Знания ще имаме тогава когато данните, свидетелствата почиват на обективни данни. Мерило за обективност ще бъде нашата логична способност и нашите 5 сетива: според това ще имаме емпирични и рационални знания.
Ho факт е, че днес науката не познава така добре субективната, психична природа на човека. Човекът, със своя вътрешен психичен мир, не е станал още обект на наука Психология, доколкото имаме днес, не отива по-далеч от психологията на усещането и възприятието. Та затова не можем така рязко и лесно да разграничим обективната от субективната истина. Това са само условности на човешкия ограничен ум. Те като че ли се преливат и вървят успоредно.
Животът в своя бърз трепет изпреварва с хиляди години науката и не ще е чудно ако кажем, че много истини, които днес „живеем" и се смятат за субективни, след време стават обекти на науката. И навярно голям дял от съждения, които сега смятаме за обективни истини, ще се окажат с течение на времето неистини.
Как се откриват вратите на вярата в науката и каква е тя в нея? Ние определяме науката като система от достатъчно обосновани факти. Но тя е и достатъчно скромна за да признае, че не може да владее (няма тая физическа възможност) цялата оная система от отношения, в и чрез която фактът съществува. Един факт е свързан и е в отношение на взаимно проникване с цялата вселена, с всичко онова, което е видимо и невидимо, известно и неизвестно.
Тъй, учените в своя стремеж към познание са отивали в краен материализъм или интелектуализъм, като са отричали духовното начало, или са го превърнали в абстракция, (теория): така са преградили пътя за по-нататъшно знание, спирайки се само на видимия факт.
Тъй че, ако не отиваме по далеч от буквата на това, което се е казвало за богословите и учените и ако спрем върху същността на това, което те правят, неволно бихме помислили че първите са пробили под реалността на живота дълбок тунел от космологически, теологически и тем подобни доказателства, вторите са прехвърлили над нея изящен мост от натрупани факти и понятия, а кипящият живот протича между тия два изкуствени пътя без да се допира нито до единия, нито до другия.
„Докато съществуват теории и хипотези и хората се ръководят от тях, светът няма да прокопса", казва един съвременен мъдрец. Вярата е основа на живота, какво значи?
Човек вярва преди да знае, защото той живее преди всичко. Никой не се съмнява в собственото си битие. Усъмниш ли се в собствения си живот, значи да сложиш преграда на живота, да приемеш смъртта, а това е неестествено, всеки бяга от смъртта. Да вярваш в оня живот, що протича в теб, то е да знаеш, че ти си част от вечността, че ти си безсмъртен. Вярата е, значи, един първичен непосредствен факт в нашия живот, от който изхождат всички други факти.
Вярата е положителен, цялостен принцип. Съдържа едно ,,да'', една ясност и категоричност, едно творческо начало. Само тогава човек може да каже, че е тръгнал из своя нагорен път по собствена воля, с едно свещено утвърждение, с едно „поемане". Тя се крие в дълбините на нашия дух и там трябва да се търси. Тя не е в ония външни понятия, формули, факти, схеми и абстракции, но дълбоко се крие в оная жива преживелица на нашия вътрешен опит. Забележете, тя е опит и то най-конкретно-индивидуално-психичен опит. Затова ù приписват самобитност и първичност.
Опитност, че вечно си бил и вечно ще бъдеш, че слънце грее на човешкия небосвод и до ще време, когато неговите благодатни лъчи ще огряват и разпръснат черните облаци, що са надвиснали над главите ни и ще стопят замръзналото в лед човечество.
У. Джеймс, един съвременен американски психолог, в своето главно съчинение „Многообразие на религиозния опит" се стреми да разшири и то твърде научно понятието опит, като включва в него и опита на религиозните преживявания на гениите и мистиците.
Само знанието води към диференциране на живота, без да има възможността да синтезира, а това води към полузнание, което смело казвам, е по-опасно от свещената простота. В това знание на вярата творчеството на индивида повече принася, отколкото опита на другите и обективните данни. Апостол Павел казва: „Знание ли е – ще изчезне, защото отчасти знаем, отчасти пророкуваме, но когато дойде съвършенството, тогаз това, което е отчасти, ще се прекрати".
Субективните данни на непосредствения опит трябва да се запазят в знанието; само тогава знаещият мисли със свой ум, има опитности, добити по собствен път. Те са творчески двигатели, които дават оная синтеза, единство на субект-обект.
Днес знанията нямат истинска оценка. Ний виждаме хора, които едвам мъкнат своя живот под тежестта на претрупани факти, които не знаят как да пласират и употребят. А неупотребените знания са товар. Те са един плюс, но откъснати от вярата, съдържат възможност да станат един остър меч, който знае само да дига шум и руши. Но тоя плюс не е още насъщност за човека. Затова, достатъчно е да се яви пред „знаещия" някой по-знаещ, с по-силен ум, силна диалектика, да разбие знанията на другия, да внесе завист към по-знаещия и слабост в собствените му сили. Единият ще се възгордее – „знанието възгордява" казва писанието, а в другия се явява завист. Когато вярващият, който вярва в една висша Разумност, от него няма по-силен, нито по-слаб, не внася слабост в собствените си сили, защото вярва във възможността, че и той може да знае, нито завист в другия, но той раздава от своята сила и светлина. Той няма да сравнява себе си с другите. Да сравняваш себе с другите, значи да изхождащ не от себе си, а от нещо чуждо, външно, наслоено, а във всеки човек има една несравняема ценност, несравняемо добро и от него трябва да се изхожда. Да се сравняват в степен могат само количествените неща, материалните. Знанията могат да имат количествена стойност. Вярата е качество на духа – духовното не се сравнява, но оценява, а тая оценка е само една – добро. Да сравняваш своето знание със знанието на другия, значи да приемеш борба, съревнование; или да победиш, или да те победят. Затова там се явява спорът. Правото принадлежи на по-„знаещия", който има повече доказателства. Знанията в съвременния смисъл на думата, почиват повече на утилитарните ни нужди в живота, развиват се и се приспособяват в борбата за живот, както и всички други органи на живия организъм. Вярата е духовен принцип, който се издига над нашето биологично същество с неговите инстинкти за самозапазване и пр. Във вярващите няма борба, съревнование, (но доверие, любов), защото не се поставят на една линия, на едно ниво. Така че, вярата носи утвърждение, помирение между частите на цялото.
Добродетелите са знания, възвестяваха древните. Този култ е остарял. Ний трябва да вярваме, не защото трябва да знаем, а защото това е наша насъщност, вътрешен смисъл на живота.
И тъй, вяра ни трябва! Ний трябва да я възобновим, запазим. С нея ще родим новия живот, ще създадем свой мироглед, ще ни укрепи с вдъхновение да вървим по своя път, да черпим сила за велика жертва. Затова е нужно велико сърце, светъл ум, добра воля. Без тия условия тя е мъртва догма, пред която е по за предпочитане научния атеизъм, поне чист от заблуждения и религиозни суеверия.
Животът е най ценното нещо и ний трябва да правим това благо. Човек живее преди да мисли, а който живее, трябва да вярва преди да знае, защото животът е вечен.
Ний ще заменим изречението на старите рационалисти: „Когито ерго сум" с изречението „Кредо ерго сум" (вярвам следователно съм, съществувам).