Детето стана юноша, а юношата израсна и стана мъж. Премина времето, когато над небесната люлка се носеше тихата песен на младенчеството и пръстите на световна майка милваха меките къдрици на младенеца.
Сега той е зрял сред плодните градини на небесното колело, на кръстопътя между светлината и сенките, на възела, където денят е равен на нощта.
Ръцете му са силни от устрема в дългия и труден път и в шепите си той държи даровете, които ще постави в небесните капони.
По родните поля на земята повява ранният есенен повей. Той носи аромата на зрелите плодове, мириса на още топлата земя и шумоленето от уморените листа на горите.
Хлябът се пече, преминал през мъката на житеното зърно, през морните въздишки на орача, през копнеещите песни на жътварките.
Зърното на гроздето е вече ново, кипнало вино, което бушува в делвите и търси млади, яки съдове, за да стане кръв на новото време.
Там, където са текли капките пот в зноя на морното пладне, е възрастнал стрък с клас, там където е звъняло златно крило на пчела, тече мед с цветен мирис, там където е имало морна въздишка, сега тече песен като планински ручей, там където е капнала кървавата капка на жертвата, възраства цветето на безсмъртието.
Люлеят се небесните капони, но иде ден, когато на техните блюда ще тежи обилието на човешкия труд. На едното блюдо мъката, на другата — небесната радост; на отвъдната страна на сълзите — драгоценни бисери, на едната страна вражда, на другата — братска обич!