Уви, другарки мои, тези, на които давах, разграбиха и разпиляха съкровищницата ми. Аз пък се опивах от даровете на тези, които бяха щедри към мен.
Другарки мои, така минаваха дните ми; без жажда за възход и без възвишено цел, доволна от малките наслади, но никога не задоволена. Но когато силата ми отпадна и знанието, което имах, престана да ми служи, и когато сетното съкровище беше разпиляно, аз се пробудих от тоя сън. И скръб, безмерна скръб изпълни душата ми. Така пусто и безсмислено съм живяла, че не намерих нищо ценно от моя живот, което бих могла да задържа. Само сърцето ми, измъчвано от неверността на другите и измамата, се озлобяваше против тези, които го опожариха, и против самата мен поради сторените грешки. В тая борба, в тая тежка борба, от която животът вехнеше у мене, аз чух гласа на Кроткия да ми говори: „Прощавай, защото от незнание го вършеха, прощавай и на себе си, над която съм прострял безпределната си милост".