Как е произлязла земята? Ето един дързък въпрос, който си поставя човекът, отправил взор в мрачното непрогледно минало, към тежките кервани на хилядолетията. Но кой може да отговори на него? На помощ идват сравненията, аналогиите, помагат наблюденията, от които се градят хипотези и теории. Ние наблюдаваме сплеснатостта на земята при нейните полюси и съобразяваме, че това е станало вследствие нейното бързо околоосно въртение. Но за да се случи това, земята трябва да е била някога невтвърдена, течна или полутечна маса. И така, постепенно, нашата мисъл отлита до газообразните маси във вселената — тия острови от небулози, които считаме за начало на нови светове. По тоя начин са създадени хипотези, като тая на Кант и Лаплас, известна почти на всички.
Ние си представяме, че от въртящата се материална и космична маса, сгъстена достатъчно, са се откъснали части, които са образували отделните планети, съставящи фамилията на една слънчева система. Самата наша земя е дете на такова космично раждане, а луната, която е вечен спътник на земята, най-добре ни напомня за начина, по който са се създали световете. Защо и сега не стават подобни отлитания от масата на някое светило и защо още не се създават подобни светове? Отговорът, който ни дава съвременната наука на тоя въпрос, е отрицателен, защото изследванията показват, че такова откъсване от слънцето би било възможно само в случай, че то се въртеше около своята ос 219 пъти по-бързо, отколкото сега.
Откъсната от сърцето на света, нашата земя, отначало газообразна, почнала бавно да се втвърдява, докато оформена и втвърдена, тя е станала годна да даде живот на милиони видове същества, които е трябвало да се родят и отгледат в топлите й пазви.
Някои геолози и космографи правят приблизителни изчисления за това отдалечено в неизбродния низ от хилядолетия време по втвърдяването на някои геологични формации и от радиоактивните изучвания на някои елементи на земната кора. Те намират една цифра от около 3 милиарда години.
Човек си представя тая апокалиптична картина и разпростира своята размисъл в тоя низ от епохи. Облъхва го стихийността на космичните сили, величието на могъщата и необуздана младост на нашата прамайка, и той се възправя пред космоса. В душата му прозвънява мелодията на едно далечно, неуловимо битие и защото е така безкрайно далечно и непостижимо, той започва да чувствува мистичния трепет на безкрая!
Както всяко същество, предназначено да роди из себе си нов живот, така и земята е трябвало да премине през големи изпитни и преобразования. Докато се установи едно относително равновесие между охлаждането на кората и процеса на изпарението, на нея са падали неописуеми дъждове, ставали са буйни изпарения, докато най-после водата е покрила цялата земя. Само който е пътувал в открито море, където не се види нито най-малкият признак на суша, може да си представи, какъв безкраен шумящ океан е представлявала цялата земя! Нито помен от планините, нито помен от тия прекрасни върхове, долини и цветни поляни. Едно мрачно бушуващо море, което е криело в глъбините си заканата за бъдния живот, който ще роди, едно море без край! Един ден из недрата на тая шир започнали да се поддават материците, а скоро по тях е почнал да се проявява скромен, първичен, едва пърхащ живот.
Не се ли разкрива за съзерцанието и за полета на човешката мисъл едно огромно неизбродно царство? Не е ли тая космична панорама достойна да накара човека да заживее в един трепет пред направляващите сили на развоя, който се изнизва като огромна лента пред нашето въображение? Човек спира духовния си поглед в тия чудновати и неописуеми епохи и му се струва, че той е преминал през тях, като че никога не е било времето, когато той не е съществувал, като че той е бил в някоя точка на всемира, мълчалив свидетел на тая неописуем низ от събития по променящото се лице на земята. Колкото и да е кратък, незначителен, сведен до един миг човешкият живот, той крие в себе си нещо като спомен от безсмъртието на вселената.
Нам се иска да не изчезваме; макар и дошли до синора на смъртта — да не се загуби следата ни, да пребъдем като граждани на това безкрайно царство, минавайки от форма на форма, от битие в битие. Но не ще ли загине и тая земя някога, както се и появи? Тия милиарди векове, мерени с мярката на нашето съзнание, не са ли часовете на един огромен живот — животът на нашета планета, дошла като нас из зад тъмната завеса на небитието, из великото царство на силите, които не познаваме. Тя се появи да изживее своята младост, своята зрелост и най-после да дочака и своята смърт. Защо се появи тогава? Защо се появява човекът, който припламва мимолетно и изчезва в сянката на отвъдното? Ето великата загадка. Нима може да бъде случайно това появяване, както на земята, така и на човека? Това са малки отсечки и точици от огромната лента на всемирния живот. Единият, целокупният, вечният живот се проявява в тия отделности, които ние не проумяваме, защото ги мерим с оскъдните мащаби на относителното и предметното, а техният корен е в абсолютното и в царството на идеите.
Безконечна е вселената. Ние можем да разпрострем нашата екскурзия из тоя населен безкрай. Проблясъците в разума ще ни покажат, че и там цари същото величие, което се крие и тук в най-незначителния живот на един отделен човек или на една мравка.
Ще дойде ден и ще се покрие може би и нашата земя с ледено мъртвило, обвита с безнадеждната студенина на вселенската пустота. Ще се вкочени и последното цвете, и последното човешко сърце ще замре, заедно с притварянето на сетната зеница, която с тъга ще изпрати последните зари на залязващото слънце, но животът не ще престане. Никога не ще секне неговият победен ход надлъж и шир в неизбродната безкрайност, защото никога не ще секне изворът, който блика и го създава всеки миг. Това чудесно съзвучие ни идва сега непосредствено от всички страни в душата. Ние сме убедени по някакъв неизказваем начин в тази истина за живота и сещаме как светът е подпрян на някакви солидни стълбове, които имат предвечна трайност. Ние виждаме всъде, как съграждащият принцип тържествува над рушителя на живота. Ние знаем, без някой да ни е убеждавал в това, че тихият вик на живота около нас ще възтържествува над смъртта, която е преход и врата пак към живота. Ние знаем и при най страшната картина на рушението, че съграждащото в света е по-силно от онова, което руши. Животът пулсира в миговете, минутите, часовете, годините, вековете и ерите. Той е гъвкаво и красиво преповторение,— без баналност и еднообразие — на една предвечна идея и сравнена с него, смъртта е постоянна, инертна, статично заплашваща сянка, у която няма промени и растеж. Смърт — това е един безкрайно малък интервал между два такта на живота. Смъртта няма облик и нюанси, тя няма степени, защото е пауза, застой и мрак.
И вярвайки в живота, който обладава всичко в тоя безкраен свят, ние ще вървим по неговите острови, за да зърнем малка частица от величието на бликащото сърце, из което той изхожда.