150. Кой ни заведе при Учителя

Времето се бе захладило към края на ноември 1940 г., но стаичката Му бе още неотоплена. Един ден, като седнах срещу Него за разговор, Той отиде до шкафа, извади бели вълнени чорапи и ми ги даде да ги обуя. Наистина, краката ми бяха поизстинали. Почувствувах се щастлива, че обувам Негови чорапи, като знаех, че всичко, което Учителят правеше бе от значение не само за телесния ни, но и за душевния ни живот. Краката са символ на добродетелите и Той искаше да развиваме всички добродетели в нас и живеем в пълна чистота, а белият цвят означава чистота. На изпращане често ми даваше някакъв плод, от който винаги гледах да дам на майка ми или на някоя близка душа. Майка ми посещаваше беседите с мен и понякога приготвяше хубав обяд за Учителя, който Му занасях. Той винаги го приемаше с усмивка, и когато ми връщаше съдовете, поставяше ябълка или друг плод в тях. Веднъж, помня, че беше сложил една много едра червена ябълка в съдинката и тя остана като скъп спомен за великата Му любов към нас. Майка ми беше много тиха и скромна жена и не искаше да отнема време на Учителя, та не ходеше да разговаря с Него, но тя от младини имаше благоговейно отношение към Него. Нейната по-стара сестра, Анка Конярова, която бе отгледала майка ми - сирак, бе една от първите ученички на Учителя. Тя живееше много далеч от Изгрева, но не пропусна никога беседа. Всяка сряда и неделя тръгваше в три часа сутринта, през всяко време на година с нейната приятелка, сестра Добринка Влахова, и стигаше навреме за беседата. Тя най-напред заведе майка ми при Учителя, когато бяхме малки деца.

В.К.: Анка Конярова? Весела: Е старата сестра на мама, която отгледа майка ми. В.К.: Имате ли снимки? Весела: Имам, мисля, че имам. В.К.: А нещо да си спомняте? Някакви опитности да си спомняте? Весела: Аз знам, че Учителят им е раздавал първите книги с беседи на тях. Тя е от първите сестри. Ние ходехме на събрания на ул. "Априлов", имаше една стара сестра, в чийто дом се събираха доста сестри и в кръг, на колене, с бял воал покрити главите, започвахме молитви, пеехме песни. Майка ми ме отгледа с песни от Учителя. "Ангел вопияше", всичките песни. И тази "Англе вопияше" аз я научих тогава, още като дете. В.К.: Тя е на Константин Дънов? Весела: Тя е на бащата на Учителя. Бяхме веднъж на Черни връх с Учителят, девет души. И една вечер седяхме на лампа и той седеше срещу мен и ме погледна и почна да пее "Ангел вопияше". И цялото време, докато пя "Ангел вопияше" ме гледаше. Това е песента, с която съм отгледана от майка си, аз тъй я обичам. Много хубава песен. В.К.: Сега, вие казахте, че сте били на Витоша, на Черни връх. Весела: Да. В.К.: Коя година беше това? Весела: Ами 1943 г. бяхме. В.К.: Да не би тази група, която са били 5-6 човека? Весела: Не, на хижа "Алеко" имаше 9 души, а пък друг път беше на Черни връх, Учителят отишъл с Борис, Боян и Неделчо.

Весела: На Черни връх, и аз тръгнах самичка за "Алеко", при Учителя да отида и не го намерих. И се здрачаваше. И аз се уплаших, нямаше никой там. Само три момчета. И ги попитах: ще отивате ли на върха? Сетих се, че Учителят е на върха. И те казаха не, играеха на табла. И аз стоя като отчаяна, какво ще правя сега. Па едно време те скочиха и тръгнаха. Казах: мога ли след вас да вървя? И се качихме в мъглата и в девет часа пристигнахме на Черни връх. И там беше Учителя и той ме прие и на сутринта ми каза: "Добре направихте, че дойдохте, рекох". И тогава останахме там групичката с него. В.К.: Това е екскурзията, на която ви е пял "Ангел вопияше"? Весела: Не. Пя ми където бяхме на хижа "Алеко" девет души. В.К.: Ще можете ли да я изпеете "Ангел вопиаше"? Весела пее: "Ангел вопияше, благодатна, чистая дево, радуй ся и пак й рекох радуйся". Така започва.