Слънцето беше на залез. То плаваше по небосвода като нажежен диск и приближаваше да заседне зад хоризонта на безбрежната равнина.
Огнените му лъчи стигаха до земята. Те се допираха до всяка тревица, всеки цвят, шепнеха им приказка. Тревите, цветята и всичко живо слушаха тая приказка, като дихание в тихия вечерен покой. Стройните кипариси се позлатяваха от последните лъчи на залеза.
Буйните и меки треви се люлееха от полъхването на вечерния вятър. Една топла и нежна вълна проникваше навред родината на южното слънце, за да я приспи в сладък сън.
Нощта настъпваше безмълвно и навред цареше мълчание и покой...
Дочуваха се само стъпките на морен пътник. Зехрий беше името му. Като сянка се мяркаше Зехрий в дрезгавината на нощта. Той крачеше уморен по пясъчната пътека, която се губеше в далечината. Пътникът спря и седна настрана в гъстите треви, за да си почине. Луната огряваше мургавото му лице. С бяла чалма беше обвита главата на Зехрия.
Дълго време той седеше замислен. Повдигна глава, вгледа се пред себе си и прошепна: — Казваха, че Той бил магьосник... Ние всички Го заобиколихме... Караха ни да Го убием... Аз се приближих до Него. Чуден човек беше! Той ме погледна и погледът Му дълбоко проникна в мене ... Ах, погледът Му! Никой досега не ме е поглеждал така, дори и Сапфира, когато за пръв път я видях. Сърцето ми се изпълни с радост, и аз Го почувствувах като брат, като баща, като майка! О, не, почувствувах Го повече от майка и баща! Оттогаз аз обикнах всички, обикнах целия свят. Ето, и сега Го виждам...
И Зехрий пак втренчено се вгледа в мрачината.
— Същият, с хубавата дълга дреха и с разпуснатите коси по раменете!... Същият!...
Зехрий седеше все тъй неподвижен, като сянка в нощта.
— Насъскваха народа да Го убият, защото Син человечески се наричаше Той ...
Като изрече Зехрий последните думи, стана, закрачи пак и се изгуби в нощта.
От луната се сипеше сребърен прах и поръсваше пустинята на Юдея.
Тя сякаш чуваше тоя шепот от земята. Бяло, мрежесто облаче се спря пред нея и я засенчи, сякаш тайнствена ръка я покри с воал, за да не вижда повече синовете на Юдея да преследват Онзи, Който казваше: „Аз съм Пътят, Истината и Живота; който не се отрече от баща си и майка си и не тръгне след мене, не може да бъде мой ученик ..."
Звездите на южното небе потъваха в дебели облаци. Непрогледен мрак покри юдейската земя. Огнени светкавици като остри кинжали прерязваха облаците и се губеха в небесата. Мракът се сгъстяваше. Гръмотевици със страшен екот прерязваха нощта. По-роен дъжд се сипеше... Зехрий беше измокрен до кости, когато прекрачи прага на бедната си хижа.
Млада жена го посрещна. Лека усмивка заигра по хубавото й лице.
Зехрий нищо не рече. Той се приближи до малките деца. Те спяха като птички под топлото крило на любещата майка.
Зехрий се обърна към жена си и полугласно й проговори: Сапфира, още утре ще заведа теб и децата при Онзи, Който оздравява болните, прави да проглеждат слепите и умрели възкресява. Той е толкова благ! От устата Му се разливат слова, — сякаш Бог говори чрез Него!... Старейшините насъскваха народа, че бил магьосник, те искаха да Го убият!
Аз се доближих до Него, и Той ме погледна. Погледна ме, Сапфира, а аз отстъпих. Погледът Му, о Боже мой, се разля в мене като балсам... Почувствувах, че топла вълна мина през мене, и душата ми се прероди. Аз бях най-щастливият човек на земята!...
Лицето на Зехрия стана по-светло, а по бузите му се търкулнаха сълзи,
— Исус Назарянина Го наричат,— продължи Зехрий. — Много народ Го следва и слуша Словото Му. Сапфира, аз Го обикнах с всичкото си сърце и душа и ми се иска да вървя след Него, да Го виждам, да Го слушам и да Го следвам!...
На изток се раждаше зората.
Небето се облече в пурпур и красота. Огнени облачета се показаха на хоризонта. Слънцето се появи тържествено и мощно.
Започна новият ден...
А там, в далечината, по безкрайната пътека на юдейската земя, едва се забелязваха силуетите на вечни друмници. Това бяха Зехрий със Сапфира и децата, които бодро крачеха, за да стигнат по-скоро при Него.