Чарът на звездната нощ омайва, а ручеят и звездите разказват чудни приказки, знаят много тайни.
Чуйте, какво ми разказа веднъж ручеят, когато морен и отпаднал от далечен път, търсех да облегна мишци за почивка :
„— Седни, странниче, до мене на росната трева и погледни величието на звездното небе. То е свидетел на това, което ще чуеш. От памтивека тези безброй очи са впили поглед в необятната бездна и не изпускат нищо от това, което става. Дай ръката си, натопи я в моите къдрави струи, за да изсмуча топлината ù, а ти слушай в безмълвието на тая нощ да ти пошепва нещо за вечното, за това, което не се губи.
Вечни са моите струи, вечен е летежа на вятъра, когото чуваш да оглася канарите, вечна е светлината, която разливат небесните светила, вечен е животът, който кара билките да цъфтят.
Аз съм вечен. След миг не можеш намери същата капка вода, която сега докосна ръката ти. Тя отмина, тя ще се слее с безкрайния океан, тя ще се изпари, ще се издигне в синевата на небето. Канарите, планините, по чиито плещи пълзя, са мимолетни. Било е време, когато те не са били. Друг път тук са ревали вълни на разбунено море, а ще дойде и миг, когато цялата тази грамада, която ни се струва вечна и непоколебима, ще се пръсне и ще изчезне както пяната ми. Но моите струи, моето нескончаемо шествие не ще се свърши. Моето легло е преходно, но аз, потокът, съм вечен.
Виждаш ли там сивкавината на едно малко облаче, зад което се скриха звездите? Откъде израсна то и къде се стопи като дим? На местото на вчерашното синьо небе сега се вижда тъмна бездна, осеяна с хиляди светли точки. Но вятърът без умора и безспир кръстосва надлъж и нашир по цялата земя.
Денът се сменя с нощта, звездите изгасват пред величието на дневното светило, а видял си бурни нощи, когато светлината изглежда да е съвсем погаснала. Но горе, над облаците, звездите пак светят. . . Па и звездите не са вечни. Не минава миг да не изгасне някоя от тия малки точки в безкрая. Видени са много от тях да изгасват и много да изгряват. Но светлината, лъчите на светлината не са престанали да прекосяват бездната.
Вечен е животът. Попитай този исполин, скалистия планински връх, който от памтивека наблюдава с ледените си очи, що става наоколо му. Той ще поразкаже, че на мястото на онова гъмжило от хора преди векове бродеха през девствени лесове гиганти, които само с досег на опашката биха разрушили най-здравите ви замъци. Сега от тях – нито помен. Неизброим ред от същества се родиха, живяха, изчезнаха, но животът, който се изявява в тях, не ще престане до края на века. Още по-рано не е имало и живи твари, нито билки, но животът е туптял. Нима най-малките частици не се крепят една о друга от живота? Не животът ли ги нарежда в бистри кристали, не той ли движи слънцата и звездите? – Жива е вселената и нейното незнайно, гигантско сърце не ще пресекне на тупти... ”
И звънливият глас на потока се изгуби в далечината. Аз, мирният пътник, пих една глътка от потока, който е вечен, разведрих лицето си с шепа вода и отново поех пътя си. Разказът на потока остави у мене неизгладимо впечатление и аз се удивлявах пред величието на всеобщия живот. Нощта също търсеше входовете на подземното царство измежду пукнатините на канарите. Слаба руменина предвестяваше зората.