39. БЕШЕ КАТО СЪН

И все пак не беше сън, а една жива действителност. През 1947 година, вероятно месец септември.

Бяха минали три години от заминаването на нашия любим Учител Петър Дънов. Ние се чувствувахме като сираци, без баща, лишени от неговата закрила и напътствия, без кураж, надежда и сила за преодоляване трудностите и несгодите в живота.

В София по-предната нощ на това, което искам да изложа, беше станало едно малко земетресение, без никакви материални поражения. Хората бяха малко поизплашени, и предпазливи от неизвестността. По тази причина жена ми и дъщеря ми бяха напуснали за 1-2 дни апартамента и отидоха на Изгрева, където постройките са едноетажни и в по-голямата си част бяха дървени бараки, пригодени за живеене. Всички тези бараки бяха с по-големи или по-малки дворни места. Безопасността тук при земетресение беше сигурна. Чувствуваше се спокойствие и сигурност. Разбира се, за това имаше влияние и особената атмосфера на хората, които живееха там. Те бяха кротки хора, незлобливи, непретенциозни и доволни от малките материални условия, при които живееха.

В апартамента бях останал сам. Аз бях спокоен, уединен и духовно обграден. Събудих се към 1 часа през нощта. Нямаше нищо особено. Опитах се да заспя, но не можах. От 1 до 2 часа през нощта прекарах в размишление и след като се убедих, че няма да мога да заспя, реших да изляза навън, вместо да се въртя в леглото.

Къде да отида? - Мисълта ми ме насочи към градината, а след това на Изгрева. Какво ще правя там аз не знаех. Изследвах насоката на моята мисъл, дадена ми по вътрешно указание. Не казвам внушение, защото не мислех, че някой друг ми внушава това. След 1 час бавно през гората аз се озовах на Изгрева. Беше вероятно към 3 часа през нощта. Нощта беше тъмна. На Изгрева беше тихо, всички спяха. Едва сега аз почувствувах, че няма как да прекарам времето, а и не знаех къде да ида и какво да правя. Бях без горно палто. Аз мислех, че не е студено, но съм се излъгал. С наближаване на сутринта, постепенно ставаше все по- хладно, дори студено. Помислих да се върна, но си казах, че това ще бъде слабост и затова реших как да е да изтърпя до разсъмване. Отидох на полянката, където играехме Паневритмия, разхождах се по нея, обикалях в кръг колелото, но сутринната студенина ме безпокоеше, защото бях леко облечен. Отидох в беседката, която беше на западния край на поляната и която беше построена за музикантите, които свиреха на Паневритмия при дъждовно време. Седнах, легнах, въртях се, вдигах яката на сакото, свивах се на кълбо, изобщо борих се с неприятния студ. Мина време, аз се съпротивлявах със студа, но времето течеше бавно и мъчително. Ставах, разхождах се, правих движения за загряване, пак се връщах, лягам и т.н. В това мъчително положение погледнах да видя колко е часът и приближава ли сутринта, обаче беше още тъмно и не можах да видя часовника. Погледнах навсякъде беше тъмно. Една единствена светлина се виждаше от електрическата лампа, която беше на стълбището за горната стая на Учителя. Реших да отида, за да видя колко е часът. Стигнах пред западната врата на салона и от лява страна ме огря светлината на лампата. Повдигнах лявата си ръка с ръчния ми часовник. Погледнах, часът беше точно 4 сутринта. Още не вдигнал глава от часовника, изправен пред прозореца на салона, аз бях изненадан от голям шум, движение, глъч, салонът бил пълен с хора, и също като при свършване на беседа, хората се раздвижиха, имаше голям шум и движение, безразборна глъч и раздвижване на столовете в салона. За миг аз помислих, че напразно съм стоял вън да мръзна, защото в салона е имало наши хора. Това обаче беше само за един миг, защото аз веднага повдигнах глава и видях, че западният прозорец на салона беше съвсем тъмен и следователно не може и въпрос да става, че в него е имало наши братя от Изгрева. Аз останах прикован на мястото си и бях много изненадан и удивен, защото шумът, движението, стъпките, столовете продължаваха, даже се увеличаваха, но всъщност за мен беше ясно, че това не бяха материални хора, а някакви невидими духове и при това всичко беше така реално и действително, че не остана никакво съмнение в мен, че е действителност. Това не беше никаква халюцинация. Аз стоях прикован и смаян, в пълно съзнание и съвсем спокоен. Не се уплаших и прикован на място, аз чаках да видя какво ще стане по-нататък. Аз нищо не виждах, а чувах и по движението и разговорите констатирах, че тия безплътни същества постепенно, не изведнъж поеха пътя си в астрала нагоре, минавайки свободно през тавана и покрива на салона. Разговорите им постепенно се отдалечиха все по-нагоре във въздуха и съвсем естествено гласовете им заминаха с отдалечаването им, те все по-слабо се чуваха, докато съвсем замряха и не се чуваха повече. Чуваха се обаче други, които бяха по-назад в колоната, в която си отиваха нагоре и с тях ставаше същото, а после и други и така най-после си заминаха всички и не остана нито един. Настана тишина и спокойствие. Това беше голямо сборище на невидими хора и ако се съди по шума, по разговорите, трябва да се предполага, че това не бяха по- малко от 200-300 човека, а може би и повече.

Аз стоях неподвижен на мястото си, цял обърнат в слух и внимание, и в очакване да видя какво ще стане по-нататък.

Трябва да отбележа, че тези безплътни същества свободно минаваха, както вече по-горе казах, през тавана и покрива на салона. И материалните прегради не бяха препятствие за тях. Обаче минаването им през материалната среда на тавана и покрива беше съпроводено с голям пукот и шум, сякаш се чупеха дъски и греди.

Завърши всичко това и беше явно, че всички си бяха заминали и не остана в салона и на земята нито един от тях. Аз все още стоях в очакване. Вече не чувствувах студът. Вниманието ми беше насочено към салона и пространството над него, където се беше случило всичко това.

След известно време аз чух човешки говор от тавана, който идваше от изток и отиваше към горницата на Учителя /горната стая/. Чух след това и гласове на други хора. Те всички отидоха в стаята на Учителя и си приказваха спокойно и кротко като че ли обсъждаха някои общи въпроси. Разговорът им беше спокоен, като на разумни хора. Това обаче беше за много кратко време. Постепенно разговорът се разгорещи и явно беше, -че те не бяха в единомислие. Почнаха да спорят, да крещят, да се карат. Това ставаше в стаята на Учителя - горницата. Това беше за мене голяма изненада и крайно неприятно нещо, защото в нашето съзнание, горницата е свято място и какви ще са тези хора, които са влезли в нея без позволение и най-нахално да държат такъв език. Особено един измежду тях най- силно кряскаше, викаше като бесен. По едно време кавгата, разговаряйки се все повече и повече, стана много голяма, те се самозабравиха, чуха се и псувни и се дойде до най-вулгарното държание не на хора, а на провалени улични типове. И всичко това ставаше в стаята на Учителя. Аз бях покрусен, отвратен, ужасен, защото това беше нещо, което моят ум и моето съзнание не можеше да побере.

Внезапно чашата преля и аз чух силно тропване с два крака в средата на стаята, явно, това беше Учителят. Внезапно те млъкнаха, онемяха и техният вулгарен език вече не се чу. Чашата беше преляла и възмущението беше пълно. Мощен и властен глас принуди тези самозабравили се типове да млъкнат и техният глас повече не се чу. Заглъхна салонът, заглъхна и горната стая. Тишина и безмълвие се понесе на това свещено място и над целия Изгрев. И в тази тишина, властно и мощно се чуха ясно, твърдо и силно стъпките на Учителя в Неговата стая. Аз стоях долу като вкаменен.

От средата на Своята стая Учителят с бавни крачки, които аз чувах и проследявах, тръгна към изходната врата на стълбата. Аз чаках и с трепет в душата си мислех, че Той ще излезе и ще се покаже на тераската на горния край на стълбата. Но - не! Той дойде до вратата, аз чух как той хвана дръжката на вратата, постоя така за момент като че ли се колебаеше да излезе или не. И след малко аз чух Неговите стъпки в обратна посока. Аз следях Неговия ход, Той дойде до средата на стаята, продължи след това нататък и отиде към вратата на балкона, и аз очаквах да отвори вратата и да се покаже от балкона, обаче и тук Той само хвана дръжката на вратата и след малко пак се върна. Учителят дойде до средата на стаята си, спря движението и повече нищо не се чу. Аз очаквах, обаче по-нататък, но нищо не се случи. Ясно беше, че действието е завършено. Всичко взе своя обикновен вид. Мълчание и тишина цареше над салона и над целия Изгрев. Сякаш нищо не се бе случило. Едва тогава аз излязох от това състояние на внимание и будност, погледнах себе си и цялата околност и всичко си беше в своя обикновен земен вид, само в моята душа имаше някаква необикновена радост, примесена с учудване, възторг и неземно изживяване. Погледнах, че вече хоризонтът е побеляло, че се разсъмва и че е светло. Аз не усещах вече студ. Исках да отида при някои мои братя, с добри и чисти души, да им разкажа всичко това, за да ми кажат какво е значението на видяното и чутото, и как да си го обясня. Дълго време аз не можех да разбера всичко това. То за дълго време остана за мен една загадка.

Много по-късно, след години станаха крайно нежелателни събития между братята на Изгрева и в Братския съвет. Последствията бяха много лоши както за Братството, така и за Изгрева. Може би всичко това, което видях, беше едно предсказание за това, което по-късно стана. Може би! Може би има неща още неизяснени за мен по този въпрос. Пак казвам може би! За мен обаче остава това, което аз видях, или по право чух и преживях. То не е видение, не е халюцинация, а жива реалност. Това е една забележителна опитност в живота ми! Който разбира, нека да го прецени и обясни, аз се въздържам да коментирам по този въпрос.