Не е достатъчно само да изучим външната история на едно общество: политическа, икономическа и пр., но трябва с помощта на фактите да достигнем до вътрешния му живот, до дълбоките духовни сили, които работят в него. Ако погледнем от това гледище на славянството, можем да кажем, че то се характеризира с боготърсителство, с мистицизъм, но с особена окраска.
Този мистицизъм у славянството не е нещо отвлечено, чуждо на живота, но характерното е именно в това, че той е в пряк контакт с живота и води към обединение, побратимяване, с други думи той води към приложението на любовта и жертвата в индивидуалния и колективния живот. Ако искаме да изучим духа, който работи у един народ, трябва да изучим, как се проявява този дух у по-чутките (чувствителни) души, които с интуиция долавят това, което работи в глъбините на народната душа. И наистина, ако изучим в това отношение най-големия клон от славянската раса, а именно руския народ, ще видим, че както в самия живот, така и в философията и литературата на този народ е изразена гореспоменатата тенденция.
Нека най-напред видим някои интересни симптоми всред широките народни маси, които най-ясно характеризират духа, който работи сред славянството, толкоз повече, че тези прояви са спонтанни, самобитни. Преди всичко е характерна многобройността на „сектите", които са изникнали всред руския народ. И важното е, че тези секти не са плод на интелигенцията, на философи, учени, професори, но на самобитното онова дълбоко, вътрешно търсене и копнеж на руската душа! Основатели и разпространители на тези духовни движения в руския народ са били селяни. Такива са напр. духоборите, малеванците, сютаевците и пр. Това. което ги характеризира, е приложение на едно нещо: на любовта! Тук виждаме проява на онова търсене на непосредствено общение с Бога. Да си припомним и самобитният руски мистик – философ, израснал всред народните маси – Скоровода, който с дълбокото си мистично разбиране на живота може да се вземе като един от великите представители на хората, които са имали живо общение с Разумното и са работили за пълна обнова на живота.
Но същият този дух работи и в философията. Особено това е изразено у Владимир Соловьов (1853—1900). Най-важни в това отношение са книгите му: „Криза в западно-европейската философия", „Критика на отвлечените принципи", „Богочовечество", „Духовните основи на живота", „Оправдание на Доброто". Ето някои основни мисли на философията му: Злото, според Соловьов, е отричане на единството на всички същества, действане в разрез с това единство. В борбата на всички против всички лежи злото и безсмисленото, а злото и безсмисленото са едно и също нещо. Чрез това вътрешно единство ще дойде богочовечеството, човек ще добие свободата си и ще постигне целта си. Истинският живот се състои в изпълнение божествената воля. Началото на единство между хората е в живеенето заради другите. Смисълът на живота е в хармонията, мира, в единството на всички. Отделеността е безсмислена, в нея не е истината. Истината е в единството на всички същества. Смисълът на живота, а заедно с това божествената истина, е вътрешното съединение на всяко отделно същество с Цялото. Живата сила, чрез която става това съединение, е любовта. Бог е любов. Изворът на всяко битие е в абсолютното единство на всички същества. Това единство е Бог. Своето усъвършенстване ние трябва да искаме в единството с Бога. Крайната цел на еволюцията е единството. И на тая цел човечеството трябва да съдейства активно и съзнателно. Крайната цел не е само единство, но хармония и единство. Единството на всички същества не трябва да бъде механическо, а вътрешно, а това става чрез любовта. Човек притежава Бога само потенциално, в зачатък. За да може да Го прояви, трябва стремеж и усилие. В изпълнението на Божествената воля ние добиваме своята свобода. Този, който не направи това, изгубва своята самостоятелност. Когато силата владее в едно общество, тогаз слабите служат на силните. При истинския начин на живот силният служи на слабия доброволно, като жертва. Истинският живот е една дейност, чрез която се проявява Бог.
Като друг пример нека вземем един от идеолозите на анархизма: Кропоткин. Които само са чули за него, че е анархист, а друго не знаят, те ще имат едностранчиво понятие за него. В същност навсякъде в съчиненията му ще видим същия онзи дух, който виждаме у руските секти, у Соловьов и пр., само че в друга форма. Напр. в „Взаимопомощта, като фактор на еволюцията" той с ред примери из животинското царство и човешкото общество доказва, че тези общества, у които е развита взаимопомощта, напредват. Той цитира ред примери из живота на разни животни, някои от които сам е наблюдавал при своето пребивание в Сибир. Но този дух на братство, взаимопомощ, единение прониква всичките му съчинения. Характерна е напр. книжката му: „Към младежта". В нея той съветва младите да излязат от тесните рамки на личния, животинския живот и да погледнат всички тези, които страдат около тях и да работят за другите, за човечеството, за всички.
Но същото се забелязва и в литературата. Интересен е преломът, който става у Гогол; как той след една вътрешна криза излиза възроден, с едно вътрешно прозрение, че трябва да служи на Великото, на Разумното, което работи вътре в нас и че това служене се проявява в живеене за другите. Ако прочетете неговата „Изповед" или „Избрани мета из преписката ми с приятелите ми", ще намерите почти същото, което има у Соловьов, само че в друга форма. Мислите му са. също така подобни на основните принципи, върху които се градят идеите на Толстой. Същият дух виждаме у Достоевски, у Толстой. Разказът „Живи мощи'' от Тургенев ни рисува една жена, която проявява самоотричане, самозабрава за другите. Духът на всеопрощението, на любовта към враговете, любов към всички вее в руската литература. За друг пример нека вземем „Разказа за седемте обесени" от Леонид Андреев. На осъдените е съобщено, че на другия ден сутринта ще бъдат обесени. И Леонид Андреев описва преживяванията през нощта на всеки един от тек. У последния, седмия, идва през нощта едно вътрешно просветление, той вниква в душите на своите палачи, вижда невежеството, заблужденията, тъмнината, в която живеят и им прощава, изпитва „жал" към тях и ги обича! Той иска да прегърне цялото човечество.
Андрей Белий казва в една статия върху копнежите на руската душа, че последната търси висша правда, духовно осмисляне на живота и че тъкмо това, което търси, тя ще намери в новите свободни духовни движения, които днес заливат цялата земя.
Този дух прониква и богомилството. С други думи богомилството не е н4що изкуствено присадено в българското общество, но е нещо, което е в хармония с копнежите, стремежите, търсенията на славянската душа. С това не искаме да кажем, че богомилството има чисто расов характер. Не, защото то, както и другите духовни движения в славянството, е надраснало тесните рамки на национализма и шовинизма, разглежда нещата от едно широко гледище и затова говори за единение на всички, без разлика на съсловие, племе и пр.
Проф. Иордан Иванов[2] казва: „Като носители на възгледите на началното християнско общество за братство и равенство, богомилите се отнасяли с неприязън към съвременния им политически и религиозен строй. Войните и убийствата, насилията над бедните и над лишените от право и защита и социалното неравенство, узаконено от държавата и черквата, никога не подхождали на богомилския идеал за християнско общество. В богомилството отбелязваме прояви от общочовешко братство, прояви, които може би са били много подранили, но които правят чест на реформатора Богомила и на неговите близки съратници в българската земя и в Западна Европа. Позивът на Богомила не е могъл наистина да осъществи желания преврат в обществото, защото пречките са били непреодолими, обаче неговият глас се понесъл из цяла Европа, заседнал в сърцата на благородните люде и в душите на унижените, за да се предаде на по-новите поколения, и най-сетне се обърнал на дело. Така бавно и постепенно напредва човечеството и над костите на своите благодетели то гради своята бъднина и благоденствие".
Христо Въргов[3] казва: „Поп Богомил с риск на живота си срутил инквизиторските стени, махнал печатите на българската мисъл и съвест и дал волност на окования във вериги български дух. Това е най-светлата и почти единствена страница от нашата родна, културна история. Богомилите са проявили най-светлото, най-идейното, що е могло да създаде някога българският гений и то не само в теоретическите умувания, а приложено на дело. Чрез богомилството ние се приобщаваме към общоевропейската култура; затова не укор заслужава то, а почитта на всеки разумен и морален българин".
---------------------------------------------------------------- [1] Виж: Христо Досев: „Богомили, история и учение".
[2] Виж от него: „Богомилски книги и легенди", 1926, издава Бълг. академия на науките
[3] Виж от него: „Революционери", 1924 год
[4] Виж книгата му: „Българите в своята история".