О, мои братя, свиреп бях някога аз. На тънкострунна, сладкогласна лютня пеех песните за идващите сутрини, за звездните нощи, за любовта на земята – кратка като миг, безкрайна като вечност. Аз пеех песни за гората, когато бледите жълти листа падат с тъжен шепот, пеех за морето, за свирепите му бури и за ония тихи часове, когато по неговата повърхност побягва като усмивка докосването на пролетен лъх.
О, моя тъжна майко земя, която ще покриеш морната ми глава, о мое чудно, звездно небе, което ще повикаш неспокойната ми скитница душа.
Аз диря една усмивка, която прилича на часа, в която слънцето излиза из-зад облак, сенките побягват и денят почва да блести с елмазен блясък. Тя ще повърне загубената радост на сърцето ми, а на замлъкналите струни песните от нявгашното време...
Когато бях невръстно дете, разказаха ми приказката за една далечна царкиня, която живее в ледените дворци на студения север. Очите й имат изумрудения блясък на морето, а на главата й грее короната със седемте звезди от северното небе. Разказаха ми, че там при нейните палати, изтъкани от светлина, живеят всичките несбъднати блянове, там се крият 6елите птици на нашите копнежи, там се раждат приказните сънища на децата.
Дълги друмища изминах. Видях пустиня, където смъртта идва с палещи милувки, устните засъхват и жаден пламък блести в очите като острие на кинжал. Там всеки ден се умира с въздишка, която горещият самум отнася по широката пустиня; там всяка вечер, когато сенките на оазисите се проточат по писъка, камилите благодарят с приведени глави на Бога за подарения им през деня живот.
След пустинята преминах море. Познах бурята и видях часа, в който разярени вълни искаха да погълнат моя кораб, а гръмотевица искаше да срази ръката, стиснала вярното кормило.
Аз чаках мълчалив. Вятърът ме шибаше по лицето, запираше моя дъх, но аз повдигнах загасващ поглед към далечния неясен хоризонт, защото дирех пътища за моите нестихващи копнежи. Аз вярвах, че някъде безмълвна чака въплътената приказка от моето детинство – царкинята от север със слънчевите очи, от чара на които злодеят става кротък като невинно дете. Аз вярвах в приказката от моето ранно детство, разказана ми някога край огъня на бащината къща, когато вретеното от хурката на майката ми пееше една тъжна песен.