Сега ще разкажа един анекдот за двама англичани, атеисти, които решили да представят на сцената две различни, напълно противоположни роли. Единият от тях ще поддържа идеята, че Бог съществува, а другият ще поддържа идеята, че не съществува. В определения ден и двамата излизат на сцената, и диспутът започва. Първият, който трябвало да играе ролята на вярващ, започнал да говори на другаря си, че Бог съществува, че всичко, което виждаме в природата е Негово творение, че всеки, който не вярва в Бога ще бъде хвърлен във вечния огън, изложен на мъки и страдания. Той говорил толкова пламенно, толкова вдъхновено, че вторият, който трябвало да играе ролята на безверник, като го слушал, забравил своята роля и започнал да си мисли: Може да е така. Възможно е Бог да съществува. – Като размишлявал върху това, той слязъл от сцената и отишъл дома си. Първият изпълнил ролята си както трябва, но останал сам на сцената, нямало кой да му възразява. На другия ден той отишъл при другаря си и запитал: Ти защо не се противопостави на моите думи, но ме остави сам, да се срамя пред толкова хора? – Какво да правя, като те слушах да говориш толкова убедително, аз повярвах напълно в твоите думи. – Как ме повярва? Аз говорих измислици; говорих в неща, в които сам не вярвам. – Не зная дали си вярвал или не в думите си, но аз не съм слушал такава убедителна проповед и от най-видни проповедници.
Казвам: - За да може да обърне приятеля си към Бога, душата на този човек се е върнала от своята разходка, познала е Великото Начало в живота, и затова той могъл да говори толкова убедително.
