Има хора, които са склонни да забравят последните думи: „като себе си" и заключават, че ние би трябвало може би да обичаме другите дори и повече от себе си. Тази мисъл е била преувеличена дотам, че в някои случаи, е подтиквала към пълна саможертва и себезабрава, за да се облагодетелствуват други. А има една любов към себе си – правдива, благородна.
Висшата любов към себе си значи, че човек е правдив спрямо сам себе. Защото, несправедливи ли сме към себе си, ще бъдем неизбежно несправедливи и към ония, за които ние имаме неоспорима стойност.
Онова което е най-нужно да знаем и което Безграничното ще ни засвидетелства, стига да го помолим за това – то е ценността, която ние представяме за другите. Съразмерно на нашата сила, да уголемяваме човешката доброчестина и съразмерно на нашата способност да съзнаваме тази сила, необходимите природни сили ще ни се притекат на помощ, за да подобрят и направят по-охолни материалните условия на нашето съществувание.
Ни мъж, ни жена не могат да работят успешно за себе си и за другите, ако живеят в някой бордей, ако се обличат сиромашки или изпостят духа си, като го лишават от възможност да утоли най-светлите си, най-възвишени копнежи. Навред, дето свърнат, те ще влачат атмосферата и влиянието на своя бордей, който и ще ги подцени. Да беше Безграничното работило на такава основа, небесата не щяха да свидетелствуват за великолепието на слънцата и полята не ще отразяваха неговата слава чрез многочислени отсенки на листа, цветя, чрез перушината на птиците и багрите на дъгата.
Онова което се противи повечето пъти при упражняване това право на правда и обич към себе си, е мисълта: „Що ще кажат другите? Какво ще рекат за мене, ако отдам сам на себе си почитта, що заслужвам?"
Въззоваваме ли към духовното, направлява ли се животът ни от едно ръководно начало, не се ли ръководим от страх пред обществено мнение или от грижа да добием чужда похвала, ние можем да бъдем уверени, че висшето ще ни подкрепя. Ако наопаки, ние се силим да живеем, за да се нравим на другите, ние никога не ще сварим да им угодим и колкото се по-силим, толкова по взискателни и неразумни ще станат те. Управата на вашия живот е нещо, което трябва да остане изцяло между Бога и вас. Бъде ли животът ви повлиян и от други извор, вие вървите крив път.
Малцина човеци има, които се истински обичат. При (това) малцина обичат тялото си с висша обич. Защото тази обич придава един все по-възрастващ живот на снагата, па придава и повече способност да се ползуваме от нея – нещо, което рядко се среща.
Не е висша обич към себе си обичта, която подбужда човека да се облича с най-хубавата си премяна, кога тръгне по гости или на разходка, а го кара да надене вкъщи окъсани и нечисти дрехи. Това е обич към чуждото мнение, дирене похвалата на другите – то е да се обличаш само по физически. А има и друг начин на обличане – вътрешно обличане, което прави душата, що облича своята премяна да се разкрива на другите през и чрез нея. Този начин на обичане се отпечатва в начина, по който ние носим своите дрехи и никой живот не е в състояние да скрои тая кройка.
Любовта е елемент така реален, както въздуха или водата. Тя има, според хората, много степени, много качества и като златото, в нея може да влезе сплав и от по-груби вещества. Най-чиста и възвишена любов има онази душа – било мъж или жена, която е в най-тясно общуване с Безграничната Душа и която непрестанно иска от нея повече и повече мъдрост. Мисълта, почитта на такава една душа са от голяма цена за всеки, който е облагодетелствуван от тях. И тази душа – пръскаща мъдрост околовръст – по ще пести симпатията си към другите, защото ще спази за себе висшата любов към себе си, за да може да извлече най-много облага.
Думата „трябва", която има отношение към нас, не засяга другите. Няма смисъл да кажеш на слепеца: „трябва да виждаш ясно", както е неразумно и да кажеш никому: „ти не би трябвало да имаш този и този недостатък в характера си". Каквото и да бъде нашето вътрешно разположение в дадения миг, ние трябва да действуваме съобразно с него.
Никой човек не може, по свой начин, да притури ако ще би атом към оня елемент на любовта, който той носи в себе си в даден миг. Само Безграничното е в сила да стори това. Каквато и да бъде нашата погрешка — във вярване или характер, погрешка на нашето „днес" – ние целия ден ще действуваме съобразно с нея. Ала ние не сме длъжни да имаме винаги все същия характер,
Не от само себе си можем породи ние този род обич. Тя може да ни бъде дадена единствено чрез измолване от Безграничното. Не от суета трябва да изискваме това, нито подбудени от онова нисшо тщеславие, което се толкова по-надценява, колкото по-силно е въздействието на хубостта му върху другите.
Ако Бог дари някому хубост и хармония на формите, не е ли рядко този тъй облагодетелствуван човек да се възхищава от този дар на Вишния? Суетност ли е да обичаме, да се възхищаваме, да се силим да усъвършенствуваме и възрастим дарованието, което сещаме че е заложено в нас? Ако Бог е направил мъжа и жената „по свой образ", за обич и възхищение ли е тоя образ, или за ненавист и пренебрегване?
Бездруго в очите на моногома, мисълта да се отдаде толкоз обич на сам себе си ще се стори студена, корава и немилостива. И все пак на това може да се погледне от друго гледище – стига да осмислим, че като мисли човек за себе си най-първото – както повелява Безграничния – това всъщност е мисъл и за ближния и е едничко средство да получи той облага. Даровете, дарени от Върховната Сила са „съвършени дарове" и главният белег на един такъв „съвършен дар" е този, че веднъж получен от нас, той изхожда и се пръска за благото и на мнозина други. Щом някой получи тук, наземи, „съвършения дар" на безсмъртие в плътта, нещо което налага съвършено здраве, освобождаване от страдание и болест – този дар става заразителен, защото доброто здраве се придобива тъй, както и болестта. Крайъгълният камък на всяко хармонично развитие е постоянното възрастване на силите – физични и духовни. Това е мъдрост, която се придобива, като я искаме само от Безграничното.