Да се вгледаме в нашето време и да потънем мълчаливо в неговата атмосфера, за да почувствуваме неговата същина — едновременно трагична, наситена със страдания и величава, пълна с дремещи сили, които се готвят да лумнат из световното сърце.
Хората в нашето време страдат и ние страдаме, защото сме приспали сърцата си и сме заключили в желязна броня онова, което трябва да се покаже навън, а се кичим само с жалките дрипи на катадневната си безпомощност, с дрипите на вехтия, умиращ вехтозаветен човек.
Светът през времето на нашето столетие е жаден за пастир, който да го отведе на спокойната обетована земя, където всички въпроси лесно се разрешават. Но пастир и водач ние имаме в самите нас и напразно човечеството ще търси да ги срещне като живи човеци, защото никога вече не ще се роди елин Христос, Който след като донесе най-големия дар от безпределното царство на духа, да бъде разпнат от нас на някаква нова Голгота. Ние сме сами план и водач. Ако можехме да се вслушаме във вътрешния глас на духа у нас, ако знаехме, колко вярно ни води тоя тих зов, ние бихме тръгнали по пътя на възраждането, който разкрива широки хоризонти и където се вижда, че отделното и цялото са Едно.
Кой от нас в пределите на своя кратък живот не е помечтавал за едно ново човечество? Малцина ли са тия, които са давали формули за щастие, като всеки си е мислил, че той дава най-доброто, с което ще се прогони човешката несрета. Но все пак, над всичкото казано се възправя най-големият враг на човека — нашето лично несъвършенство, нашата жестокост и егоизъм. Ако обходим всички кътчета на личния и на международния живот, не можем да не се убедим в това, че злото все пак е някъде вътре в човека, в пашите склонности, в нашата собствена природа.
На пръв поглед такъв един извод би бил равнозначен с отчаяние и бездействие, — човек би помислил, че всеки почин от страна на човека ще остане безсмислен замах на беззащитна мушица срещу гигант, на всеки би му хрумнало, че каквото и да направим, за да променим своята природа, делото ни остава безрезултатно. Никой не би могъл да стори нищо срещу онова, което повелява природата на човека, в мрачните глъбини на която мълчаливо и с искрящи очи дебне егоизмът.
Но тъкмо тук ние искаме да застанем на едно по-ново становище. Без да отричаме грамадната, понякога непобедима стихия на нашето биологично наследство, без да се противопоставяме на истината, че вроденото от природата у човека съставлява един огромен арсенал от потенциални възможности, които понякога ще изплуват на повърхността, като дела, ние искаме да посочим и върху лъчезарната светлина на един двуостър меч, който се намира на разположение на човешкия дух. Ако се намери човек, който би дръзнал да пресегне и да хване тоя меч в ръката си, той може да направи нещо, което би почудило света. Макар и след тежка изтощителна борба, след много победи и поражения, след много кървави рани, природата може да се подчини на тоя размах на духа, за да стане той господар на живота и водач в пътя. Някои си мислят, че тая борба е придружена с шум, с външни ефекти и с видим героизъм. Не, тя става вътре дълбоко в нас, в един свят непространствен за нашата триизмерна представа, но широк и необятен за мярката на духа.
На това място трябва да изтъкнем и едно съществено обстоятелство, което отличава нашето гледище от конвенционалното гледище за света. То е, че ние вярваме в духовното развитие на човека като на един закон, толкова съществен и могъщ, колкото са могъщи законите на неорганичната и органичната природа. Поради тоя закон, чиято валидност е толкова очебийна, ние смятаме, че е време човеците да променят своето основно отношение към живота, за да заживеят в новата ера на свободата, която ще бъде по-достойна за нашето призвание като човешки същества.
Земята е създадена като училище на човека. Ако ние гледаме войната, която водят мравките при завладяването на един мравуняк от друг, ние се учудваме на героизма и готовността да се умре за един инстинкт, но дълбоко в себе си ние знаем, че това е една безсмислена борба, тъй като жертвите на едните и другите мравки не рентират малката придобивка, която може да бъде реализирана за тях по хиляди други пътища. (Като давам тоя пример, хрумва ми на ума, че има философи и учители, които черпят поука за човешките общества от мравките или кои да е други животни, като че човекът — венец на творението, трябва да черпи поуки за своя морал от животинското царство.)
Земята е едно богато кълбо, което може да даде благоденствие на едно човечество най-малко два пъти по-голямо от сегашните два милиарда хора и да носи на своите корави плещи една култура и цивилизация, която да бъде награда за трудния нанагорен път на човека от мрачния праначален допотопен стадий до наши дни. Затова ще заключим:
На човечеството, което се намира в криза, не са потребни автомати, а мислещи същества, с ясен поглед за целите на своя и целокупния живот. На това човечество са необходими смели личности, които да премахнат игото на условностите, да отхвърлят методите на животинската си природа и да издигнат своя личен живот до висините на универсалната божествена душа.