НАЧАЛО

Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

10.Поради работата която имах

ЕЛЕНА АНДРЕЕВА(1899-1990 ) ТОМ 9
Алтернативен линк

Поради работата която имах, аз имах възможност да се срещам често с Учителя и естествено, когато имаше условия Учителят ми говореше, обясняваше ми как да изляза от това положение. Веднъж като ми говореше, ми каза: „Ти си готова да умреш за него". Направи ми впечатление тази мисъл. Нали така трябва да обичаме, защо Учителят ме упреква? Нали и Христос е казал, че няма по-голяма жертва от тази, да пожертвува човек живота си за приятеля си. Това изказване на Учителя не го разбрах на времето. Вярно беше, че аз бях готова всичко да жертвам за Любомир, аз исках и да му помогна да се повдигне, да излезе от този свят, в който живее. Не харесвах грубостта и дързостта му и начина, по който живееше. Аз желаех да му помогна да се свърже с Учителя и с Христа, да изправи живота си и така силно беше това желание, че можех да понасям много оскърбления и грубости. Той слушаше Учителя, четеше Словото му, редовно посещаваше класовете, но имаше нещо в него, което не искаше да се отдаде напълно на това, което Учителят говореше. Не искаше да следва напълно пътя, който Учителят сочеше. Връзката му с Мория, пък и с други същества го дърпаха в друга насока. Аз не познавах нито Мория, нито другите същества, с които той имаше връзка. За мен беше ясно, че по-добър и по-красив път от този, който Учителят ни сочеше няма, че този път е в пълна хармония с Христа и с всичко, което Христос ни учеше и аз исках и той да следва тоя път и исках с всичко каквото мога да му допринеса. Учението на Христа и Словото на Учителя пред мене отваряха широко поле за духовна работа. Те ме вдъхновяваха и при всичките противоречия, в които бях изпаднала. Само в тях виждах възможност за разрешение на трудните въпроси. Любомир ми казваше, че той приема Учителя, но в него има място, където той не пуска Учителя. Има особено мнение по някои въпроси. За мене това не беше така. Аз исках да живея, да живея със Словото на Учителя и да посветя живота си в правотата на този път. За мене имаше неизяснени неща, които не разбирах напълно, но вътрешно чувствах, че този път е прав. Аз нямах знания да защитя тези идеи. Трябваше да се уча за всичко онова, което не разбирах. Аз исках да имам пълна вяра в Бога, но имах неизяснени неща. Когато съм се срещала с неверующи, които отричаха Бога, аз не можех да защитя идеите си. Много неща още не знаех. Вярвах, че светът е разумен, че всичко се ръководи от разумност и исках да убедя себе си дълбоко в тази вяра, във великата разумност, която цари в света. Казвах си: Заслужава човек да посвети един живот, за да разбере как трябва да живее. Да намери пътя в пълната сигурност и пълната увереност, и да няма никакво вътрешно колебание и съмнение. И аз съм доволна, че така съм решила, не съм сбъркала защото по този път всичко се осмисля в живота, дори и страданията. Всичко беше необходимо и те ми помогнаха за разбирането, което имам.

Помня една среща и един разговор с Учителя, който остави дълбока следа в съзнанието ми. Бях на Изгрева. Срещнах се с Учителя и се разхождахме по алеята покрай гората край Братската градина. Между многото неща Учителят ми каза: „Ако питаш мене, аз те съветвам да се разделиш с него". Аз приех съвета на Учителя, пожелах да го изпълня. Той ми говори с много благост и топлота. Аз видях и разбрах колко иска да ми помогне и почувствувах нещо изключително. Почувствувах Учителя да влезе в мен. Аз го усещах в мене. Това ме вдъхнови и аз помислих, че ще мога да разреша въпроса. Това присъствие на Учителя в мене го усещах дълго и след като се разделих с него. Чувствах го и когато отидох в града. И това ме доведе до едно високо повдигане на духа. Мислех, че вече ще мога да преодолея привързаността, която имам, че понеже исках да следвам духовния път на ученичеството, това пълнеше душата ми с подем. Но като минаха няколко дни пак се появи желанието ми да го видя и да се срещам с Любомир. При мисълта да се отделя от него сърцето ми се късаше от болка, всичко в мене се противопоставяше и помрачаваше, светът потъмняваше. Аз помнех съвета на Учителя да се разделя, имах желание да го изпълня, но при мисълта цялото ми естество се бунтуваше. Усещах, като че трябваше да се изтръгне сърцето ми. Аз не можах да издържа и пак потърсих среща с Любомир.

Връзката, която направих с Любомир беше сила, която прониква в цялото ми същество, като че ли нямаше място в мен тя да не го проникне. Аз не разбирах дали това беше обичта, която имах към него или това беше половата енергия, която се събуди у мене. Аз я чувствах, че нахлува в мене и ме завладява. Тогава аз го търсех да го виждам, да се срещам, да говоря с него. Аз имах и скрито желание за близост, но срещу това желание беше моята съвест, която ми казваше, че нямам право на това. Срещу това желание беше и моят идеал за чист живот. В мен настъпваше борба на сили, желанието ми се бореше срещу съвестта и идеала ми. Незадоволените ми желания ме измъчваха, създаваха недоволството. Случвало се е да получа някакво задоволяване. Тогава пък съвестта ми и идеалът ми се помрачаваха. Съвестта ми казваше, че не трябва да допущам това, идеала ми за чист живот се посипваше с пепел. В такива борби живях много години.

По това време Учителят беше казал на Паша - това впоследствие разбрах - да ми говорят, да ме съветват. Паша се опитваше в шеговита форма да ми говори, че няма да ме пуща да отивам, защото излизам радостна, пък се връщам разплакана. А Савка веднъж ми каза за Любомир: „Колкото е бяла ризата му, толкова той е мръсен". Като ми каза това, аз чух като че Учителят ми говори. Усетих, че това не са думи на Савка, а на Учителя, той би ги казал, тя не можеше да каже такова нещо от себе си. Естествено, че такова изказване ме натъжаваше, дори и нараняваше. Аз разбирах, че положението, в което бях, беше циментената каша, за която Учителят ми говори, която се беше вкаменила и аз не можех да се измъкна. Но цялата отговорност за положението, в което бях изпаднала беше моя. Аз бях виновна за всичко. Учителят ме предупреди, аз не обърнах нужното внимание, което бях длъжна да отдам, постъпих лекомислено, повърхностно. Аз показах доверие на човек на когото не трябваше да вярвам, защото той беше ми разказвал доста случаи на неверност. А аз и не исках да допусна, че с мен ще постъпи по същия начин. На мен ми се е искало така.

При друг разговор Учителят ми каза: „Ти даде лош пример". Аз сама не бях съзнала, че съм дала лош пример. Спомням си, казаха ми, че един брат се е съблазнил от моето поведение, че дружа с женен мъж. Аз съзнавах в себе си, че това не е редно, упреквах се, но нямах сили да превъзмогна това. Отвън от приятелите получавах мълчаливи упреци за дружбата си с него.

Също си спомням, че още първата година на дружбата ми с Любомир аз попитах жена му да ми каже станал ли е Любомир по-лош с нея, след като аз дружа с него. Защото, ако е станало така, аз съм готова да се разделя. Тя отрече. Аз не зная дали е била искрена, когато ми е казвала това, защото може да се е страхувала от него да не стане по-лошо и е търпяла моето поведение. А може и да е страдала, защото много по-късно в един разговор Учителят ми каза, че аз съм оскърбила жена му като съм дружала с него. Аз не споменах пред Учителя, че жена му е отрекла това, но казах на Учителя, че нещата ми бяха така представени, че аз не бях разбрала истинското положение. Учителят ми каза: „Както ти не си знаела и си го направила, така и на тебе ще ти направят без да знаят". Не мина и една година след това, жена му ми каза, че тя е помятала. Тогава разбрах, че той ме е заблуждавал. Аз бях искрена и напълно открита за него за всяко нещо, което прави и мислех: Аз нищо не крия. За едно приятелство, каквото исках да имам не може да има неискреност и скритност. Обаче за него не е било така. Вероятно той сам е разбирал, че прави нещо, което едно приятелство изключва и не допуща.

Спомням си при един разговор с Любомир той ми каза: „Учителят ми даде една овца и аз я изядох". Тогава разбрах, че той не е одобрявал в себе си своето поведение, сам е разбирал че не е постъпил правилно. А друг път, доста по-късно ми каза: „Твоята полица е най-голяма. Нея ще плащам най-после". Аз съм имала много разговори с него. Някои от тях бяха приятелски, хармонични. Тогава аз бях доволна разбира се, но друг път като го посещавах, той беше затворен, неприветлив, неразговорчив. В такъв случай го питах: „Какво съм направила, че така се държиш с мене?" Той ми отговаряше: „Как искаш да се държа, по програма ли?" Това ме дразнеше и в такъв случай стигахме до скарване и аз си отивах разплакана. Аз не исках програма, но съвсем нормално човешко отнасяне. Отначало никак не разбирах защо се държи така с мене. Питах се, какво съм направила, за да се държи така. И тогава го питах защо е недоволен от мене. Но тогава най-често стигахме до неразбиране.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ