Някому ще се стори може би нелепо, задето говорим за такива „дребни", „маловажни" неща, ние поддържаме, че малките неща, от които всъщност е изплетено нашето съществуване, са най-важните неща. И преди да разрешим малките неща, ние никога не ще смогнем да разрешим големите.
В тия страници ние говорим за живота така, както всеки го знае – онова, което „знае" и най-простичкия човек, кога притвори очи и произнесе думите „живот", „живея".
Говорим не за оня живот: „съвкупност от ензимни процеси, които стават в живата материя", не и за тези или онези философски разсъждения, нито пък за онова всекидневно живуване на човека – а за живия живот.
Ето що чух веднъж като вървях по една горска пътека. Момиченце, 4-5 годишно, върви с баща си. То нещо детинско ще да е брътвяло на татко си, защото очите на бащата весело се усмихваха. Изведнъж момиченцето спря на пътя. „Татко, виж, птиче!" Бащата спря. Побутна го с тоягата си. „Мърда ли татко?" – „Не, като че не е живо". И той натисна с тоягата си. „Недей, татко, нали ще го боли?" – „А, то не усеща, умряло е." – „Ами не може ли, татко, вече да яде като е умряло?" Бащата се усмихна и отминавайки, настави: как щяло да може, нали не е живо?"
„Не прави другиму това, което не желаеш и на тебе да правят". Едно старо правило, изказано от великите учители на човечеството; правило, което произтича от вътрешните закони на живота, но замирисало на морал от дълга употреба, само употреба без прилагане.