8. След празничната трапеза
(6.III.1971 г.)
Винаги през всичките времена и епохи, във всичките светове, до всичките живи същества е стигала оная вест и покана наречена в старите сказания покана за сватбено тържество. Събитията тогава се развиват вихрено, епохата се откроява като огнен стълб и светлините проникват целия свят и с огнената си стрела докосват всички. Присъствието на женихът позлатява времето, насища го не само с блясъка на Мъдростта, с топлината на Любовта, но и със сиянието на Истината. Всичко това се превръща на радост и веселие - отличителния белег на сватбеното тържество, чиято мистична красота продължава да звучи много време след като сватбата отшумява - тоя богатия духовен живот, който блика вътре в човека като извор.
Великият Учител идва на земята.
Претоварен от съкровища небесни. Той призовава учениците си -показва богатствата, слага богата трапеза и им казва: "Каня ви на угощение Сложих ви трапеза и на нея турих всичко - ще има за всекиго, кой каквото си хареса. Щедър е нашия Баща, яжте, пийте и се веселете."
Каква красота, каква необозримост!...
Векове, хилядолетия е бил очакван този ден и час. когато на земята се оповестява тази вест. Тогава на земята бликват извори от сладка вода, дърветата раждат сладки и сочни плодове, пшеницата узрява сита и едра. Слънцето се излива на потоци и реките текат пълноводни. Настъпило е празнично време. Учениците най-вече знаят какво и затова оставят всичко на страна, но мислят за нищо друго, освен само за едно - да не пропуснат нито миг от случилото се, да не отсъстват нито ден от трапезата и не участвуват в радостта и веселието което е най-рядкото събитие на земята с право наречено епохално.
Но ето. че краят на тържеството идва. Сватбата отшумява, сватбарите се разотиват, свирнята и песните пресекват и женихът събира учениците си, за да им каже последните си думи...
Колко много е казал!... Какво съкровище е оставил! "Глад и суша няма да има, но ще има друго нещо. което сами що откриете."
Сами!... Думата остава. Учениците я улавят, и си казват ще я разтворим и ще потърсим в нея съдържанието. Нищо и никога но е било казано напразно. Оглеждат света след голямата празнична вечеря и се намират сами в един свят, който прилича на бурен океан. Не остава друго какво да правят, освен да разпънат платна и да тръгнат на път. Да нищо друго, само път, само надсмогване и преодоляваме само учение и нещо друго, което стояло там като острие на меч, като огнена страница, като межда на два свята, на два живота - тоя на миналото и тоя на бъдещето, вчерашният и утрешният ден си казват прощална дума.
От този момент легендата сплита своята фабула и започва да тъче най-финото, най-тънкото платно, което един ден ще покрие със слава не само историята на една епоха, но и историята на учениците, които не се обърнали към миналото, а устремено тръгнали към бъдещето. Междата гореше като огнен водопад и стрелките бяха ярки.
Време на веселие и радост, когато тъпаните биели и свирките свирели и трапезата не се вдигала, време на ядене, пиене и веселба. Миналото блестяло и този блясък никога нямаше да помръкне.
Ала сега се бе случило нещо друго. Новият ден бе настанал бурен и тревожен. Сега втората половина на един живот, който зреел като житен клас, се очертавал Строг и сериозен, преизпълнен със задачи. Настъпило бе време, когато учениците трябвало да бъдат изпитани, или да се приготовляват за изпити.
Наредбите и законите лежали вечни и неизменни за всичките времена и епохи. Изключения нямаше. Ученичеството и на земята и на небето почиваше върху строго установени правила.
Най-голямата грешка, която може да се допусне е тази - да се бъркат глаголните времена - ученикът да се връща на миналото и всякак да иска да го възстановява, за да преживява пак и пак когато женихът е бил на земята. Напразни усилия - не се реставрират ония дни, мигове, наситени с аромата на една пролет неповторима по своя блясък. Връщането на миналата радост е признак на неразбиране, и най-вече на нежелание за сериозна и упорита работа. Само мързеливите ученици отлагат изпитите. Така е било винаги на земята и на небето.
Не е дошъл пратеникът, за да подари само радостта, не си е отишъл, за да я вземе. За ученика, който учи няма благоприятни и неблагоприятни условия. Сезоните винаги са добри и винаги крият в пазвите си безценни съкровища за трудолюбивите. Тази част от неговото ученичество е също така богата и значима, както първата и нещо повече. Тя е красива, защото е изпълнена с трепет и с оня жив интерес присъщ на откривателя на нови земи, на твореца, който създава нови образи в изкуството на математика, който открива нови формули.
Ученикът иска да знае докъде е стигнал, на какво е способен и какви знания е натрупал. Само ония, които не са работили и не се чувствуват подготвени за изпит, само те не желаят да има изпити, или ако могат, да ги отлагат.
За ученика времето, когато изпитите са насрочени е най-красиво, това време го обогатява с непреживени опитности и чувства, прави го силен и доблестен и го освобождава да си мисли, че е по-богат със знания и сила, отколкото е всъщност.
Затова ученикът посреща с радост изпитанията. Смирено застава на изпитната скамейка и не бърка миналото и настоящето, не разправя какво е било и какво е преминал, а строго се придържа о настоящето и говори на зададените въпроси.
Ония, които го изпитват не се интересуват от миналото, не е важно за тях къде е стоял, отляво или отдясно, при нозете на Учителя си или къде да е - абсолютно нищо от миналото, а всичко от настоящето.
Какво е учил, какво е надсмогнал, какво е придобил. Взискателни и строги са тези, които участвуват в изпитната комисия, но не са жестоки. Те преценяват добре какво е направил и колко знае - за тях е важно само знанието - добре ли е учил. Нищо друго.
Накрая те си дават оценка, от която първата бележка гласи: Не смесва миналото с бъдещето - учил е усърдно и на миналото е гледал като етап - не се страхува от изпитите. Това е и първото условие, за издържан курс. Минал първия курс, когато изобилно му дават. Минава сега следващия, когато той трябва да дава.
Водите на езерата се вливат отнякъде, после се изливат на някъде; човек вдишва и издишва; морето приема и дава; земята поглъща и после ражда.
Ученикът учи и после се изпитва.
Двете полушария на земята, двете половинки на семето, което кълнът разсича, двата величествени мига, когато Любовта дава с едната ръка и взима с другата.
Да знае и разбере ученикът какво го чака след празничната трапеза не е нищо друго, а домогване до най-красивата и най-мистичната част на ученичеството, най-високия връх, достижим за малцина.
