Списанието в PDF

Година 3, Брой 6

(февруари 1924 г.)

1. Велика Славия — Изпитанията на Славянството — Новата ера.

2. Из „Градинарят“. Стихотворения в проза от Рабиндранат Тагор.

3. Възмущението на вселената от войните — Статия от Д-р Бранимир Ил. Блъсков.

4. Мистична алхимия. — Откъслеци от Sedir: I. Небесният хляб и II. Покоят на Духа.

5. Ясновидката от Префорст Фредерика Хауфе. Статия от Д-р Юстинус Кернер (продължение от кн. V.).

6. Окултна естетика: поезия, музика, живопис, скулптура, пластика, архитектура, театър и пр. Статия от Ив. Толев. (Две картини от художника Борис Георгиев)

7. Практически окултизъм. Волята е всепобеждаваща сила. — Статия от Oттo Кюнце, резюмирана от П. Г. Пампоров.

8. Смъртта и нейната тайнственост. — Статия от Камил Фламарион (продължение от год. II, кн. 10).

9. Мурад - Нещастникът. Окултен разказ от Еджворт. Превела от английски Д. Л. Доганова. (продължение от кн, V и край).

10. Духовна опитност: 1. Посещение след смърт (съобщава Хр. Хоризанов) и II. Предизвестия от невидимия свят (съобщава М. Т-ва).

11. Разни вести: I. Астрологически предсказания за 1924 г. от Д-р И. Т. Кронщром и II. Необикновено духовно развитие.

12. Важна печатна погрешка - (може да се прочетат в приложеният pdf)

Велика Славия

Изпитанията на Славянството - Новата ера

Духът Божи оживотворява и управлява цялата вселена, с всичките светове, които я съставляват, и с всичките сили, които действат закономерно в нея. Няма същества или действащи разумни сили, които да се проявяват отделно и самостойно вън от Царството на Духа Божи или да му се противопоставят.

Нашата планета Земята е едно живо същество, което е устроено и се развива според точните божествени закони. Умствено здравите хора виждат денонощно, че Бог се проявява в живота на това същество непрекъснато, без никаква измяна. И всички живи организми, които населяват Земята, с подчинени на същите закони. Човешката воля не е в сила да промени нито един от тия основни закони на битието. Всичко, което човек мисли, чувства и върши за добро или за зло, се отразява върху самия него.

Хората отначало още водят борби помежду си. Мирът, завещан от Христа на човечеството, е още един блян. И тия борби нямат за цел общото благо на всички, а само една привилегия на едни в ущърб на други, едни да добруват, а други да робуват. Хората, които по природа с братя, живеят като господари и слуги, като паразити и работници. Нема братство, а, следов., няма равенство в труда и благата.

Борбите за материално надмощие се водят както между единичните личности, така и между народите. Цялата съвременна цивилизация, която е резултат от вековния живот и труд на разните народи, почива върху принципите на експлоатацията на едните от другите, заграбването материалите и средствата на производството и подчиняване на слабите от силните. И макар тия принципи и методи да докараха много катастрофи, човечеството на земята още не се е опомнило и вразумило: народите воюват и взаимно се изтребват като животните.

В тоя кървав и разрушителен ураган участват, по необходимост, и разединените славянски народи: руският, българският, сръбският, чешкият, полският и др. И, което е още по-печално, тия последните се бият не само с другите, но и помежду си: като че ли територията, на която живеят, е тясна и недостатъчна за тях и те си я оспорват и превземат един от другиго. Преди около 40 години русите дойдоха на Балканите и освободиха българите от турското робство, но в 1916 год. българите се биха против русите, които навлязоха в Добруджа, в съюз с други народи. Същевременно русите владееха над полския народ. Сърбите се биха няколко пъти с българите, но и след тия няколко войни съзнанието, че славянин не трябва да поробва друг славянин, не се е пробудило: сърбите, които завладяха Македония със силата на оръжието, оспорват правото на свободен живот и самоуправление на българите в тая област. По същия начин сърбите постъпват и спрямо хърватския народ. Даже правата, тържествено признати от договорите за мир, не се дават на завладените славяни от владетелите-славяни! Така, създадената от векове вражда продължава, като гангренясала рана, да разяжда вътрешно организма на отделните славянски народи. Те с не само разединени, но и неприятелски настроени един против друг, готови да се нахвърлят пак във взаимно-изтребителна война.

Това е истинско безумие, което сега изтощава материално всичките славяни, принудени да правят огромни разходи за непроизводителни цели, но то може и да ги погребе окончателно. Руският народ дълго време бе потискан от една безскрупулна власт, крепена от невежественото и егоистично духовенство, но сега всички сме свидетели, как законът за възмездието се приложи върху потисниците му, били те светски или духовни. Тоя пример би трябвало да послужи за ценна поука на управниците и в другите славянски страни. Монархизмът в Русия свърши най-плачевно. Но и духовниците, които преследваха свободната мисъл, като отлъчваха от църквата най-великите представители на тая мисъл, какъвто бе Лев Н. Толстой, получиха отплатата си. Те, обаче, можеха да избегнат тая своя участ, ако, вместо да поддържат и насърчават режимите на мракобесието, кнута, каторгата, заточението, цензурата и всевъзможните други начини на мъчение и гонение, бяха взели страната на народа и бяха се застъпили за неговото право да се развива свободно в пътя на истината, любовта и братството. Но руското духовенство, за да запази властта си и своето привилегировано положение в държавата, се солидаризира с гонителите на истинското Христово учение и изпита болшевишката чрезвичайка. Това бе наказание от Бога. Не би било чудно, ако такова наказание се приложи и другаде, дето заслепеното духовенство използва държавната власт, за да черпи от нея сила и бюджетни средства и да държи народа в мрак и робство. Това не са служители на Бога. Истинските служители на Бога са безкористни работници на Неговата нива, те се отказват от власт, заплати и палати и тръгват между народа да проповядват Словото Божие и да го поучават на всички добродетели. Ако народът остане доволен от тия проповеди и поучения, ако той оцени тая служба, сам ще поддържа своите служители. Но съвременните духовници във всички страни, бюрократизирани до самозабрава, като същински „сладкодумни гости на държавната трапеза“, се страхуват да напуснат топлите чиновнишки места и сигурните заплати, за да раз- считат на народната поддръжка. Това е явно доказателство, че те нямат вяра в собствените си сили, не се въодушевяват от висок идеал, нямат чувство на самопожертване за общо добро, нямат любов към ближния... А хора без любов не могат да служат на великия принцип на любовта, завещан от Христа.

Така, главният виновник за страданията на славянските народи и за междуславянските ежби е духовенството. Едно прясно доказателство за това е последната война между сърбите и българите. В тая война, на чело на сръбските и българските полкове, които се биеха помежду си и проливаха кръвта си, като озлочестяваха много майки, бащи и деца, стояха свещеници с кръст в ръка. Дори при българската главна квартира се учреди специален отдел за „военното“ духовенство, с началник един владика.1) Защо, обаче, българското и сръбското духовенство не влязоха тогава в своята духовна роля на миротворци, за да помирят двата славянски народи и да избягнат проливането на потоци братска кръв и всички други злочестини, които сполетяха двата народи? Защо и днес, когато перспективата, която открива съществуващата вражда между сърби и българи, е ужасна, духовенството стои със скръстени ръце и се занимава с дела, неподобаващи на неговото звание, предназначение и достойнство, а не влиза в своята миротворческа роля, за да въдвори мир, любов и разбирателство между сърби и българи, толкова нужни за тях?

Македония е ябълката на раздора между Сърбия и България. До 1885 год. Сърбия не мислеше за напън на юг, но след първата сръбско-българска война, по подстрекателството на славянски врагове, започна се сръбската пропаганда в бившите турски вилаети, отначало само в скопско, а по-после и по на юг. Пропастта между сърби и българи биде отворена. В .1912 г. българските управници разрязаха живото тяло на македонския народ на „спорна“ и „безспорна“ зони, като същевременно допуснаха ефективната окупация на цяла Македония от сръбските войски. Сърбите това и чакаха, за да не излязат вече никога от там. Трябваше българите да ги изтикат наново с щикове през 1915. год, но в 1918. год. сърбите пак завладяха Македония и се затвърдиха там по силата на един международен договор. Кога и как ще се освободи тя от тяхното владичество? Те открито заявяват, че ще изтребят цялото македонско население с огън и меч, но няма да я отстъпят. Също така се заканват и на обезоръжена България — да я нападнат, да окупират части от нейната територия и да й наложат със сила всичките си условия. Кое е средството да се избегне тая нова човешка касапница и това взаимно унищожение на двата братски народи? Кой е начинът, за да се превърне Македония от ябълка на раздора между тия съседни и едно- племенни народи в ябълка за мир и радост?

Ето въпросът. Тоя въпрос не може и няма да се реши от правителствата на Сърбия и България, които взаимно се подозират, недоверяват и подкопават. Той няма да се реши и с писани международни договори, които имат всякога стойност на един „къс хартия“, щом съдържанието им не черпи сила от незиблемите закони на живота. Най-сетне, той няма да се реши и чрез покровителството или коварното подстрекателство на тая или оная от Великите Сили, които ревниво пазят интересите на своя „sacro egoismo“, какъвто живописен пример даде, между другото, и Италия с договора в Уши с Турция, щом избухна балканската война, с напущането на съюзниците си Австро-Унгария и Германия в европейската война и с последния итало-югославянски договор. Великите Сили са като големи котки, които се галят, но и хапят и дращят. Малките народи трябва зорко да се пазят от тия модерни данаиди: „timeo Danaos et dona ferentes“!

Според нашето непоколебимо убеждение, единственото спасение от пропастта, която зее пред всички славянски народи, а, на първо место, пред сърбите и българите, е взаимното искрено споразумение между, всички славяни на почвата на божествената безкористна любов и братство. Ето един идеал, за възтържествуването на който заслужва да се положат всички благородни усилия и всички жертви! От северното Бело море до южното Бело море живее една гъста много-милионна славянска раса. Това е великата, мощна Славия, в средата на която присъства, като начатък на Божието посланичество, духовното братство. Славянството, изпитанията на което са вече към своя край, е предопределено да играе ръководна роля в прогреса на човечеството. То е носителят на новата култура и трябва да заеме вече местото си. Минаха времената, когато то се считаше годно само за тор на чужди ниви и за роб на чужди банкери. Минаха също безвъзвратно и времената, когато с оръжие руските или български царе се опитваха да забиват кръста на цариградската „Св. София“, а се връщаха от там с наведени глави и озлобени души. Русия успя дори да превземе Цариград през последната война, но само на книга: подписаният от Великите Сили договор за тая цел остана само един исторически спомен. В същност, никога Русия не е имала нужда от Цариград, но тя плати с милиони човешки жертви и милиарди рубли недомислието на тая своя политика. Силата на Русия, а така също и на всички други славянски държави, е в тяхното вътрешно културно развитие, въз основа на закона на любовта. Защото само любовта е непобедима сила, само тя донася всички блага, само тя възвеличава както отделния човек, така и цел народ.

Нека приложим тоя закон и в отношенията между всичките отделни народи на Велика Славия. Нека направим всичко възможно, за да доведем до мир, взаимно разбирателство и любов сърбите, българите, хърватите, словенците, чехите, поляците и русите. Обширната територия, която населяват тия братя — славяни, е обща, плодородна, благословена. За всички има достатъчно место за работа и мирен, културен живот. Прочее, долу оръжието! Никой славянин да не вдигне ръка против брата си славянин! Мир и съгласие, любов и братство! Ето лозунгът!

Ние поставяме въпроса и посочваме пътя. По тоя път, обаче, могат да вървят и да достигнат целта само достойна по ум и сърце хора. Те трябва да бъдат, преди всичко, дълбоко убедени в правотата и спасителността на това общославянско дело и, на второ место, да умеят да го реализират. Освен туй, чистите дела изискват чисти ръце! Пред олтара на божествената любов не се до- пущат жреци, чиито ръце с били когато и да е или със сега още опръскани с братска кръв! Нищо скверно нито в мислите, нито в чувствата, нито в действията ! Идеалната кауза иска идеална работници !

Крайно време е да се пристъпи към дело. Защото ако мине срока за помирението, ще бъде вече късно. Христос е казал: „спогодявай се с противника си скоро, доде си на пътя с него, да не би противникът да те предаде съднику, а съдникът — на слугата, и те хвърлят в тъмница; истина ти казвам: няма да излезеш от там, докле не отдадеш най-последния кодрант (Ев. Матея, 5; 25 — 26)“. Всеки изминал ден, без да се работи в тая посока и за тая цел, е за винаги изгубен ден. И държавните глави, и правителствата на славянските народи с длъжни да се проникнат само от тая мисъл: мир, любов и братство във всеславянското семейство, и да работят денонощно и неуморно за по-скорошното й осъществяване. Само като се реализира това велико дело, ще настъпи и новата ера, ще изгрее новото слънце и новият живот за човечеството, на чело на което стои Славянството! Духът Божи се проявява само в мира и любовта, чрез тях той носи новия живот.

В служба на тоя идеал, Всемирна Летопис не ще закъснее да се превърне на общославянска трибуна: списанието ще се раздели на пет отдели, списвани на български, сърбски, чешки и полски езици. В него, чрез произведенията на най-видните славянски окултисти, ще намира израз геният на новата култура.

*

__________________________________________________________________________________

1) Вж. във „Всемирна Летопис“ (год. II. кн. 8—9) портрета му, снет на фронта в автомобил: владиката държи насърчителна боева реч, с чаша шампанско в ръка.

ИЗ „ГРАДИНАРЯТ“

Стихотворения в проза от

О Майко, младий Княз ще мине покрай нашите врата — как мога аз да работя таз заран?

Ти покажи ми как да оплетя косите си; кажи ми кои дрехи да си облека.

Защо ме ти поглеждаш тъй учудено, о Майко?

Аз знам добре, че Той нито един-едничък път очи не ще повдигне към прозореца ми; знам, че миг един — и Той далеч ще бъде от очите ми; само затихващите звуци от ония флейти, кат въздишки, от далеч до мен ще долетят.

Но младий Княз ще мине покрай нашите врата и аз желая само за тоз миг да облека най-хубавата си премяна.

О, Майко, младий Княз мина край нашите врата и утринното слънце бляскаше върху колата му. Отмахнах булото от моето лице, откъснах и рубиновата са огърлица от моите гърди и хвърлих я на пътя му.

Но, Майко, ти защо ме тъй учудено поглеждаш?

Аз знам добре, че Той не ще повдигне моята огърлица, аз знам, че тя ще бъде раздробена в миг под колелата му и ще остави там една червена диря във праха и никой не ще знае моя дар какъв бг и кому принадлежеше той.

Но младий Княз мина край нашите врата и аз хвърлих на пътя му украсата от моите гърди.

II.

Във клетката бе питомната птичка, а свободната — в гората.

Когато времето им дойде, те се срещнаха: тъй искаше съдбата.

И птичката свободна се провикна: „мили мой, да хвръкнем заедно в гората“.

А птичката от клетката си зацвъртя: „ ела ти тук, за да живеем заедно в кафеза“.

Но птичката свободна й отвърна: „дали има място зад тези пръчки да простра крилата си?“

„Горко ми, викна птичката от клетката, къде ще мога в облаците там без пръчка да си отпочина?“

Тогава се провикна птичката свободна: „мили мой, запей ми горски песни“.

А птичката от клетката продума: „влез, седни до мен, аз искам да те запозная с говора на учените хора“.

Но птичката свободна отговори: „не, ах не! Не могат нивга песните да се заучават“.

И птичката от клетката въздъхна: „ох, горко ми, аз не зная тия горски песни“.

Горещо влюбени и пълни със желания, но все пак те не могат нивга заедно да полетят, крило допряно до крило.

През пръчките на клетката те се поглеждаш, но безплоден е стремежът им да се сближат.

Трептят те пламенно с крилата си и пеят: „мила, мили мой, ела по-близко!“

Отвън тъгува птичката свободна: „ах, не мога, страх ме е от тез затворени врата на клетката“.

А птичката във клетката цвърти: „горко ми, моите крила безсилни са и мъртви“.

III.

„Поете, вечерта се веч промъква, космите ти побеляват. Долавяш ли ти в свойта самота вестта от Вечността?“

„Да, вечер е, каза поетът, аз се вслушвам: може някой от селото да повика, нека да се свечерява.“

„Аз бдя: сърца на млади, заблудени, се намериха — дали два чифта пламенни очи за музика не ще се молят: тя мълчанието им би прекратила и за тях би говорила“.

„Кой ще тъче горещите им песни, ако бих стигнал крайбрежието на живота, да гледам аз смъртта и по-отвъд?“

„Изчезва веч вечерницата ранна“.

„И кладата на жертвоприношението на мъртвеца леко веч угасва край реката мълчалива.“

„Под светлината на изгасващия месец, ето вият в хор чакалите от двора на онази запустяла къща.“

„А пък на странника, напуснал своята родина, за да дойде тук, да бди ноще и със наведена глава се вслушва в шепота на тъмнината, кой ще му нашепва тайните на тоз живот, кога заключа моите врата и се освободя от всички земни връзки?“

„Не е за мене важно 'туй, че космите ми побеляват. Аз винаги съм толкоз млад или пък толкоз стар, какъвто е най-младият или най-старият от туй голямо село.“

„Аз съм връстник на всекиго, и не е важно туй, че космите ми побеляват“.

IV.

Очите ти изпитващи са натъжени. Мъчат се душата ми да разузнаят, както месецът, когато иска да измери глъбините морски.

Но аз открих от край до край живота си пред твоите очи и нищо не прикрих, не утаих. За туй не ме познаваш ти.

Да бе това един безценен камък, на сто късчета бих го строшил, да ги нанижа кат огърлица на твоите гърди.

Да бе то само цвете свежо, малко, благовонно, аз бих го откъснал от стъблото му, косите ти със него да накича.

Но то, о мила моя, е сърце! Къде са бреговете му и де е неговото дъно?

Ти не познаваш границите на туй царство, все пак ти си негова царица.

Да бе едно желание за миг, в усмивка лека би се разцъфтяло, ти би го видела в миг и би го ти разбрала.

Да бе то само болка, чистите сълзи го биха разтопили, отразявайки без думи тайната му скрита.

Но то, о мила моя, е любов.

Насладите, мъченията й са безгранични, но безкрайни са и исканията и нейното богатство.

И тъй е близка тя за теб, като живота ти, но все пак нивга цяла не ще я познаеш ти.

V.

Защо изгасна лампата?

От вятъра да я запазя аз, закрих я с мантията си — затуй изгасна лампата.

Защо увехна цветето?

Б любов страхлива го притиснах до сърцето си — затуй, увехна цветето.

Защо пресъхна вадата?

За да я присвоя, преградих я със плет — затуй пресъхна вадата.

Защо се скъса арфената струна?

За да изтръгна тон, пресилих я — за туй се скъса арфената струна.

Превела: Стелла.

Д-р Бранимир Ил. Блъсков.

Възмущението на вселената от войните

Дали се управлява вселената от морални или безразлични закони, с това ние не искаме да се занимаваме в настоящата си статия. Нашата задача е да покажем само, как вселената реагира на онова човешко обществено явление, което се нарича война и което е съпроводено със струпване на огромни тежести от различно естество, взети от различни части на земната повърхност и струпани върху една тясна зона от нея. А относително моралното във войните и безразличното в една политическа или даже мирова катастрофа, която взема множество невинни, може-би, човешки жертви, за това, както казахме, ние не искаме, за сега, да говорим.

Действително, астрономи и математици са навикнали не само да слушат, но и постоянно да вземат под внимание възмущението, което изпитва едно небесно тяло, когато някое друго такова минава близо край него, — разбира се, близост, често не по-малка от десетки милиони километри.

Така, по възмущенията на планетата Уран, Адамс още през 1843 г. откри най-далечната до сега известна планета от нашата слънчева система Нептун, а Левере, независимо от него, през 1846 г. определи нейното точно место на небето с една само разлика от 1°24'. А разстоянието от Уран до Нептун е 10 пъти по-голямо от онова между слънцето и земята, което пък е кръгло 150,000,000 км.

От друга страна, всички жители по крайбрежията на океаните два пъти на денонощието са привикнали да вземат под внимание и да наблюдават възмущението на земята от преминаването на луната над и под нея, или по-право над техните глави и под техните крака, което се изразява в тъй наречените морски приливи и отливи.

Думата, обаче, за възмущението на вселената от некакви си човешки ежби, войни и самоизтребления, на пръв поглед би удивила суровия естественик и математик. Но нека да пристъпим към езика на математиката.

Земята, според изчисленията на астрономите, тежи около — 5,000,000,000,000,000,000,000,000 или, словом казано, 5 трилиона кг.

Луната, която тежи — 75,000,000,000,000,000,000,000 кг. или 81 пъти по-малко от земята, се намира на едно разстояние от нея равно на около 60 земни радиуса.

Силата, която причинява земните приливи и отливи или, с други думи, възмущението на земята под влиянието на луната от това нейно разстояние се измерва според формулата на нютоновия закон за гравитацията: Мm/r2

Силата на притеглянето между две небесни тела е право пропорционална на произведението от техните маси и обратно пропорционална на квадрата от разстоянието между тях.

Или, с други думи, възмущението на земята под влиянието на луната е право пропорционално на произведението от 5 трилиона и 0,075 трил. и обратно пропорционално на квадратурата на 60 земни радиуси:

524.7521/(r.602)

Сега нека си зададем въпроса: каква маса би предизвикала същите възмущения върху земята на разстояние един земен радиус или от самата повърхност на земята?

524.X / r2 = 524.7521/(r2.60).

където r се равнява на един земен радиус или около 6378 км.

Тъй поставен въпроса, става ясно за всички, че луната, ако се приближи до повърхността на земята, би произвеждала върху нея едно възмущение 602 по-голямо, отколкото сегашното или 3,600 пъти по-голямо.

За да указва, обаче, луната същото, като сегашното възмущение върху земята, допряна до нейната повърхност, тя трябва да бъде намалена 602:

X = (7521. r2) / (602. r2) = 7521/3600

или около

20,000,000,000,000,000,000 = 219

Нека да видим сега какви тежести се струпаха през време на последната война в зоната на военните действия.

Да приемем, че само войници от всички лагери са били струпани:

1) 10,000,000 X 100 кг. всеки един от тях с раниците си кръгло: 1,000,000,000:

2) коне и др. добитък 1,000,000 X 500 кг. = 500,000,000 кг.

3) кола, каруци, ракли, линейки и автомобили: 1,000,000 X 500,000,000 кг.

4) Едногодишна храна за войниците по 500 кг. на човек = 5,000,000,000 кг.

5) Едногодишни храни за добитъка по 3,000 кг. на глава 3,000,000,000 кг.

6) Гранатите, които са били изхвърлени, ако биха се събрали и от тях ако би могло да се изкове един прът 2 м. дебел в диаметър, то тоя прът би опасал земята през екватора като с един пръстен, а това би тежало около 10,000,000,000,000 кг.

Да оставим на страна струпването на локомотиви, вагони и др. тежести, а също тъй калориите топлина, развити вследствие взривовете на войната в един не свойствен на природата порядък и интензивност и ще видим, че в бойната зона са били струпани не по-малко от 10 билиони кг. тежести или 1012. Какво, прочее, е отношението между тая тежест й намалената луна върху повърхността на земята?

1012 / 219 = 10,000,000,000,000 / 20,000,000,000,000,000,000 = 1 / 1,000,000

Нека да видим сега каква работа се извършва от земните приливи и отливи, за да разберем какво нещо представлява от себе си една милионна част от нея.

Центъра на тежестта на двете небесни тела — земята и луната — който център в същност се върти около слънцето, се намира на около 1500 км. под земната повърхност, или, с други думи, намалената и допряна до земната повърхност луна, която все пак указва същото възмущение върху земята, измества центъра на тежестта на земята на едно разстояние от нейния сферически център: 6378-1500=4,878 км.

4,878,000 / 1,000,000 = 4,878

или около 5 метра. Значи, центъра на тежестта на земята под влиянието на световната война се е преместил някъде към Париж на около 5 м, извън сферическия неин център А това ще рече, че чрез войната цялата земя, тежаща 5 трилиона кг. е била изместена на 5 метра по направление към Париж. На земен език това значи 25 трил. кг. м. енергия. И трябва ли след това да се удивяваме, че американски астрономи намерили след нови наблюдения, че земната ос се е изменила (сигурно наклонила към Париж); че в Япония стана небивало катастрофално земетресение; че макар и 3 — 4 години след войната, но тази зима настъпи по-късно; че в Сибир всред зима летуват, а в Африка паднали снегове? А още колко ли малки и големи катастрофи има да доживеем като титаническо ехо на нашето безумие — войната!

Нека мислят великите народи и техните водители, като готвят нови още по-ужасни войни от току-що изминалата. В нашата мирова лодка земята не е тъй безопасно: изглежда да се боричкаме, защото едно струпване на единия край на лодката, може би, ще я превърне, и ние всички, виновни и невинни, добри и зли, предвидливи и не предвидливи, ще се озовем в бездната.

Силни, мислете! Гибелта е обща и за победени, и за победители 1 Спасението е в мира и любовта, а не в омразата и войните. Невъзмутимата по вашему вселена няма да мигне като погребва всички вас под развалините на вашите собствени дела, заедно с всички ваши богатства, цивилизация и озлобени сърца!

Но ако сърца нямате, то поне напрегнете вашия разум и разберете, че злото не е тъй далеч от злото!

7. XII. 1923 г.

Попово

Мистична алхимия

Sedir.

Откъслеци

I.

Небесният хляб

Христос порицава слушателите си, че Го дирят за самите чудеса, а не заради духа, на който те са израз. Тленна храна не е само тая, която пълни стомаха, но и чувствата, идеите, впечатленията, науките, естетичните емоции и въобще всичко, което ни се дава от сътворените същества. Едничката храна, която „остава за вечен живот“—това е Светлината, това е приобщението ни с Словото.

От тук не разбирайте, обаче, че трябва да избягваме науката, изкуствата и идеите. Напротив! Но работата е там, че човек ги дири и се стреми към тях, като бива подбуждан от егоизъм, повече или по-малко възвишен. А всичко, което човек въжделее за свое лично възвеличение, го отдалечава от Бога, приближавайки го към ада. Изобретателят, артистът, философът и всички хора са длъжни да култивират всички свои способности, вложени в тях, но с едничката цел — да сътрудничат на общия прогрес, да служат на Бога, а не за да трупат пари, почести и удоволствия.

Защото всичко си има своя край. Ако една наука или изкуство се раждат, то значи, че те и ще умрат. Възможно е те да живеят хиляди векове, да посетят голямо число раси и множество планети. Все пак един ден те ще завършат пътуването си, чрез едно трансформирано сливане в съществото на някой бог.

Макар че всички тия храни, както и много още други, които тук не изброяваме, да са временни, макар и да не сме в състояние всецяло да ги погълнем, макар че и тяхното приемане е само една школа, без да имат те некаква абсолютна цена, въпреки всичко това, ние трябва да ги приемем. Те имат право на нашата обич; те се нуждаят от нас и ние от тях; чрез тях ние развиваме нашето умение, нашия такт, вкуса си, чувствата си, волята си, разума си, любовта си и всички ония нужни органи, чрез които един ден ние ще вкусим всички видове блаженства.

Но не бива да забравяме, че всичко създадено носи печата на преходността. Поради това, да се не обвързваме с тях, а да ги отглеждаме, да ги обичаме, да им служим, защото те са средства, дадени нам само за известно време, които ще трябва да оставим в добро състояние и по-работоспособни на ония, които идат след нас.

Едно едничко същество в тая необятна вселена носи печата на вечността: това е Словото — Христос. Всяко нещо си носи надписа; и то разкрива природата и свойствата си само на тия, които умеят да дешифрират. А това, което херметизмът нарича астрологически знаци и съответствия — те са само бледи лъчи от буквите на тия надписи. Тех само детето на Бога може да чете. Те си оста- ват не само йероглифи, но и са невидими даже и за най-висшите адепти. Тия последните блуждаят в сферата на сенките и не виждат друго, освен сенки; истинското и реалното е скрито за тях.

А при това реалното и истинското са едничката достойна храна и едничкото достойно щастие за достойната човешка душа. „Делото Божие е наистина да вярваме Оногова, който Той е проводил“. Героя на Отца е Словото. И нека дирим тоя герой, нека Го намерим и Го познаем в делата Му.

За тая цел ние трябва да сме постоянно и интелигентно внимателни: божествената постъпка може да се облече и в най-обикновена форма. Да познаем едно нещо или да го разберем, предполага предварителна работа: само след дълга опитност окото на художника долавя елегантността на линията и приятността на един нюанс. Това същото е и със сърцето: то ще може да различава духовните качества на храната, която възприема отвън, само дотолкова, доколкото то постоянства и е енергично в режима на пречистването си.

Тъкмо и затуй, тайната на въплътеното Слово си остава няма за много интелигентности, тогава когато хора, прости по сърце, я долавят. Съсредоточението и съзерцанието не са цели, а средства да ни стоплят, за да действаме.

Представете си най-възвишените същества, царете на новосформиращите се светове, на мъглявостите звездни, които идват, както често става това, да споделят най-редките си съкровища с нашите духове: все пак, тия идеи, тия чувства, тия сили не са съвършени; колкото те и да са възвишени, тяхното действие все пак е само временно. Защото природата, в края на краищата, и тя трябва да свърши. Всичко това, което се носи в тоя необятен мир, е временно. Ето защо не бива да жертваме вечното в нас и да се привързваме даже и към най-безценните неща на проявения свят.

Една субстанция не може да даде повече, отколкото съдържа. Маната, с която Мойсей храни народа си в пустинята, дошла из сферите на Йехова, е подкрепяла само това, което е зависело в организма на човека от тоя бог.

Христос изявява, че сам Той е насъщния хляб небесен, хлябът на вечния живот.

Всяко творение се храни, както казва Бьоме, с храна съответна на природата си. Физическото тяло се храни от материята, астралното тяло — от флуидите, душевното — от чувствата, разумът — от мислите и т. н. А това, което е вечно в нас, то копнее само за нетленното; ето защо храната на душата е само Бог, който се изявява на човеците, въплъщавайки се в лицето на Словото — Неговия Син.

Христос, слизайки от небесните висини, облече във всяко едно от полетата, през които мина, по едно тяло — покривка, отговаряща на начина на живота, свойствен на всяко едно от тия полета, за да могат болните да възприемат всемогъщия лек, който е сам Той.

От друга страна, нашата душа по начало е само една искра, чийто огън расте успоредно с изживяването на различните мирови субстанции, които тя пребродява. Чрез тях тя влиза в общение с видими и невидими организми, които съставляват нашите личности.

В зависимост от това, доколко ние побеждаваме егоистичните склонности на нашите природни енергии и им даваме насока към светлината на душата, дотолкова и тая последната крепне и расте. Като така, страданието е нейната насъщна храна. И великият мъченик — Ангелът на Скръбта — Исус Христос благославя всяко усилие на ученика, с което той превръща частица от относителния живот във вечен, след някой издържан изпит.

Бъдете, прочее, внимателни пред известията на предчувствията си, и към най-лекия шепот на интуицията си! Защото те, едва доловими изначало, ако запазите физическо спокойствие, ще се уяснят и засилят лека-полека, за да получат с време свойствената си ясност и чистота, отговарящи на вашата степен на еволюция.

II.

Покоят на Духа

Всичко, което вселената може да ни предложи, не е в състояние да насити човека, защото то далеч не съдържа абсолютния живот. На тоя закон се дължи изпитването на чувството разочарование. Моралистите са говорили много върху суетата на силата, богатството, славата и земната любов. Обаче, никой гений не е в състояние да разкрие истинската наука, защото никой я не притежава. Никой не може да направи, да почувстваме чистата красота, защото все пак има нещо незавършено, нещо непълно във всички същества. Никой не може да ни надари с безкрайна мощ, защото всички са ограничени в действията си.

Само един Бог изпълва копнеещето сърце на човека. Най-шеметните наши полети достигат своята цел само във въплътеното Слово, което живее всред нас. Напр. да вземем тия прости слова в тяхната пълнота — когато Той обещава нетленна храна на всеки, който „дойде“ при Него, и ние ще разберем, че да се дойде до Христа, то не значи да четем благочестиви четива, седнали на стол пред огъня. Това значи да се подчиним на Неговия закон, въпреки мизерията, въпреки насмешките, интригите и отчуждението от страна на семейство, приятели и общество; това значи да понесем всичките мъки, всичките неизвестност и, всичките атаки; това значи да понесем всичко за небето.

А да следваш Бога, то не значи едно просто присъединяване към Него, чрез ума или чувствата си. Вярата е само тогава жива, когато тя пусне корените си в чернозема на страданията. Само тоя, на когото никаква скръб не помрачава бистротата на духа му, у когото всеобемната любов буди енергия и който не потреперва пред никакъв ужас, само той е готов за съшествието и приемането на тая сила.

Както яденето и пиенето се взаимно допълват в областта на физиологията, тъй и вярата и делата взаимно си въздействат, за да образуват ония свръхприродни сили и субстанции, които изразяват божествения ръст на Словото в нашите най-затаени кътове.

Тая мистична алхимия развива своите стадии у всички ония, на които нашият Отец им е дал достатъчна сила, Те са, на които Той доверява Сина си; те са, които Христос пази, въпреки техните скърби и привидна самотност; те са, за които Той прие всичките страдания и без когото те биха сбъркали пътя и биха слезли до дъното на великия ад.

Тия хора, както е казал и Rulman Merswin още преди 7 века, с нищо не се различават от другите по своя външен вид. Те живеят като тях; така, в Исуса евреите не виждаха другиго, освен сина на дърводелеца. Но който се вгледа по-внимателно в тях, ще забележи, че те са носители на факел, пръскащ мощна светлина. Те са отхвърлили и забравили украсата и ето защо техните думи се изливат като благословение; те не любопитстват и ето защо тяхното съзнание вижда истината във всички същества; те даже и не се смислюват за самите себе си, ето защо техните молитви отстраняват катастрофи и болести. Те още на земята се наслаждават несъзнателно от оная работа, целостта на която ще им бъде разпределена в деня, когато Учителят им ги възкреси.

Човек е зависим от времето и пространството. Един богаташ или цар са по-малко зависими от тях и по-малко, следователно, страдат от тях, отколкото един бедняк. Произведението на един гений си играе още по-леко с тия препятствия чрез влиянието, което то упражнява върху бъдещите поколения; страстта или волята могат изведнъж да излъчат дадено същество от неговия материален затвор, тъй както това виждаме в телепатията, Известни адепти са могли дотолкова да завладеят законите на природата, че да продължават с неколко века границите на своето физическо съществувание. Впрочем, те са се лъгали. Но никой от тия случаи не може да се сравни с евангелското възкресение.

Всеки път, когато човек върши добро при условията, изисквани от небето, т. е. смирено и тайно, клетките, които са взели участие при това действие, се наливат с нова мощна сила, която я предават на неговата душа и тя по такъв начин увеличава запаса на своята светлина. И това съкровище расте от живот в живот и когато работата на тоя човек почва да се свършва, то всичката материя — физическа и флуидична, така пречистена, е спечелена за него и той може да си служи с нея. И благодарение тайните, които небето му разкрива тогава, той може да образува веднага, тук или там, тялото, от което се нуждае. Такова тяло не е подчинено на никакви други условности, освен на тия, които неговият притежател намери за потребни; и така се осъществява обещанието за Сина, като венец чрез вярата, след една дълга редица на оживотворяващи превъплъщения.

За да разберете тия неща, повдигнете се по-горе от ума, по-горе от философията, по-горе и от езотеризма. Работата на Христа е да отвори пряк път между нас и нашия Отец. Най-малкото поне, ние трябва да се съгласим да тръгнем след Него. Непознаваемото не е страшно; вярата крепне в материалната борба, в нравственото пречистване, в умствения полет. Нека изоставим старите дрехи, старите понятия, старите идеи. Но да ги не мразим: това са служители, старци вече, но те са били скъпи служители. Всичко в нас е в движение, всичко у нас е временно, всичко отхожда.

Ако ние, въпреки факта, че работим с всичката сила, на която са способни нашите мускули, мисли и сърца, запазим съзнанието, че чрез самите нас ние много малко можем достигна, тогава, дошли към края на цикъла, ще ни бъде по-лесно да се погълнем от майчинската и възраждаща мощ на вярата, в обаянията на която звучи Словото на Отца.

Защото това Слово е животът, винаги нов, неизчерпаем и неуморим; това Слово е самият Син, тоя Христос, който под тази или онази форма непрестанно се носи като свидетел за истинността на Оногова, който Го е проводил.

Д-р Юстинус Кернер

Ясновидката от Префорст

Фредерика Хауфе

(Продължение от кн. V.)

Портретът на ясновидката

Дълго време преди да почна да я лекувам магнетически, г-жа Хауфе бе толкова напълно сомнамбулна, че по-късно ние останахме с убеждението, какво периодът на будността й е у нея привиден. Нямаше съмнение, че тя бе тогава по-реално будна от всички, които я окръжаваха, понеже нейното състояние, ако и да го не считаха такова, бе по-скоро най-пълна будност.

В това си състояние тя нямаше никаква органическа сила и всецяло зависеше от силата на другите, която получаваше от тях особено чрез очите си и краищата на пръстите си. Тя казваше, че черпи живот от въздуха и от нервните излъчвания на другите, без тия последните да губят нещо от себе си. Но не е излишно да се отбележи, че известни лица се чувстваха отслабнали след продължителното си престояване при нея или усещаха свиване на краищата си, тръпки и пр. Мнозина даже, след стоенето си при нея, изпитваха едно чувство на слабост в очите си и в корема си, което можеше да отиде до несвяст. Най-сетне, тя заявяваше, че черпела най-голяма сила от очите на силните мъже.

Тя получаваше по-голяма сила от своите родители, отколкото от чуждите хора, и когато биваше съвсем отслабнала, само при тях можеше да намери облекчение. Съседството на слаби или болни хора я отслабваше, както цветята, които при също такива обстоятелства губят красотата си и увяхват. Тя се поддържаше още с много въз- дух и, дори при най-голям студ, тя не можеше да живее без един отворен прозорец.

Тя беше чувствителна към флуидичните излъчвания от най-различен вид, каквито ние и не подозирахме, а специално от ония, които излизаха от металите, растенията, хората и животните. Всички невесоми субстанции, както и различните цветове на призмата, произвеждаха върху нея чувствителни ефекти. Тя предчувстваше и ония електрически влияния, които ние не съзнавахме, и, нещо невероятно, тя имаше свръхестествени сведения или узнаваше по вдъхновение онова, което някой е написал.

Очите й светеха наистина с един духовен блясък, който поразяваше веднага всички, които я виждаха и, когато се намираше в това състояние, бе по-скоро дух, отколкото жител от тоя смъртен свят. Ако бихме поискали да я сравним с едно човешко същество, бихме казали, че приличаше да е по-скоро в условията на оногова, който, плуващ между живота и смъртта, принадлежи повече на света, който ще посети, отколкото на оня, който се готви да напусне.

Това не е само една поетическа фигура, но и израз на един действителен факт. Ние знаем, че в момента на смъртта си хората често имат отражения от другия свят и доказват знанието си за него. Ние виждаме, че духът напуща не напълно тялото, преди да се отдели окончателно от земната си обвивка. Ако бихме могли да задържим така дълги години некого в състоянието на предстояща смърт, ние бихме получили верния образ на състоянието на г-жа Хауфе. Това не е просто предположение, но точна истина.

Тя се намираше често в това състояние, в което некои лица, надарени като нея със способността да виждат духовете, съглеждаха нейния дух вън от тялото й, като да бе обгърнат той от него като от един лек газ. Тя се виждаше често вън от тялото си и един вид раздвоена. Тя казваше: „струва ми се често, че излизам от тялото си и хвърча над него, размишлявам за него. Това не ми доставя приятни мисли, защото познавам тялото си. Но ако душата ми бе по-тясно свързана с жизнената ми сила, последната би била в по-интимно съединена с нервите ми; но връзките, които задържат жизнената ми сила, се разслабват от ден на ден“.

Наистина, изглеждаше, че жизнената сила бе толкова слабо задържана от нервната й система, че достатъчно бе и едно най-слабо движение, за да я освободи. Тогава тя се виждаше вън от тялото си или раздвоена и тялото й изгубваше всяко понятие за тежина.

Г-жа Хауфе не бе получила никакво образование или някакви забавителни таланти. Тя не бе научила никакъв чужд език и незнаеше нищо нито по история, нито по география, нито по естествена история, и не владееше никакви общи познания за нейния пол. През дългите години на страданията й, библията и псалтирът бяха всичко, което тя изучваше. Нейната нравственост бе неоспорима. Тя бе набожна без лицемерие; тя считаше дългите си страдания и странния им характер като действие на предначертаният и волята на Бога и изказваше чувствата си в поетическа форма.

Понеже и на мен почна да пише в стихове, някои бяха готови да кажат, че аз съм дал тая способност на бодната с магнетическата си сила; но тя говореше в стихове още преди да я познавам, и не без основание са нарекли Аполон бог на лекарите, поетите и пророците. Сомнамбулизмът дава способности да се пророчества, да се лекува и да се пише поезия. Колко справедлива е била идеята на старите за сомнамбулизма! И колко ясно го намираме смесен във всичките им мистерии! Великият лекар Галиени дължи успеха си много повече на нощните сънища, отколкото на цялата си медицинска наука. Аз познавах една неграмотна селянка, която в сомнамбулно състояние говореше в стихове.

Грешките, които хората разпространяваха по адрес на г-жа Хауфе, са непонятни: никога аз не съм ги видял да дадат тя по-бляскаво доказателство за наклонността си към клевета, отколкото при тия обстоятелства. Тя обичаше да казва: „те имат всичката власт върху тялото ми, но нямат никаква върху духа ми“. Между това мнозина, които, водени само от просто любопитство, дохождаха при леглото й, докарваха ми много неприятности. Колкото за нея, тя приемаше любезно всички, макар че умората, която изпитваше от това, да й причиняваше много страдания и тя постоянно се защищаваше от ония, които най-вече я клеветиха. И добрите, и лошите тя ги приемаше еднакво. Тя умееше да различава лошите намерения всякога, когато съществуваха, но никога не ги осъждаше. Мнозина невярващи грешници, които идваха да я видят, се поправяха и почваха да вярват в бъдещия живот.

Много години преди още г-жа Хауфе да бе поверена на моите грижи, земята, въздуха и всичко, което диша в него, неизключая и човешкият род, бяха престанали да имат някаква стойност за нея. Тя се домогваше за много повече от това, което смъртните можеха да й дадат. Тя искаше друго небе, друга храна и друга атмосфера, съвсем отлични от тия, които нашата планета й предлагаше. Тя бе почти в състоянието на един дух и принадлежеше вече на света на духовете. Тя бе част от задгробния свят и повече от половина мъртва. Че беше възможно, в първите години на боледуването й, да се постави тя, чрез добре прилагано лекуване, в състояние по-сгодно, за да живее в обикновените условия на нашия свят, това е съвършено вероятно; но в последния период то стана съвсем невъзможно. Между това, благодарение на по-внимателни грижи, ние сполучихме да й причиним такова подобрение, че, въпреки всички направени усилия да отровят съществуването й, тя прекара няколко години в Вайнсберг по-малко мъчителни през сомнамбуличното й състояние.

Както казахме, крехкото й тяло обгръщаше духа й като едно було от газ. Тя бе малка, чертите й напомняха Изток, очите й бяха проницателни и пророчески, а изразът им се увеличаваше от дългите й черни клепки. Тя бе едно нежно цвете, което живееше от слънчевите лъчи.

Ешенмайер казва по тоя предмет в своите Потайности: „естествените й разположения бяха приятни, любезни и сериозни. Тя се чувстваше винаги унесена в съзерцание и молитва. Очите й имаха нещо духовно в израза си и оставаха всякога ясни и бляскави, въпреки големите й страдания. Погледите й бяха проницателни и много подвижни във време на разговор, по някога внезапно се втренчваха и като че ли искряха и тогава се познаваше по тоя знак, че тя се намира в присъствието на някое от странните й проявления.

В това състояние тя внезапно проговорваше бърже. Когато я видях за първи път, телесният й живот не обещаваше голяма продължителност, и тя бе изгубила всяка надежда да се види възстановена до толкова, че да бъде годна да се удържи в този свят. Макар че никоя нейна функция не бе дълбоко повредена, животът й бе едно пламъче, което угасваше. Според израза на Кернера, тя бе плячка в ноктите на смъртта и душата й се държеше още за тялото само с магнетическа сила. У нея душата и духът изглеждаха да са постоянно в опозиция един на друг, по начин че първата оставаше още свързана с тялото, когато вторият простираше крилата си и летеше към други области“.

Външни нервни функции на ясновидката и

отношенията им към физическия свят

В камъните и металите, както в растенията и телата на животните, съществуват много елементи и способности, които узнаваме само когато излезем от това уединение, в което ни поставя всекидневния живот. Тя се схващат не само в сомнамбулично състояние, но, до някъде, и когато човек притежава нервен темперамент.

Така е и с фактите на откровението с магическата пръчка, които се приемат за безспорни от мнозина. Те са повече или по-малко явни, според това, до колко нервният флуид е повече или по- малко способен да се отдели. Дел Рио разказва, че в Испания имало едно племе, наречено Захури, които могат да виждат неща, скрити в земята, като водата, металическите жили и мъртвите тела. Гамаш, един португалец, който е живял в началото на XVIII век, е притежавал способността да познава, къде има вода и метали на голяма дълбочина под земята. Шоке отбелязва едно момиче, което практикувало откровението с магическата пръчка, с извънредна сигурност. Знаят се и опитите на Ритер със селянина Кампети и примерите с чувствителността на сомнамбулите към влиянието на камъните и металите са разгласени навред.Старите също, а особено Орфей, приписваха на камъните, металите и растенията извънредни тайни способности.

Първосвещеникът на евреите е носел един нагръдник, украсен със скъпоценни камъни и положен на лъжичката му, с който си служел при оповестяването на божествените пророчества. Аристотел, Диоскорид, Галиени, Плини и мнозина други говорят за магическата с;ла на камъните, с които са си служели като с талисмани и магьоснически средства. Теофраст казва, че е избягвал много пъти треската, като носел разни камъчета и че магите са приготовлявали такива камъни, с които лекували или предотвратявали разни болести. Но все пак добавят, че тия камъни не запазвали дълго време своите качества, понеже звездите изменят положението си. На Изток още се среща това вярване за камъните и за това там носят скъпоценности не само като украшения, но също като талисмани. В своята Естествена История, Шуберт изтъква, според много наблюдения, че минералното царство има дълбоки и магически съотношения с природата на човека и неговите духовни връзки. Магнетичното ясновидство е доказало, че не само допирането, но и простата близост до металите произвежда ефекти, които нямат нищо химическо или механическо.

Такива резултати като че ли се произвеждат по-скоро от съществуването на един специален флуид, магнетически или електрически, към който ние оставаме безчувствени в обикновеното си състояние. Заслужва да се отбележи, че цветните камъни произвеждаха върху г-жа Хауфе по-силно действие, отколкото безцветните.

Анемозе цитира случая с една твърде чувствителна жена, която всЬкога се възбуждала от вида на един рубин, а се успокоявала, когато виждала един кристал.

Г-жа Хауфе никога не бе виждала минерали. Направени бяха опити, да се турят такива в ръцете й, без да й се каже нищо. Тя биваше много чувствителна от действието на някоя чаша или кристал, които я правеха да излиза от сомнамбуличното й състояние и предизвикваха каталепсия, ако ги туряха известно време на лъжичката й. Същият ефект изпитваше тя при допирането си до пясък или когато стоеше до стъклата на прозореца. Мирисът от пясък или от стъклото проникваше чрез чувствата й и й причиняваше приятно впечатление. Но ако случайно би седнала на една скамейка от песъчлив камък, можеше да падне в каталепсия. Веднъж тя бе се изгубила известно време, и после я намериха седнала върху една пясъчна купчина толкова здраво, че не бе способна да я остави.

Опитите, които правехме върху г-жа Хауфе, за да изследваме действието на минералите, бяха потвърдени по разни начини, а особено като туряхме магическата пръчка или махало с връв в лавата й ръка, която държеше над разни вещества. Така можеше да се констатира, че ония от последните, които не действаха върху г-жа Хауфе, нямаха влияние и върху пръчката, и обратно. Бихме могли да прострем тия опити много по-далеч — напр., като турим тия разни вещества върху лъжичката й — ако не се опасявах да действам много силно върху нейното толкова раздразнително телосложение.

(Следва)

Ив. Толев

Окултна естетика

Поезия, музика, живопис, скулптура (пластика),

архитектура, театър и пр.

(Продължение от кн. V и край)

Казахме, че живописта възпроизвежда видимата и невидимата природа във форми и цветове, достъпни за човешкото зрение на физическото поле. За да не бъдем криво разбрани, трябва да поясним, че възпроизвеждането на природата чрез живописта не означава „рабско подражание“ на природните форми, както некои обичат с неудоволствие да се изразяват, нито пък то подразбира изключване на индивидуалното творчество на художника. Във всичките видове живопис (битовата, пейзажната, портретната и пр.) природата непременно се изобразява повече или по-малко ясно, самостойно или в свръзка с културните придобивки на човечеството във външната страна на живота или във вътрешното му съдържание. А да изобразиш природата, това значи, да изразиш Бога, който се проявява в нея. И понеже Бог е закономерно и хармонично съчетание на всичко, що е най-финно по мисъл, чувство, желание и действие, то следва, че живописта трябва да възпроизвежда съществуващото битие във всичките негови висши прояви, видими и невидими, материални и нематериални, мислови и чувствени — във всичките планове на вселената. Всеки създаден свят е една мисъл на Бога, проявена във видимата за човека физическа област, и всяко явление е резултат от взаимодействието на мислите и законите на Бога. Всичко това художникът е длъжен да изучи и да знае в съвършенство, за да може да изпълни своята мисия на земята. Той трябва, наистина, да твори, но като черпи знания и сили от творчеството на Бога, на което е той изразител и проводник. А всеки човек е, съзнателно или несъзнателно, проводник на мислите, чувствата и въобще пред- начертанията на невидимия свят. В това отношение няма напълно свободен човек. Само Бог е неограничено свободен. Следов., и художникът, като посланик на земята, е един духовен инструмент на по-високостоящи от него същества. За това именно той трябва да придобие всички необходими знания за законите, които управляват видимата и невидимата природа, т. е. за законите на Бога. Почти в същия смисъл се произнася даже и Прелс в преведеното от нас, още в 1898 г., негово съчинение Естетика1). В, единствена по рода си книга в българската литература. Тоя немски писател, който разглежда всичките изкуства през призмата на съвременния материалистичен мироглед, все пак не може да отрече съществуването, силата и значението на човешкия дух, а така също и влиянието на природата върху естетическите произведения. Макар и да схваща само видимата страна на природата, той пише, че „изучва- нето на природата и на законите, които я управляват, е необходимо за живописта много повече, отколкото за пластиката; трябва да се знаят законите на анатомията и физиологията, законите на оптиката, направата на неорганическите тела, растенията и пр.; трябва да се знае причинната връзка на явленията и да се изучват законите, по които те се управляват“, и пр. (стр. 155 - 158 и след.). Прелс не казва нищо само за законите, по които се развива човешката душа, но тая мисъл ясно се прозира в цялото му съчинение.

От картините, които възпроизведохме в миналата книжка, както и от двете картини, които даваме и в настоящата, се вижда, че художникът Борис Георгиев е направил първите стъпки, в областта на невидимия духовен свят, проникнал е отвъд, доловил е безплътните и безсмъртни форми и съчетания на невидимите за простото око трептения и ги е изобразил по един доста сполучлив и трогателен начин. Особено неговата Мадона действа наистина покъртително върху душата на идейния и чувствителен наблюдател. И ние, благодарни за истинската естетическа наслада, която постоянно и неизчерпаемо ни доставя с прелестта на тая жива картина, пожелаваме му и за напред да се труди и работи все повече в това направление — към дълбоко-внушителното, прекрасното, великото, вечното . . .

Странникът и сестра му.

Картина от художника Борис Георгиев.

Минаваме към другите изкуства. Според съвременните естети, тия изкуства, в числото на които те поставят и живописта, с така наречени пластически, защото се развиват по отношение само на пространството или, едновременно, на пространството и времето. Тая дефиниция, разумява се, страда от едностранчивост, защото се основава пак само на външната страна на природата. Обаче, от гледището на вътрешната страна на естетическите произведения, всички изкуства имат един и същ източник, защото доказано е вече и в положителната наука, че времето и пространството се сливат. Следователно, терминът „пластически“ не изчерпва цялото съдържание на понятието за тия изкуства. Те със скулптурата, архитектурата, танцът, гимнастиката и сценическото или драматическото изкуство (театърът).

Алпийска селянка.

Картина от художника Борис Георгиев.

Скулптурата, която е тясно свързана с архитектурата, има за свой обект органическия живот в индивидуалните му прояви. Тялото на човека и ония на животните служат за образец на нейните възпроизвеждания. От само себе си се разбира, че скулпторът трябва да притежава знания за законите на видимата и невидимата природа и тяхното приложение, не по-малко отколкото живо- писецът. И той, както художникът, черпи материал от нейните форми и прояви, за ла ги въплъти във види-ми за човешкото око творения. С една реч, и скулпторът възприема мисли, чувства и желания от съкровищницата на природата и твори. Както в свободно стоящите скулптурни произведения (бюстовете и хермесите), така и в прикрепените към стени, фасади и пр. (релефите), трябва да се изрази живота в природата във форми, цвят, стойка и движение. Прочутата статуя на Микел-Анджело, която представлява Моисея, макар и стояща и няма, изразява толкова живост и подвижност, че, както разказват, самият й автор, от възхищение, е ударил коляното й с чука си и извикал: „продумай!“ А може да говори само душата, т. е. Бог, който я е излъчил. Следователно, окултният смисъл на това изкуство се състои в изображението на духовния живот.

Но още по-ясно личи това значение на тъй наречените „пластически“ изкуства в произведенията на окултната архитектура. И тая последната, както музиката, се основава върху закона на небесната хармония, т. е. върху магията на числата. Архитектурата е музика, защото, като нея, разчита върху съразмерностите и формите. Това никога досега — до откровенията на окултизма — нито се е знаело и практикувало, нито даже се е подозирало. Прелс в цитираното по-горе негово съчинение, Анатоли Луначарски в неговата студия: „Основите на позитивната естетика“ и много други съвременни автори по предмета, обсъждат всестранно произхода, назначението, формите и стиловете на строителното изкуство от най-старо време до днес, но нито на едного от тях не е дошло на ума да потърси връзката между музиката и архитектурата. Тая мисъл за тях е била скрита. И затова те говорят само за материалистичните основи на това изкуство, т. е. само за външната страна на неговото предназначение (целесходност, безопасност, здравина и видима естетичност). Даже Луначарски, при определянето на понятието красота, изхожда от една кардинална погрешка, която фалшифицира всичките му заключения. Неговият постулат е, че „човек е мярка на всички неща“. Това е абсолютно невярно: истината е, че Бог е мярка на всички неща. Но Луначарски не признава никакъв Бог... Той казва: „активните хора не могат да се надяват на онзи свят, защото онзи свят, дори и да съществува, но вече поради своята трансцедентност, не може с нищо да ги ангажира; и облягането върху боговете може да измами хората и да изврати тяхната дейност, толкова повече, че ние не можем да видим и да чуем боговете ... (к. н.)“2) Жално е това, че „ние не можем да видим и чуем боговете“, но то никак не значи, че „те“ не съществуват. Да, Бог съществува и е източник на Висшата Красота, Той е, който и дирижира всичките нейни проявления в материалния свят.

А музиката се изразява в архитектурата. Законите на числата със същите, които се прилагат в музиката и архитектурата. Ако кордата служи за мярка на звуковете, то линията е мярка на съразмерностите и формите. Божественият принцип е един и същ в двете изкуства. Нещо повече: ако в музиката артистът може да разполага най-много с около 8 или 9 октави, на които може да се раздели една корда, с която той оперира, то в строителното изкуство архитектът може да разполага с безброй комбинации. „Кордите, чрез своите вибрации — казва Saint-Yves d'AIveydre в своя Archeometre (Clef de toutes les Religions et de toutes les sciences de l’antiquite, reforme synthetique de tous les arts contemporains) — като произвеждат звукове, съответни на техните дължини, от това може да се заключи, че едните с причината, а другите — ефекта. Прочее, ако има хармония между множеството звукове, толкоз повече има същите хармонични отношения между дължините на кордите, които мотивират тия звукове, предполагайки, разбира се, корди, които с точно и теоретически подобни, т. е. от същия състав, материя, дебелина, еднакво обтегнати и пр. Музикалното правило удовлетворява в архитектурата следните условия: то е аритмологическо чрез числата си и дава съразмерностите; то е морфологическо чрез вибрациите си и дава формите; то е метрологическо, защото съответства точно на метъра и, най-сетне, то е археометрическо чрез съответствията си с Археометъра“. Водим от това правило, французкият кабалист доказва с два графически примери (гръцки и римски стилове), как се добиват пропорциите и формите от кордата Sol, разделена на 96 части върху основа — триъгълникът на Христа и от същата корда, разделена на 240 части, върху основа — триъгълникът на Мария. Получават се два типа музикални скелети на сгради, в първия от които ясно личат пропорциите, а във втория — формите, оживени чрез закръгляване на пропорциите. Същото се потвърждава и в Библията (Изход, гл. 25, 27 и 30, Царете, III книга, гл. 6, Йезекиил, гл. 40, 41 и др.), дето общата мярка на всичките системи на пропорциите е лакътя. „Ако — пояснява Saint-Yves — отнесем всичките числа на тия лакти към музикалната корда на Sol, разделена на 96, число на първия три- ъгълник или триъгълника на Христа, ще видим, че всичките тия числа се намират помежду си в най-съвършени хармонични отношения; ще констатираме също, че тия числа не се дължат на некакъв случай, но на формалната воля на Бога и са наложени от Него във форма на заповеди“. Според тая, предписана от Бога, мярка — лакътя — с били съградени скинията и храма на Соломона3). Без да се простираме повече, за нашите четци ще бъде важно да знаят още само това, че окултните постройки със сводообразни: само те имат правилно съотношение и свръзка с невидимия свят. За сега, това е достатъчно.

*

Танцът, гимнастическите движения и сценическото изкуство съставляват категорията на така наречените мимически изкуства. Те представляват формите на подвижната пластика на открито и неограничено место или на специално пригодена за целта сцена. И по отношение на тия изкуства съвременните естетици имат погрешни схващания. Те мислят, че както танцът, така и гимнастиката, с-т една страна, и театралните представления, от друга, имат за цел да изразят или само чувствата на човека, или само физически стремежи, или само чувствени желания върху почвата на дадени идеи. От най- старо време, обаче, и до днес се доказва, че източникът на танца не със само чувствата, че гимнастическите игри не с предназначени,.само за физически достижения и сцената няма за цел само да възбуди чувствени наслади или да морализира обществото. И тия изкуства имат духовен произход и целят духовното повдигане на човека. Танцът на псалмопевеца Давид пред скинията не е бил плод само на едно вътрешно душевно доволство, а е имал един скрит духовен смисъл. И в другите епохи танцът (религиозният и светският) е бил свързан, в най-разнообразни форми, с проявления на невидимия свят. Модерният танц е извращение на духовния. Само колективният балет напомня и може да представи играта на некои астрални същества (нимфи, ундини и др.). Българското народно хоро, във всичките си разновидности, има дълбоко окултно значение. А гимнастическите упражнения, ако се правят по строго определени правила, черпени от тайните закони на природата, да- ват отлични резултати за духовната еволюция на човека. Усъвършенствани в евритмични движения, те са едновременно и израз на музикалността на човешкото същество, и могъщо средство за усъвършенстване на личността. Най-сетне, сценическото изкуство е един от способите, за да се манифестира и изучи степента на културното развитие на народа.

________________________________________________________

1) Р. Прелс, Естетика. (Общи основи на естетиката. За културата. За изкуството изобщо. Архитектура. Скулптура. Живопис. Поезия. Пение. Музика. Танцове. Сценическо изкуство. Очерк по историята на естетиката). Прев. Ив. Толев. Пловдив. Издание и печат на Хр. Г. Данов. 1898 год.

2) Вж. „Основите на позитивната естетика“, от Анатоли Луначарски, прев. П. Стойчев. София, 1910 г. Стр. 38 и 70.

3) За съжаление, съставителите на Археометъра на Сент-Ив д‘Алвейдър са забранили възпроизвеждането на съдържанието му на друг език и ние не можем да дадем освен горните откъслечни сведения, без никакви илюстрации.

Практически окултизъм

Отто Кюнце.

Волята е всепобеждаваща сила

Встъпителна бележка

Стремежът към щастие подбужда човека да мисли, да чувства и да работи. В този стремеж няма нищо осъдително. Това е стремеж да се удовлетворят насъщните нужди и да се осъществи идеала, за който жаднее духът. Но за да успеем в този стремеж към щастие, особено в днешно време, когато борбата за съществуване е тъй силна, нужно е да познаем и да използваме силите и средствата за борба, които със скрити в нас. И тогава, с постоянство и решителност, ние ще можем да вървим винаги напред; защото, който е ленив по мисъл, нерешителен и с отживели възгледи, той остава назад и бива смазван от колесницата на напредъка.

Причини на застоя

Днес, зарад външните неща, които правят животът приятен, се занемарява същността. Само едно по-дълбоко схващане на живота е ключ за успех, само търсенето на действителното благо може да ни предпази от заблуждения. А колко ненужни навици има всеки, навици, които му пречат да напредва не само в материално отношение, но и в духовно! Дълг на всички родители и възпитатели е да работят над личните способности на поверените им, възпитаници, за да могат те да схваната смисъла и целта на нещата, а не да се задоволяват само с тяхната външност.

Защото да живееш, не значи да търсиш само удоволствия, нито да подражаваш механично и безсмислено на всичко общоприето, а значи да мислиш самостойно и свободно и да работиш предано за развитието на човечеството. А това значи да бъдеш истински творец и герой, тъй че смъртта да не може да унищожи следите на твоя живота върху поколението. Тогава и удоволствията ще бъдат като награда за изпълнената задача, а не като цел, заради която да пренебрегваш най-важните си задължения в живота.

Упражнение на волята

Две неща са нужни, за да усъвършенстваме и засилим една способности. Първо, трябва да притежаваме тази способност, и второ, трябва да я упражняваме постоянно и планомерно.

Едностранчивостта навсякъде е вредна, а особено в духовното развитие. Понеже човешките способности са свързани помежду си и зависят една от друга, затова човек не трябва да се ограничава със своята специалност. Действително, главните усилия той трябва да насочи там, където чувства призванието си, но той не трябва да се затваря само в черупка, защото този, който не се занимава с близкостоящите области на неговото призвание, не ще бъде много достоен и в своята област. Всяка работа заслужава уважение и разумният човек може да се издигне твърде много и да спечели голяма почит и в най низкото на вид занятие. Нужно е само да помни великата мисъл, че всички ние сме части от едно дело и всяка част си има своите задължения към цялото, които ревностно трябва да изпълнява. Защото ние не сме мъртви части на една машина, а живи, мислещи членове на едно велико тяло.

Още с раждането и в първите години в нас се забелязват вече заложените семена на нашите дарби и способности, и опитният познавач на човека вижда бъдещия герой още в младежа.

Но как тези вложени дарби и способности да се развиват правилно в нас, даже и когато не ги съзнаваме?

Както атлетът, който иска да развие мускулите си, прави редовно физически упражнения, така и този, който иска да се развият вложените дарби в него правилно, трябва да бъде господари на волята си и да развие волевата сила чрез съответни упражнения. Защото чрез волята той ще се освободи от много слабости и привички убийствени за тялото, душата и духа, и по този начин ще направи възможно правилното развитие на своите дарби за един по-висок и по-достоен живота.

Който иска да бъде силен, започва практически с това, че се отдава на една полезна работа, която изисква пълна преданост и съсредоточение. Мнозина могат да правят само това, което им заповядват, или в което ги задължат — това са робският души. Нищо самостоятелно, по свой почин и със свои усилия, те не са способни да направят. И затова те вървят там, където влечението ги насочва.

Първото нещо, което всеки може да направи, за да усили волята, е да придобие някое знание или умение, които ще го ползват, напр. да изучи един чужд език. Колкото по вече знания и умения придобие човек, толкова повече вярата в самия него расте и се засилва. Това е едната облага, а другата е, че самите знания и умения ще му бъдат някога полезни.

Друго упражнение на волята е четенето за самообразование, което е твърде необходимо за всеки човек, а особено за всеки младеж — каквато работа и да върши.

После следва освобождението от привичките, които са вредни и за тялото и за душата — като пушенето тютюн, пиене спиртни напитки, месоядството и др. В борбата за освобождение от тези гибелни навици, волята закрепва и човек се подготвя за по-големи подвизи. Аз зная, че е малко трудна тази борба. Аз зная, че малцина приемат тази борба, а още по-малцина работят, за да се освободи народа от тези привички. Но аз съм убеден, че това е правият път и че истината, колкото и горчива да е и колкото и да изобличава нашият неестествен живота, трябва да се признае и ние трябва да се стараем да наредим своя живот съобразно исканията й. Който иска да подчини делото на своя здрав и силен дух, не се нуждае от възбудителни средства, като тютюна, спиртните напитки и др,, защото те не са средства за храна, а средства за удоволствие, които в най добрия случай само дразнят и, според изследванията на много лекари и опитите на мислещи хора, сигурно вредят на нервната система и я разстройват.

Висшето самообладание, което ще придобием като се откажем от тези удоволствия, е много по-достойно, отколкото самите тези удоволствия. Това е най-важното съображение, което ще накара всеки мислещ човек да се освободи от тези лоши привички. Който не може да направи това, той не е способен за по-висше развитие. По това се познават посредствените и слабите от по-даровитите и по-силните,

Все за същата цел — да развие твърда и непоколебима воля, човек трябва да възпитава себе си в отказване от много лоши желания. Защото, както малките деца не трябва да имат всичко, каквото им се прище, така и разумният човек доброволно се лишава от много неща, които са. обект на неговите низши желания. Отначало това е трудно. Но после се ражда съзнание на самостойност и независимост, и човек чувства, че може да се противопоставя на чуждите влияния и че той е господар на себе си. Това е достатъчна и скъпа награда за усилията.

В живота, обикновено, стремежът да се печелят пари е признак, че човек поне има съзнателна цел — макар че материалното богатство не трябва да бъде цел в живота — и упражнява волята си да я достигне. Разбира се, с това не може да се оправдае скъперничеството, но една разумна пестовност, която днес е рядко явление, е достойна цел на младежа. Защото не само, че не е нужно, но е вредно младостта да мине в непрекъснати удоволствия, които се добиват с пари. Неумереността във всичко е вредна.

Дай възможност на своята душа да се наслаждава от музиката; избери си общество от почтени хора; интересувай се от всичко, което заслужва да се знае из природата и изкуството, но помни, че с разумната пестовност на сили и средства на младини, чрез умерен и въздържан живот, ти си готвиш честита старост. Ето ти ново поле за упражнение на волята.

Несправедливо е, ползвайки се от труда на гладните и голите, да се предаваш на престъпни удоволствия. А това, което е несправедливо, е и вредно във всяко отношение, а особено за висшето духовно развитие.

Мнозина оправдават своя лош живот и своята необузданост с туй, че днес имало много изкушения и съблазни. Но това не е извинение. Изкушенията и съблазните по никой начин не могат да оправдаят нашите слабости. Те всякога са съществували и само в усилията да ги победим се състои нашата добродетел. Който не може да победи едно изкушение, доказва своята слабост. Той няма значи духовен гръбнак и затова нужно е да работи сериозно над себе си. А който устои на изпитанията и съблазните, усилва своята твърдост, енергия и смелост. В него расте съзнанието на духовната сила и свобода.

Вярно е, че днес има много изкушения и съблазни. Но това само показва, че е необходимо да се живее разумно, за да не бъдем и ние съблазън за другите. Възпитай в себе си самоуважение, което ще ти попречи да служиш на подобни низости. Знай, че само онзи, който има чиста съвест, може да устои на атаките на неблагоприятната съдба.

Защото непоколебимостта на една стоманена воля почива винаги на строгото изпълнение на нравствения закон.

И всяка постъпка, за която ти можеш да кажеш, след внимателно вътрешно изпитване: „аз не мога другояче“, е справедлива и ти трябва без колебание да я извършиш.

Как се познава напредъкът

Имаш ли търпение, това е признак, че ти вече стоиш над посредствения човек.

Напредналият във волевите упражнения човек в своята работа почва с най-мъчното и оставя приятното и лекото най-после. Когато се връща от работа в къщи и завари писма, той сяда по-напред да се наобядва и после ги чете. Той се старае винаги да бъде спокоен и съсредоточен. Защото силата е в спокойствието. Който се раздразнява и избухва от всяка дреболия, която не е според желанието му, показва не сила и енергия, а разюзданост и слабост.

Освен това, напредналият във волево отношение човек се освобождава от гнева, разочарованията, злобата, страха и други. След много упражнения в борба със своите пороци, той изпитва себе си най-после и по метода на старите времена — въздържание от храна 10 — 20 до 40 дни. По този метод в старо време са се възпитавали всички онези, които отпосле са ставали водители на народите. Така а е се освобождавали от чужди влияния и достигали пълна независимост в духовния си живот. Това средство почива на строго научна основа, защото чрез въздържанието се дава възможност на тялото да се пречисти от всичко излишно и нечисто. Силата, която иначе отива за преработване погълнатата храна, сега се разходва за пречистване и обнова на делото. Всека опасност за здравето или живота е изключена; напротив. жизнената енергия се увеличава извънредно много още и чрез новите чувства, които въздържанието предизвиква. С това се обяснява, защо човекът, който е развил своята воля дотолкова, че може да бъде пълен господар на тялото си и да жертва не само своите удоволствия, а и живота си, когато е нужно, защо такъв човек тъй силно влияе на хората. Когато волята на един човек е тъй мощна, той може светът да разклати. В верността към себе си и към взетите решения и във величината на жертвите, които може да направи човек, е тайната на въздействието на силните характери.

Но не си въобразявай, че всичко това е леко. Не искай изведнъж да достигнеш крайната цел. Дървото се нуждае от много години, за да израсне и даде плод. Твоите желания често ти пречат и те задържат на едно место. Затова, нужно е смело да заработиш сега, в настоящето. Да заработиш с вяра в себе си и в успеха на работата, без да отлагаш — защото настоящето е основа на бъдещето.

Ползата от самовъзпитанието

В привичките, придобити с усилие на волята, колкото и прости да изглеждат, лежат основните закони на самосъзнанието. Колкото повече човек постоянства, толкова повече той трупа вътрешна сила, която мъчно може да се опише. Тя се проявява като вяра в себе си, предприемчивост, добродетел, решителност и издръжливост. Продължителното размишление развива разума, който по-рядко греши. Човек става проницателен, надраства средата си и неща, които остават незабелязани от другите, на него дават нова храна за мисъл и творчество.

Наполеон I беше човек като всички ни. Качвайки се от стъпало на стъпало, той достигна дотам, че с цели народи можеше да прави каквото поиска и милиони трепереха от неговото име. Защо? Мислещият четец ще разбере, кое издигна този исполин на волята. Той не ще се учуди, а ще проследи пътищата, по които и той може да оползотвори силите себе си и да стане могъщ.

С смел полет на мисълта, той измерва възможностите и намира доброто достижимо. Нещастията, които среща, той ги понася с най-голяма твърдост, като необходими изпитания на неговата сила. Едно вътрешно чувство му казва, че щом не се отклонява от пътя на дълга, той ще стане господар на неблагоприятните обстоятелства. Така той се научава да извлича полза от всяко положение.

Този, когото и най-големите пречки не могат да отклонят от веднъж избраният път, е непобедим. Борейки се против ударите на съдбата, неговата вяра расте и се проявява в очакване на по-добро време, в което може да достигне сигурна победа в своята решителност.

Ще победи този, който издържи.

Волята в известен смисъл е инстинкт за самозапазване. Този инстинкт съществува и се грижи за продължение и запазване на живота. На този инстинкт не трябва да се разбира като егоистично удовлетворение на материалните нужди за храна и облекло, а много по-дълбоко и по-обширно. Понеже цялото човечество духовно представлява една колективна личност, по отношение на която отделните лица са само членове, затова този инстинкт за самозапазване трябва да ни подбуди да работим за благото на цялото човечество, за облагородяване и пречистване на живота чрез безкористно изпълнение на своя дълг.

Стремежите и усилията, които имат своя източник в тази висша цел, създават условия и сили за успех. Пречките не могат да отклонят ни най-малко непоколебимите решения на една воля, чиято опора е в доброто. Нейната сила е безгранична. Защото това е съединение на личната воля с Божията, изразена във всеобщите мирови закони. Научи се да жертваш временните и личните блага, за да достигнеш висшите блага на живота.

Бъди твърд и непоколебим в доброто. Прегънат или смазан, жив или умрял, бъди сам против света, когато истината е с тебе. Обаче, в маловажните работи бъди отстъпчив.

Някои се оставят да се носят от вълните на живота и все едно им е, къде ще ги занесат. Те предоставят всичко на съдбата.

Обаче, който иска да вкуси от висшето щастие, той трябва с неуморими и постоянни усилия да върви към високата цел, както морякът върви към пристанището, където свети фарът.

Да се извърши едно велико дело не е голямо изкуство, но само малцина се решават да вземат върху себе си отговорността при неблагоприятен изход. Тези малцина си казват: аз ще остана верен на себе си, каквото и да се случи. Благодарение на това, много велики дела са извършени.

Този, който фактически стои на страната на правото, знае точно какво трябва да прави. Само съмнението предизвиква нерешителност и несигурност, а смелостта на убеждението се надсмива над тях. Това е един признак, който никога не лъже. Затова този, който вярва в доброто, който истински вярва, може да върши чудеса, може да мести планини.

Търпението, като израз на самообладание, също тъй е признак на енергия. Когато култивираме волята, даже несполуките при изпълнение на един изработен план, не означават загуба. Защото това са упражнения, които правят човека по-способен и по-зрял при изпълнение на нататъшните длъжности. Опитностите, добити чрез несполуките, са съкровища, с които се изкупва бъдещето благополучие на човека.

Винаги след най-големите трудности дохождат благоприятните условия; не трябва да мислим, че животът може да се спре на една точка, макар ‘и за малко време.

Не вярвай, че твоята работа е на вятъра, че твоят сериозен стремеж и пламенна борба, която си почнал в себе си и продължаваш във външния свят, са напразно изгубени.

Обноски към външния свят

Енергичният човек следва пъти- щата на своята мисъл и затова стои твърдо на собствените си крака. Всичко, което върши, е обмислено и смело. Той не зависи от общественото мнение и ако за някои работи, които изискват по-дълбоко разбиране, мнозинството не го разбира, той не се тревожи и спокойно си продължава своя път. Не обича да го ласкаят и да ласкае другите. Не се бои от противоположни мнения и, понеже логиката е за него закон, той променя своето мнение, щом се убеди, че се е заблуждавал. Той не се занимава с хората, които упорито защищават някой предразсъдък. За него не важи, че мнозинството казвало тъй или иначе. „Гласовете трябва да се избират, а не да се броят“, казва пословицата. Той е против всяко несъвършенство, винаги решителен и смел, но не и краен.

Благоволение ръководи неговите мисли, жизнерадост — неговите отношения, но и смелост — неговата воля. Вследствие на това, даже и противниците му го уважават. Той никога не се занимава с дребнавости, избягва безполезните спорове и разговори и се предава на сериозен умствен и физически труд.

Той също така не употребява особени средства, за да блесне пред другите; неговите способности сами се налагат и възбуждат вниманието на хората, неговата независимост и трудолюбието му сами за себе си говорят най- красноречиво.

Днес рядко се срещат такива хора, верни на себе си и самостоятелни в своето поведение. Но това още повече им придава ценност.

Прекалената откровеност е вредна. „Великите мъже на историята бяха мълчаливи. „

Неизразените мисли принадлежат на човека, а изразените мисли — не. Който много говори, доказва, че не придава голямо значение на думите си, иначе той не би ги пилял подобно на човек, който не цени златото и го разхвърля наоколо си. Мненията на такъв човек малко се ценят. Зрелият човек, напротив, знае какво говори и защо, и затова неговото мнение има тежест и цена.

Човек не трябва да се доверява на много хора. Само на изпитани приятели може да се довери, без да повреди своето развитие. Сам той трябва да бъде независим от мнението на другите, защото иначе ще парализира своята енергия. Наблюдението над бъбрицата ни показва добре, че за да извършиш нещо, трябват не думи, а мълчание, работа и вътре в себе си.

Здравият хумор винаги ободрява, помага на здравето твърде много и възвръща на душата изгубеното равновесие.

Но дългите разговори върху маловажни неща напразно изтощават нервите както на говорителя, така и на слушателите. Владей се дотолкова, че никога да не казваш двусмислени шеги, даже и в интимен кръг. Който е чист в мисълта си, няма да позволи никога да се изплъзнат из устата му обидни и неприлични думи.

Избягвай да говориш върху себе си без необходимост. Действай и ти ще бъдеш по-убедителен със своите дела, отколкото с думите си. Има, обаче, случаи, когато ти се налага да говориш, за да се избегнат недоразумения и грешки. Тогава мълчанието е вредно.

Добре е да свикнеш да цениш човека в обществото или в неговата работа, не по туй какво говори, а какво мисли. Защото човек издава своята истинска природа без да иска, и ние понякога неволно чувстваме това. Често се казва: „при най-добра воля аз не мога да търпя този човек, не зная защо.“ Загадката лесно се разрешава, като се знае, че добрите или лошите мисли образуват характерните качества, които или привличат, или отблъскват хората. Който има нечисти намерения и мисли лошо за другите, той по израза на лицето си отблъсва, а който е изпълнен с мисли на благоволение — привлича.

Средата, в която се намира човек, като че издава разписка за неговата стойност. Светът е огледало, в което се виждаме такива, каквито сме.

Който иска да спечели доверие, той. трябва да го заслужи. Той трябва безукорно да изпълни възложените му работи и също тъй да знае да пази тайни. Кой то решително и до край следва това което счита за истина, не може да остане скрит от външния свят. Без да ги търси, той ще намери приятели, които ще са готови да го следват навсякъде.

Този, който търпи злото, става съучастник, а който не се противопоставя на злото с добро, лесно става роб и играчка на злото. Ти трябва да направиш всичко, за да не бъдеш съучастник в лъжата и неправдата. Не търпи повече робство над тялото, душата и духа. Строши веригите и хвърли бремето от раменете си. Пресади се на такава почва, където ще можеш да проявиш всичките си сили и където твоите дела ще бъдат оценени.

Не бъди надменен, но не бъди и прекалено скромен. Бъди естествен. Не е нужно да мислиш себе си по- лош, отколкото си в същност.

Честта не се дава, както живота, ние сами трябва да я спечелим. Който в своите постъпки се ръководи от добра цел, а не от похвали, може да се радва на съзнанието за по-висше достойнство.

Съзнанието, че вървим из верния път към идеала, възвишава духа и ни дава сили да вървим по-бързо напред. От самите нас зависи дали да бъдем първи или последни, от нашата вяра в себе си и в доброто. Защото силата на волята е в зависимост от вярата на човека в доброто. Затова, пази своята вяра като най-голямото съкровище на земята; работи над своите мисли, развивай ги, подхранвай ги, изяснявай ги и ти ще растеш духовно и ще достигнеш своите цели.

„Вие сте солта на земята“. Всички, които действат съгласно своя разум и съвест, са сол на земята. Защото те не допускат около себе си гниене. Тъй стават те водители и възпитатели на човечеството.

Примерите от миналото много ползват. Напредъкът щеше да става много бавно, ако опитностите, достигнати от предишните поколения, не се предаваха на последващите.

Направените вече опити облекчават работата. „С линия в ръка, едно дете тегли по-добри черти, отколкото и най-добрия майстор без линия“.

Човек се ползва от опитностите на миналото и може да продължава да гради върху основата, която други са положили, стига тя да е добра.

Изпитвай всичко без предубеждение и дръж доброто, където и да го намериш, Истината трябва да се търси навсякъде, защото тя не принадлежи на една личност.

Резюмирал, от немски:

(Следва).

Камил Фламарион1)

астроном и психист

Смъртта и нейната тайнственост

(Продължение от год. II, кн. 10)

Свръхнормални способности на душата, непознати или малко изучени, които доказват независимото й съществуване от материалния организъм

Предчувствия. Откровения. Предвещания. Усещания насъне.

Тайнствени позиви.

Когато бях дете, говорех като дете, седях като дете, размишлявах като дете. Но когато станах мъж, аз се отказах от всичко детинско.

Апостол Павел

(I Послание към коринтяните, гл. 13, ст. 11)

Да си въобразяваме, в каквото и да е учение, че може да се достигне пъпна достоверност, това значи, да бъдем малко наивни: ние не сме сигурни в нищо; нашите чувства, наблюдателните ни способи, интелектът ни не са достатъчни, за да открием абсолютната реалност. И най-положителната наука има пред себе си само вероятности, които могат даже да бъдат твърде големи и равноценни на онова, което в обикновения говор се счита за достоверност. Дори и геометрията почива върху един постулат. Нищо не доказва, че няма повече от три измерения в пространството. В аритметиката да се каже, че две и две пра- вят четири, не значи много нещо, освен една условност на думи, израз на едно събиране; чистата математика, между туй, е това, което представлява за нас достоверността. Мъчно е да се дойде до там в психологията.

Цялото психологическо учение в училищата и класическите съчинения трябва да се допълни и даже да се реформира.

Понеже нормалните способности на душата, разбирането, разумът, волята, които са предмет на класическото учение и чиито проявления са обичайни и постоянни, не са установили едно безспорно доказателство за независимостта на душата по отношение на мозъка и достоверността на преживяването след гроба, ние ще поставим тази проблема под нова светлина, и трябва да отидем по-нататък. Преди всичко, човекът е едно мислещо същество. Мисълта е факт. Пред тоя първоначален факт, не можем ли да потърсим, дали известни способности на душата, непознати или малко изучени, не биха ни предложили предмети за изследване, чийто внимателен анализ би ни спомогнал да разсеем твърде продължителното невежество, да осветлим проблемата на нашето психологическо устройство, да увеличим нашето толкоз ограничено знание и, най сетне, да установим една приемлива психологическа наука, която да отговаря на желанията ни, след толкова безплодни речи в една и съща рамка и толкова празни дисертации, които са се въртели все в един и същ кръг? Може би мислещото човечество заслужва да не остане за винаги в затвор.

Че душата съществува сама по себе си, независимо от тялото, това ни покани да изучим опитно предходната глава. Ако тя съществува, като атома на желязото, кислорода, водорода или радия, например (атом, който би бил надарен със способността да мисли, психичен атом), той преживява органическото разчленяване и даже преминава, в течение на телесния живот, през материалните видоизменения на мозъка, както и ония на идеите. Одухотворяващият принцип живее, а само формата се губи.

Ние дохождаме да признаем с предходните съображения, вероятността на личното съществуване на душата, установена психологически. Ние можем да отидем по-далеч и да изтъкнем до очевидност това лично съществуване чрез такива проявления на душевните способности, които не могат да бъдат присъщи на материалните качества на мозъка, на органическите, химическите, механическите комбинации, а са вътрешни способности.

Волята, като специално доказателство за индивидуалността на духа, ще бъде изследвана в следната глава, както и други убедителни способности. Но най-напред аз бих желал да отбележа известни неизследвани или малко изучени способности, метапсихическите способности, според твърде сполучливия израз на професор Шарл Рише.

Например, умствената сила да се усещат непознати неща или, по-добре, да се предчувстват.

Какво е предчувствието? Какво е естеството на тая душевна способност, която е често толкова сигурна?

В този свой труд, почнат от дълго време, аз съм събрал, сравнил, разисквал, стотици наблюдения.

Некои от четците ми могат да си спомнят, че, в течение на 1899-та година, аз предприех една аналитична анкета върху душевните способности и техните проявления, първите резултати от която публикувах в съчинението ми: Тайнственото и психичните проблеми. Двадесет години се изминаха от тогава, и аз продължавам да получавам от мнозина наблюдатели съобщения, които се считам длъжен да проверя колкото се може по-добре, тъй като, въпреки най-вярната памет и най-неоспоримата лоялност, спомените неизбежно се преобразяват и правят всичките свидетелства повече или по-малко подозрителни. Ние не бихме могли да се отнесем с твърде голяма строгост при възприемането на тия, често извънредно чудни, факти. А бихме изпаднали в друга крайност, ако бихме ги отхвърлили с недоверие. Истината е между двете крайности, и ние не трябва да забравяме, че истинското по някога може да не бъде правлоподобно.

В току-що цитирането мое съчинение са съобщени случаи на предчувствия с определена причина: един гимназист, който се оплаквал от болки в момента, когато баща му умирал далеч от него; един студент по медицината, който срещнал един доктор, когото не бил видял от дълго време и за когото току що си помислил; една госпожа, обхваната от силно неразположение в момента, когато баща й умирал далеч от нея; един работник, който напуснал внезапно работата си, за да се завтече при жена си, която била премазана от една кола; един господин, който оставил приятелите си всред веселата игра, за да отиде у дома си, дето е намерил детето си болно от „лошо гърло“ и обиколено от четирима лекари и пр. Тия предчувствия са имали за причина предавания, ако не на мисли или некакви позиви, поне на психични вълни. Ние ще ги изучим специално тук.

* * *

Предчувствието, което описваме, заслужва извънредно внимание. Аз каня най-упоритите от моите четци да го претеглят от всяка страна.

Г-н Констан, министър на вътрешните работи, председател на Министерския Съвет, като обядваше един ден на трапезата ми, в моята обсерватория в Жювизи, заедно с г-жа Констан, ми разказа следния факт:

Това било в 1889 год., когато той водеше голяма борба против генерал Буланже и против буланжистката партия за ревизията на французката конституция. Една заран, в министерския му кабинет, предали му една книга в пощенските пратки. Понеже е бързал да отиде в Министерския Съвет, той я хвърлил на една маса, като помолил г-жа Констан да я прегледа каква е, и излязъл. Г-жа Констан, която била тогава тоалирана от слугинята си, взела книгата на коленете си и почнала да я отваря: тя помислила, че това е църковен служебник, изпра- тен от братовчедката й. Но три деня преди това тя била преживяла некакви „страхотии“, които я направили внимателна. Когато, много грижливо, тя отворила книгата, съгледала в нея не- каква нечистота. Веднага тя я подала на слугинята, като й казала да я тури в чакалнята: „това е някоя безчестна постъпка“, казала тя. Едва слугинята излязла, и г-жа Констан, разчорлена, полугола, се впуснала към вратата с вик: „не я отваряй, не я пипай!!“ Тутакси извикала г. Касел, директор на обществената безопасност, и му казала да изследва тая книга, понеже пред- чувства некаква мистерия. Г-н Касел, като прелистил книгата, видял да падат от нея некакви малки белезникави късчета на масата. Той ги запалил и те пламнали. Той разбрал опасността, турил книгата под мишницата си и отишъл в градоначалството, в лабораторията на г. Жирар. След един час, г. Касел се върнал и казал на г-жа Констан, че книгата съдържала динамит с такава сила, която била достатъчна да разруши едното крило от министерството, в което живеел министрът. Г-жа Констан припаднала и боледувала осем дни.

Това ни разказаха г. и г-жа Констан на трапезата, пред дванадесетина души. Жената на министъра открила опасността — нещо повече, почувствала интензивно и до толкова,че се притекла, полуоблечена, до чакалнята на министерството, за да попречи на служещите да отворят пратката.

Нема ли тук един вид вътрешен поглед на духа, който няма никакво съотношение с нормалното зрение? Ние бихме могли да опитаме едно сравнение на това впечатление с душенето на кучето. Но каква пропаст между двете усещания? Да подозреш едно заплашване, това би се обяснило при тия обстоятелства, но да почувстваш живо незабавна опасност?

Няколко дни след това съобщение, приятелят ми г. Жирар, директор на лабораторията при градоначалството, ми потвърди своя специален анализ на динамита.

По време на същия обед, г-жа Констан ни съобщи още едно предчувствие не по-малко заслужващо внимание, изпитано пак от нея. Съгласно моя принцип да проверявам всичко с документирани анкети, аз получих, в потвърждение на факта, изложението, което давам по-долу, от самия лекар, Д-р Ресеге от Тулуза, домашен лекар на семейството Констан, в писмото му, което предавам текстуално, както и другите.

Писмото от Д-р Ресеге

Тулуза, 16 март 1901 г.

Драги Учителю,

Изпълнявам един дълг, като отговарям на въпросите Ви относително предчувствието на г-жа Констан върху отказа й да приеме едно лекарство, изпратено й от аптекаря. Ето историята; аз Ви я разказвам безлично, чисто исторически:

Г-жа Констан бе на 23 години; тя живееше в Тулуза; един ден тя се разболя от кървава ангина. Д-р Ресеге, който бе в Тулуза, биде по- викан при болната и заповяда да намажат гърлото й с хлорхидрична киселина. Майката на г-жа Констан му подаде шишето, съдържащо предполагаемата киселина, но болната, която бе твърде отслабнала, не остави да направят това, като казваше, че ще я убият . . че това не е хлорхидрична киселина. След няколко суетни опитвания, докторът поиска да разбере защо става това и да докаже на болната, че лекарството е добро; той вкара една клечка кибрит в малкото шише, но течността веднага стана на въглен; тя била сярна киселина!

Това е, което съм запомнил аз. Подробностите не мога да си спомня, но не съм забравил, че аптекарят бе направил голяма грешка при изпълнението на рецептата ми и че г-жа Констан, чрез сигурното си предчувствие, настоятелно отказа да се употреби това лекарство.

Опитах се да намеря подробностите в старите ми тетрадки от онова време, но напразно. Зная само, че се касаеше за кървава ангина. Рецептата ми предписваше да се приготвят две стъкла, едното за напаряне, а другото за пиене, и грешката на аптекаря се дължеше на смяна на етикетите. Аз твърдя, че помня добре щастливото предчувствие, което спаси г-жа Констан от ужасните ефекти на разяждането на стомаха й, ако бе погълнала сярната киселина.

Позволете ми сега да Ви кажа, велики учителю, че и аз съм един от ония, които живо са се заинтересували и трогнали от учените и интересните разкрития, които правите за множествеността на световете — аз съм, от дълго време вече, Ваш ученик по научното богословие, което ще спаси от материализма религиозните въжделения на човечеството.

Благоволете да приемете израза на моята дълбока и искрена признателност която напълно заслужвате.

Б. Ресеге.

Това са двете безспорни опитни наблюдения на предчувствия, на които материалистичната физиология, сигурно, не може да даде никакво обяснение. Бих могъл да прибавя към тях още стотина подобни, които доказват съществуването на още непознати вътрешни способности, които трябва да изучим за личната ни поука.

Тук няма нито един акт на мъдруване, нито предаване на мисълта, нито телепатия. Това е един вид откровение. Предаването на мислите и телепатията ще бъдат предмет на други глави. Ние влизаме в анализа на един съвсем непознат свят, и за това сме длъжни да различаваме грижливо тайнственото естество на тия явления.

Аналогични факти ще изучим и в главите за виждане без очи, за телепатията и за предвиждането на бъдещето. Тук ще се ограничим само с точните предчувствия в будно състояние, без да се занимаваме, за сега, със съновиденията.

Аз бях разказал други път, че директорът на обсерваторията в Париж, Делоне, предчувствал, че морето ще бъде фатално за него и всякога отказвал да пътува по море, когато веднъж, заедно с един негов сродник, Мило, който бил дошъл през август 1872 г. на почивка за една седмица, отишли в Шербург и там двамата се удавили при посещението на пристанището, от обръщането на лодката им. Арсени Хусе разказва друга подобна история в своите Изповеди. Ето какво пише той:

„Сестра ми Цецилия избяга от пруското нахлуване през 1870 год. и се оттегли в един крайморски град. Един ден предложили й да се разходят по океана, но тутакси сестра ми извикала: „не, аз не желая да пътувам по море“. Запитали я защо, а тя разказала, че един път в Тулон, като се качила на една лодка, една предвещателка италианка й казала да остане на брега: „carissima donna, в морето ще Ви сполети зло“. Но сестра ми отишла, като дала на италианката сто су. Щом навлезли в морето вятърът скоро обърнал лодката и едва я спасили от удавяне. На другата сутрин, италианката, като можела да предсказва, се явила в дома на полиц. участък. Там не искали да я приемат, но сестра ми отишла при нея. Тази предвещателка, която я погледнала в очите, предсказала й, че морето ще бъде фатално за нея. Ето защо тя не пожела да избяга в Англия, дето била очаквана от друга нейна приятелка.

Вместо по море, тя решила да се разходи по суша. Това било на 10 окт. Управителят, жена му, най-малката им дъщеря, две племенници и сестра ми се разхождали весело из местността на Панмарч, този бодлив нос от циклопски скали. Панмарч значи конска глава, защото бретонците си служат всекога с образния език на Шатобрияна. Морето се разбива там в шума на бурите, и образува само пропасти и водовъртежи. Така под „конската глава“ е като че ли самият ад. Върху вдадината Тйол ан Иферн префектът е завел тия пет жени, млади и красиви, за да наблюдават ужасното зрелище на побеснялото море. Когато стигнали на скалата, те били тъй засмени, като че ли се намирали в някоя ложа на Операта. През време на спирането им на едно или друго место, управителят отишъл да запуши цигара наблизо, при вратата на работилницата на един морски художник. Жените го викали да дойде, за да хвърли един поглед на красивото море, което обсаждало скалата. те не се страхували ни най-малко, защото пристъпът на вълната се спирал много по-долу от тях.

Наближил часа да си тръгнат обратно, но сестра ми, погълната от пленителната красота на гледката, поискала да постои още пет минути. Тутакси една грамадна вълна от ония ужасни вълни, които се издигат като мълнии, подскочила, връхлетяла върху скалата и отвлекла в морето петте ужасени жени. Към управителя, побледнял при вида на водовъртежа, бил отхвърлен един чадър. Той чул само: „мамо!“ и се хвърлил напред като че ли да се бие с вълните, но страшната вълна вече слязла долу, отнасяйки жетвата си. След това вече — нищо друго, освен успокояващото се море, което пеело своето De Profundis (заупокойна молитва), с един букет от жени в пазвата си.

Ревнивият океан запазил сестра ми в своята бездна, без да я изхвърли на брега. Нищо не се видяло вече от нея: нито стройното й тяло, нито косите й, разпилени от вълните, нито чадъра й, нито ветрилото й, — от нея останал само вика: „мамо!“ Един бял гълъб ми донесе тая тъжна вест. Уви! гълъбите от обсадата на Париж не носеха никога добри новини“.

* * *

Предчувствията, предвестията от тоя род са толкова многобройни, за да не се считат неочаквани, че ние не можем да се изненадваме от интереса на хората да търсят обяснението им. Те съставляват част от психическите явления, които трябва да изучваме. Може да се допусне едно случайно съвпадение, но десет, двадесет, сто, хиляда? Не. Нема никакво суеверие в това, да анализираме тия потайности.

Съобщението, което предаваме по-долу, ни показва един човек съвсем уравновесен, който, далеч от приятелите си, на двадесет километра от жилището си, там, дето трябва да пренощува, изпитва чувството на едно неопределено нещастие, изменява намерението си и си отива веднага в къщи, дето намира майка си да играе на карти, после ляга да спи както обикновено, после нещо му се проявява в края на същата нощ и му известява, че тя умира и то в същия момент, когато наистина умирала от пукване на сърцето, в една стая на другия край на къщата. Тук има две неща за различаване: 1) усет от далечно разстояние на едно предстояще и непредвидено нещастие и 2) проявление в момента на смъртта.

Ето това писмо:

„ Драги учителю, важно е, за знанията, които разкривате на хората, да Ви съобщя това, което се случи с мен преди пет години и в което не ще можете да се усъмните, въпреки Вашия строг научен метод. Преди всичко, нека Ви кажа кой съм аз.

По настоящем (1899 год.) на възраст 35 години, аз се наслаждавам на отлично здраве, никога не съм имал халюцинации и винаги съм бил скептик към всякакви видения и предчувствия.

Аз съм едър земевладелец и живея в имението си. Занимавам се с управление на земите си и, освен това, изпълнявам държавна служба на управител. Аз съм земски началник, което на французки може да се преведе управител и местен съдия, в окръга Колм, Псковска губерния.

В 7 и половина часа сутринта, на 20 април 1894 г., майка ми, Олга Николаевна Арбусова, издъхна. Нищо не предвещаваше смъртта й в тоя момент, понеже майка ми бе едва на 58 год. възраст, и се чувстваше добре. Аз живеех с нея в имението ми, дето и сега още живея: село Фнуково, окръг Псковски.

През 1894 г., 20 април (деня на смъртта на майка ми) падна се през страстната седмица и на 19. аз направих посещение на приятелите си по случай на Великденските празници. Те живееха далеч от дома ми на около 20 километри и често прекарвах у тях нощта, а на утрото се връщах у дома. И тоя път исках да направя същото. Между туй, едно непонятно предчувствие ми попречи да остана при тях през оная нощ и, въпреки настоятелните им молби, тръгнах си още същата вечер. През целия път се чувствах зле настроен: предчувствието на едно предстоящо нещастие не ме напущаше. Аз се успокоих малко едва след пристигането си у дома, дето намерих неколцина приятели, с които майка ми играеше на карти.

Майка ми страдаше от силно главоболие (мигрена) и на питането ми, как се чувства, тя ми отговори, че главата я боли малко Преди да отида в стаята си, пожелах й лека нощ, както обикновено, и скоро заспах.

Къщата ми е голяма и стаята ми се намира доста далеч от оная на майка ми: две каменни стени ги делят.

На другия ден (20 април) аз се събудих, цял облян в студена пот и треперещ от ужасния сън, който бе ме обхванал. В същност, то не бе сън, а видение. Когато се събудих, точно в 71/2 часа (понеже веднага погледнах часовника си), аз видях ясно майка ми която идваше към моето легло. Тя ме целуна по челото и ми каза: „сбогом, аз умирам, умирам!“ Приготвих се да стана, за са отида в стаята на майка ми, но чух внезапно голямо смущение в къщи, като че ли хора тичаха. Слугинята на майка ми се втурна в стаята ми, разплакана и викаше: „господине, госпожата умря!“

Според думите на слугите, майка ми се събудила в тоя ден към 7 часа и отишла в стаята на по-малките си деца, целунала най-малката си дъщеря, върнала се в стаята си и коленичила пред иконите, за да произнесе, по обичая си, утринната си молитва. В момента, когато се преклонила пред светите образи, внезапно умряла. Смъртта й била причинена от пръсване на сърцето; апоплектичен удар. Но най-важното бе, че това стана точно в 71/2 часа, в момента на моето видение.

Ето, драги учителю, факта, който се счетох длъжен да Ви съобщя. Ако желаете да ме запитате за нещо, аз ще побързам да ви отговоря в интереса на вашите ценни и документирани издирвания.

Алекси Арбусов.“

В тоя случай има два бележити факти, които трябва да се изтълкуват. Какъвто и да е разказът на наблюдателя, — който може да изменя изразите си, според паметта си — и както и да се пишат нещата на чуждия език, тия факти съществуват сами по себе си.

На първо место, горното съобщение е научно приемливо. То иде от един уравновесен човек, в разцвета на възрастта и разсъдъка му, и наш дълг е да го разгледаме тъй грижливо, като едно астрономическо, метеорологическо или химическо наблюдение или като всяко друго положително наблюдение

Казахме, че два факта трябва да се изследват. Алекси Арбусов, на три десет годишна възраст през 1894 г., живущ, заедно с майка си, която била на 58 год., в своето имение в Русия, посещава приятелите си, които се намират на 20 километра далеч от жилището му, с намерение да пренощува там и да се завърне на другата заран. Но в същата вечер едно тъжно предчувствие го обезпокоява до дъното на съществото му и му попречва да изпълни намерението си; той се чувства принуден да се завърне тутакси у дома си, без да дочака утрото. Като влязъл в къщи, той се изненадва като не намира никакво обяснение на предчувствието си, всичко вървяло спокойно, както обикновено, и приятелите му играели на карти с майка му.

Интересното, което би трябвало да се определи и да се знае, е, от коя страна е дошла причината на това телепатическо вълнение.

Не изглежда да е било това от страна на майка му, понеже тя не показвала никакво безпокойство за здравето си, въпреки главоболието й. Ние знаем случаи, в които скръбни позиви са били пращани, физически и морално, и чути далеч под известна форма. Тук ние откриваме особено една интуиция в духа на сина. Психическото сношение между двете същества, във всеки случай, е безсъмнена, и тук то се удвоява с чудно предвиждане на бъдещето. Преди да умре, г-жа Арбусова не е подозирала това, пък и синът й не е знаел нещо повече. Но у нас има нещо друго освен видимото нормално съзнание. Каквото и да е името, което му дават, „несъзнание“, „подсъзнание“ и пр., това друго нещо съществува; то не може да се отрече.

Щом е така, значи, то е нещо вътрешно, трансцендентно, постоянно, предходно на нашето материално тяло и независимо от него, това е нашата душа, способностите на която са непознати на класическата наука.

Нека разгледаме сега втората точка.

Разказвачът, едър владелец и земски съдия, ляга и заспива като почтен човек, доволен от съдбата си. Но ето че на сутринта той се събужда, облян в пот и треперещ от един ужасен кошмар. Какво е това? Майка му умира внезапно, в стаята си, която била далеч от неговата, разделена с други две стаи, доближава се до леглото му, целува го по челото и му казва „сбогом, аз умирам“.

Личното действие на умиращата е тук несъмнено. Трябва духът й да е действал върху оня на нейния син, за да му представи образа си. Ние не можем да заключим от това, че нещо материално или полу материално, етерното й тяло, облечено като покойницата, се е пренесло от стаята на майката в оная на сина й: подобно тълкуване не е необходимо. Но в действителност тази майка се е показала на сина си и му известила за своята смърт. Ето безспорния факт, пред които всички отричания трябва да се отстранят.

Нема ли в това нещо доказателство, че съществува един дух в човешкия организъм, дух мислещ, воля, привързаност, мислеща личност? Наблюдението е толкова положително, толкова неотразимо, колкото е един болид, един гръм от мълния или едно каквото да е точно констатирано физическо явление. Майката е въздействала духовно върху сина си, и това духовно въздействие на мозъка й е било преведено от нейния образ.

Следното наблюдение представлява аналогия с предшестващото и прави също очевидна една свръхнормална способност на душата, която трябва да се изучи:

„Майка ми е умряла на 4 окт. 1888 г. в своята къща, 5 километра далеч от Озарк, Мисури. Тя бе на 58 години. Аз живеех тогава в Фордланд, 28 километра далеч от къщата на майка ми. Не бях я видял от преди два месеци, но тя ми пишеше всяка седмица.

През нощта, когато тя се помина, извърши се една литургия, на която присъствах аз с жена си. Бяхме завели със себе си и малкото ни едногодишно дете. Към 10 часа, вечерта, преди да се свърши, литургията, когато църковните служители пееха, почувствах нужда да видя майка си, една мисъл, която ми бе внушена от твърде близки същества, като ми представиха майка ми обхваната от криза на задушаване и нуждаеща се от въздух, и върху лицата стори ми се, че виждам болната си майка. Тутакси аз бидох завладян от импулсивното желание да се завтека при нея тъй силно, че по- верих детето си на една съседка и напуснах църквата, без да се обадя на жена ми, която беше в другата част на същата църква. Побързах да се кача на трена, но го пропуснах, и в желанието си да пристигна без забава при майка си, последвах трена пешком, на едно разстояние от 11 километра, и по друг път можах да пристигна при майка си в 3 часа сутринта. Значи, извървях повече от четири часа.

Майка ми току що издъхнала! Похлопах, но никой не ми отвори. Сполучих да отворя вратата и намерих сестра си, която бе събудена от шума. Попитах я, де е майка ми, а тя ми отговори: „в леглото, но ... тя е вече мъртва“.

Аз бях сигурен в това. Отидохме при леглото и, действително, тя бе умряла преди няколко часа. Легнала си към 10 часа, като се е почувствала по-добре от обикновено и след като уговорила със сестра ми да станат рано, за да отидат в Озарк.

Томас Гярисън“.

Една анкета на английското „дружество за психически издирвания“ публикува подробностите при проверката на тоя разказ, чрез сестрата на разказвача, жена му и съседите му (вж. Myers, Human Personality — London, 1903, т. II, стр. 112).

Така, ето един човек, който, без видима причина, без разумни съображения, напуща литургията, в която участва, дава едногодишното си дете на съседката си, не предупреждава жена си, и прави 28 километра пеш през нощта, за да тича при майка си, която току що умряла!

Струва ми се, че е несъмнено тук почувстването духа на умиращата му майка. Също и духът на разказвача е изпитал същото чувство, колкото повелително, толкова е непонятно. Действието от страна на майката било ли е съзнателно или несъзнателно? Ние не- знаем. Но не може да се откаже, че между двамата, майката и сина, е имало едно психическо съобщение или умствено послание. Това именно ние окачествяваме като свръхнормална способност, принадлежаща на душата, вън от физическите чувства.

Нека продължим свободното ни изследване. Може ли да класираме следният факт в категорията на трагическите предчувствия? В всеки случай, той е извънреден. Ние имаме голям избор в стотините или хилядите психически явления от тоя род, за да констатираме съществуването, в човека, на непознати способности и загадки за разрешение. Ето едно прясно наблюдение, например, което ми се съобщи непосредствено от лицето, с което се е случило:

Една госпожа, живуща в Париж (г-жа Маришал, ул. Кюстин, 20), се събужда една нощ, четвъртък, на 26 март 1914 год., под впечатлението на един ужасен кошмар. Едно привидение, широко, без форма, се явило пред леглото й, стиснало ръката й и й казало: „трябва един от двамата, мъжът ти или дъщеря ти, да умре. Избирай!“ Да избера ли? казала си тя, между мъжа си и дъщеря си — това е невъзможно. „Нито единия, нито другата“, отговорила тя трепереща.

— Трябва да избереш, повторило привидението. Един от двамата трябва да умре. Решавай! Кого ще пожертваш?

Обзета от най-болезнена скръб пострадалата дълго време е размишлявала, без да може да реши. Обезумяла от болка, тя не се съгласявала да отговори. Неизразимо страдание притискало душата й! Но открито й било всичко. Мъжът й бил там, напълно здрав, на 46 години, спящ до нея. Дъщеря й, която дойде с нея да ми разкаже тази необикновена халюцинация, е сега, когато пиша тия редове (юни 1918 год.), красива мома на 17 години. Обяснява се онова вълнение на г-жа Маришал. Тя имала еднаква привързаност към двамата,

Най-после, победена от една воля, по-силна от нейната и която настоявала да получи отговор, тя свършила, като казала на себе си, че майчината любов трябва да надвие и че тя би пожертвала по скоро мъжа си, отколкото детето си. Пет дни след това, г-н Маришал, комуто тя не е разказала за този свой кошмар и който не е боледувал никога през живота си, се почувствал уморен и като се завърнал от канцеларията си (на подводния кабел), разболял се на легло. Повиканият на другата заран лекар не е констатирал признаци на никаква болест, а определил, че това е лека настинка. На следния четвъртък положението станало по-сериозно, а в съботата осъденият бил вече мъртъв. „Спиране на сърцето“, заявил лекарят, но до тогава никаква сърдечна болест не е била отбелязана.

Аз разпитах, по отделно и заедно, за очна ставка по тази странна история, г-жа Маришал и дъщеря й и се уверих, че няма никакво съмнение в нейната автентичност. Можем да прибавим този предвещателен сън към 76-те подобни сънища, публикувани в Тайнственото. Но колко злокобна форма! И как да се обясни?

Най-простото изглежда, да се предположи, че г-н Маришал е трябвало да умре на тая дата, без да подозира състоянието на здравето си. Когато умираме, то е, при известни обстоятелства, края на една болезнена еволюция, за която не си даваме сметка. Човек вярва, че е добре, но една неизвестна болест постепенно го отслабва. Подсъзнанието на жена му, която била твърде сензитивна, може да е проникнало неволно в това състояние на здравето и във фаталния край … Нашата психическа личност е надарена със способности, които са още неизучени. Това е само една обяснителна хипотеза. Ако я приемем, би трябвало, в допълнение, да открием, как тази интуиция е взела форма на уведомително привидение.

Друга хипотеза:

Невидимият свят, всред който живеем, не крие ли същества също тъй невидими, както силите, които управляват природата, каквито са: притеглянето, електричеството, слънчевият и планетният магнетизъм и пр., същества, духове, мисли, които би притежавали едно загадъчно съзнание, както и способността да виждат какво става в един живущ организъм и да се проявяват? Това е една смела хипотеза, но тя би ни помогнала да разберем съобщеното по-горе наблюдение, както и много други, необясними наглед случаи. Едно невидимо същество е станало видимо, за да наложи, така да се каже, на г-жа Маришал да проиграе форсираната карта. Често сме виждали некои фокусници да ни представят един куп карти с покана да си из- берем една от тях „свободно“. Но ние избираме всякога картата, която фокусникът иска (с изключение на подложност). Въобразеният от нас дух е узнал и видял, че осъденият трябва да умре след късо време и предлага на съпругата му и тя да посочи него-

Признавам, че като си представям тази хипотеза, изглежда малко вероятна. Но не може да се обяви за неприемлива. Тя напомня, под друг изглед, ангела-хранител, за който християнската религия учи, че придружава невидимо всекиго от вярващите. Дали ще се приложи тя или не в тоя случай, фактът, който трябва да се обясни, е пред нас неоспорим.

Не можем ли да приемем също, чрез доста богатата редица съответни наблюдения, ще атмосферата или, по-добре да кажем, етерът съдържа един още не открит психичен елемент? Химическият състав на въздуха от кислород и азот е бил намерен едва през XVIII-ия век. Повярва се в пълното знание на тоя състав, когато преди двадесетина години се откриха неизвестните по-тънки елементи: неона, криптона, аргона и ксенона. Може би съществуват и други, още по- тънки, и някоя висша есенция. Всека секунда някоя човешка душа напуща тялото си. Унищожава ли се тя? Нищо не доказва това. Броят им е 86000 до 100000 на ден, повече или по-малко, 1 милион в десет дни, 10 милиона в сто дни, 36 милиона в годината. Да мислим заедно с Виктор Хюго, че „всичко е пълно с души“, не е, може-би, една поетическа фикция. Прочее, този психичен елемент не би ли могъл да играе роля в обяснението на явленията, които изучваме?

Във всеки случай, в примера, който ни занимава тук, първата хипотеза ни се вижда по-вероятна, особено ако се замислим, че нашето умствено тяло може да се излъчва, да излиза от нас, да вземе една външна форма спрямо съзнателното ни аз и даже да се разговаря с нас, както става това в сънищата. Прочее, точно казано, касае се тук за един сън отначало несъзнателен, а после, при събуждането, станал халюцинативен.

Явно е, колко е сложна проблемата, която изучваме. Този пример от хилядата, който представлявам, няма друга цел за момента, освен да оправдае заглавието на тази глава: способности на душата, непознати или малко изучени. Той носи № 4033 в анкетата, за която говорих по-горе.

Друга една история, която не е без свръзка с тая на г-жа Маришал, е възпроизведена в Ainstee ’s Magazine, от м. март 1892 г., от г. Д-р Мино Саваж:

„В едно от предградията на Ню Йорк живеел един момък, който току що свършил образованието си в чужбина, в Хайделбергския университета. Темпераментът му бил впечатлителен. Висок и снажен, той имал изгледи да стане атлет. Любимите му предмети били: математиката, физическите науки и електричеството. Той се завърнал от чужбина и, доколкото е могло да се знае, ползвал се е с превъзходно здраве. Тогава бил с майка си, в една тяхна вила в тая местност. Той обичал да отива всеки ден, след пладне, на площада стотина крачки, като си пушел. Една вечер се завърнал спокойно и, без да каже никому нищо, легнал си. На сутринта той отишъл в стаята на майка си, която още не била станала от леглото си, и я погалил по лицето й, За да я събуди полека, и след туй й казал: „майко, има да ти кажа нещо много печално, но трябва да се въоръжиш с кураж, за да понесеш тая новина“. Майка му, естествено, изтръпнала и го запитала, какво иска да каже. „Майко, зная какво искам да кажа: аз скоро ще умра“. Смутена и нажалена, разбира се, тя го помолила да обясни защо. — Вчера вечерта, отговорил той, като се разхождах на площада, яви се пред мене един дух и почна да ходи край мене. От него получих известието, че трябва да умра“. Живо възбудена от това, майка му се разпоредила да повикат един лекар и му разказала историята. Последният, след като прегледал внимателно момъка, не намерил нищо ненормално в състоянието му и уверил, че всичко това е само един лош сън, една чиста халюцинация, за която не би трябвало да се мисли повече и че, след няколко дни, майката и синът ще се смеят на въображаемите си страхове. На другата сутрин, младият момък бил по-малко добре от по-преди и лекарят бил повикан втори път, но той пак се подиграл с опасенията .им. На третия ден състоянието на болния станало обезпокоително, лекарят дошъл пак и трябвало вече да констатира случай на апандисит. Младия момък бил опериран и умрял след два деня. Между видението и смъртта са се изминали само седем дни“.

Пред тези разкази хората, за да ги омаловажат, обичат да си служат леко с думата халюцинация и си въобразяват, че са решили проблемата, като я изоставят. Това не е сериозно. Нема освен да почерпя от безбройните документи на анкетата, за да добавя факти от различно естество спрямо предшестващите и да покажа ширината на непознатата област, която изследваме. Ръката ми се спира върху следното писмо, доста различно от горното съобщение, но не по-малко любопитно. То ми е изпратено от Цариград, на 22. септ. 1900 г. и гласи:

„Господине професоре, за опитната научна анкета, на която Вие посвещавате толкоз лоялно работните си часове за развитието на общото образование, считам за свой дълг да отбележа два случая, наблюдавани от мене.

Един близък на мен господин дойде веднъж при мен. в Цариград, към 11 часа сутринта и ми каза: „не зная твърде добре защо, но от тая заран насам съм обзет от мисълта, че леля ми е умряла в Генуа“. Аз го попитах тогава, дали знае нещо за боледуването й, а той ми отговори, че от преди 10 години се е скарал със семейството й и за това не е получил никакво известие. Обаче, докато говорехме и аз се завзех да му доказвам, че предчувствието му е въображаемо, слугата му дойде у дома и му донесе една телеграма от Генуа, в която му се съобщава за внезапната смърт на леля му, последвала същата сутрин.

Същият господин, през нощта на 31. юли т. г. се събудил стреснат и казал на жена си: „убиха италианския крал“. Жена му, като помислила, че той сънува, не възразила нищо. На другата заран, тя му казала за съня, но той й отговорил, че това не е било сън, но едно изречение излязло от устата му, без да знае сам той защо и как.

От прозореца си същият погледнал към пристанището и казал на жена си: най-доброто доказателство, че италианският крал не е умрял, е, че всичките стационери (стоящи там параходи) са издигнали знамената си“. След един час той се върнал при прозореца и тоя път стационерите са свалили знамената си на половина. Учуден от тая промяна, той се спуснал за сведения н се научил, че през нощта крал Хумберт бил убит. Ужасен от това съвпадение, той дойде да се съветва с мен, като лекар на душевноболни и ме попита, дали това видение не показва у него некакъв лош признак за мозъка му!.. Аз го разубедих, но не пропуснах да си взема бележка за тоя случай, толкоз повече че, както Ви казах преди малко, тоя човек, напълно уравновесен, заслужва доверие във всяко отношение.

Д-р Л. Мужери,

лекар за душевноболни

при кралската италиянска

болница, ул. Кабристан, 20 —

Цариград (писмо № 943).

Както виждате, тук има два аналогични случаи от телепатия, макар и различни: 1) Смърт, узната на разстояние, от Цариград в Генуа, в будно състояние, и 2) убийството на италианския крал, узнато на сън. Узнаването на двата факта не е съмнително. Едно и също ли е обяснението на двата тия факти? При първия, имало е, вероятно, едно особено течение между лелята и племенника, а при втория — предаване на общите сферически вълни. Мъчно е да се реши въпросът. И именно поради тази мъчнотия, множество наблюдения имат истинска стойност.

Аз поблагодарих на почтения лекар за това съобщение, което прибавих към толкова други. Никой няма право да отрече тия факти. Да виждаш всякъде само илюзии, това е безсмислено, това значи, да отричаш слънцето на пладне. Човешкото същество е за нас още една неизследвана потайност, училищната наука е вървяла до днес по крив път, и този, който търси истината, трябва за напред да бъде убеден, че съществуват непознати способности на душата, които са най важните и които трябва да се изучат, да се определят и обяснят.

Моето мнение е, че ние сме длъжни да изучваме всичко безпристрастно. Франциск Сарсей има един ден любезността да ми изпрати едно писмо, Което получил по хиромантията, с дата 22 март 1899 год., и което започва така:

„Никой, може-би, не уважава повече от мене Вашия здрав смисъл, отличните принципи, които проповядвате, и благоразумните съвети, които разпространявате с хрониката си. Но всичко не може да се знае и здравият Ви разум, който е, пред всичко, Ваша дарба (нещо рядко), не Ви позволява, убеден съм, да проникнете в това, което изглежда съвсем непроницаемо. В това отношение Вие сте диаметрално противоположни на г-на Фламариона, който притежава истински здрав научен разум: той не отхвърля нищо без изследване, — А де М.“

(Следва).

______________________________________

1) Вж. последният му портрет в кн. 8 — 9 от год. II на Всемирна Летопис, стр. 218.

Мурад-Нещастникът

(продължение от кн. V и край).

Една вечер аз бях канен на гости у един свой приятел и там закъснях много, та когато се връщах, дори нощните пазачи бяха заспали. Като минавах край една от тръбите, през която течеше вода за града, аз чух не далеч шуртене на вода, и като отидох по посока на звука, видях, че една от чешмите бе отворена и водата силно течеше от нея. Аз я затворих и продължих пътя си, но по пътя забелязах, че всички чешми са. отворени. Това ме накара да мисля, че чешмите не са отворени случайно, но че са пуснати нарочно от някои злосторник, та водата като тече, да намалее и да няма достатъчно за гасене, ако нейде избухне пожар през нощта.

Тогава се спрях за момент да размисля как ще бъде най-благоразумно да се действа. Аз нямах възможност да обиколя целия град и да затворя всички чешми, из които напразно течеше водата. Първо помислих да събудя стражата и пожарникарите, повечето от които спяха на поста си, но после, размислих, че човек не може да има пълно доверие и в тях, тъй като те може да са във връзка със злосторниците. Ако не бе така, те сигурно отдавна биха забелязали отворените чешми и ги биха затворили. Тогава аз реших да събудя един богат търговец, на име Дамат Заде, който живееше близо до моята къща и който имаше доста роби, които той би могъл да изпрати по разните части на града, да предотвратят злодеянието и предизвестят хората за опасността, на която са изложени.

Дамат Заде бе човек разумен и пъргав, който лесно се събуждаше, — не както повечето турци, на които взема един час да дойдат на себе си, след като са се събудили. Той беше бърз в решенията и в действията си, а и робите му приличаха на господаря си. След като му явих за какво съм дошъл, изведнъж изпрати пратеник до великия везир, за да се осигури безопасността на султана, и други пратеници до съдиите в разните квартали на Цариград. Скоро заби големият тъпан на кулата „Джани-Сари-ага“ за да събуди жителите. Не бе минало нито половин час откак тъпана бе бил, когато в долните апартаменти на къщата на Дамат Заде избухна пожар, дължащ се на кундака, който някой бе оставил зад една от неговите врати.

Злосторниците, причинители на пожара, дойдоха да му се наслаждават и да грабят, но те бяха разочаровани, учудени, задето бяха арестувани. Те не можеха да разберат, как е бил открит плана им. Понеже на време се взеха мерки, пожарът бе скоро загасен в къщата на приятеля ми и при все че на много части из града през тази нощ избухна пожар, той нанесе малко повреда, поради навременните мерки и защото, като бяха затворени чешмите, набрало се бе много вода, та сега тя течеше обилно. Освен това хората бяха навреме разбуждани, и те избягваха неповредени.

На следния ден, щом като се явих на пазаря (в безистена), търговците ме заобиколиха и ме нарекоха свой благодетел и спасител на живота и богатствата им. Дамат Заде, търговецът, когото бях разбудил предишната нощ, ми подари голяма кесия със злато и сложи на пръста ми скъпоценен диамантен пръстен. Всичките търговци последваха примера му, като ми дадоха богати подаръци. И съдиите ми изпратиха подаръци, като награда, а великият везир ми прати един грамаден диамант и една саморъчна записка, на която бе писал: „На този, който спаси Цариград“. Извинете ме, господа, за дето като че се хваля с всичко това. Вие пожелахте да чуете моята история и заради това аз не мога да не ви кажа най-важната случка в моя живот. В двадесет и четири часа аз се видях, поради подаръците, които бях получил, по-богат, отколкото някога съм можал да мечтая да стана.

Сега аз си купих къща, която отговаряше на моето положение, а също си взех и няколко роби. Тъкмо, когато отвеждах робите си към дома, срещнах един евреин, който ме спре и ми каза на свои език: „Господарю, виждам, че си купил роби. Аз мога да ги облека много евтино“. Имаше нещо мистериозно в държането на този евреин, пък мен не ми хареса и самата му фигура, но аз си казах, че в действията си не трябва да бъда воден от чувствата си, и че ако този човек действително ще може да облече робите ми по-евтино от кой да е друг, аз не бива да пренебрегна неговото предложение, само защото не ми харесва начина, по който е подрязана брадата му, нито пък погледа и тона на гласа му. Заради това аз накарах евреина да дойде с мене у дома и ми обясни по-добре предложението си.

Когато взехме да говорим по сделката, аз бях учуден като го видях така умерен в печата. В едно нещо само ние не се съгласихме. Аз пожелах не само да видя дрехите, които ми предлагаше, но и да ми каже, от де ги е взел. По последната точка той почна да шикалкави. Тогава аз заподозрях, че има нещо криво. Размислих за причината и предположих, че дрехите трябва да са откраднати или пък да са били облекло на лица, които са умрели от някоя заразителна болест. Евреинът ми показа едно сандъче, от което, той каза, мога да избера това, което ми се хареса. Аз забелязах, че когато щеше да отключи сандъчето, той напълни носа си с някакви ароматични треви. Той ми каза, че сторил това, за да не мирише мускуса, с който сандъчето било парфюмирано: Мускусът влияел много зле на нервите му. Аз го помолих да ми даде някои от тревите, с които той си послужи. като му казах, че мускусът е вреден и за мене.

Евреинът, било че бе жегнат от съвестта си или пък като забеляза моите подозрения, побледня като смъртник. Той се престори, че ключът на сандъчето не бил у него, та не можел сега да го отключи; че щял да го потърси и тогава щял пак да ме посети.

След като ме остави, аз разгледах внимателно сандъка и на капака му видях нещо писано, което бе почти изтрито. Там едва личеше думата „Смирна“, но това бе достатъчно да подкрепи предположението ми. Евреинът не се яви вече. Той изпрати хамали да вземат сандъка му и за известно време аз не чух нищо за него. Един ден, обаче, когато бях у Дамат Заде, аз зърнах евреина, който мина през един от дворовете на бързо, като че искаше да ме избегне, „Приятелю“, казах аз на Дамар Заде, не отдавай въпроса ми на нахално любопитство или на желание да се меся в работите ти, ако се осмеля да запитам каква работа имате с евреина, който току-що мина през двора ви“.

„Той се е ангажирал да набави дрехи за робите ми“, отговори моя приятел, „и то много по-евтино, отколкото бих могъл да ги взема от къде и да е другаде. Аз възнамерявам да изненадам дъщеря си Фатиме на рождения й ден с една забава в павилиончето на нашата градина. По случая всички нейни робини ще се явят с нова премяна“.

Аз пресякох приятеля си, като му казах, в що подозирам евреина и дрехите му, като добавих, че всеки знае, че заразата от чума може да се пренася чрез дрехи не само след месеци, но и след години. Приятелят ми реши да няма нищо общо с този евреин, който за няколко жълтици може да хвърли в опасност живота на стотици човеци. Същевременно ние изпратихме една бележка до съдията, но съдията бе муден в разпоредбите си и преди да даде заповед, евреина да бъде арестуван, хитрият измамник бе успял да избяга. Когато къщата му бе претърсена, указа се, че той и сандъка му са изчезнали. Разбра се, че той бе заминал за Египет. Ние бяхме доволни, че го бяхме поне пропъдили от Цариград.

Приятелят ми, Дамат Заде, ми изказа своята най-дълбока признателност, като добави: „Преди ти спаси богатството ми, сега ти спаси моя живот, и един живот много по ценен от моя — този на моята дъщеря Фатиме“.

Като чух това име, аз не можах напълно да прикрия вълнението си. Аз бях случайно видял тази госпожица и бях пленен от красотата й и от нейната миловидност, но понеже знаех, че тя е предназначена да бъде съпруга на другиго, аз се трудех да задуша чувствата си, като се мъчех да изгоня из ума си всеки спомен за прекрасната Фатиме. Баща й, обаче, сега ми подхвърли едно изкушение, което изискваше всичката ми сила, за да му устоя. „Саладине“, продължи той, „съвършено справедливо е, ти, който си спасил живота ни, да участваш в нашето пиршество. Ела у дома на рождения ден на нашата Фатиме. Аз ще те туря на балкона, който гледа към градината и ти ще видиш цялото зрелище. Ние ще имаме празненство с лалета, по подражание на онова, което имат в градините на Великия Владетел. Аз те уверявам, че си струва да го видиш. Пък освен това, ти ще имаш случай да видиш за момент моята Фатиме разбулена,

„Това е тъкмо туй“, пресякох го аз, „което отбягвам да видя. Аз не искам да си позволя удоволствие, което ще струва щастието на живота ми. Аз не ще скрия нищо от тебе, който се отнасяш към мене с такова доверие. Аз вече съм зърнал твоята красива Фатиме, но зная, че тя е предназначена да бъде съпруга на един по-голям щастливец от мене“.

Дамат Заде остана много доволен от моята откровеност, но той не се отказа от мисълта си, да седна с него на балкона в деня на празника на лалетата; а аз, от моя страна, не можех да се съглася да видя повторно прекрасната Фатиме. Моят приятел си послужи с всички аргументи или по-право, с всички възможни средства, за да ме убеди да се съглася. Той даже се надсмя на моето решение и когато видя, че всичко е напразно, каза ми сърдито: „Върви си тогава, Саладине; аз виждам, че ти ме мамиш. Аз виждам, че ти обичаш някоя друга жена, а скриваш това от мене, като се трудиш да ме убедиш, че ти действаш така, воден от благоразумие, а то, в същност, от равнодушие и презрение. Защо не ми откриеш сърцето си, тъй както правят това приятелите?“

Удивен от промяната на неговото разположение и от гнева, който се четеше в погледа на Дамат Заде, който до сега винаги ми се е струвал човек кротък и разумен, аз бях изкусен също да избухна и да го оставя, но приятели, които веднъж са изгубени, не се печелят лесно. Тая мисъл ме накара да се обладая, та аз казах: „Приятелю, нека говорим по това утре. Сега ти си сърдит и не можеш да бъдеш справедлив към мене, но утре ти ще бъдеш спокоен. Тогава ти ще видиш, че аз не съм те мамил, и че моето единствено желание е било — да запазя по един благоразумен на- чин душевното си равновесие, като отбягвам да гледам опасната за мен Фатиме. Аз нямам влечение към никоя друга жена“.

„Тогава“, каза моят приятел, като ме прегърна и напусна гневния тон, който бе възприел, само за да изпита моята искреност, „тогава, Саладине, Фатиме е твоя“.

Аз едвам можах да повярвам на слуха си. Аз не можах да изразя радостта си. „Да, приятелю“, продължи търговецът, „аз съм добре изпитал твоето благоразумие. Ти излезе победител и аз давам моята Фатиме на тебе, като съм уверен, че ти ще я направиш щастлива. Вярно е, че аз планирах да я дам на по-виден зет. Пашата Максуд я е поискал за жена, но като разпитах, аз узнах, че той употребява опиум прекомерно. А моята дъщеря никога не ще бъде жена на едного, който половината ден е луд, а другата половина — меланхолен идиот. Аз не се боя от това, че ще откажа на пашата, защото имам влиятелни приятели, които са приятели и на великия везир. А тоя ще го застави да слуша разума и тихо да се подчини на разочарованието, което той справедливо заслужва. И сега, Саладине, още ли се противиш да видиш празника на лалетата?“

Аз отговорих, като паднах пред нозете на търговеца и прегърнах коленете му. В деня на празника на лалетата аз бях венчан за прекрасната Фатиме. За мен и днес Фатиме е най-прекрасната жена на света, при все че са минали доста години откак сме венчани. Тя е гордостта и радостта на сърцето ми и аз мога да кажа, че от взаимната ни любов аз съм изпитал повече щастие, отколкото всички други обстоятелства в живота ми, които другите наричат „щастливи“. Баща й ми подари къщата, в която сега живеем и присъедини богатствата си към нашите, та сега аз имам даже повече, отколкото желая. Моите богатства, обаче, ми дават възможността, да облекчавам нуждите на другите, и заради това аз не ги презирам. Аз трябва да убедя брата си, Мурада, да ги сподели с мене и да забрави своето зло- щастие. Само тогава аз ще се чувствам напълно щастлив. Що се отнася до огледалото на султана и до твоята счупена ваза, мили братко, продължи Саладин, ние трябва да измислим някое средство.“

„Не мислете повече за огледалото на султана, нито за счупената ваза“, каза султанът, като престана да се преструва, че е търговец и възприе властническото си държание. „Саладине, аз се радвам, че можах от самият теб да чуя историята на живота ти. Признавам, везире, че съм бил погрешен в твърденията си, продължи султанът, като се обърна към везира. Аз признавам, че историите на Саладин-Щастливецът и на Мурад-Нещастникът подкрепят твоето твърдение, че благоразумието е по-мощен фактор за щастието на човека, отколкото благоприятните случаи и „късмета“. Аз виждам, че успехът и щастието на Саладина се дължи на неговото благоразумие. Благодарение на това благоразумие е бил спасен Цариград от пожар и от чума. Ако Мурад бе тъй разумен, като брата си, той не би продавал хлебчета, които сам не е пекъл, той не би бил ритнат от мулето, нито бит, за дето е намерил пръстен, не би бил ограбен от войниците, нито гръмнат от един от тях, не би се изгубил в пустинята, нито би бил измамен от евреина, не би запалил кораба, нито би прихванал чумата и разпръснал из целия Кайро; той не би взел за крадец огледалото на моята султанка, та да го промуши, не би вярвал, че щастието в живота му е свързано с някакви стихове на една китайска ваза; нито пък, най-после, би счупил този скъпоценен талисман, като го мие с гореща вода. От сега нататък нека Мурад-Нещастникът бъде наричан Мурад-Неблагоразумният и нека Саладин бъде наричан Саладин-Благоразумният.

Така говори султанът, който, понеже бе твърде различен от другите монарси, прие да признае, че имал грешка и че везирът му е бил прав, без да го посече. Историята ни казва, че султанът предложил на Саладина да го направи паша и да му повери управлението на една провинция, но Саладин- Благоразумният отказал честта, като казал, че няма подобни амбиции, че той е съвсем доволен от положението, в което се намира, и че понеже това е така, ще бъде много глупаво да промени положението си, защото от щастието няма нищо по-ценно. Какви нови злощастия сполетяха Мурад-Нещастника, не се знае. Знае се само, че той почна всекидневно да ходи на Териаки и се помина от прекомерно употребление на опиум.

Превела от английски:

Д. Л. Доганова.

Духовна опитност

Посещение след смърт. От дълго време боледуваше тежко баба Санта, майка на един мой добър приятел, Ст. Б. Ходил бях веднъж да я видя, как се измъчва, горката, заедно с дъщеря си, в една малка и нехигиенична стая на ул. „Дебър“ в София. След дълги и отчаяни тичания по жилищните комисии, най-сетне бе дадена на туй семейство по-хигиенична квартира на ул. „Алабинска“, но тук баба Санта, вече 80-годишна, не можа да се съвземе, тя се парализира, изгуби способността си да говори и на 16 февр. т. г., събота, в 10 часа вечерта склопи очи за винаги. Много пъти се канех да отида поне още веднъж, да посетя баба Санта, докато беше жива, но не можах. Болната си отиде, без да ме дочака. Дълбоко скърбя за това: тя бе много умна, разговорлива и весела жена. Но важното в случая е, че ако аз, по моя вина, пропуснах да я видя, преди да премине в другия мир, тя, обаче, не пропусна да ме посети при заминаването си ...

На 16 февр. — дата, която споменах по-горе — в 10 часа вечерта, аз легнах да спя. Обикновено, аз заспивам веднага щом легна. Към 121/2 часа се събудих внезапно и малко уплашен; чух, че от лявата страна на леглото ми се промъкна нещо със скок през прозореца и се изпречи пред мен. Същевременно отворих очите си и виждам баба Санта! „Що праиш, що чйниш, Ристо? Невестата, детето арни, здрави сет? Ти не дойде, да ме видиш; еве яз дойдоф да те видам . ..“, ми рече тя на македонско наречие и засмяна. Аз се готвех да й кажа нещо, но забележих, че тя ми се явява не каквато я видях при последното ми отиване у дома й, на ул. „Дебър“, а такава, каквато я знаех, от преди около 30 години, когато живееше на ул. „Нишка“: по-млада, бодра, весела, духовита! Това обстоятелство ме сепна и не можах да отговоря на нощната ми посетителка, която скоро изчезна.

Мисля, че е излишно да тълкувам аз горния факт: нека читателите сами си го изтълкуват.

София, 25 февр. 1924 г.

Съобщава: Хр. Харизанов.

Предизвестия от невидимия свят

1. Преди две години се помина г-ца В. Кръстева. Преди да се помине тя, умряла една нейна ученичка, която й се явила на сън и й казала, че там, където се намирала тя, било много хубаво, имало красиви градини и поляни, отрупани с книги за четене.

„Ела, казала й ученичката, сама съм, мъчно ми е без тебе; ела, ще четем тия книги“. И скоро след тоя си сън, г ца К. е заминала за тия градини и библиотеки на невидимия мир.

2. Също преди години почина и моя кръстник Спас Соколов, живущ в София. Същата нощ, когато да се помине, една негова племенница сънувала сина на кръстника ми, капитан А. Соколов, който се помина като пленник в Сърбия: той дошъл при нея, парадно облечен, и на въпроса й, защо е дошъл, той й отговорил, че е дошъл за баща си, и се изгубил. Не се минало един час и съобщили им, че кръстникът ми се е поминал.

3. Скоро преди смъртта на кръстника ми, неговата дъщеря, в полубудно състояние, видела една ръка, която е написала нещо на стената в стаята, но почеркът бил неразбран, и скоро писаното се изгубило.

Изглежда, че това било предупреждение за неговата смърт.

Съобщава: М. Т-ва.

Разни вести

Астрологически предсказания за 1924 год. Известният датски астролог и почетен подпредседател на British Astrological Society в Лондон, Д-р И. Т. Кронщром, е публикувал подробните си предсказания за 1924 г. в едно голямо двуседмично датско списание в Копенхаген. Ние ще дадем една извадка от тях.

Според новата система, която той изработил за световната астрология и въз основа на която е направил своите изчисления, общите му предсказания за 1924 год. са следните:

1. Изобщо лоша година за труда и здравето: неблагоприятна за възрастните хора. Много морски злополуки и мошенически афери.

2. Разпри, опасности от война и пожар; изобщо лош период за жените.

3. В много области ще има повече афери, дела, но и доста фалити и разстройства.

4. Загуби и внезапни злополуки, между друго, потопяване на параходи, срутване мини и пр.

5. Няколко големи скандали в частния и обществен живот. Много случаи на полудяване. Голема измама и мистификация относително спиритизма и мистицизма, но тя ще бъде бляскаво разкрита и опровергана.

А влиянията през дванадесетте месеци от годината ще бъдат:

Януари. Марс ще причини много разпри във финансовите дела, които ще се последват от процеси. Много скандали и разводи. Много неблагоприятен месец за параходството. Към 20-то число ще има един много злощастен период за здравето изобщо- Лош период за правителствата. Много злополуки в повечето владения в северна и южна Африка.

Февруари. Добри изгледи за търговията и финансовите дела, особено към 4-то число, но последвани от твърде критически период между 10. и 16. Белгия, Испания и Съедин. Щати ще бъдат заплашени от пожари и други нещастия.

Март. Слънчевото затъмнение на 5-то число е твърде неблагоприятно за южна Африка, но ефектите му ще се почувстват навсякъде. Един знаменит човек ще умре. Големи промени се представляват към 20-то число.

Април. Твърде благоприятен период към 10 число. Знаковете показ- ват, че Франция, Италия и Англия ще се разберат, за да уредят международните недоразумения. Но към 17 и 19. ще има критически моменти. Болшевизмът ще произведе нова атака. Един процес и едно разискване по мистицизма ще направи сензация.

(Следва краят)

Необикновено духовно развитие.

Французкият всекидневен вестник Le Journal в броя си от 30 януари т. г, съобщава следния случай:

„В Ню Йорк живее по настоящем 26 годишният Уйлям Н. Сайдис. Син на един прочут психопат, Сайдис е изучил азбуката на 6 месечна възраст, могъл е да чете, да пише и да се изразява правилно, когато бил на две години, а на четири години е говорил свободно четири чужди езици. Два пъти му било отказано да постъпи в Харвардския университета, поради малолетието му, но успял, най-сетне, да постъпи в него, когато станал на единадесет години, и то освободен от изпит по един предмета. В същата година той държал сказка за пространството с четири измерения! Четири години по-после, той написал една геометрия, противна на принципите на Евклида. Но преди да стане пълнолетен, той бил арестуван вследствие на една манифестация по случай на празника „1-и май“ и е стоял 18 месеци в поправителния дом, от дето излязъл съвсем променен. Сега тоя „гений“ изкарва прехраната си в Ню-Иорк, по 23 долара на месец, с работа на пишеща машина“!