По родните поля на земята повява ранният есенен повей. Той носи аромата на зрелите плодове, мириса на още топлата земя и шумоленето от уморените листа на горите.
Хлябът се пече, преминал през мъката на житеното зърно, през морните въздишки на орача, през копнеещите песни на жътварките.
Хамбарите и скривниците са препълнени и скоро крината на великия дар ще нагребе от тях дела според мярката на правдата. Ще получи старецът при топлото огнище, орачът и жетварите, детето с чистите зеници, птичката под стрехата и малката мравя.
Там, където са текли капките пот в зноя на морното пладне, е възрастнал стрък с клас, там където е звъняло златно крило на пчела, тече мед с цветен мирис, там където е имало морна въздишка, сега тече песен като планински ручей, там където е капнала кървавата капка на жертвата, възраства цветето на безсмъртието.
Люлеят се небесните капони, но иде ден, когато на техните блюда ще тежи обилието на човешкия труд. На едното блюдо мъката, на другата — небесната радост; на отвъдната страна на сълзите — драгоценни бисери, на едната страна вражда, на другата — братска обич!