31. В СТОЛА - ТРАПЕЗАРИЯТА

Душата си почива в тази тишина и белина.

Сестрите ни канят в трапезарията. Там е топло и приветливо, чисто. Печката е запалена от сутринта. Макар и рано още да е за обяд в трапезарията има вече дошли с ръкоделие, с книжки, сестри и братя. Едни четат, други работят и тихо се разговарят.

Привлече ни погледа една нова картина на стената. Сестра Цветана Симеонова е увековечила образа на нашата обична сестра Пенка Кънева. Нейните будни, живи, смеещи се очи гледат към даровете на майката земя, тъй богато и изобилно разположени в нейната прегръдка - зеленчуци и плодове - свежи, сочни, апетитни. В ръцете си държи две снопчета златни, житни класове. Ние я разглеждаме, възхищаваме се, радваме се.

Колко е уютно, топло и приветливо! Колко е всичко домашно и свое! Чувствуваш се като у дома си!

Влиза една от дежурните в стола сестри - Йорданка Жекова и се развиква: „О, добре дошли, добре дошли прелетни птиченца! Знаете ли, че Учителят за вас отвори стола? Беше го затворил. Разсърдили Го бяха за нещо, беше недоволен от нещо, прибра се горе и два месеца нямахме стол. Преди няколко дена ме вика и казва: „Йорданке, учителките ще си дойдат скоро за ваканция, къде ще се хранят? Да отворим, рекох, стола." „Добре, Учителю, да го отворим. Аз и Стойна ще дежурим първия месец", казах аз с

45

готовност. Той се зарадва, даде пари, даде провизии и от няколко дена имаме стол. Нареди да се пали печката в трапезарията, да гори цял ден - от сутрин до вечер, да могат да идват тук сестри на разговор или да си четат и ра­ботят на топличко. Пък и за вас, учителките. Вие сте първите, но ще дойдат и другите. Да прекарвате тука през деня на топличко. Грижлив баща. За всички мисли. Ама ние, ние сме твърдоглави още. С каква мъка прекарва Той хуба­вите си идеи. Но ние си караме все още по старому."
Не разпитвах нищо: Какво се е случило, какво са разсърдили Учителя, защо е закрил стола, защо говори Йорданка така за нашето твърдоглавие? Не разпитвах. Мене ми беше така хубаво в момента. Аз идвах от един край дето е самота, където е мизерия и мъка. Уморена, измъчена, тук си почивах в тази топла и уютна трапезария и грижа на нашия обичен Баща. Сълзите бяха на очите ми. Не разпитвах. Исках да се потопя в тази уютност и да си почина. Наближи обяд. Дежурните сестри сервираха с бели престилки. И когато беше всичко готово към 12 часа дойде и Той. Нас - гостите от провинцията ни сложиха на Неговата маса. Ние се храним мълчаливи. „Яденето е свещена работа", казва Учителят. „Когато човек се храни, не трябва да говори и мисли за друго, освен за храната, която приема, как да я препрати горе в ума и сърцето и да я оползотвори за светли мисли и възвишени и благородни чувства." Но нали сме си твърдоглавички, както казва Йорданка и следваме все още старите си навици и през време на обяда задаваме Му въпроси и Той отгова­ря на кратко, а някога се увлича и Той и изменя на разбирането си и говори дълго с прекъсвания и през време на обяда. Но повечето пъти оставя разговора за след ядене. Така беше и този път. Разговорът беше оставил за после. А то разговор ли беше. До 4 часа след обед и разговор, и песни.
Когато завършихме и Той стана да си върви, Йорданка, която беше по-свободничка каза: „Е, Учителю, това беше за гостите от провинцията, за учителките. Богато ги угостихме." Той нищо не каза, но ни погледна мило, топло и си отиде.

Той обичаше всички. И даваше всекиму според нуждите му. Но правеше впечатление понякога като да е по-разположен и по-щедър към някого или към някоя категория хора. Но то е затова, защото тяхната нужда в дадения момент е по-голяма. Така беше и с учителките. Само той знаеше при как­ви тежки условия живееха и работеха те там из затънтените краища на майка България. Колко уморени и измъчени пристигаха при Него и затова биваше много щедър към тях. На няколко пъти затворения стол се е отварял само, защото „ще дойдат учителките и къде ще се хранят?" Нареждаше през ваканциите и вечери, като изключения. В друго време в стола само се обядваше общо. Нареждаше забави с литературно-музикална програма, екскурзии и т.н.... Всичко правеше, за да им даде възможност да си починат, да се зарадват, да им се облекчи и украси иначе тежкият живот на село. Освен това Той обичаше трудолюбието и ценеше учителската професия.

Веднъж когато Го запитала една сестра - Василка Иванова от ул. „Опълченска" 66 защо е тъй внимателен към учителките, Той отговорил: „Те отиват да носят светлина!"