3. ДОБРУДЖА

Така се нарича територията между Черно море, устието на река Дунав - на север и линията Варна - Русе, от юг. Кой не знае, че Добруджа е българска земя и че там се основа най-напред Първото българско царство и че тя е равна, плодородна и богата земя и затова беше наречена "Златна Добруджа."

Северната част на Добруджа беше дадена на румъните още при Освобождението на България в 1878 година като награда за участието на румъните с един корпус при обсадата на град Плевен.

Южната част на Добруджа до 1913 година беше българска, а след това беше дадена на румъните, поради нещастията за България години през 1915, 1915-1918 години.

Българският народ се беше примирил с мисълта за загубата на Северната част на Добруджа, но за Южна Добруджа той страдаше, скърбеше, както рождена майка за своята загубена рожба. Писатели и поети, и цял народ със своите трубадури изразяваха тая своя жалба и даваха тон на желанието на своето сърце за работа и действие за връщане на тази хубава земя към майката - Родина. Това не беше шовинизъм, нито империализъм, а естествен стремеж да се поправи една историческа грешка - една неправда.

Разбира се, господствуващото мнение беше за всички, че това освобождение в края на краищата ще стане с война и ще дойде по пътя на оръжието и победата.

По-късно обаче, както е известно, със спогодбата в гр. Крайова в 1949 г. румъните без война, поради създалата се политическа обстановка, отстъпиха Южна Добруджа без война и тя отново стана българска земя. Във връзка с това връщане на Добруджа искам да предам една своя опитност с нашия Учител.

Далеч, преди да стане това събитие, когато този въпрос не беше още поставен на обсъждане, нито от отговорни места, нито от пресата и пр. Учителят по далечен и особен свой начин, познат на неговите ученици, при срещите им с Него ми даваше да разбера, че Добруджа ще се върне на българите. На това аз в началото не обръщах особено внимание и си го обяснявах, с общото настроение на българския народ. Това желание все още беше нещо далечно, неопределено и в областта на мечтите. А събитията явно говореха, че не е още назрял въпроса за подобно нещо. Учителят виждаше, може би, че аз не Го разбирам правилно и при една среща с Него съвсем ясно ми каза, че няма да мине много време и България ще си възвърне Добруджа. Аз се зарадвах и изненадах от това Негово изказване и казах, че това може да стане само с война и оръжие. Учителят, за моя изненада каза така: "България ще получи Добруджа, без да гръмне пушка, и Добруджа ще падне в ръцете на българите като узрял плод." Аз познавах добре Учителят, вярвах в неговите думи, но не предполагах как е възможно да стане това чудо. И без да споделям с някого това, аз заживях със сладостното очакване Добруджа да падне като "зрял плод". Мина време. Събитията течаха, но все още нищо не показваше, че ще стане нещо подобно на това, което аз очаквах. Беше минало година, а може би и повече, когато започна леко и далечно да се говори, Добруджа трябва да се върне на България. И все пак това беше нещо далечно, неопределено, неясно, само като пожелание.

Настъпиха по-решителни събития. Отминаха тревожните 1938 и 1939 година. През лятото на 1940 година аз с войсковата част, на който бях началник, бях на лагер край град Сливница - западно от София. Франция беше победена, разгромена и окупирана от Хитлер. Влаковете с бензин непрекъснато минаваха през България и вървяха от изток на запад. Събитията ставаха все по-напрегнати и изненадващи. Пресата отразяваше по-главните събития, но българите не знаеха какъв дар му готвеше съдбата. Те не познаваха Учителя, те бяха слепи и глухи, живееха в мрак, егоизъм и заблуда в своя материализъм без светлина и благородство. Така беше отдолу, нагоре, до най-високите места. Те дори не виждаха, че въпреки своята слепота и невежество, бяха под някакво невидимо покровителство и закрила. Това се отнасяше дори и за нас, които бяхме около Учителят. И бяхме малко прогледнали, и все пак недостатъчно, и далеч от истинската и пълна светлина, която той изливаше изобилно над света. Витлеемската звезда вече светеше над България, но уви, тя беше невидима за големите, учените, горделивите, силните и за представителите на официалната религия, нещо повече, те дори бяха враждебни, злобни и отмъстителни и не виждаха доброто, което им се даваше.

На лагера в Сливница главният въпрос, който се разискваше между офицерите беше дали румъните ще ни върнат Добруджа. Този въпрос беше вече излязъл на сцената. Заговори се за някаква конференция, а след това дойдоха и преговорите в Крайова. Надеждите бяха слаби, пресата ту ги засилваше, ту ги отслабваше. Явно беше, че различията са големи. Офицерите тогава бяха държани далеч от политиката и се възпитаваха главно във вярност към короната и трона на царя и за готовност да разрешат националните идеали с оръжие, когато им се заповяда. Един от първите национални идеали беше и връщането на Добруджа. Всяка вечер на офицерския стол след дневните усилени занятия се коментираше по военному въпроса във връзка с преговорите в Крайова. Вече няколко дни как пресата даваше лоши сведения за хода на преговорите. Даже се очакваше да бъдат прекъснати без всякакъв резултат. Въпреки думите на Учителя и аз, макар да пазех тайна и мълчание по въпроса, бях неориентиран и обезпокоен. Надеждите ми се замениха с разочарование. Прекарах една мъчителна нощ, без да дам преценка и решение за крайния изход на въпроса. Внезапно ми дойде мисълта, че София не е далеч, защо да не отида и питам Учителят по този въпрос. През деня тръгнах и за по-малко от един час бях при Учителят. За моя голяма изненада думите на Учителят бях: "Всичко е свършено. Добруджа е вече в ръцете на българите!" Той беше кратък, думите му бяха точни, ясни и определени.

При други случаи много пъти думите Му бяха неразбираеми, защото се реализираха в по-късни моменти. Аз знаех това и имах вече опит. Някои Негови думи аз разбирах много по-късно, дори след години. При други условия и при друго съзнание в мен, но тук Той беше категоричен.

Учителят не беше като нас. Той знаеше всичко в света и всякога знаеше кога, кому, какво и как да го каже. Той беше знамение, изявление, откровение на великото, на неизразимото в света. За съжаление, българите не разбраха какво благоволение и какъв неоценим дар бе му определено от Небето.

След срещата ми с Учителя внезапно и неочаквано за всички се оповести радостната вест за връщането на Добруджа. Думите на Учителя се сбъднаха.