Е ли челото работилницата на разума, то лицето е областта на усетните (чувствените) органи, областта на възприятията. Между двата лежат – като добре забележима граница – веждите.
Това е една от разните останки от онзи изцяло покрит с косми животински образ, над който човек е издигнал високо в него лежащата Божествена идея.
Еволютивното ни води също и във физиогномичното по правия път. Дебелите, гъсти, силни, дългокосмести вежди издават буйните натури, в които инстинкт и разум се свързват заедно, а окото придобива най-силния животински и чувствен израз.
Нежните вежди напротив говорят за едно по-голямо изящество и финост на чувствата. Гъстите, дебелите вежди ги намираме у мнозина буйни, борчески натури на обикновения живот. Теснолинейните вежди напротив – у много от жените на висшето общество. Най-благородните форми срещаме главно там, където у човека е високо отгледано вътрешно и външно едно фино устройство.
Колкото по-високо се извиват веждите, толкова по високо става лицето. Те разширяват, следователно, чувствения живот и чувството навлиза в челото, в света на разума. Силно издути вежди свидетелстват за богатство на чувствата в мисленето.
Плоски и дълбоко потънали вежди напротив, правят челото да изглежда по-високо и натискат надолу областта на чувствените (усетните) органи. Затова плоски и праволинейни вежди свидетелстват за един спокоен чувствен живот, който често стои повече под господството на разума.
Достатъчно е човек да наблюдава пред огледалото собственото си лице, как мимиката на строгата мисъл натиска веждите надолу. При радостно внимание обаче, особено при смеене, изведнъж се уголемяват чувственият и усетният свят на лицето, понеже веждите се издуват нависоко. Радостният усет на чувствения свят стига видимо до разума.
Е ли животинската буйност на чувствата по-силна при силно влакнести вежди, то трябва усетността (чувственият живот) да бъде толкова по-малка, колкото по-вече се намалява богатството на космите на веждите (колкото стават по тънки) и накрай изчезват.
И в действителност е така. Безчувствените хора имат малки или никакви вежди. Или те имат такива вежди, които навън, още откъм средата, изведнъж изчезват. В такива глави с липсващи, малки или слабо отбелязани вежди едва ли може да има и някаква сексуална фантазия. Любовният живот, който тук или там изисква своята дан отвътре, не преследва тия хора до потайните камери на тяхната представа и блянове.
Колкото повече веждите са издигнати към средата на челото и потъват към външния ъгъл, толкова повече изразяват те скръбта (болезнеността) или един меланхоличен, тъговен темперамент. Вежди, обаче, които се издигат към външния ъгъл на челото, говорят за едно оптимистично и жизнено същество. Когато обаче и цепнатината на клепките стои дълбоко навътре и се издига затворена навънка, то трябва да се приеме, че се касае за един хитър човек.
Хубавата, отворена дъга на едни спокойно издути вежди говори винаги за една искрена и хармонична натура, която гледа хората и нещата направо в очите. Такива вежди са имали Рафаел, Моцарт и Гьоте. Гъсти вежди говорят за една тъжна и упорита натура. Тях ги виждаме по главите на Бьорнсон, Толстой и Ницше. Също и Бисмарк е притежавал такива гъсти, китни вежди, които придават на главата му юпитеровия белег.
Колкото по-фино и равномерно издути се явяват веждите над очите, толкова повече те говорят за един фин Дух и за една натура, която не се подкопава от скръбта.
Там, където веждите са неправилни, груби и разбъркани, сочат едно неодялано, брутално, гневливо същество. Колкото натурата е по-неспокойна, толкова повече е смутена, развалена правата или спокойно издутата линия на веждите.
Едни гъсти вежди, протичащи в неспокойна линия, показват холерика, възбуждащия се, обхванат от буйни афекти човек.