Вървях по билото на Балкана, по онази тясна като конец пътечка, която минава по цялата му дължина. Много поколения са вървяли по нея, тя е вдълбана даже в скалите. По нея са вървели и старите хайдути, когато са се изтегляли към Сърбия. Народа я нарича „Дъскарската пътека” или на турски: „Тафтаджи - Йол”.
По нея са пренасяли своите дъски и гаванки стругарите, които са работели долу край реките. От тук се разкриват необятни простори на север и на юг. Това е чудесната страна, която Бог е подарил на този народ.
Денят беше хубав, тих, слънчев, но се усещаше вече първата есенна прохлада. Вървях угнетен и подтиснат - беше първия ден на ловния сезон. Долу в горите бяха лавнали вече кучетата. Вървях с лека безшумна стъпка, както балканджиите умеят да ходят.
Изведнаж пред мен излезе елен, с големи разклонени рога. Спряхме се един срещу друг, не се уплаши. Големите хубави очи ме гледаха, като че ми се оплакваха: „Виж какво правят с нас, къде да идем?” В жалбата му имаше правота. Ушите разкрояваха въздуха и долавяха най-малкия шум. В цялата му фигура имаше достойнство, благородство и тъй му подхождаше да живее в този прекрасен свят.
Известно време се гледахме - това беше среща на приятели. После той направи 2-3 скока нагоре и освободи пътеката. Разминахме се. Вървя и си мисля - къде ще се укрие моя приятел? Но аз зная, и над тях бди същата добра ръка, Която пази и нас. Спомена за тази среща остана, една невидима нишка ни свързваше - аз зная наближава времето, когато човеците нема да ги убиват повече, но ще им помагат и ще ги пазят. И ние работим за това време.
