, който е давал всичкия блясък на Индия и Египет, на Гърция и Рим. Тая светлина иде от Божествените Учители, които преди много милиони години са минали пътя, по който ние сега вървим. И те търпеливо направляват с могъщите сили на своя дух бавният напредък на всеки човек и на всеки народ. Под тяхното ръководство в учените днес наново се възвръща интересът към душата, защото те признаха истинността на древната мъдрост, че „човешката душа е ключ за разбиране на Вселената". Те почнаха даже да признават, че пътят към истинското познание почва със себепознанието. Че пътят към властта над природни стихии и над хора, почва с властта над себе си. Учените пак се връщат към миналото, а няма да е много, ако кажем, че един Бергсон възкресява идеализма на Платон, а Айнщайн – всичко онова, което са твърдели средновековните алхимици за материята и нейните превръщания...