По земята има много цветя. Едни разливат нежния аромат на обичта и лекуват, а други дъхат студената омраза и са като отровни змии. Всяко цвете е символ на душа, която се е родила. И, както се знае, най-хубавите цветя са най-редки. А най-редки са цветята, които не всеки крак може да стъпче, и всяка ръка да откъсне – ония, които растат по най-високите планински върхове, ония, които лете милват само слънчевите лъчи, а зиме, топлят само красивите снежинки.
Мнозина смятат розата за върховен символ по света, защото нейната форма, цвят и ухание, а най-вече мистичните кръгове на венечните й листа, говорят за безкрайните кръгове на човешкото съвършенство.Други казват, че формата, цвета и уханието на розата са твърде непостоянни. Има рози, които приличат на сърце, но има и такива, които приличат на юмрук; има рози с хубав нежно-червен цвят, но има и рози черни, които не дъхат любов.
Ти се вайкаш и се плашиш, че там долу те очаква смърт? Не дете, слизал съм низ тез пътеки не веднъж и знам, че стигнем ли до дъното, ще ни се отвори пак изходен път нагоре. Само – недей се вайка и недей плака.
Ти сещаш, казваш, само топъл шепот, топъл като дъх? – Тихи ли са моите думи? Тихи?... Още малко.
Ето ние стигаме дъното. И нещо светва. Видиш ли защо ти беше пламъчето на моя светилник? Ти се навеждаш и вземаш нещо. Ами аз? Видиш ли защо ти беше макар и бледен, пламъка на моя светилник?
Нещо радостно трепна в тебе. Пръв радостен трепет. Пред тебе започва да се развиделява. Познаваш ли този елмаз? Някога, спомняш ли си, ти го беше небрежно разсипал от твоята огърлица. А без него не-можеш да се върнеш при баща си.
Ти сещаш, нещо леко да те подига. То са крилата на радостта.