Кой може да цени мига, освен оня, що вижда в него цяла вечност! Защото вечността понякога се сбира в миг и тоя миг ни подаряват като малък, светъл бисер!
Само изкованите в огъня на тежка скръб украси, ще найдат своето свещено място, само бисерът, намерен с тежък труд, ще се приюти там да свети като живо любящо око...
Недей дири по моите пръсти като накит скъп зърното на твоя дар.
Искам пак ногата ми да стъпи там. Като мигове отлитнаха дните, що преживях в нея, побягнаха напред в измамата на времето, а само сънищата ми донасят по някой миг от приказните, бързи часове, що летяха там...
Пришелец далечен е човекът, да обходи цялото царство...
Искам ногата ми да стъпи пак в страната, където животът протича в песни, приказки, без остра болка, а само с лека тъга, която те издига на мощни невидими крила...
По морето, което мие с водите си златните ù брегове, пращам далечния си привет.
Безброй светила ще угасват. но всякога ще има плавният им ход по небето, – поличба за Тебе – Вечно будният.
Колко сърца са спрели да туптят по земята, но спрели ли са радостта и възторгът да спохождат живите сърца?
Как да се слеем с твоя мир, с твоята тиха радост! Как да приучим сърцата си да се не отравят в тежка жалба, а всякога да дирят усмивката на твоя ден...
Ще я позная. Ако е тя, тогава ще ми спомни за деня, когато миризливи цветове разтваряха овошките, когато скрит славей пееше в кичестите, бели гранки и ручеят, забързан когато се извиваше надолу...
От морето ще я чакам!
Морето е врата и път!
* * *
VІІ. ВЕЧНИЯТ ВЪПРОС
Когато стихне равномерния бяг на талазите към брега, тогава ще стихне и шума на морето и моят въпрос, роден кой знае откога!