7. СЛУЧАЯТ С ЕДИН ПИСТОЛЕТ

Беше през зимата 1942-1943 г. Аз бях военен, на служба в гр. Скопие. Служих в Пета българска армия, която имаше за военна област цяла Македония, намираща се под българска власт. Длъжността ми беше началник артилерия в тази армия. В мое подчинение бяха XIV артилерийски полк в Скопие, XV артилерийски полк в гр. Прилеп, XVII артилерийски полк в гр. Щип и огнестрелното отделение на гара Ген. Жостов. Войната на Източния фронт между германци и руснаци беше в своята стихия. Жестока, небивала в историята кръвопролития ставаха там. Цял свят тръпнеше пред тази страхотна човешка касапница. Аз бях дошъл в отпуск в София и бях пристигнал с влака вечерта за беседа и се готвех сутринта, заедно с другарката ми да отидем рано на беседа на Изгрева, сутринта към 3.30 часа се приготовлявахме за тръгване. Беше зимен ден, а тия часове са много ранни за това време. Мина ми през ума, че отивайки на Изгрева ще минем през гората из градината и че може да ни се случи някаква изненада, от нападение на неблагонадеждни лица, защото се срещаха такива случаи. За момент аз се поколебах да си взема ли със себе си оръжие или не. На Изгрева аз отивах с цивилно облекло, за да не правя впечатление. Мина ми през ума мисълта защо ще вземам пистолет, когато аз отивам на молитва и с вяра в Бога и къде остава тогава моята вяра и упование. Веднага обаче след това тази мисъл се замени с друга, че молитвата си е молитва, а действителността е нещо друго и че трябва да си взема пистолета. В няколкократно такова противоречие на мисълта - да взема или не пистолета, аз най-после се разсърдих на себе си и си казах - защо толкова много трябва да се разсъждава за такъв дребен въпрос - вземай пистолета и тръгвай. И така аз взех пистолета си и бързо тръгнахме към Изгрева. Въпросът за пистолета аз забравих още при тръгване от дома. До Изгрева се отиваше пешком за 50-60 минути. Стигнахме на Изгрева салонът беше вече препълнен с хора. Едва се провряхме и застанахме в един ъгъл отзад вляво. Погълнати от многото хора и при това съвсем непознати незабелязано от никого се вмъкнахме в салона. Учителят след малко се яви в салона и едва премина през една малка тясна пътечка, като се отправи към катедрата. Въпрос не можеше и да става, че Учителят знае за нашето и специално за моето присъствие в салона. Той застана на катедрата, След обичайните песни и молитви, Той трябваше да започне своята беседа. Със затворени очи, силно съсредоточен, Учителят остана така продължително време.

Учителят мълчеше и всички в салона бяха в абсолютно мълчание и тишина. Никакъв звук, никакво мърдане, всички бяха като приспани, замръзнали, сякаш дори хора не дишаха. Мълчанието продължи дълго, може би 5-10 минути, и стана ми някак уморително и отегчително от това неизвестно и безпричинно мълчание. Най-после Учителят наруши мълча нето и много сериозно, строго и с ясен глас каза: "Когато се отива при Господа, пистолет не се носи!"

Аз се сетих веднага за пистолета си и разбрах, че съм направил голяма грешка, като съм го взел със себе си. В душата си обаче аз се зарадвах и благодарих мислено на Учителя, че с това Той ми дава едновременно и добър урок, и пример да позная кой е Той и че с това Той още повече усили вярата ми в Него. Един миг след тези думи Учителят прие своя обикновен и кротък израз на лицето Си и започна Своята беседа тихо, увлекателно и леко, сякаш въпросът за пистолета не е даже съществувал.