В Китай един философ се оженил за една много красива мома, но голямото му нещастие било в това, че нямал средства. А тя била амбициозна жена. Живяла тя година, две, десет с него и най-после му казала: “Дотегна ми твоята сиромашия, философ човек си, ама тебе умът ти не стига, затова ти ме освободи да се оженя за някой богат.” – “На драго сърце”,- й казал той,- “свободна си, и имаш всичкото мое благословение.” Тя се оженила за един много богат търговец. Но в Китай настанала голяма криза, и викат този философ да оправи Китай; станал той цар – управлява и разпорежда. Като чула тя това, отишла при него и му казала: “Много се радвам, че ти си достигнал такова високо положение, аз не очаквах, но съдбата тъй завъртяла щастието при тебе; не може ли, както по-рано, да си заживеем пак с любов?” Гледал той, гледал, взел една чаша нектар, излял я на земята, и й казал: “Събери този нектар в чашата, и ако можеш да го събереш тъй чист, както беше, можем да заживеем пак заедно.”
