Или, сигурно, то се яви само и изчезна. Като че не е било. А защо е тази болка, щом като нещото не се е случило? Но случило се е. Това е вярно. Как може да липсва нещо, докато първом то не е било?
Но както е вярно, че Ти беше, тъй е вярно, че няма Те сега.
Дружки мои, няма го. Дружки, прескръбна е душата ми.
Тука си
Твоето лице прилича на изгряващата зора. Ти си по-хубав от земните цветя и по-сладък от избрани плодове. Твоите устни са чисти и от тях лъха нежният аромат на великата Природа. Твоите ланити са тъй розови и светли, както небето сутрин, преди да е изгряло слънцето. Твоите очи са като райски езера, излъчващи само радост и веселие. Челото Ти прилича на тихо небе под седмоцветна дъга. Косите Ти са позлатени облаци, преплетени със зрели класове на пшеница и златно-розови благоуханни карамфили от южни страни. Ноздрите ти, приятен хълм на сладкодъхащи гърди, излъчващи живот и радост: тъй Рилските езера въздигат сутрин прозрачна пара – диханието на земята.
Гърдите ти - почивна поляна при Махабур. Мишцата Ти е здрава и крепка, както скалите, по които се катеря с молитва и доверие. Походката Ти - както на благ и непобедим владетел. Планините Ти се усмихват, слънцето Те целува и езерата изливат струи от радостни сълзи за Теб.
Когато мисля за Теб, идват при мене всичките празници на света. Тогава ставам безсмъртна, и душата ми - чист хималайски сняг. Когато ти ме водиш за ръка, струва ми се, че цяла се прониквам от лъчи и лицето ми грее от щастие.