Планинското езеро блестеше като скъпоценен камък в короната на някой приказен цар. Вечерното сияние на слънцето багреше гладката му повърхност и последните слънчеви лъчи играеха чудновати игри. Милионни трептения се гонеха вихрено и лудо. Вълшебният танц на малки феи привличаше моите очаровани очи. Спрях се на брега и дълго гледах светлия лик на дивното езеро. Времето бързо летеше и аз исках да отнеса отломка от неговия скрит живот, скъпо зрънце от неговата заключена мъдрост. Наведох се над него и моите очи засноваха по бистрите му струи.
— Къде течаха те? Накъде отиваха и какво гонеха тези чисти води?
Планината упорито мълчеше; планинското езеро тихо си пееше своята сладка песен. Незнаен глас ме попита:
Езерните води тихо шумяха и техният ромон стигна до моите уши:
— Моите води текат надолу по прашните и каменливи пътища, по които пътуват децата на майката-земя. Моите свежи и чисти води измиват изранени нозе и освежават пламнали чела. Моите чисти води носят ценния дар на Неговата мъдрост и топлата благословия на Неговата любов, която трепти във всяка моя капка, блъснала като елмазено зрънце.
Планинското езеро в миг се превърна в огромно слънчево око; снежното чело на планината се оглеждаше в кристалните води, които морно дишаха.
Възвих по планинската пътека и се спуснах надолу при моите братя, нежно приласкала в сърцето светлия миг, който ми дариха езерните води.
II. Моята душа
Аз нямам нищо, което да се равни на земно богатство. Пътник съм по незнайни морета и цялото ми богатство е една мъничка лодка, с която ми предстои дълъг и труден път. Никой на тая земя не ме познава и не подозира незнайната цел, която гоня аз — пътник по широките морета.
Пътувам ден и нощ без отдих и без покой. Морските вълни ме тласкат по всичките страни на развълнуваното море и незнайно чудо само ме спасява от страхотните бури, които се извиват над мен.