Вие си спомняте, нали, по какъв повод Христос разказва притчата за милостивия самарянин. Един законник запитва Христа, що да прави, за да наследи вечен живот. Христос не му отговаря направо, а на свой ред го запитва, що пише по това в тяхната Тора - оня върховен авторитет, на който са почивали и богословски, и философски, и правни, и етични възгледи на тогавашните учени.
По отговора, който дава на Христа, личи че този законник - човек с тънък аналитичен ум, привикнал към философска спекулация, обигран в казуистиката на Талмуда - наистина е схванал есенцията на закона, добрал се е до неговата ядка.
„Право отговори" му отвръща Исус. „Така прави и ще живееш".
„Така прави!" Докато бе дума за едно теоретично разглеждане на проблема за вечния живот, законникът не срещна никаква спънка - той веднага намери правия отговор. Но щом работата се сведе към прилагането на великия закон, той се отзова пред един тъмен въпрос: „А кой ми е ближен?" Тук, именно, лежи мъчнотията за философския ум. Защото, ако е въпрос за Бога, за Цялото, философският, религиозно настроен ум все пак лесно ще определи отношенията си към него - той ще го одари с всички атрибути на Вечното, Безначалното и Безграничното, па ще се отдаде на онова абстрактно обожание, което е присъщо на религиозните мислители - Denkmystiker, както ги наричат немците - и ще се успокои. Ближният, обаче, не е метафизичен въпрос. Той е човек облечен в плът и кръв. Той е: баща ти, майка ти, братята ти, сестрите ти, жена ти, децата ти, с една реч всички живи човеци, всред които животът ти протича. С хората, с които живееш, с които има да работиш, няма какво много да философствуваш - ти трябва да действуваш, да постъпваш
И затова законникът иска мярка, иска критерий за преценка. Но и тук той дири преди всичко теоретична основа за своята етика. Извисен на върха на спекулативната мисъл, той само отдалеч вижда очертанията на плодородната земя на Милосърдието, дето тече „мед и масло", вино и елей. И наистина, френологично погледнато, над горната част на челото, дето се намират центровете на причинността, на философската и спекулативна мисъл, се нахожда зоната на алтруистичните и хуманни чувства, центъра на милосърдието. Спре ли се човек - подобно законника - по стръмните върхове на философското умозрение, не навлезе ли в плодородната долина на милосърдието, втората част от великия закон - любовта към ближния - ще си остане за него все теоретична проблема.
И умът все ще се терзае над въпроса: „Кой ми е ближен?"
На този, именно, въпрос Христос отговаря с притчата за милостивия самарянин. Проста, малка притча. В евангелието на Лука е предадена всичко в осем изречения. Но Ако има притча, за която може да се каже, че е завършен образец на гениални простоти, туй е тъкмо притчата за милостивия самарянин.
Надали има някой, който да не я знае. Още в първоначалното училище тя ще да е била разказана от учителя в някой от часовете по закон Божи. И, може би, на черната дъска е висяла някоя цветна репродукция от картината на някой художник, писана на този сюжет. Всред вълнуващия разказ за добрия самарянин, нашият поглед се е спирал с трепетен интерес върху картината - екзотична природа, екзотични библейски образи. Край пътя, дето лежи ограбеният от разбойници и пребит от бой човек, се издига,може би, палма, разперила клони на южния зной. Далеч по пътя се губят два силуета - първият на отминалия равнодушно свещеник, а вторият - на също тъй равнодушно отминалия левит.
Детският поглед отпраща с негодувание двата силуета и се спира с жива симпатия на добрия самарянин. Приведен над ранения, той разлива вино и елей на раните му и ги превързва. Неговото осле кротко е застанало отстрани. По-нататък нашето трепетно детско въображение си представя, как милостивият самарянин качва ранения на добичето си, как го завежда в страноприемницата, дето го настанява и се грижи за него. Нас ни трогва неговото топло участие в съдбата на този човек - той не само че му дава първа помощ, но го настанява на лечение и обещава пак да се върне, да го навиди, па да се наплати и на гостилничаря.
Това е съдържанието на притчата. У хората на простата, но жива вяра, които са като децата, тази притча действува непосредствено върху душата. За ония пък, които разбират езика на символите, тази малка притча се превръща в цял свят от идеи. Пред вътрешния им взор се разкриват тънки съотношения, възникват широки картини на човешкия живот и развитие, изпъкват хиляди съответствия. Човек ги следи и в душата му се събужда трепетен възторг и благоговение пред великия майстор на тази притча, който е бил такъв голям художник и мъдрец, та е смогнал в тази мъничка притча да вложи такова богато съдържание.
Аз няма да тълкувам тази притча - в течение на две хиляди години, кой знае колко ли тълкувания са се натрупали! Ще нахвърлям само някои и други мисли, които тя естествено събужда.
Имате един човек, нападнат от разбойници, ограбен, бит и почти пребит. Този човек може да бъде и аз, и ти, и всеки един, но това е изобщо голяма част от страдащото човечество.
И ето - казва се в притчата - първият, който съглежда ранения, но го отминава, без да му помогне, е един свещеник. Би трябвало да се очаква, че този официален представител на религията - най-възвишеният, най-хуманен институт на земята, ще се притече на помощ на пострадалия и по съвест, и по дълъг. Той е представител на един специално учреден институт, поддържан от държава и народ, предназначен да изпълнява една определена задача
Този свещеник, избран от Христа с такава гениална находчивост, се явява символ изобщо на всички външно организирани институти, на които е възложено по закон изпълнението на известни обществени функции. Полето на дейност на тези институти е ограничено в тесните рамки на един народ, на една държава - това са затворени системи от форми и закони, които са предназначени за един определен кръг от хора. И наистина, при това разделение на религиите, което днес съществува, не може представител на едно чуждо за една държава вероизповедание да извършва официална служба в нейните предели, тъй както не можело един чуждестранен управник да се меси в държавните работи на чужда държава.
С една реч, Христос е символизирал в свещеника човешкото, ограниченото, външното и формалното, което е подчинено на средата и историческия момент - все едно дали е религиозен култ, обществен строй или държавна организация. То има чисто външна, официална и обредна задача. Това, обаче, е човекът, който не може да се издигне над своите национални, класови, верски и обществени ограничения, който е затворен в рамките на една автоматично действаща система, където функционира като отделна част, изпълнявайки своя „дълг" заради лични облаги.
Що е левитът? Левити - това са всички чиновници, всички служители на един държавен апарат. Те действуват по строги предписания, изпълнявайки външните административни длъжности - „обредите в храма", ползувайки се с „десятък" от неговите приходи: известен процент от държавния бюджет отива за заплати на „левитите”. Ограничени в своите функции, зависещи от „началства", от „върховна управа", която едничка може да дава насока, те не могат да направят нищо вън от онова, което им се предписва и налага „отгоре". Те са още по-ограничени от „свещениците" - от управниците, облечени във власт.
Що могат да направят Те за поправяне на тежкото, бедствено положение - „ранения, бит и пребит от разбойници пътник" - в което изпада народът? Нищо, освен като своите началници, да погледнат, па да се „отбият отсреща" по пътя и да отминат.
И ето, пристига най-сетне милостивият самарянин. Трябва да знае човек, каква вражда - на религиозна почва - е съществувала между юдеи и самаряни, за да долови дълбокия умисъл, с който Христос избира за носител на милосърдието един самарянин. За юдеите този самарянин е бил „еретик", едва ли не „езичник" и „идолопоклонник". Следователно, ако този самарянин, познавайки в лицето на пострадалия един юдей - пътникът е пътувал от „Иерусалим за Иерихон" - се подадеше на своята племенна омраза, на своята религиозна нетърпимост, той с още по-голямо равнодушие и дори презрение би отминал пострадалия юдей. Ала тъкмо в избора на тия контрасти: свещеник - юдей самарянин - седи дълбокият замисъл, която Христос иска да прокара, за да осветли естеството и същината на милосърдието. Това възвишено морално чувство има универсален характер - то действува вън и свръх народностни, верски и расови различия. То се интересува от човека, от душата. То не зависи от временни настроения, от преходни чувства, от ограничените понятия и схващания на интелекта. То не зависи от никакъв външен закон.
Ще обърна сега внимание на друга една подробност в притчата. Милостивият самарянин си има магаре, на което е натоварил своето вино и своят елей. Той, значи, не ходи с голи ръце и не е сиромах. За да може да носи навсякъде благата на живота, даровете на милосърдието, той си има осле. Осле, което той възсяда, което покорно го носи, и което е натоварено с даровете на милосърдието. С една реч, милостивият човек си има всичко, което е потребно. Когато е на път - там дето няма ни страноприемници, ни гостилничари - дисагите му са пълни с хляб, вино и елей. А когато дойде при „гостилничаря” и него има с какво да задоволи - пари. Защото гостилничарите и те се грижат, и те любезно приемат и подслоняват пътниците, но при едно условие - да им се заплати. Както виждате, милостивият самарянин навсякъде има необходимото, за да помогне и задоволи. С една реч, той има и затова дава. В такъв случай не може да се натяква, че не са помогнали, ни на свещеника, ни на левита. И наистина, с какво щеше да помогне свещеникът? С голи ръце? Той няма ни добиче, което да му носи товара, няма ни вино, ни елей. Па и достойнството на свещеник не му позволява да язди на магаре, като онзи „презрян" самарянин. Последният сигурно не заема някое видно обществено положение и затова свободно си язди магарето и си носи каквото му трябва. А свещеникът и левитът, които са официални лица и които трябва да запазят благоприличието и благонравието, що им налага тяхното обществено положение, те не могат да яздят на магаре. Виж, да беше някоя хубава кола, запрегната в хубави коне, че да си има и каруцар - работата е друга! Или - ако се пренесем в наши дни - бихме пожелали на „свещеника" и „левита" автомобил, както подобава на техния сан.
И тъй, ясно е, че свещеникът и левитът от притчата не могат да яздят магарета! Но затова пък, за съжаление, магарето язди единия и другия. И то отвътре - „през четвърто измерение". Който има очи - да види. Всичкото нещастие на хората е там, че те не могат да проектират навън „магарето", което живее у всеки човек. То все още упорито живее вътре в човека, отказвайки се да служи на своя господар. При това, нито свещеникът, нито левитът имат „елей" и ,,вино" - като извори, които изтичат из сърцето.
Самарянинът затова може да помага, да върши великото дело на милосърдието, защото е изкарал вън от себе си „магарето" проектирал го е във физическия свят и го е направил свое покорно добиче, което му носи „виното" и „елея". За да наведа мисълта на читателя да открие туй магаре в човека, чиито дълги уши така упорито щръкват понякога на неговата глава, за да се скрият след туй отново в мозъка, ще го отпратя към статията: „Две òси в главата на човека."
Там, по посока на една от òсите, прокарани в главата, той ще види изопната „опашката" на магарето. И може би, това ще му помогне отчасти - като знае, къде е - да я хване, за да издърпа магарето вън от себе си.
И струва ми се, че само след като издърпа човек магарето за опашката, той ще може да стане като милостивия самарянин, за който ни говори Христос в своята притча и ще престане да задава въпроса на законника „А кой ми е ближен?", „за да се оправдае”, както отбелязва кратко, но внушително евангелието.