1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година
Нова година 1925 г.
Газя из дебрите на V клас. Зорница ми подари 2 м. зефир за блузичка. Та нали постоянно минават през ръцете ми мек фланелен плат, хасе, поплини, бархети и др. Веднага си ушивам блузичка.
Взимам да плета и бели шалчета от японска коприна. Някой изплел на Учителя и ето, братята си поръчват такива шалчета при мене. От заплащането купувам коприна и заплитам един, но за кого е, не казвам. Всеки бод е мечта, всеки бод е обич, голяма, неизмерима. Бод по бод, ред по ред и сълзите ми се търкалят в скута. Граф, значи - никога. Печката - бумти. Вън сняг, а тук топло, светло и приятно. До учебниците ми, любимото плетиво - шалче - за него. То ще увие врата му два пъти и пак на широк възел може да стане под гушата; то ще лежи върху любимите му гърди, където слагам главата си и слушам да бие сърцето му. Кога ще се завърне - ставам и зачертавам на календаря още 1 ден.
1 ЯНУАРИ 1925 г.
Заработих 120 лв. Зорница ми подари зефир за блузичка.
Снощи пак така тържествено посрещане на Новата година. Големите три електрически глобуса заливат залата с богата светлина. А върху масите! Чудо - купища орехи, ябълки, портокали, смокини, лимони, сливи, халви; а белите малки хлебчета са толкоз много и тъй хубави! Освен това пак сладък пилаф в грамадни съдове, а също и жито с орехи. Кой достави всичко това? - Не зная. Зная само, че трябва да тичам от човек на човек и да поднасям на братя и сестри.
Учителят между нас. Какви чудни слова ни говори Той. При Него сме като в Обетованата земя. Но тя е Неговата Обетована земя, а всеки един от нас трябва да намери своята собствена Обетована земя - душата си.
Да, Паша е недоволна от мен. Това ме изпълва с такава скърб. Сядам в най-отдалечения край на залата и подпирам натъжена глава. Но кой ме оставя? Ето, викат ме да пеем в хора, след това идва и моя номер. Не, няма да скърбя! Божията Любов е велико море, в която ще измия своята дълбока скърб.
6 ЯНУАРИ 1925 г.
Магьосникът [Михаил Иванов] се намести при Богомила в съседната стая. Оттогава последният е горд и неприязнен към мен. По-рано беше такова любезно разговорчиво момче. Над мене живее вдовицата инж. Милева с двете си дъщери Здравка и Соничка. Понякога ние си приказваме. Те ми казаха какво октоподът внушавал на Богомила, че ще стане голям човек - политик - аташе. Той тъй омаятелно говори, така тайнствено шепне и пронизва с „мистичните” си очи, че не е чудно Богето да си е въобразил не че ще стане, но че вече е някой чуждестранен аташе.
Имам само 1 лв., който ако не се прибави към други 8 - не мога да си купя цял хляб. Добре, ще си купя само геврек и ще го дъвча бавно, както ме научи Генчо художникът. Той така се храни. Но затова пък картините му са тъй нежни и хубави.
Обичам Те, Господи, това храни душата ми с песни. Нека бъде благословено името Ти всякога.
Коледа [7 ЯНУАРИ 1925 г.]
Братска вечеря в салона. Чисто, топло, блестящо. Горят електрическите глобуси и ленените покривки по масите блестят от чистота. А що ли няма по тях! Няколко сестри се нагърбили да сварят ориз - ето го - в много тави. Розов от дарчина и сладък като мед. Други тави с жито доста подсладено и с чукани орехи. Във фруктиери - ябълки, круши, смокини, фурми, мандарини и портокали. Такова изобилие има ли го негде. А сестрите пременени като млади невести - припкат, шетат, поднасят.
Студ не студ, облякла съм си бялата рокличка - съборната - едно че си нямам друга такава светла, друго, че тя е съборна, в горницата на събора в Търново с нея бях. Когато дойде и огънят за сърцето ми, пак с нея бях. Загърнах готовия шал да се освети тук, а той прилича на бяла сребърна броня, като го разперя - сякаш крила. А ресите приличат на металическа верижка, сякаш ще издрънчат с най-чист звън. Всички ми се радват. Не само на мене, но и на шалчето. Кой може да знае за кого е приготвено то?!
След вечеря подемаме нашите несравними песни. С певците съм на ред, с хора. Срещу мен е Георги Радев, Томалевски, Борис Николов и... Петър Камбуров от Казанлък - остави на мира и печатарството и мене, сега следва естествени науки.
Той седи и наоколо му добрите наши братя и сестри. Чувам да ме вика - пристъпям пред Него - изтикват ме напред.
- Прочетете нещо, казва Той.
Пък аз си зная вече - винаги така е било и вадя свитък хартия изпод широкия ръкав на роклята си.
„Ела, дойди в наш’те бедни хижи
Донес ни радост, обич и любов
И да побегнат земните ни грижи
От твоя нежен, животворен зов.
Ела, дойди...”
Цялата зала е под напрежение. На всеки куплет началната строфа: „Ела дойди...” Сякаш най-съкровена молитва, най-сърдечен зов.
Електричните глобуси леят обилна светлина чак до крайните ъгли - всички сме като една душа. И Той с нас - единственият и... едно младо девойче със сребристо шалче на раменете.
Сама съм. Печката гори насърчително. Върху огъня си варя скроб. Водата в тенджерата ври, спускам малко сол, после ръся по малко брашно и непрестанно бъркам с лъжицата. После изливам кашата в чиния. Отгоре се появява много приятна корица. Сърбам с лъжица - бузите ми се зачервяват.
Чета посланията към Филипяните и Колосяните. Значи, Апостол Павел ми е на гости...
- Павле, Павле, помогни ми да прославя Името на Бога, както и ти -макар да си имал трън в плътта си.
8 ЯНУАРИ 1925 г.
Излет до Витоша. Земята е затрупана със сняг. Небето ведро -звездно. На запад клони пълният диск на Луната. Вега блести като нежна девойка, а от изток руменее зорница - предвестник на близкото утро. Витоша едвам се очертава в дрезгавината. Тя вече ни лъха със здравия си дъх и ни зове нагоре. Тя е нашият Ханаан. Върху нея оставяме всичките си мъки и пречистваме задимената си кръв.
Зад нас е цяла осветена София. Тя прилича на бяла приказка. Пъплим към „Зеленка”. От тук посрещаме първите лъчи на слънцето. То се явява, здрависва се с върховете, а после подава ръка на долините и там остава. Тъмните хоризонти ясно се отделят. Ето го белоглавия Мургаш, а това прекрасното бяло видение е - Рила. Небето синьо; гледа като него. А где ли е той сега? Изкачвам се сама, заставам и с бастуна си рисувам по снега сърце и в него стреличка. Шепна името му. Слънцето блести. Простирам ръце към него и се моля...
Но, Учителят е вече напред. О, Той леко напредва с нозете си и дори не се задъхва. Каква е тази пъргавина в Него!? Ние едвам се катерим, а Той като че ли е крилат!
Колко е хубава тази тишина тук. Мълчанието на планината ме обгръща като милувка. Сгорещявам се. Свалям кожухчето си. Сега, милвай ме, слънце! Някаква малка птичка хвърка и кацва върху едно клонче. Цвърти и клати опашчицата си. Обръщам се и гледам назад. Безкрайна белота, безкрайна красота. Пак тръгвам. Птичката ме чака. Трепвам: „Кажи, птичко, где е той сега?” Но птичката веднага си отлита без да ми даде ответ.
- Господи, моля Ти се - шепна аз, помогни ми да се уча добре, главно да бъда добра ученичка в Школата на Великия Учител! Не греша ли, Господи, че обичам този незнаен гост на моята родина? Кой е той? Готов ли е да служи на моя идеал? Че той вече се е върнал от Италия, а защо не ме посети? Снежното шалче чака, но той не идва да си го вземе. Защо се бави?
Неволно сълзите ми закапват по бузите и падат в снега. Той ги глътва. Ето го Бивака. Там се извива пушек. Изпреварили са ме. Ах, трепет незнаен ме обзема - радостна бързам вече - не, летя да стигна там, гдето са братя и сестри, дето е Той.
9 ЯНУАРИ 1925 г.
Лучия Микелети ми каза, че той отдавна се е завърнал. А кога ще му предам подаръка? Ето го стои там, завито в чиста нова кърпа. За него е плетено то.
Внезапна скръб ме връхлита - нечувана. Но, Мохамед казва: „Ако планината не дойде при тебе, ти иди при нея.” Обличам онова кожухче под тъничкото си пардесю, шалче на врата ми с бяло и розово на раета. Плахо се свива сърцето ми сякаш се дърпа, не ще. Но що? За него е плетено.
Ето ме на ул. „Левски” № 4. Точно срещу Общината и градската градина. Там работи той. Изкачвам се по стълбите преди 10 ч. Сигурно от тука ще мине, защото всички от вратата, тук се качват. Все чужденци. Какво ли правят в нашата родина? За добро ли са дошли тука? Гърлото ми засъхва, ето го, зачервен и свеж като пролетно утро. По русата му коса -снежинки. Не е сам. Как грациозно се качва. Видя ме, спира се изненадан. Подавам пакетчето и бавно слизам по стълбите. След себе си дочувам: „Благодаря, пак донесете.”
Срам и унижение тежат върху нозете ми като оловни топки. Значи, пред неговия спътник аз минах като момиче от някой магазин или перална. Но нали му го дадох. То беше за него. В къщи се захлюпвам на миндерчето и плача горко.
Никой нищо не знае - нито аз. Пак уроци, ставане рано, задачи, химия, физика, немски и руски езици, братски хор. Шев при Дафинка, за да си купя въглища.
10 ЯНУАРИ 1925 г.
Ето ме в планинската „гостна”. Непрестанно бликат струи там на силна чешма, изработена от нас. На средата буен огън. Чайниците кипят. Лицата на всички обгорели. Намятали дрехите си по снега, приличат се на слънце. А слънцето пее, пее и ни милва по лицата. Пия ароматичния чай. Една голяма ръчуга спусна резанче лимон в чашата ми. Тъй е хубаво - просто блаженство. Подпряна върху раницата си, просто заспивам от щастие. Но викат ме да пея. Алта бил непълен. Ето че гръмва песента ни „Сила жива изворна течуща”. Песента като че ни повдига от земята. След нея друга, друга. Да, жива е силата, която блика от душите ни. Там, седнал край нас е Този, който ни поведе към този красив живот, който ни даде толкоз песни и ни подбуди към работа. Ето го чудния Дързев - просто гасне, но пее, твори, бърза да изпревари фаталната минута.
Върнахме се в 5 ч. напълно обновени. След топла баня, ето ме в леглото до нощната ми ламбичка, записвам тия редове пълна с радост и блаженство, мисля за оногова, който вече е на път и ще дойде.
14 ЯНУАРИ 1925 г.
Лучия Микелети ми каза, че той се завърнал от дълга отпуска. Прекрасна Лучия! Кой гледа сега винаги несресаните ти коси и бедност. Ти си тъй хубава за мен! Твоите сини очи със златни лъчи по тях ми говорят за щастие. Значи той си вече дойде. Дали ще дойде при мен?
Но защо Учителят ме погледна тъй строго? Някакво предупреждение ли е? Не е ли по-добре да се вглъбя само в своята работа, а другото да оставя на провидението!? Каква чудна нощ след този божествен ден! Небето е само звезди. Орион облякъл пищна премяна. Дали той отива при тая, която го обича?
Изпратих шалчето. Безумна аз! Та нали самичка му писах да не идва веч, а сега го очаквам. Нали му казах, че нашите пътища са различни, а сега му пращам това бяло знаме на примирието. Той ме погледна строго! Но аз безумно го обичам, Господи! Малки врабченца, що играете под прозореца ми, знаете ли колко ми е тъжно.
Но защо не дойде той? Върху гърдите му искам да изплача цял океан от обич и болка.
Учителю, не ме гледай строго. Аз го обичам. Аз съм човек, лишен от самото ми детство от нежност. Нима е падение да любиш човека. Ах, тоя куп учебници и уроци, които стоят небутнати пред мен от няколко време! Напразно се мръщи Паша и Аня, напразно брат Боев гърмя вчера в ухото ми като самия Зевс Гърмовержец.
Сама съм, като птичка в кафез се блъскам. Почвам тихо да плача, после издигам гласът си в ридание. Бий, Господи, разбий сърцето ми на части и изгори го. Дай ми ново сърце, сърце нежно и добро. Тогава и той би дошел и как би ме любил.
О, ти, светло видение при Маришките езера, помогни ми! Навярно аз съм щеславна. Ако той би бил сиромах, дали бих го любила. Не съм ли суетна? Какъв пример ще оставя на моите следващи сестри.Просветни ми пак, ти дивно видение на божествените планини.
Милост, Господи! Не искам да ме гледа Учителя строго. Ще седна и ще уча, ей сегичка. Ще работя усърдно по химия. Ще разгледам хубаво тая Карнотова теорема. Няма да се мръщят вече учителите ми. Ти си Бог, Ти си Милост.
Паша ме прати в зап. полк. Дирманчеви. Разбира се, да почистя къщата им, а не на гости. Това поне умея да правя. Бездетни съпрузи. Имат осиновена дъщеря, но не е при тях. Питат ме какво да ми сготвят за обяд, дали: свинско (и тя - бесарабка) или кюфтета от телешко. Казвам, каквото и да е, но вегетарианско - не ям месо. Как се наежват и двамата: глупави идеи. Млад човек трябва да яде силна храна, иначе ще умре от глад. Навъдили се тука всякакви, ето и... дъновисти...
Нищо не възразявам, а само тупкат нозете ми от стая в стая, или покачена на двойна стълба мета тавана, или бърша картините. Обядваме фасул - щом не искам свинско и кюфтета, добре, фасул. А тъй ми е сладко! Нарязват и кисело зеле, обилно поляно със зехтин. Още отначало им казвам, че сама се издържам като частна ученичка. На обяд, приказваме за туй, за онуй и те все нападат тия новатори на безмесната храна. Ставам да продължа работата си. Но те ме спират, искат да поговорят с мене; какво ли е. Като ме гледали, харесали ме и ми предлагат да живея в тях, ще се грижат да взема образованието си. Обясних им с благодарност, че вече имам добри условия, че хазаите ми са добри, а още повече, нека те да знаят, че този, когото те похулиха е мой Учител.
Зяпнаха и двамата. Неужели той да има такива прекрасни хора при себе си. Хмм - да, хм - хм - веднага се променя атмосферата. Тя си спомня, че някога страдала от силно кръвоизлияние. Докторите настоявали за операция - тумор. Отчаяна, тя послушва една приятелка и отива при Учителя за съвет. Той не дал да се издума за операция.
- Само ще си мине - природата върши своето си. - Но, казал той - това момиче, което водите за ръка, един ден ще ви донесе най-големи огорчения и най-велик срам...
Всичко се сбъднало. Тя оздравяла, а осиновеното момиче, наистина им донело големи неприятности и досега още им носи.
Плащат ми 60 лв. Значи 10 лв. повече от уговорената сума. Тичам у дома, изкъпвам се с гореща вода, обличам пак онази рокля и отивам в салона на братска вечеря по случай пролетното равноденствие. Пак същия разкош на описаната вечеря, пак песни и пак декламация. Тоз път - без сребристо шалче на раменете си.
25 ЯНУАРИ 1925 г.
Печката ми гори. Коминът тегли отлично. Жилището ми е чисто, прозорците ми светят - защото всеки ден за мен е празник. Понякога ме изпълва чудно вдъхновение. Заставам всред стаята си и пея, пея. Душата ми благодари за хилядите добрини, които ме обграждат. Ето, аз мога всяка седмица по веднъж да имам отлична храна. Когато шия у хазаите, дават ми отлична храна. Понякога тя стига даже и за два дена.
Дафинка ми донесе ябълки. Наредих ги на етажерката. Колко са красиви! Соничка ми донесе портокал, Здравка голяма жълта дюла. Те сега са само за украшение. Борис ми донесе чаша мед и един бял хляб. Уж минал случайно; аз пък го угостих с кисело зеле, печено във фурничката. Той пак ми разцепи няколко дънерчета, които аз все заобикалях. Той е такъв силен - същинска юначина. Завърши с отличие естествена история.
Но важното е това, че аз самичка обитавам това великолепно жилище и че плащам с труда си, всеки час и минута.
Научих се да шия детски дрешки. Славчо и Милка носят от мене вече престилки, роклички, костюмчета. Всичкото бельо минава през ръцете ми. Ново правя, старото кърпя. Когато свърша шева по-рано и ми остане някой недоработен полуден, мия прозорци и с малка четцица и сапун измивам голямата парадна стълба. Людмила от таванските стаи казва, че тя би умряла от срам и мъка, ако й се случи по този начин да живее. Аз я изгледах. Тя два пъти ходи до Америка да търси късметя си, но все се връща тук и чака да й се усмихне щастието тук. Даже се сгоди и разгоди за един руснак, който имал жена в Германия. Когато тя си отиде, аз обърсах добре последното стъпало и го целунах. Боже мой, дай ми чрез труда Свободата!
Колко ми е хубаво жилището! Чешмата ми е излъскана. Мивката ми е пребоядисана с бял лак. Печката е лъсната. Имам 3 ламби, но никога не злоупотребявам да ги горя едновременно. С една ламба е по-уютно. Ето чисто и спретнато облечена сядам в плетения стол и - работя. Върху масата ми подредени учебници и тетрадки.
Аз съм щастлива. Щастието е изписано върху лицето ми. Дафинка идва понякога да се разговаряме. Обича да й чета стихове. Молитва правим. Под покривката на масата ми винаги ще остави някоя монета. Това малко ми е неприятно. Нещо ме стяга под гърдите. По-добре ми е, когато работя и заслужа всяко левче. Но тя го прави така ловко и деликатно, че аз не мога нищо да кажа.
Но кой чука на вратата ми? Отварям. Една слаба, дрипава жена с детенце. Дадох й щото можах, нахраних я. Тя ми поиска дреха. Какво да й дам. Изведнъж ми стана жал. Какво? Аз съм щастлива. Аз имах тая хубава топла стая и още една-две рокли, а тя, отгоре и с дете. Изведнъж почнах да свалям от гърба си - първом жикетчето, после поничката, после блузата, терлиците. Тя писна и ми пригърна нозете, викайки „Бъди благословена!”, грабна детето и дрехите, отдалечавайки се с ридание. В очите й видях щастие - моето щастие. Облякох пак оная знаменита бяла рокля, която вече почна тъй да изтънява. Но вътре е топло и върху етажерката ми се усмихват красиви плодове.
Вечерта братска вечеря. Подуенските братя дадоха угощение на цялото братство. Какъв голям празник! Какво изобилие на храна! Всички подуенци дойдоха със сготвени тави гювечи, тенджери, тепсии. Имаше всичко, като в хилядо и една нощ. Освен това всеки носеше плодове. Отгде ги вземаха всред зима. Богати и бедни изчезнаха за миг. Яденето на най-богатата не се различаваше с нищо от това на най-бедната. Всички облечени празнично. Белите покривки по масите блестяха от чистота. Дежурните сестри и братя са на поста си. Около Учителя беловласи братя. Ние отстрани, младата войска, готови да тичаме, да услужваме, да пеем. Но всички пеехме. Как възторжено, как мощно. Пееше и Учителят. Пее и тактува с ногата си. Той ни донесе тая радост. Иначе ние бяхме разпръснати и всеки тъгуваше в самотата си. Сега се намерихме като едно голямо древно семейство, което едно по едно прибира децата си.
Ето ти благоденствие чрез любов. Елате, утописти да видите. Една нова мощна сила изравнява противоречията, изглажда социалните неправди. Елате и вижте. Новото! Ето го! Грее в очите на всички, гори в сърцата като безсмъртен пламък, движи нозете и ръцете бързо, издува гърдите в мощна песен. Колко много ядене падна; колко бели хлебчета се изядоха и сладък ошав се изсърба! Всеки държеше пред себе си своята паничка и лъжичка, а ние прислужвахме.
Аз съм луда от щастие. Бузите ме болят от усмивка. Ходя от човек на човек, получавам мил поглед, блага усмивка; от всички толкоз много насъбрано и ще се пръсна от радост. Като че ли съм в рая и тия тук са ангели. Небето се отворило над нас и няма вече граница между тук и отвъд.
Ето го и Влад, който знае само един обяд в денонощието, и Генчо [Алексиев - виж “Изгревът”, т. X, с. 248-253]художникът, който ме научи бавно да дъвча гевреците. Ето ги бедните, ето ги богатите - всички сме равни. Между гостите сияе красивата Зорница с мъжа си, мъдрата генералка, побелелия полковник, младия поручик, лекаря, адвоката, надничаря, шивачката. Братство, равенство! Любов! Денят преваля, идва нощта, а ние още пеем да добием сила за утре, за нов подвиг и дела, за труд и радост.
27 ЯНУАРИ 1925 г.
Борис дойде с двамина още братя [Николай Дойнов, Стефан Дохнов - “Изгревът”, т. XV, сн. 66]. Аз им поднесох скромна гозба, а те разгънаха пред мен такива богатства. Колко много маслини, орехи, ябълки, халва и два големи бели хляба. Това е хубаво, но отнема много време. После тия юнаци внасят нещо, след което дълго не мога да се съсредоточа да работя. Обичам свободата си над всичко. Някак си моят живот с всичката си оскъдност е по-поетичен, отколкото едно незаслужено изобилие.
2 ФЕВРУАРИ 1925 г., понеделник
Той пак дойде. За пръв път го видях толкоз тъжен. Обичам го безкрайно много. Но дали не лъжа себе си! Дали не обичам в него титлата му, високия му чин. Бих ли го обичала някога ако стане беден? Но нима може той да стане беден, или хазаите ми и техните приятели.
Опитвам се в житен режим. Всеки ден накисвам в топла вода по 100 грама жито. Това е всичката ми храна. Но тъй ми е леко! Чувствувам се като птичка.
6 ФЕВРУАРИ [1925 г.]
Как ме боли главата! Като огнен похлупак ме притиска нещо. Така си лежа и не мога да стана да си сгорещя една чашка вода. Няма никой при мене. Само учебниците ми. Простирам ръка и ги прегръщам. Целувам тетрадките си с тия хубави чертежи по тях. Те са моята радост, моето спасение. Лека нощ на всички вас, които изнемогвате. Нека и при вас дойде моят красив Ангел и ви утеши.
Небето е ясно. Месечината пречупена се тътри по небето. Сириус трепка със сините си очи и нещо шепне към земята. Навярно той обича земята. Китна и красива е майката земя. Хубави са нашите планини и кристални езерата. По тях живеят светли духове, които бдят върху болките на малките и оскърбените в света.
Събудих се оздравяла. Но защо посаденото в саксийката ми цвете е поразено. Ах, това не е хубаво. То е мой двойник. Не ме оставяй, мило цвете. Ще те пресадя в нова саксийка, ще ти сложа прясна земица.
Раздавачът ми донесе слънцето - писмо от него. Целувах го преди да го прочета. Неговият скъп почерк. Той, италианският граф. Това високо интелигентно чело, тая воля, тая радост в очите.
Но когато го прочетох, коленете ми се подкосиха. Седнах и скръстих ръце. С фина официалност благодари той за скъпия подарък и се чуди с какво го е заслужил. Пита още какво може да отвърне като благодарност... Праща сърдечен приятелски поздрав.
Да, негова светлост избикаля истината. Той иска да се компенсира, а това е ужасно. Та той трябваше да дойде отдавна, сам да получи дара и благодарността да видя сама в обичните му очи. Боже мой, Боже мой, подкрепи ме! Не съм ли безумна! Сама си докарах ред страдания. Сега пак скърб ме подтисна и пак не мога да уча.
Тази вечер Учителят е канен у хазаите. На вечерята е поканен и Андрей Стоянов. Нито мисъл, че и аз ще бъда горе, затова се измих и седнах да се храня - зелева чорба със ситен праз. Но ето, че се чука на вратата. Влиза Зорница и ме вика за вечеря. Учителят, сам Той казал да ме повикат. Чак страшно ми стана от радост и изненада. Дори не смеех да повярвам. Но тя настояваше. И аз, аламинут облякох пак оная моя бяла рокличка с дълбоките гънки и дълги ръкави, препасани с широк колан, обух древните си сандали и спуснах отпред дебелите си прошарени вече дълги сплитки.
Представиха ме пред гостите. Целунах ръка на Учителя. Той ме покани да седна до Него от дясната му страна. Божичко! Наредена разкошна трапеза - дълга и блестяща. По нея има цветя и клонки. Всички полюлеи и ламби горят. Седим върху копринени столове. Срещу нас е класическия музикант. Та аз ще умра от радост. Та аз ще си глътна езика от срам. Има и други гости - цяло семейство. Но Учителят ме гледа благо. Пита ме как съм, върви ли учението. Зорница ми се усмихваше ласкаво. Също и мъжът й. Моят Славчо навярно спеше вече. Гувернантката беше с нас. Малко си поговорихме по немски. Тя е годеница на този Gundert, който има книгоиздателство в Мюнхен. Искала жената приключения преди да се ожени. Цяла аристократка, държи се като царица. Всички са облечени някак особено, а пък аз с бялата си рокличка приличах на някое видение от катакомбите...
Говориха за музика. Учителят каза, че ще дойде време, когато хората ще виждат багрите на тоновете и ще слушат песента на светлината. Говориха за Шопена, Вагнера. Споменаха за контрапунктове и дисонанси. Дисонансите вече все повече взимали гражданственост в композициите. Право да си кажа, не разбирах какво говорят. Гледах и слушах без да разбирам. Навярно така е било и за германката, която не знаеше бъкел по български, та ние пък си говорихме с нея за други работи. Тя щеше скоро да се жени. Годеникът й често й праща подаръци. Телеграфически й поръчва букет за рождения ден от тукашните цветарници. Показа ми старинния пръстен на ръката й - скъп годенишки белег. Тя беше тъй щастлива и горда. На моите тънки пръстчета нямаше пръстен. На гърдите ми блестеше само златния пентаграм, подарен ми от Учителя. Дафинка ми подари сребърна верижка за него. Но тя се чудеше на сандалите ми. Никога тя не би могла даже да помисли такова нещо, камо ли да го направи.
След вечерята Андрей Стоянов свири нещо от Шумана. После свири свои композиции. Споменаха някакви „пеперуди” и св. Франциск ходи по водата... Нищо не разбрах. Като слушах и гледах този музикант, почувствувах се тъй да се каже във висок стил. Пораснах. Почетох себе си. Нещо неземно, чисто и красиво лъхаше от него. Стори ми се, че не съм на земята. Той свиреше необикновено. Той караше да го забравиш, а да обърнеш внимание на художествените музикални фрази, които пленяваха и възвисяваха едновременно. Когато свиреше, приличаше на жрец, готов да изпълни най-възвишено свещенодействие. Исках да седна до него и да го гледам. После исках да плача от радост. Но, не смеех да мръдна. Погледнах Учителя - притворил клепки слушаше вглъбено. Германката гледаше в един албум. Хвана ме яд на нея. Сега ли й се пригледало снимки.
Незабравима вечер! Какви хубави неща имаше пък за ядене! Господи, освен избраните гозби, но плодовете и сладкишите. За всичко благодаря разбира се на Учителя. Той искаше да взема и аз участие в тая радост на n-та степен. Стана един часа. Андрей и семейството си отидоха. Учителят биде поканен да остане, а мойта милост, щастлива и блажена слязох в моя затоплен сутерен.
Но кой чукна веднага на прозореца ми. Чие лице се мярна отвън, та аз бързо отворих и пъргав скок ми доведе скъп гост в прегръдките ми. С бяло сребърно шалче на врата моят древен рицар, цял помръзнал, влетя в стаята ми и съблече дрехата си, отрупана със сняг. Цели четири часа обикалял тоя мой бял хайдутин. Искал непременно да ме види, да ми се кара, но аз не знаех що да правя, полудях от голяма изненада и радост, и паднах мъртва в прегръдките му. Чувах само сърцето ми да бие като чук върху наковалня.
Дъхът му е теменужен. Прегръдката му е слънчева, той ме галеше, галеше и тихо целуваше. Радваше ми се. Разпитваше ме где съм била и аз му разправях и разправях. Той казваше колко много бил зает; моли да го простя. Само аз съм могла да разбера що значи труд и задължения. Ето тази вечер искал да ме види на всяка цена и затова решил да чака дори и цяла нощ.
Беше цял помръзнал. Изу обувките си. Увих му ги в моето кожухче. Не пущаше ръката ми. Седна върху леглото ми и аз до него. Горе беше Учителя. Да надникне отнякъде да види тая идилия. Да види как целувам този непознат човек като да беше най-достойния човек на земята. Казвах му немски стихотворения. Прегледа тетрадките ми. Без да учи правила, веднага реши няколко задачи. Караше ме да му превеждам написаните върху картончета по стената мисли от Учителя. Например:
С труда на ръцете си ще се издигна.
Само Бог ни обича истински.
Вярвам, че от мен човек ще стане.
Той се смееше, радваше. Времето летеше. Тъй ми беше весело, празнично. Макар и тъй дълго да не бях го виждала и тъй много изстрадала за него, но срещата ми с Учителя тази вечер и възвишената музика на този музикален жрец ме поставиха под особен стил, та аз се чувствувах не само наравно с него, но и нещо повече. Затова се наместих в скута му и не му давах да мръдне. Оставих го да подремне за малко, а пък аз подредих книгите си, защото наближаваше вече 5 ч. - време за урок. Събудих моя бял гълъб и тръгнахме да разгазваме снега. Целунахме се под един фенер и се разделихме.
През деня.
Щастието продължи. Борис Николов [виж “Изгревът”, т. I. 2.озд.2011, с. 466-581] ми донесе голямо парче торта от Габрово и шоколадени орехи. После се опретна и разцепи дебелите дънери, които аз напразно се опитвах да сложа в печката. Поканих го пък аз на фасул с лютива чушка. Той остана много доволен. Смееше се. Той прилича на сив гълъб. Чист е като росата и нежен като девица. Ето вече втори път ми гостува все с пълни ръце. Следобед с. Милева също ми изпрати парче баница. Божичко, този ден щастието и благополучието са си дали среща у дома. Даже ме посетиха и двете й дъщери, Здравка и Соничка.
Качих се горе да видя Учителя. Лицето Му е чудно озарено. Взех си ръкоделието и ших при Него. Изработвах реверите на едно жикетче. Учителят ме гледаше с усмивка. Когато си отиде, като че ли остави светла диря след себе си. Целунах ръката Му и пороних горещи сълзи върху нея. Сигурна съм вече, че знае всичко. Преди няколко дена ми даде резанче червен портокал, усмихна се и каза: „Това е италиански портокал...” О, как мога едновременно да запазя и Учителя, и белия мой гълъб, и високия стил на музикалния жрец, който ми даде такъв духовен имунитет! Гълъб мой, обични мой!
Благодаря Ти, Господи за чудната вечер у Русеви, за безбройните блага земни и небесни които вкусих, за неочаквания гост, за помощта на Бориса, за двете ми благородни гостенки Здравка и Соничка, които ме обичат.
Цветето ми взе да се поправя.
8 ФЕВРУАРИ [1925 г.]
Още се храня само с жито. Чувствувам такава бодрост и свежест. Ръцете ми станали тънки и нежни. В умът ми бистрота. Гласът ми е особено хубав. Мога да взема чисто горно фа. Искам той да дойде. Ето каня го. Почвам да чистя и нареждам като за Великден. Всякога тъй. Неговото идване за мене е събитие. Цял празник. Цветето ми цъфна - това са обички. Ето ме облечена чисто, косите ми навити към ушите. Лицето ми сияе от радост и здраве. Аз съм птичка - гълъбица. Чакам своя гълъб да дойде.
И наистина той дойде. Няма време да поздрави. Няма време да съблече дрехата си. Ний стоим прегърнати до вратата неми и мълчаливи. Така - цяла вечност. После той ме разсмива. Уж се сърди, че не го пускам да дойде, че не ми е приятел. Тогава аз бързо го събличам, хващам го за ръка и го водя в моята светая светих. Той ми казва: Schnee weisse Colombina [(нем.) снежно бяла Коломбина]. Винаги се интересува за уроците ми. Изпитва ме по немски език. Казах му за житния режим, той ме гледа учудено. Намира ме даже по свежа и... хубава. Не, той се шегува. Аз не съм хубава. Имам два зъба криво израсли. Но той ги харесва; казва, че съм sogar hubsches Madchen [(нем.) дори красива девойка]. Не мога да му се нарадвам. Или се притискам в обятията му, или стоя над стола му с глава допряна до бузата му. Но той ми дава немски диктовки, иска да пиша. После ми поправя грешките и ме милва.
Най е тежко когато си отива. Да би останал завинаги. Да би ме взел в прегръдките си и да ме отнесе със себе си. Кара ме да прекъсна житния режим. Не дава да се изтощавам. Казва, че то е здравословно, обаче за късо време. Наистина, така е. Същото казва и Учителя. При него изпих два чая със сухар. И той пи Витошки чай. Не обича захар, пие го като билка.
9 ФЕВРУАРИ [1925 г.]
Тази вечер пак братска вечеря. Беше само от баници и сърмички. Колко е хубав нашия салон. Ние младите копахме и поставихме основите му - като същински зидари. Всички академици взимаха участие. Старите сестри варяха гозба. Поп Апостол дойде да освети строежа. Не бяхме го викали, но той по своя воля. Нагостихме го добре с руски борш. Това беше -тогава, а сега...
19 ФЕВРУАРИ 1925 г.
Той дойде и говори за свободата си. Тя му била най-мила над всичко. Обичал удоволствията си, зиме ски, лете игри на тенис. Обича пътешествията... Почувствувах се тъй чужда при него. Тихо отидох в другата стая и похлюпих лице с шъпи. Тъй си и замрях. Той дойде. Дълго милва главата ми, ръцете ми, после ме прегърна. Аз се разридах. Тогава той ме сложи върху коленете си и почна да ми говори. Каза ми, че аз съм му скъпа, но че той е ограничен поради службата си; че той няма право да има приятелка българка, защото е на важен дипломатически пост. През всичкото време целуваше бузите ми и ме питаше не съм ли доволна от това тайно, сърдечно приятелство. Не е ли приятелството най-ценния дар на човечеството, прославено от древни поети и мъдреци. Знае той какво искам аз... И той иска същото, но то не може да стане, то няма да стане никога!
Сълзите ми се ронеха. Той ги бършеше със своята нежна кърпа. Аз го прегръщах мълчаливо и ронех сълзи върху гърдите му. Безмълвно му казвах колко ми е мил, как искам да сме заедно, винаги заедно. Да го придружавам из планините, да живея в къщата му, в същата негова стая, да го придружавам в неговите дълги далечни пътешествия. Очите му, кристално чисти и ясни като красиво пролетно небе ме гледаха съчувствено. Още по-топло ме притискаше на гърди, още по-нежно бършеше сълзите ми и целуваше пламналите ми бузи.
Той си отиде. Искаше да му се усмихна. Взе обещание от мен да не плача.
26 ФЕВРУАРИ [1925 г.]
Дойде, взе урока си по български и бързо си отиде. Защо Учителят вчера ми каза: „Не търси щастие. То само ще дойде, когато престанеш да го търсиш.”
Почнахме пролетните екскурзии. За нас няма лошо време. Щом сме с Него - всичко е тъй хубаво!
Той идва пак и пак. Той е навеки мой. Облегната на рамото му, дишам нежния аромат от чистия му дъх. Летят минутите и часовете, докато той си отиде. Разделяме се с ужас. Понякога той иска да остане, той моли...
Господи, Господи, пази ме. Искам само твоя да бъда, чиста весталка в твоя храм да служа. Запази ме от него, не, от мене си ме запази.
Ти си смъртта за мене, му казах, а той се смее. Прегръща ме и пита дали още твърдя, че прилича на смъртта. Той не ме разбира. И аз едвам се разбирам, защото безумно го обичам.
Бях при Учителя. Той излезе в другата стая, пък аз коленичих върху празния му стол и му разправях, разправях. Казах Му това, което не смеех да му кажа лично. И ронех горчиви сълзи. Колко време съм ридала така, колко време Той тихо ме е наблюдавал, не зная. Когато станах, Той ме погледна тъй благо, тъй бащински! После ме покани за обяд. Разпитваше ме за училището. Останах с радост, защото бях тъй изгладняла. Имаше много гости. Говори се за велики музиканти. После пяхме всички. Как леко се диша тук!
На другия ден отидохме на Витоша само 16 души. Имаше толкоз халва, орехи и мармелад, толкоз волен смях. Учителят всред нас като слънце. Опитахме се тук да посеем чесън и репички. Колко радостни бяхме. Как хубаво пада косата Му върху лицето, когато наведен работи. Искам да Му говоря за него и все не мога. Изпитвам ужасен срам. Та нали аз исках да служа на Бога и само Него да обичам, а в сърцето ми се посяла велика земна любов.
13 МАРТ 1925 г.
Зная, че ще дойде и затова основно чистене, гладене, къпане. Наистина той дойде. За други тази дата е фатална, но за мене - щастлива. Той дойде и колко радостно си прекарахме. Той си отива винаги весел; казва, че при мен се чувствува като млад гимназист, който също иска да учи. Той също така изучава Ренана, Мишле. Ползва се от пет европейски езици. Чете, говори и пише на италиански, испански, френски, английски и немски. Свършил е финансови науки във Виена. Езикът му е свойствен, като да се е родил там. По български е слаб ученик.
Уроците вървят добре. Особено алгебра и геометрия. Тъй ги обичам. Но кой ми ги стори така хубави? Разбира се, брат Боев. Колко много примери дава, с какви живи сравнения си служи само и само да бъде ясен. Тук настигнах Жечо. Той някак си неохотно учи. Често ме заглежда с разнежен поглед. Когато ми говори много се приближава. Дъхът му е много неприятен. Той не схваща това, а пък е мъчително да се диша подобна воня. Зъбите ли му, или някои аденоиди, или болен стомах - не зная. Дойде преди няколко дена с издута ученическа чанта. От нея извади 2 цепеници и ги сложи в мойта печка. Стана ми неприятно. А че аз си имам топливо, не бива да ми донася. Сега работя и по други къщи, та поне за хляб и за топливо стига. Иначе вече се окъсах. Вълнената ми рокля още държи, но палтото ми се изтри, а обувките ми ги няма никакви. Затова не излизам никъде. Химия и литература сама карам както мога, а за алгебра брат Боев беше така добър да дойде с Жечо. Другите ни съученици се разотидоха. Отначало бяха тъй много, та нямаше столове за всичките, но лека полека се разотидоха.
Тъжно ми е. Хазаите ми са тъй богати, обичният ми е също такъв, пък аз съм дрипла. Да бих имала поне здрави обувки, колко по-добре щеше да е! Поне щях да си отивам на уроци, до школата, която е на „Оборище”, щях да отида и при Дафинка. Тя идва, но не знае нищо. Белият гълъб също идва, но аз съм обута с още по-нежни ръчни сандали и той не знае трагедията. А времето е дъждовно и улиците са разкаляни. Жечо мисли, че съм болна, поне аз тъй му казвам. Не е весело винаги да си млад и здрав, и да не сложиш от дълго време нова дреха и здрава обувка. Но що да правя като сама си избрах жребия. Ето Михаил Краев иска да ми купи всичко; но трябва да му стана първом годеница, второ - жена, трето -майка на неговите деца. А пък аз съм влюбена в граф Folletti, който няма хабер от сиромашия.
Зорница има толкоз много обувки; едва ли не за всяка рокля. Здравка и Соничка също имат всичко каквото пожелаят, но с мене не е така. Може би Гълъбът би ми помогнал, но как? Това би ме обидило; това би било равно на падение. Та аз го обичам. Аз не искам той да купи от мен дори една усмивка. Нека си е той богат. Аз даже не зная къде той живее и какво има. Стига ми, че го виждам понякога, благодарна съм Богу.
Ходих при Учителя, Той ме пита как съм с уроците.
25 МАРТ [1925 г.]
Днес получих запис от 500 лв. изпратени от някоя Добринка Емануилова. После писмо по пощата. Моли да не я търся на посочения адрес, защото нямало да я намеря. Сумата ми изпращала за насърчение в училището. Напомня ми да бъда щедра, както небето е щедро към мен.
Коя е тя? Напразно ровя в паметта си да я разпозная между моите близки. Не е Дафинка, не е и Зорница. Те нямат такъв маниер. Да не би пък това да е мъж под женско име. Не зная, но ясно ми е, че Бог бди над мен, че Той ме обича. Веднага си купих галоши и малка тенджерка за готвене. Аня ми подари красив малък чайник. Купих си и прежда, за да си оплета топло жикетче, шапка и ръкавици. Нали аз мога така хубаво и бърже да плета. Скоро ще се сдобия с тия скъпи за мен неща. Да, почнах да си купувам редовно пресен хляб всеки ден; даже си купих и прясно мляко от млекарката, която ме питаше да не би да съм „заречена” та не вземам. Колко е хубаво човек да има средства и да набавя необходимото си. Каквито пари ми останаха ги върнах на „Сутринни лъчи” - стар дълг към моя скромен литературен фонд. Боже, Боже, благодаря Ти! Значи има Един, който бди над нас. Чудно, стоиш самичък у дома, никой не чува твоите вопли, как зарит във възглавниците ридаеш и ето, трепкане на невидими крила - види Бог, чуе те и ти помогне. Добринка Емануилова -име - енигма.
Снощи дълго чаках вън за него и добре изстинах. Сега ме боли главата. Един майчински глас отвътре ме прибра от мартенската виелица, иначе щях още повече да се разболея.
Добринке Емануилова, която и да си ти, ела ми на помощ да понеса страшната ми болка за гълъба. Ела да ти разкажа как много го обичам,
само ти ще ме разбереш. Ето и посадените костилки поникват. Тук са черешите, а там ябълките. Добре им е в тия малки саксийки. В кухнята ми живее голям дрипав паяк. Нека си живее, няма да го пъдя. Когато запея той спира ходенето си, като че слуша. Той ми е другаря тук.
Приложение:
ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 24 март 1925 г.
Добра г-це Славчева,
Изпратената сума е за ваше улеснение и насърчение за полагания труд в училището. Употребете я както намерите за добре. Ако в дни на изобилие направите някому подобна помощ, можете да считате, че сте ми се издължили.
Не ме търсете за благодарност или друго, защото не ще ме намерите на адреса, посочен в записа.
С всички добри благопожелания:
Добринка Емануилова.
П.П. Добре е да запазите тайна.
Да помним един от законите за благоденствие: „Бъди щедър, както небето е щедро към теб!”
4 АПРИЛ 1925 г.
Работя у богаташа Котев [Лазар Котев - виж “Изгревът”, т. V, с. 491-493]. Ах, колко много яде тя! И колко е грамадна! Но трябва да мисля вече за изпитната такса още отдалече. Ето почвам - левче по левче.
Дойде и той. Седнах до него. Обгърнах коленете му. Той ме вдигна и прегърна. В очите му виждам цялото небе, тъй чисто - синьо! Едвам сега забелязах, че носи черна лента. Да, баща му се поминал... Колко скърбеше за него! Но умееше да се владее и почна да разправя какво говорила една учена българка за нашето учение - че щяло да компрометира българското реноме. Противопоставила й се някоя унгарка. Казала, че не намира нищо вредно в него, напротив. Значи, докато аз го чакам тук, той се разговаря с тия български учени - дипломатки, които жално гледат към българското реноме. Но той не вярвал. Обикнал Учителя чрез мене. До сега не бях му дала нищо да чете, но сега ще взема преведените на немски беседи и ще му ги дам. При мене чете „Високият идеал”, преведен от Мара Белчева. Хареса му превода. Много от изказаните мисли вътре му се виждат сродни. След 2 дена ми подари „Fatalita” от Ада Негри. Ала кой разбира думица! Кой знае кога ще ги прочета и разбера.
Събота, 11 АПРИЛ [1925 г.]
Пак дойде. Чудеше се, че не живея заедно със сестрите си. Да, има право да пита, но как да му отговоря, че всеки върви по пътя начертан от своите вътрешни стремежи.
Тежат ми тия 200 лв., които давам на хазаите си свръх работата у тях. По този начин ми се отнема последния залък... Наистина аз изнемогвам. Господи, Господи! Но изглежда, че и на Зорница тежат тия ситни пари, събирани лев по лев; сигурно й горят шъпата, когато й ги давам, че днес ме настигна по стълбата и насълзена ми ги върна. Господи, Господи, благодаря Ти! Тя се задоволява с тия 4 дена в месеца - защото разбрала, че аз усърдно работя. [Заб. Случаят е описан и през юли 1924 г.]
15 АПРИЛ 1925 г.
Учителят е Ангел Божи. Какво прекрасно лице! Какъв чуден ореол го огражда. Може би затуй, че хулите против него стават все по-ожесточени.
16 [АПРИЛ 1925 г.]
Какъв изгрев тая сутрин. Слънцето без предварителни предшественици изведнъж се показа. На връщане у дома го зърнах отдалече. Той бързаше на разходка с бамбуковата си тояжка. Не му се обадих.
„Изгрев” е великолепен. Засаждат се плодни дървета - ябълки и круши. Дали ще ядем някога плодове от тук. Върху мястото на първата палатка на Изгрев изрязаха котва. Сестра Янакиева посади върху нея теменуги. Направиха и слънчев часовник. Издигнаха и малка метеорологическа станция. От тук се вижда Витоша, Рила и Стара планина. Върху разкошната поляна правим гимнастически упражнения. После всеки се разотива у дома.
Този ден е ужасен. Направиха атентат в „Св. Неделя” [-16.04.1925 г., виж “Изгревът”, т. XX, с. 293-297]. Обвиняват комунистите. Колко страшно изгърмя! Обявиха военно положение. Не може да се излиза на урок сутрин рано и вечер късно. Ах, искам да го видя! Дори искам да го потърся в легацията. Оставих му писмо. Срещнах стражари, караха вързани цивилни лица... Къде ли ги откарваха?
Боли душата, сякаш жива рана. Но трябва да се учи. Сесията наближава, не бива да губя нито минута.
Изведнъж страшен гръм в черквата „Св. Крал”. Ужас и безумие -навързани студенти със синджири и по нашата улица. Познати момчета, незлобливи, бедни млади хора от таванските стаи и хладните сутерени. Когато града беше блокиран от стражари, той внезапно дойде - нему никой не пречи, нали е дипломат. Донася ми томче стихове от Ада Негри под надслов: „Fatalita”. Гледаме се. Слугините се кикотят до вратата ми, а в душата ми тежко и срамно.
18 [АПРИЛ 1925 г.]
Бях се разпъхтяла да мия пода и той дойде. Боже, колко беше хубав! Когато ние се целувахме, може би в същия миг умираше някой от тия уплашени младежи, които срещнах вчера. Шоколадите му седят небутнати. Не смея, не искам да ги изям. Струва ми се, че ще падна под някакво робство. Той все по-често идва и вре по-мъчно си отива... Голямата близост ме плаши. В школата аз съм отговорна за постъпките си.
Аз дадох обещание да служа на Бога. Учителят обеща да ми помага, ако пазя чистота, пък аз накъде вървя? Подир стъпките на този самодоволен италиански аристократ не отивам ли към явна гибел? Защо тъй често идва? Не, вече не ми е сигурно с него. Той никога не попита от що живея. Защо с нищо не ми помогна? Нека ме обиди най-после с нещо оставено в някоя книга, стига с това да не се почувствувам зависима и заробена от него. Не, той не прави никакъв жест. Но аз съм причина за това. Пред него гледам да блестя с някоя прана и добре изгладена блузичка. Пред него аз се смея, пея и казвам, че всичко имам.
Ето го, току-що пиша, пак идва. Наистина, аз го обожавам, но що ще стане с мен, клета, когато си отиде. Добре е да сторя голямата жертва, за която той ме тъй мълчаливо моли, но когато той си отиде (а той сигурно ще си отиде), аз ще умра по него. А за туй ли ме призва Господ, да умра за konte Valetti di willa Valetti [граф Балети от вила Балети]. Моята задача е определена. Аз искам да служа на Бога - да бъда душа с нов ум, ново сърце и ново тяло. Как? Това не е моя работа. Длъжна съм да слушам и да се уча в Школата. Накъде отивам? Какъв пример ще оставя след себе си. Най-сетне нека подругарува и с тия „учени” българки, които жалят за българското реноме. Нека разучи нашето учение. Нека сам даде преценка за нещата. Това му нехайство ме обижда. Щом повече се доверява на тази тайнствена българска учена, а не на самите факти, аз съжалявам.
Най-сетне се осмелявам и му го казах. Ако той идва при мене с едно съжаление, че аз съм загубена, една фанатизирана маниачка, то нека той се отстрани от мен за известно време и нека сам прецени. Пък ако мисли, че много ще допринесе за издигането ми със своето идване, пак нека обмисли. Плачеше ми се, когато му говорех. Може би аз го изгубвах за винаги. Но още по-жално е, ако аз изгубя своето достойнство като човек.
Знае ли той с какви нежни грижи Учителят издига всекиго поотделно от нас! И те пред това си затварят очите. Знае ли той на колко анархисти Той посочи истински път за самоиздигане и ги направи мирни и полезни граждани. Пак Нему дължи той моето светло гнездо тук, изпълнено с толкоз бодра умствена дейност, с толкоз обич за него.
Днес ме е търсил и оставил бележка: Wo ist die weisse Taube? [(нем.) Къде е бялата гълъбица?]
Скъпи мой! Не идвай, въпреки че те обожавам. Не идвай! Не заставай на моя път към Бога. Не си ти всичко за мен. Бог е всичко за мен. Той е моя живот, великата и вярна обич, без която не мога да живея. Ти си случаен пътник, който без жал ще ме отмине от своя път. Кажи как ме сравняваш с тия красиви госпожи между които се движиш? Не ти ли се виждам нищожна твар, или позволена врата, където по всяко време можеш да идваш.
ДРУГ ДЕН
Бях при Учителя. Нищо не посмях да запитам, нищо не ми говори и Той, само че някак особено ме погледна. По целия път на връщане роних сълзи. Милост ли, съжаление ли или скърб имаше в очите му, не зная. Но с каква жар след това се заех с уроците си. Алгебра - тя запя у мене - обичам тия коренувания, степенувания, радикали, имагинерни, рационални и ирационални числа.
Кой с преправен почерк е оставил голям кръгъл козунак за мене? Дали не пак тази тайнствена Добринка. Някакъв рус господин ме търсил вчера, когато съм излязла на урок по химия. Рус-той е, моят гълъб. Той е стоял тук до вратата и е чукнал с пръст. Точно тук. Подпрях се до вратата и плаках за него. Пък ти дойди, мой скъпи, ти сам си дойди по своя воля, без да те каня аз. Нали знаеш, че всяка фибра у мен трепти само за тебе.
2 МАЙ 1925 г.
Но нали има полицейски час, а той идва? Даже носи вечерята си тук. Кани и мене с портокал и бисквити. Времето минава, а той стои, не си отива. Слугините го забележиха, че е при мен и почнаха да повикват под вратата. Но как приема той да се гаврят с мен заради него? Нима той няма лична карта? Защо ме излага? Тъй ли най-после ще докаже любовта си към мен. Без съмнение, той имаше лична карта. На другия ден слушах подигравките на слугините. Говореха нелепости. Оскверниха всичко.
5 МАЙ 1925 г.
Писах му да не идва вече никога. Казах му за шушукането по мой адрес. Срещнах го и му го дадох. Искаше да ми заговори, подаде ми ръка. Не, аз не исках вече нищо. Когато се завърнах върху вратата ми беше написана недостойна клевета. Похлюпих се върху пода и плаках, и плаках...
- Но кой те съди? - викаше нечий глас у мен. Кой те съди? Тия чудни слова ме изправиха и аз четох до полунощ.
9 [МАЙ 1925 г.]
Нежният приятел ме успокояваше за преувеличената ми мъка. Предлага си услугите да помогне. Целунах писмото и пак се просълзих от радост, че все таки той мисли за мене.
Хазаинът иска да си изляза, защото искал да се разширява. Те станаха още по-богати. Имат нужда от още много стаи, така че аз трябва да напусна. Дава ми срок само 1 месец.
Събрах всичките му писма и онзи голям шоколад, до който не бях се докоснала. Нека си вземе писмата - всичко нека си вземе. Щом той не мисли за честта ми, щом му е все едно какво ще кажат за мен. Тия скъпи писма целувани безброй пъти от мен. Но и той ми върна всичко още на другия ден, даже и бялото сребърно шалче. Не, не, само това няма да бъде. - Вземи го, вземи - молех го със сълзи на очи. Той се съжали над мен, питаше ме какво да мисли върху моите внезапни решения. Пръскала се главата му от вчера, той не знае какво да мисли - неговата интелигентност не му достигала да ме разбере...
Как да му разкрия душата си, че го обичам безумно, но че се боря за живота си. Че не мога да си позволявам волности както други жени и момичета, че нямам нищо друго на света освен едно добро, честно име. Че ако той иска мога да му стана съпруга, но не и така, не и така; че обичам шоколад, но не смея да го приема да не би да е подкуп на чувствата ми.
Той си отиде. Добрият мой гълъб. Навярно ние никога вече няма да се видим. Писмата ми са тук. Той ги е подредил по дати. Как грижливо ги е запазил, моите пламенни, глупави и често зли писма.
Ето ме в градината при цветята. Всяка теменужка ми говореше - за някого. Аз можех да набера цял букет от тях, но не исках да пострада нито една. Нека и мен небето запази тъй. Дълго стоях над тях и плаках, плаках. Всяка една от тях ми се усмихваше. Запитвах ги нежно: - Коя от вас, коя едничка от вас доброволно ще се съгласи да отиде при него? Тъмно морави кадифяни, черни с жълти точки, сини с жълти шарки, жълти с черни перца, чисти кремави, бели, тъмно алени, черни. Големи парцаливи теменуги ме гледат живо като човешки очи. Тъкмо до челото ми една бяла мъничка - тя прилича на'дете, прилича на агне, на звезда. Лицето й е бяло като светлата Вега. Листенцата й треперят и сладко дъхат. Като че тя смирено навежда главица. Тя прие моите горещи сълзи и отиде да занесе посланието ми Vergissmein-nicht! [(нем.) незабравка - не ме забравяй!]
Но стига, аз трябва да уча. Надеждо. Сладка дума ти приличаш на бяло сияние всред тъмния хоризонт. Когато се вглъбя в работата, става ми по-леко. Само това е едничкия изходен път, за да живея. Всичко друго е само скърб.
28 МАЙ [1925 г.]
Писмо от него с няколко незабравки. Каква радост изпитах! Какво тържество! Изведнъж се промених. Престанах да скърбя, запях и заприпках весела. Отидох да помогна на една стара жена да й занеса две големи кошници с въглища. Горката баба, тя не знаеше колко съм щастлива, защото получих мъничко букетче от неговата ръка.
31 МАЙ [1925 г.]
Писмо с черни краища. Наистина баща му се поминал. Той иска да бъде известно време в усамотение.
При Учителя слънце грее. Има мир и спокойствие. Белите ми коси подобно лъчи ограждат лицето Му. Когато Го виждам с физическите си очи тържествувам, когато мисля отдалече за Него - блаженство изпълва душата ми. При гълъбът не е така. И от близко, и от далече се мъча за него и повечето скърб ме изпълва.
3 ЮНИЙ [1925 г.].
Изпитът почва след някой ден
16 ЮНИЙ [1925 г.]
Секретарката ми каза, че от всички частни ученички аз съм изкарала най-добре. По алгебра и литература - 5.
ЮНИ 1925 г.
Изкарвам изпитите без нито една слаба бележка. По алгебра съм великолепно, по химия - криво ляво. Неусетно (душа да ми е яка) се изтъркулвам кандидатка за VI клас.
Почвам житен режим. Няма хляб, а само по малко топла водица. Само по 100 гр. дневно, казва Учителя. Натопено е житцето от снощи във вряла вода и то е омекнало и набъбнало. Яж по 100 гр. дневно. Нищо ми няма. Силите ми - пак сили. Но лицето ми по-бледо и очите - по-блестящи.
Срещам го в гората на връщане от изгрев слънце. Спираме се. Той ме гледа, гледа; сякаш иска да ми каже нещо, а не го казва. Откъсва ми клонче цъфнала акация. Сядам на тревата, останала без дъх. Той сяда до мене. Допира главата си до моята и взима ръцете ми в своите. С долепени бузи - също, както някога.
- Dein Hauch ist so suss - Nelke [(нем.) Твоят дъх е така сладък - карамфил] - шъпне той. А той не знае, че този Nelkes Hauch [(нем.) карамфилен дъх] е от житния режим. Не казва защо не идва. Благоразумие! Предупредителност! Отивам си у дома с клончето сладкодъхния цвят.
Подпирам чело на моите борчета, и очите си. На дървото оставям мокри отпечатъци от моите сълзи.
19 ЮНИЙ [1925 г.]
Той беше отново при мене и стоя до 12 часа. Радостта ми е безкрайна. Милвах коленете му, целувах гърдите му, ръцете му и се притисках върху гърдите му, примряла от радост. Боже, защо тъй лудо тичам към щастието. Защо не поискам участта на мъчениците? За каква работница се готвя щом тъй е привързано сърцето ми към един човек. Защо не обичам всички еднакво? Каква е тая сила, която ме тегли към него. Сила по-голяма от волята ми, по-мощна от всичките ми мисли. Как съм храбра, когато го видя. Тогава всички беди и несгоди кося с гордо изправена глава.
21 ЮНИЙ 1925 г., неделя
Жечо даде малък обяд по случай завършека на учебната година. Поканен биде и Учителя. Не зная защо настроението беше много тягостно.
Имаме задача да дадем 100 лв. от собствен труд на първия срещнат просяк, който ще ни протегне ръка и да се погрижим и по-нататък за него, доколкото силите ни позволяват.
Минавам по улиците, но никой не ми протяга ръка. Вниманието ми се привлича от едно 12-14 годишно момче. Дрипаво, болнаво, босо -с поглед блуждающ. По дрехите му пълзеше гад. Приближавам го и го заговарям. То каза, че два дена не е яло и си няма никого; баща му бежанец от Велес, прегазен от трен, а самия той - вестнико- продавче. Казваше се Крумчо. То не протягаше ръка, но цялата му душа молеше. Големият каскет съвсем закриваше главата му от която се подаваше дълга нечиста коса... Широки скъсани панталони и разпарцаливено палто, закопчано с безопасни. Дадох му адреса си да ме посети утрешния ден.
23 ЮНИЙ 1925 г.
Сварих Ул кг. млекце, отрязах коматче хляб и зачаках със стотарката в ръка. Дълго чаках и ето го, че пристигна. Целият му вид е тъй болезнен и жалък, че няма нищо привлекателно. Но аз чаках този голтак като влюбена.
Защото със себе си, това дете носеше безименно страдание. То не проси, не протяга ръка, но аз познавам тия гладни свити уста, тия безпомощно увиснали ръце и бавен ход. Мое обично дете, мой брат!
Най-напред го пратих да се остриже и окъпе. Накарах го да си изяде попарката и понеже се беше окъпал не добре, заведох го в пералнята, накарах го да се съблече гол и отново го окъпах както трябва с гореща вода и миризлив сапун. Тялото му е мършаво, но добре развито, широки плещи и силни бедра. Почнах да го обличам - то гледа и не вярва. Ето нова риза и гащи, нови чорапи - всичко правено някога за чеиз. Облече зелено вълнено костюмче, обувки, дори и мека велурена шапка, които неща ми даде един модернизиран студент, който на радо сърце се освободи от шаячните си дрехи. Братът на хазайката пък му подари вехтия си балтон и здрав каиш да си връзва гащите. Накарах го да вземе вързопа с дрипите си и да ги хвърли в канала. И пак да дойде. Тогава сложих стоте лева в ръката му заедно с нова носна кърпичка и му казах:
- Ето Крумчо, какво ти направи Бог. Знай, че в света има Един, който ни обича. Може в света да си нямаме никого, но знай, че Той се грижи за нас, стига да не Го забравяме. Сега, ела да благодарим на Бога от все сърце. То застава до мене и хълцайки нещо шъпнеше. След това аз изпратих Крумчо да си иде. Но току що почнах да чета в една книга, чух нови стъпки до вратата и тихо изхлипване. Това беше Крумчо. Тоз път то ридаеше. И когато го попитах защо се връща, то още по-силно заплака и каза:
- Къде ще те видя пак, ти си ми повече от майка.
- Ще идваш при мен, Крумчо, казах му! Стига да заработиш някъде, аз няма да те оставя. Ще идваш при мене всеки понеделник и аз ще ти давам книжки, ще те уча, ще се разговаряме.
То се поуспокои, взе връзката .Детски другар” като обеща да чете. Сега, Крумчо даже е хубав. Бузите му се заруменили, сините му очи светят от сълзи и - радост. Приближих се и целунах пламналата му бузичка и го потупах по рамото.
- Ела пак, викам след него и преобразения мой дриплю си отиде.
Господи, Учителю, благодаря от сърце, че ме научихте да направя едно добро. Помогни ми, Господи, да стана проводник на доброто.
26 [ЮНИЙ 1925 г.]
Още малко и аз трябва да напусна това уютно жилище и да тръгна по незнайни пътеки! Господи, аз съм твоя Крумчо, изпрати ми подкрепа и приветливо гнездо, където да уча. Но нещо у мен недоверчиво ме гледа -чувам даже упрек: „Ти искаш покрив, за да идва и той при теб, нали!” Да, истина е това. Обичам го, обичам го, Отче мой!
Отидох в специалния клас. Учителят покани някои да начертаят по своя воля на черната дъска по една фигура. Аз начертах знака на безкрайността. Той начерта окръжност и около нея няколко криви различно отдалечени от центъра С. Кръгът, заедно с окръжността е хармоничното състояние на една душа, а кривите линии - пътя на душата, когато се отклони от нормалния си път. Колко светлина внесе в съзнанието ми Божествения Учител. Той вижда нашите кривулици и чрез този чертеж ни кани да се опомним. Зададе и 2 теми:
1) Произход на песимизма и
2) Обезсърчение на младите. Ще приведа и някои Негови мисли:
„Чувствата приспиват човека.”
„Когато чувствата взимат надмощие, умът затъпява.”
„Щом дойде желанието, човек е роб.”
„Колкото страданието е по-силно, толкоз по-скоро ще се смени.”
„Когато дойде едно желание у вас, впрегнете го на работа.”
„Обичайте страданието, за да си отиде, мразите ли го - то си остава.”
„Пазете се, ако сега не поумнеете, когато остареете ще обезумеете.”
27 [ЮНИЙ 1925 г.]
Хазайката ми каза, че мога да остана още 1,2 седмици... Божичко, милост!
30 ЮНИЙ [1925 г.]
Колко ме обижда неговото държание в градината. Пази се да го не види някой с мене. Особено като види унгарската легационна двойка, които яздят всяка сутрин насам. Защо тъй, какво съм аз за него? Как искам да говоря с Учителя (през пролетта на 1925 г. разговарях с Учителя на сред поляната) или с тази тайнствена Добринка, как искам съвет и упътване от някого. Не смея да се доверя никому. Усещам, че повечето ме осъждат. Живея в постоянна борба със себе си. Искам да се изкача високо, високо и там на простор и свобода да разкажа за него, за неутолимата ми жажда за обич и нежност.
ЮЛИЙ [1925 г.]
Плета тежки шалове от разноцветна прежда. Получавам 500 лв. за тях. Въпреки учудването на Учителя, заминавам за Габрово на поканата от Цанка Екимова [виж “Изгревът”, т. VI, с. 242-339, сн. 11, 15], която ме зове сърдечно. „Какво ще правиш в Габрово?”, пита Учителя.
Тя ми показва всичките си рокли, обувки, тоалети, плаче от скука и презира мъжа си. Някакви духове й тропали - празна скучающа жена. Иска да бъде „свободна душа” като мене, но да има някой да печели за нея.
А пък аз, все с тази моя бяла рокличка, люлея се на дворната люлка и си чета книга. Получавам писмо от него. Целувам всеки ред поотделно, всяка буква да бих могла. Съпругът се сърди, че ме сложила на брачното легло. Сцени, некрасиви работи. Заминавам за Трявна - пеш - през Балкана - да предам поздравите на Учителя. Тука е майката на Цаня. Бои се от него да ме приеме. Преспивам как да е и с влака се връщам в Габрово, за да отида при Стефка Стойчева. Там ми е по-леко. Тя ми е приготвила ново жикетче и нова плетена блуза, и цяла торба бяла прежда да си оплета каквото искам.
Подир някой ден всички потегляме за събора в Търново. Но всички забелязват, че съм вече добре закръглена - зер, затуй са ме викали види се и да прогтъдя досадливите духове, които вече не припариха до Екимовия дом. За пътните разноски - скучающата дама даже и не спомена. Така се пожертвуваха сиромашките 500 лв. за този гдето духа. И тоз път богатите ограбиха бедните. Но тъй ми се пада, щом не обърнах внимание на Учителевите думи.
26 ЮЛИЙ 1925 г.
Молитва на Витоша да ме запазят чиста девица за Специалния клас
Ето ме сама на Витоша. В Драгалевци ме среща Учителя с група ученици. Те мислеха, че идвам да ги посрещна само. Но Учителят каза: „Оставете я да свърши работата си.” О, Той знае за моята ужасна борба, че мястото ми в специалния клас е разклатено.
Бивака. Върху огнището още димяха недогорели главни. Събирам дърва и го подклаждам. Свечери се. Мириади звезди покриха небосвода. Тихо се сгушиха в мрак планините. Тих ветрец люлееше клоните на зелените габери. Сама съм. Сал сама. После задуха силен вятър. Стана студено. Взех да зъзна. Извадих кожуха си и се наметнах с пелерината. Усетих небивал страх. Не смеех да изпусна огъня, а изпитвах страх от червените пламъци, които издаваха тук присъствие на човек.
Божичко, запази ме! Запази ме и тук в гората, и доле в града. Запази ме от него, запази ме от мене си. Ето аз го обичам, но Теб обичам повече. Не искам заради един човек да изгубя Твоята милост. Твоята милост ми е нужна като светлината, като въздуха - без тях не мога нито миг. Подай ми ръка, Отче мой, защото иначе ще стана негова, негова... Срам ме е да кажа тая дума, която слушам от другите. Нека да остана още дълго в специалния клас, докато Ти си определил.
Чешмата шурти. Над мен се надвесели клоните на дървото, като да ме пазят. Ето ме високо и далеко от хората. Защо се не моля сега, защо не ридая коленопреклонно, а се озъртам и при най-малък шум, и се заглеждам в мрака. Значи инстинкта за самосъхранение надделява. Ето и гладна съм. Посягам към раницата и да се нахраня. А .другото” глъхне. Далече е той сега от мен като прашинка.
Колко много звезди! Аз малка прашинка с едно сърце, което знае само да крещи и стене. Не смея да заспя да не изпусна огъня, който ми е така необходим в тая ветровита нощ, от който същевременно се боя. А дойдох да разгърна душата си на природата и да искам подкрепа.
Нощна птичка прелетява над главата ми. Косата ми настръхва. Изкачих се върху камъните и погледнах надолу. София трепти в хиляди светлини, приютила безброй неспокойни сърца. Там е и той. Мисли ли за мен? Знае ли, че тук съм в заговор против него, че искам да го изтръгна от сърцето си и никога веч да не си го спомням. Знае ли той, че сега ми е най-страшния враг, който ми пречи да уча, да се съсредоточавам, че мислите ми бягат по него и ненаучените уроци ме гледат обвинително.
Как съм заспала? Около мен братя и сестри. Целият бивак населен от близки хора. Ето я зората. Последната четвъртинка луна се изтъркулила на запад и зората блести. Огънят почти загаснал. Скачам, подклаждам го, поставям чайничето и се изкачвам върху скалите. Изток се очертава. Първо смъква тъмното си було, после причесва косите си и се усмихва. Хоризонтът руменее. Покрай него бяга в розови облачета усмивката на зората. Огнен меч пробива дупка на небето и слънцето изпраща първите си лъчи. Аз ставам и протягам ръце. Слънце, Слънце, Слънце на живота, спаси ме! Аз искам да съм твое бодро и весело чедо, аз искам да помагам на твоите малки самотни деца - сестра на всички сираци и отритнати от живота.
Сълзите ми бликнаха. Стана ми някак жал. Че и аз съм едно такова самотно и отритнато дете, даже вече босо и дрипаво... Задуших се от ридания. Гласът ми се издигаше. Пълните ми със сълзи очи виждаха от изток цели три слънца окъпани в брилянтен блясък. Господи, обичам го. Спаси ме! При тая божествена красота не виждам никакъв грях. Има грях в един малък сутерен, при едно бедно момиче, което пъдят от квартирата си, не може да се скрие под крилото на възлюбения си. Това е грях, а тука, всред тая божествена красота царува вечен мир и хармония.
Чаят ми е готов. Закусвам и слизам към окъпаната в слънце роена долина. Вървя и пея. Птички летят. Небето се синее. Цветята и тревичките блестят в роса. Навеждам се и целувам скалите, прегръщам дърветата, ридая от щастие. Като че ли някой ме носи в слънчева колесница и ме гали, гали.
В Драгалевци току що потегля празен автомобил за София. Шофьорът ме кани и бързо ме отвежда в града. Окъпвам се и отивам на беседа. Същински чуден сън. Като че участвувах във вълшебна приказка.
Обичам го още повече. Тъй напоена от божествената милувка на природата искам да отида при него и да потъна в обятията му.
След обяд съм при Учителя. За всичко говорихме, но не и за него. Той като че ли очакваше, но аз не смеех. Но тъй беше хубаво при Него -Човекът - Слънчевия човек, който ме учи и удостоява с внимание. При Него е тъй красиво и тихо, както на Мусалла при изгрев слънце, както тази сутрин на Витоша.
Каква свежест пълни гърдите ми от бурната нощ на Витоша. Весело ми е. качвам се на едно столче и пея драматично. Изреждам в песен молбата си, копнежа си, своята велика благодарност.
30 ЮЛИЙ [1925 г.]
В Габрово. Отивам при една капризна млада жена, която копнее за моята свобода, а не знае, че тя е изкупена със скъпа цена. С парите спечелени от Котеви за изплитането на два пъстри шала, отивам при тая богата жена.
5 АВГУСТ 1925 г.
Годишнина от идването на Белия Гълъб. Колко е скучно тук, въпреки че се живее в материално благоденствие. Като че ли тази къща прилича на човек без дробове... Не, не бих сменила моята съдба с нейната. Искам да остана с Гълъба, но да бъда все тъй свободна като сега. Ние няма да живеем под един покрив винаги с него, а във вечен копнеж ще броим дните и минутите за едно, едничко само виждане. Искам да стана майка на едно слънчево дете с неговите весели лъчи.
Габровски Баждар - ти си прекрасен. Но трябваше и той сега да е тук. Тия стари разкривени улици и древни постройки приличат на тиха приказка от старо време. Защо го сънувах беден и дрипав, даже скърбен.
Той не ме забрави. Ето милото му писмо. Постоянно преработвам стихотворните си бележки и се люлея на въжена люлка.
АВГУСТ [1925 г.]
В Търново пак срещи със стари познати и приятели; правим нови познанства. Учим песни, слушаме беседи и си разменяме адреси за кореспонденция. Михаил Краев държи за дружбата ми. Иска да ми пише.
Изведнъж се извива грозен вятър. Небето потъмняло, фучи бурята, мете земята, засипва очите, изскубва палатките и размята бельо, книги и шапки. Ето на среща ми - Лулчев.
- Ти си виновна, вика, за тази буря.
-Аз!!!
-Да, защото отказваш да влезнеш в литературната школа, ти.
- Аз? И изведнъж от смайването си тъй прихвам да се смея, че и околните се смеят без да знаят причината. Значи ако река, аз мога и бури да предизвиквам. И тъй се смея, цяла се прегъвам от смях; изправям се и пак се прегъвам до земята от болка, причинена от смеха и се кискам като дива, като селянка. Незабелязано се измъкна този лъжльо. Защото сигурна съм, че лъже. Посредник между мене и Учителя, да се продъни!
19 АВГУСТ [1925 г.]
Почва да ми омръзва. Тая жена [Цанка Екимова] хем иска да има богатия род, който да й купува и доставя всичко, хем - моята свобода и волност. Иска да напусне мъжа си, но готова ли е да измине моя път, да се здрависа с моето поприще? Такова семейство е най-голямата лъжа. Свята свобода! Колко си прекрасна, но колко скъпо струваш на оногова, който я притежава!
Ходихме в Габровския Балкан, св. Никола - там, гдето опълченците са дочакали руски отряди.
22 АВГУСТ [1925 г.], Търново
Пак сме тук на свещеното място. С колко стари познати се видях. Ето го моят печатар от Казанлък и неговият първороден син, който така хубаво ми отпечати книжката... Ето ги бургазлии, варненци, русенци, видинци, милите скъпоценни айтозлии, ямболци, пловдивци. Ето ги и моите софиянци! Крещим от радост като се видим. Колко се обичаме в този миг-той ни разкрива цялото битие на нашите души.
Сестрите са облечени с бели дрехи (моята рокля). Всички по първоначалния модел даден от Учителя. Братята със светли рубашки. Като по програма всичко върви наред. Едни слушат беседите, други дежурят по кухня.
Грамаден двор с лозя, изпълнен с палатки. Цял един град. Сутрин ставаме рано, дружно правим молитва и гимнастика. След закуска Учителят говори. Някога предава нова песен. После я разучават.
Но колко съм напълняла. Това прочуто Габрово поправи линията ми. Ето каква била работата, само да има да казва някой: „Заповядайте на обяд” и - готово. И ти, полегнал върху мек фотьойл, оставяш недочетената книга върху пламенната страница на някоя велика любов, слизаш в красивата трапезария и - поправяш линията си.
Но това госпожинство: люлка, дрямка, сладка, торти се свърши, даже ми омръзна.
СЕПТЕМВРИ 1925 г.
Връщам се в София и закръглеността ми почва да се изтънява. Отново гладът, Господи, Боже мой. Едвам събрах да платя таксата, едвам събрах пари за Габрово и пр. Що да правя? Взимам коли от братската печатница зад нашия салон и нагъвам, също както д-р Тригубенко в Казанлък. Пак по някое петаче - хлебец. Давам на плетачка да ми оплете тънко бяло костюмче с копринен ширит по края и нещо отработвам за труда й, защото тя е наша сестра и знае, че уча. Ето го, бяло, чисто, сякаш плисирано, изгладено - обличам го. Чудесно, чудесно! Оглеждам се в голямото си огледало и как искам в този миг да съм при него, да ме види - да ме помилва.
Жечо не ще да учи. Тъжен, замислен. Стоим на „Марин Дринов”. Разговаряме се. Питам го защо не желае да продължи.
- Защото, казва безочливо тихият младеж, искам да обичаш само мене.
- Само тебе, викам и го гледам с величайше удивление; и тъй се засмивам, тъй се прегъвам до земята от смях, също тъй, както и пред онзи вражар. - Глупак, му викам, глупак и половина. Имаме брат Боев, имаме значи цялото небе на наша страна. Не сме ли ние като царски синове с него! Къде по света има учител като брат Боев, а като учим заедно, като дружим, като си споделяме, това е все таки една обич. Не, ти искаш „само” тебе. Много искаш. Учи, ако не, глупак си.
6 СЕПТЕМВРИЙ [1925 г.] София
Заварих две писма от него - чак от Рим. Когато пак ще се завърне, обещавам да бъда мъдра. Няма да се хвърлям в прегръдките му, няма да го милвам и целувам. Не искам нищо от него. Нима искам да ме тури в кафез като Цанка и от там да копнея за слънчевата свобода, която сега имам. Аз съм весела, свободна птичка - обичам планините и долините, обичам - даже и своята сиромашия. Но аз съм богата! Кой казва, че аз съм бедна. Кой? Нима бедните хора могат тъй сърдечно да пеят? Нима те са весели и щастливи като мене. О, земята пее под стъпките ми. Слънцето приглася на моята песен.
Той е богат и пребогат. Зорница казва, ако искал можел да ме облече само в коприна. Как така ще ме облече, когато съм едвам в V кп. и още дълъг ученически път ме чака. По-важно е умът ми да свети, отколкото дрехите.
Но защо Жечо не желае да работим за VI кп.? Казва, че не може да понася да обичам други хора. Но кои други?... Че нали и него обичам, нали заедно учим така хубаво, това не е ли най-доброто? Но той казва, че трябва само него да обичам! Ха, ха! Луд ли е? Само него! Не, много иска. Наистина много е претенциозен. Ами гълъбът? Господи, та ако е само за едного, аз обичам вече него! Горкият Жечо! Никога не бих могла да го обичам както другия, както белия мой нежен гълъб.
Но ние трябва да учим, нищо повече! Ние имаме най-добрите учители и не бива да хленчим кой ни обича и кой не. Нали Бог ни обича. И за себе си казвам същото - ще уча въпреки всичко!
13 СЕПТЕМВРИЙ [1925 г.]
Жечо се съгласи да учи. Днес започнахме учебни занятия. Колко е хубаво! Какъв зловещ сън сънувах! Че две кучета искат да прегризат ръцете ми, но аз ги измъквам от устата им с големи болки и големи рани. Кои са тия кучета?
Понякога се чувствувам тъй самотна. А понякога ми се струва, че някой кротко ме води за ръка.
Не биваше да отивам в Габрово - там се научих на мързел; видях как скучаят разглезени жени и аз самата се разглезих. Но вече работя в ателието за кърпи на Фархи - там ще се оправя отново. Вместо шев, хазаите ми дадоха тоз месец друга работа - изчистих цялата къща до най-малката подробност. Средствата ми са тъй оскъдни! Това никой не знае. Взимам корав хляб от фурната и малко зеленчук. Това е всичкото що мога да си доставя. Въглища нямам никак. Ще помоля Дафинка да ми предвиди работа и за това. Понякога наистина гладувам. О, то е тъй неприятно, да знаеш, че над теб хора преяждат, давят се в пиршества, а пък ти да няма с какво да подсладиш залъка си. Но, благодаря Ти, Боже! Нали съм поне здрава.
30 СЕПТЕМВРИЙ [1925 г.]
Казах на Учителя, че ме пъдят.
Колко съм гладна! Да има поне някой плод! Хазаите обраха всички праскови, но за мен не се досетиха. Но да ги поживи Господ, че не ме пъдят от квартирата - нито дума вече не става за това.
Ето ми красивото писмо от Италия. Каква гавра! Гладна съм, а получавам известие от онзи горд римлянин, който сега е на весел курорт там в своята родина.
Отидох при прасковата - за щастие останали трички в едно скрито клонче и така наквасих сухите си корички с една от тях.
Жечо е такъв мил момък. Подари ми няколко тетрадки. Паша също.
Колко е хубава градината! Розите цъфтят втора жътва, карамфилите са в своя апогей. Не късам нито едно цвете, освен оная малка бяла теменуга, която му пратих.
Срещнах един о две прегърбен дървар. Дадох му двете праскови. Колко се зарадва!
Видях наскоро един сляп кон що теглеше каруца. Беше одрал кожата на коляното си и тя се вееше като кърпа. Горкото животно! Веднага изтичах в къщи и дадох на коларя дълго бяло платно да го превърже. Същият колар мина днес, същото конче - вече оздравяло. Тъй се зарадвах!
Моят Крумчо пак идва, но чудно! Пак с парцаливите дрехи и нито следа от хубавата премяна, с която се облече. Каза, че му ги откраднали... Студентите му дадоха сега още едни панталони, даже и една хубава полушубка; аз също го окъпах и още някой лев му дадох. Но още по-чудно - този хубавец „изгубил” и тия дрехи от гърба си и отново се яви с парцалите. Моят Крумчо ме полъгва.
6 ОКТОМВРИ [1925 г.]
Пак срещнах оня полусляп превит дървар и му дадох последните си пари, с които отивах да си купя хляб. Бог ще ме нахрани, ако не с хляб, поне със сълзи. А какви благоухания идват до мен от кухните на хазаите и Милеви. Сега Славчо и Мила ще се нахранят до насита, а също и Здравка и Соничка. Наистина забравена съм от всички. Но смелост, мое бедно сърце, Бог няма да те остави. Ще видиш ти чудесната Му ръка отново протегната върху тебе. Окото на Бога е върху тебе, не знаеш ли. Не те ли изведе Той до тука, нима ще те остави! Сама си се насърчавам, сама бърша сълзите си. Господи, дай ми работа! Изпрати ме там, гдето имат нужда от моите пъргави ръце и нозе.
Отслабнах. Нозете ми треперят. Не мога да шия. Забрави ли ме, Господи! Аз изнемогвам. Сега съм с всички що изнемогват. Сега зная, че не съм сама, че ние сме велико мнозинство.
7 ОКТОМВРИ [1925 г.]
Той се завърнал. Руски студенти ми донесоха да им ушия ризи. Вместо плат, донесоха американски широки бархетни рокли и вместо да ми платят с пари, оставиха ми 2 от тия съвсем нови рокли. Сега ще си ушия нови роклички! Как хубаво ще ги ушия. Едната е тъмно сива, другата е ясно гълъбова.
Дафинка дойде и остави нови 20 лв. под чинийката. Веднага си купих цяло бяло хлебче и малко грозде. О, нахраних се сладко и хубаво!
Очаквам го всяка вечер. Като че ли чувам стъпки; не, бие моето сърце... Да не би да съм го разлюбила!? Или съм изпаднала от систематичния глад.
Заварвам Жечови да се хранят, но те не ме поканват даже и с една бодка. Само когато взимам урок при Аня се освежавам с хубав чай и закуска, иначе научих се все гладна да ходя. Но стига съм се оплаквала - трябва да търпя. Ще дойдат и по-добри дни. Гощавките в Габрово трябвало да изкупя. Пък и защо ли ходих там! Не похарчих ли своите 500 лв. за път, които взех от Котеви за двата пъстри шала. Помня, че Учителят ме погледна учудено, когато му казах, че заминавам за там...
20 ОКТОМВРИ [1925 г.], вторник
Той дойде. Колко му се радвах. Но не смеех да го приближа, не смеех да приема откритите обятия... Какъв ми е отслабнал! Придобил е образ на европеец. Но защо искам да страня от него. Той седи смутен върху стола и не знае какво да прави. Отиде си, каза че пак ще дойде.
Колко работа имам сега! Не мога да се оплача. Дафинка ми обезпечи въглищата, но аз трябва да ги изработя. Неволята ме научи и кожух да шия. Научих се да съединявам малки парченца от кожа с кръстат бод с дълга тънка игла. Дрехата стана много хубава. Отгоре я облякох с чер зибелин.
Какъв хубав сън! Чух чудно хубаво пение минавайки през алея с цветя между дървета със зрели зарзали. Облеклото ми бяло, сандалите ми сребърни. Небето беше ясно и цялата природа облечена празнично.
23 [ОКТОМВРИ 1925 г.]
Той пак дойде; донесе ми хубави италиански вафли. Горкият, той мисли, че и тях ще му върна както шоколадите, но аз още при него ги презполових.
Какво нещастие! Брат Боев замина за провинцията и ние оставаме сами. О, не сами; имаме плеада учители, ала никой не може тъй нагледно да предава като него. Той може да ни „снеме” всичките звезди, но ще ни направи урока ясен. Не, чувствувам че отново губя опората под нозете си и пак ме обзема безумно отчаяние за моята тъпота.
ОКТОМВРИ [1925 г.]
Златен софийски октомври. Оплитам дупки на юргански чаршафи на хазайката и се приличам на слънце. Намислила съм си нещо. Ето, свършвам вече. Малко хляб в раницата, кожухчето,пелерината и потеглям. Ще нощувам горе и ще се моля да забравя, да ме отболи душата по Colombo mio [(итал.) моя Коломбо]. Ще ме чуе Бог. Нали съм негова. [Заб. Случаят е описан и на 26 юли 1925 г.]
Кога се възкачвам по „Зеленка” - не зная. Насреща ми Учителя с нашите - връщат се, там били днес.
- Закъсняла си, ме закачат другите, мислят че ще се върна с тях.
Учителят ме гледа и стои на пътеката. После каза:
- Нека си свърши работата.
Подава ми ръка и аз поемам нагоре. Изравям искрици из под пепелта и си правя нов огън. Дордето е още рано събирам си още дърва и когато огряха звездите, вече се грея на огъня и зъбите ми тракат от студ. После внезапно го угасвам. Ами ако някой заради огъня дойде при мене. Диря място где да се скрия. От храст на храст; всяко ново място ми се вижда издайническо. Най-после се свирам в един шубрак и притайвам дъх. Изпитвам такъв голям страх, че нито за грейналите звезди мисля, нито за Colombo. Господи, закриляй ме! Заспивам като заяк - едното око спи, а другото гледа. И пак сънувам сън, че Петровци, много Петровци ме пазят, в тяхно число и брат Петър Пампоров. Събуждам се точно преди изгрев. Виждам се сама на планината и схващам цялата трагедия на живота си.
Слънцето изгрява. Ето го, златно, текущо злато, но дали от сълзите ми, не зная, стори ми се, че то се раздели на три огнени сфери, наредени в триъгълник. Чак сега, при милата светлина казах мъката си.
- Господи, спаси ме - помогни ми. Избави ме от самата мене. В мене е той, в сърцето ми живее. Казах си всичко - болката, страховете, обещанието, което взе от мене Учителя и мястото ми в специалния клас.
После се връщам в лъчезарното утро. Провирам се по стръмната пътека, газя по ливади от цветя; слънцето блести по росните капки и о, чудо, вместо да ме избави Бог от любовта ми към човека, тя расте в сърцето ми и аз разгърнала ръце пея; мили, милий, обичний.
На утрото пристигам за беседа точно в 10 ч. Стана дума за спането ми на Витоша. Учителят с нас. Разбира се, не казвам на всеуслишание за целта на отиването си, а само какво изпитах там и за трите слънца на изток. Какъв смях падна от всички. Най-много се смя Учителя. Сълзи на очите му от смях.
Още през пролетта, Учителят ме извика всред поляната, където седнахме и двамата по турски. Още тогава Той ми зададе въпрос какво имам на сърцето си. Почвам, прекъсвам, почвам, прекъсвам и сълзите ми на потоци. А меко утро ни обръща, сякаш слънчева мъгла около нас завеса туря. Защото вражара се опита и веднъж, и дваж да прекъсне дивната ни среща, но Учителят умее да отпъжда когото поиска. Наплаках се пред Учителя и ми олекна. Той каза, че всичко ще се оправи. Но как?
Цанков режим. Наглед тихо и спокойно, обаче по затворите е писък, а колцина платиха с живота си.
Готвя се да обядвам. Имам отлични черни сливи - компот. Някой чука на вратата - брат Бертоли [Апфиери Бертоли - виж “Изгревът”, т. Ill, с. 126-127; т. V, с. 572-577, сн. 33]. Зарадвах се. Седнете. Не, той няма да седне. Пратен е от Учителя пак за онази Лулчевата школа. Скочих и направо му казах:
- Лъжеш! Не те е пратил Учителя. По-добре прибери съпругата си от Балона, която си пропъдил. Кажи истината.
Тогава, честният добър човек призна, че не говори истината и, че онзи го накарал тъй да говори. И за да му покажа, че ми е брат и че го обичам и уважавам като такъв, слагам още една чиния върху блестящата от седефи масичка и го каня на обяд. Така си хапнахме и се разбрахме по този въпрос веднъж за винаги. Учителят му казал същото: - Идете и вземете жена си, рекох.
И наистина той отиде и си доведе своята Лучика. Нищо й няма на жената, но „онзи” иска да го откъсне от семейството, да му подари литературна сподвижница в моето лице и да му обере паричките.
Лучика завари разорен мъжа си и почнаха отново да събират дом.
4 ДЕКЕМВРИ [1925 г.]
Чудно. Нощес сънувам чуден сън: Някой ми каза: Пази се от него, защото той е съблазнил всичките ти сестри. Внезапно сънят ми се прекъсна от леко почукване върху прозореца ми. Скочих. Облякох се набързо и отворих на този „той”. Тръпки ме побиха. За пръв път в лицето му съзрях моя най-голям враг - съблазнител на всичките ми сестри.
Но защо идва тъй късно. Не вижда ли, че прозорецът не свети? Ето, часът е точно 11. Не знае ли, че утре рано ще се става? Той ще спи може би до 7-8, но с мен не е така. Той ще спи и след обяд, пък аз точно тогава ще управлявам мотора в ателието на Фархи.
Бях почти враждебна. Гледах го уплашено. Цяла треперех от негодувание. За пръв път го срещах със страх и негодувание. Милувките му ме ужасяваха. Целувките му приличаха на допиране от мъртвец. Господи, дали съм го разлюбила? Не, аз го обожавах въпреки всичко, но и това което усетих нея вечер не зависеше от волята ми. Когато си отиде, аз дълго се молих след него. Боже мой, Боже мой, запази ме да не падна, да не изневеря на обещанието, което дадох в Търново, в оня паметен ден, в оная тайнствена стая, където казах ясно и решително: Аз искам да Ти служа, Господи! Защо ми е цялото богатство на света, ако изкривя пътя си към Оногова, който в тия дни ме е призвал и избрал за своя работница. За Теб ще живея, Теб в песни ще прославя, за твоите малки ще живея.
9 ДЕКЕМВРИ [1925 г.], сряда
Всред снежна виелица ходихме на Витоша. Ах, как ни блъскаха ветровете; като че ли със стрели и копия ни отпъждаха да не преминем свещения предел. Но въпреки всичко ние, водени от Него, стигнахме на Бивака и здрави и невредими се върнахме в къщи. Така освежени и бодри си дойдохме, като че ли не бяхме срещу планинските стихии.
13 ДЕКЕМВРИ 1925 г.
Но обувките ми вече не изтрайват - галошите. Тъй преуморена се връщам от работилницата, че е немислима всяка умствена работа. Едвам мога да изработя 25 лв., а харча всичката си енергия. Изкарвам толкоз работа, а хитрият евреин взима всичката печалба. Връщам се с мокри нозе, гладна и - озлобена...
Аз станах Крумчо. Аз му приличам във всичко, дори и в лъжата. Той търгува с дрехите що му дадох, пък аз давам на сития граф топлите чувства, що Учителят с такава грижа и любов отхрани у мен. Добринке, бъди за мене това, което аз бях за Крумчо и аз няма да лъжа вече...
Не, не мога повече да работя при евреина. Той иска да източи силата ми до капка. Макар, че е „много доволен” от мен, но аз трябва да го напусна, че каквото нека да става.
Вървя по разкаляните улици и се чувствувам тъй скръбна и самотна, тъй изоставена. Отмиля ми и ученето. Тия учители не са за нас. Може би за някои много даровити ученици, но не и за моята бедна тъпа глава. Само бр. Боев може да ми помогне и никой друг. Неговото търпение е безкрайно и велико.
У дома е неприветно. С какво ще залъжа глада си? Чия усмивка ще ме срещне там!? Ето гълъбът идва само нощем, когато знае, че вече съм заспала... Нима той не вижда моята обстановка, нима се не досеща за това, което е хубаво за един учащ. Не забелязва ли моята посърналост. Защо не пита. Па и да не пита, нека направи една грешка да ме изненада с нещо, което би било много уместно сега. Но аз говоря глупости. Че това съвсем ще ме подчини на една чужда воля. Не, не.
Палтото ми е изтъняло като цедилка. То е чисто и изкърпено, но тънко, тънко.
Нашите от дома още ме подиграват. Още гледат недоверчиво на моята работа. Дали пък наистина не греша! Дали не беше по-добре да вървя по стария утъпкан път, гдето досега са вървели моите сестри от света?
19 ДЕКЕМВРИ 1925 г.
Боже мой, Боже мой, велик си Ти! Велика е тая Добринка Емануилова! Ето нови 700 лв., придружени с едно мило писмо. Нейното писмо е ясно и категорично. Тя иска с тия пари да ме подкрепи в училището; да си купя вълнени обувки и галоши. Тя уверява, че избрания от мене път е велик, че трябва смело да вървя по него.
Какво вдъхновение! Жилището се преобрази. Изпълниха се дробовете ми със свежа струя. Стоях до полунощ и писах пламенни стихове.
Приложение:
ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 19 декемврий 1925 г.
Добра г-це Славчева,
След дълго отсъствие обстоятелствата наново ме доведоха в София. Срещнах Ви пътьом с тетрадка в ръка и погледът мй схвана, че продължавате да учите и че се нуждаете от чифт галоши за нозете и една шапка за главата. Прочее, моля от изпратената Ви сума да си набавите тия необходими за вас вещи.
Нищо не икономисвайте от изпратеното. Ако нуждата от шапка не е тъй голяма за вас, вместо такава вземете галоши и зимни обуща от плат. Тия неща биха Ви се изпратили в натура, но по-добре е така, да си ги набавите сами, според Вашия вкус и ... вашата скромност.
Принципите ми и условията от миналото важат и днес. Природата със своите методи ни създава скърби, а ний хората, трябва да създаваме радости един другиму, за да се яви равновесие. Това е мисля смисъла на поръчението „Любете се един друг".
Да се молим, Господ да осъществи светлите мечти на добрите души за Божиите работници.
Привет:
Добринка Емануилова.
3 ЯНУАРИ 1926 г.
Колко много музика тая година! Около Учителя се тълпят все по-даровити музиканти и композитори. Планината дойде при мене, понеже аз не можех да отида при нея. Недостъпните за мен концерти сега са моята постоянна атмосфера.
Той е болен - инфлуенция. Пази се да не ми я предаде. Целунах писмото му.
Каква музикална Коледа! Аз чух концерти от Шуман, Лист, пиано от Шопен. Младият Владигеров ни свири на цигулка, г-ца Виятова - на пиано.
Горе у хазаите имаше елха. Имаше - не я видях. Само когато извлякоха изсъхналото дърво и го нацепиха за печките, видях тази хубава стройна елха, върху която някога е пяла птичка... Дали върху блестящия паркет горе са и стъпалцата на някое бедно дете!?
Дафинка ми подари копринено платно за блуза, което бързам да увековеча с красива българска бродерия. А от него чудесни бонбони.
Сега съм обута красиво и топло. Господи, Господи колко е хубаво това! Ето аз мога да излизам вън, свободно да газя из снега, да се радвам и аз на зимните хубости.
Колко много нощи зъзнех в леглото и не можех да заспя от студ. Но тая мой непозната приятелка, но тая голяма и велика Душа, която през рамото ми е надникнала и прочела тъжните редове.
- Добринке, ти ми посочваш истинския идеал на жената. Аз искам бездруго да стана като тебе и да обичам докрай всички Крумчовци, макар и да полъгват...
Сега не желая той да идва. Нека не идва дълго, дълго време. Защото Добринка ме посети и ми показа истинска обич. Според него любовта е целувка. Според Добринка любовта е жертва. Обичам формулата на Добринка. Искам по нейния път да вървя. Дали не иска той да ме превъзпита в оная учена българка, която треперела за българското реноме. Може би нейният морал е по-висок от тоя на Добринка и Учителя.
О, мое измръзнало гладно тяло, о, мои тънки изморени от работа пръсти! От които Арон Фархи изяде цели 190 лв. Освен това, когато си поисках настоятелно, той, евреинът ми пожела да остана „вечно” фабрична работничка. Божичко, нас ни кълнат, тия ни кълнат, на които работим. Где си, Господи, виж оскърблението ми!
Да, Ароне, брате Ароне, аз ще изляза от това „надничарско” поле, където твоите лъжи и клетви ме тикат и ще отида работница в друго поле, където ще ме благославят. А ти! Господ да те съди.
Как се надува красивата му пременена госпожа! Като лебед си проточва шията за целувка към него. Високомерно минава край мене и пее най-сладката братска песен: „Благославяй, душе моя, Господа!” На тях им се пее, нам се плаче. Влязоха в братството да се спасят от своята еврейщина, уви, тя се е сраснала за тях и вечно с тях ще си остане.
Напред без страх! Бог е с мен! Учителят ни ръководи! Добринка е при мен. Душата ми пее, пее. Нозете ми са топли и сухи. Господи, велик си Ти. За Теб ще живея и песни пея. Ти си моята майка и мой баща.
29 ЯНУАРИ 1926 г.
Отчаяна съм за бр. Боев. Съвсем не върви. Новите учители ни подиграват, когато не можем да схванем нещо. Где го нашия обичен предобър брат да ни учи така търпеливо. О, той има божествено търпение и обич. А тия ни се карат, подиграват и бързат, бързат. Даже и Паша... И тя знаела защо съм така разсеяна...
Тъжно ми е и за него. Защо тая гавра на съдбата да ме срещне с него? Не можеше ли без това голямо изпитание?
Учителят ме повика да шия нещо за столовата. С каква радост приех, с каква любов работих. Но там как ме подиграха, все големи, все учени. Даже и Мара Белчева - тя най-много от всички, подигра поезията ми, дикцията ми, когато рецитирам стихове. Как ми се смяха, каква злъчна ирония изливаше адското им кикотене когато ме имитираха. Особено тя, Мара - любимата ми, обична царица от българските поетки. Не можех да напусна стаята, защото безспирно въртях машината, защото имах поръчка от милия Учител. А Той го направи нарочно, защото знаеше, че нямах вече пари за хляб и нямах сила да издържа тая страшна мъка по мрачния ми учебен хоризонт, тая страшна мъка от постоянна борба за - него.
Като три тигрици се нахвърлиха върху мен и безжалостно късаха душата ми и единственото божествено цвете в душата ми - моята раждаща се поезия. Като че ли това бяха три демона, които мен беззащитна ръфаха и късаха до насита.
Отидох си у дома. По пътя ридаех. Вечерният мрак скри сълзите ми от проходящите. Студената ми стая ме приюти, за да продължа моето ридание, моята огорчена душа... Аз вече нямах нищо. Нито даже поезията - в която тъй ме насърчаваше Учителя и всички братя и сестри. Що им сторих? Та на едната не й ли слугувах когато беше болна и усамотена поради ужасна болест. Не я ли сложих в леглото си и сама легнах до нея, за да я стопля? Ами и другите, които срещнах в братството като ангели и им се поклоних. Не, не! Какво да мисля за хората. Где съм аз и в кой свят се движа? Не виждат ли, че изнемогвам от глад, студ и мъка, и едвам вървя.
Моята поезия, моята гонена рожба, повита в ясли! Господи, Господи, Господи.
Стаята е студена. Разнизах топлите си обувки, за да си легна. Но защо? Нека плача, нека оплача живота си. Моята младост премина в труд и мъка. Моите очи познават най-често сълзите на унижението. И той!... Идва посред нощ, когато кръста ме боли от седенето права цял ден до машината, той идва да смущава единственото ми благо - почивката.
Хазаите ме презират. Те не искат моята дружба. Не ме викат на своите веселби. Соничка и Здравка едвам ме поздравяват, може би за него, може би мислят, че съм леко момиче, а те не знаят какви угризения ми струва всяка целувка, всеки нищожен дар. Паша ме подиграва, че съм разсеяна. Тя мисли, че щом съм голяма на възраст трябва и по-добре да разбирам химията от редовните ученици. Домашните ми ме хулят, че съм оставила „своята вяра”, а съм хукнала на чужд Бог да се кланям. Мара Белчева ме подигра - тая, която Пенчо Славейков обичаше като едно слънце. Може би, тя пак на един нов Пенчо ще покаже своята прелестна усмивка, но мен наведе ниско, ниско главата.
Да си лягам, но защо? Да избърша сълзите си, но очите ми вече са подпухнали от плач. Слъзните канали са се разтворили и лицето ми безспир се облива от потоци сълзи.
Там, там седеше той. Аз отивах при него с доверие на дете. Той искаше от мен това, което аз не бях длъжна да дам на един подобен приятел. Той искаше всичко, а не даваше нищо. Що е за него любовта на една жена? Може би само определена сума пари, но за мен е Бог, слънце, почит, доверие.
Окото ме боли. Този сит граф ще си отиде. Той не ме обича. Не, той не ме обича. Ако той ме обичаше, щеше ли да се крие от мен по улицата; нямаше ли да идва при мен, когато идваше светлината? Защо ме презират хазаите и ме пъдят? Не уча ли на малката ламбичка, не ги ли веселя с песни и труд. Защо не дават да дружи с мен германката, за да не науча даром немски. Защо, защо, хиляди защо и сълзите текат, текат.
Утре има екскурзия до Витоша. Но какво търся там? Наистина не всички са като Мара Белчева и другите две. Но аз ще остана тук и ще продължа да чопля своите безбройни люти рани.
Някой чука - толкоз късно. Вече е 2 сл. полунощ. Може да е той. Да не е луд. Отварям прозореца. Да, той е. С един скок се намери при мен. Облечен великолепно. Иде от дворцова вечеря. Облечен в смокинг, брилянтени копчета на ризата, сияе от красота и щастие.
Но като ме видя така изведнъж стана сериозен. Натъжи се. Взе ме за ръка и ме заведе към ламбата. Загледа ме проницателно. После ме сложи да седна. Взе малко столче до мен. Загледа ме дълго и изпитателно. Най-сетне тихо ме запита като да беше шепот от друг свят:
- Какво ти е? Кажи ми всичко. Аз съм готов да направя всичко за тебе.
И той сложи на гърдите си главата ми и питаше с глас, и молеше с очи. Аз мълчах. Сълзите не спираха от бол но подутите ми очи. Нямах глас да кажа нито дума. Душата ми беше се свила плаха и ужасена и не смееше да мръдне.
Дълго стоя той, дълго се рониха горещите ми сълзи върху белия му гръдник. Той ме питаше защо е този необичаен безпорядък по стаята, аз, която всичко оставях на място. Защо са разхвърляни книгите ми и всичко носи белега на голяма скърб.
- Кажи ми, мое скъпо дете, какво ти е, аз искам да ти помогна.
И той твърдо повтори обещанието си, но аз нищо не поисках, нищо. О, аз толкоз малко нещо исках от живота и хората, но те не ми го дадоха. Те пазеха върховете на своето благополучие и за мене малко ги беше грижа. Той бършеше сълзите ми с нежните батистени кърпи, които аз му бях везла с графския му вензел. Той ме молеше. И ако аз не спра да плача, той наистина няма да си отиде чак до зори.
Бил на царствена вечеря заедно с още дипломати и през цялото време мислил за мене. Изпитвал безкрайна мъка за мен и решил на всяка цена след соарето да ме види. На всяка цена, той тъй тъгувал за мене...
Обещах. Часът беше 4. Време да се приготвя за Витоша. Завих в една кърпа хляб и круша, и тръгнах с него. Той си отиде у дома, пък аз поех пътя към планината. Зима, мека и топла. Дебелият сняг полуразтопен, едвам се изгазва. Слънцето вече се показа, когато се изкачих над монастиря. Закъсняла ли бях. Зад мен не се виждат пътници. Също и преди мен. На бивака дими огън. Заварих голяма група. Около голямо огнище насядали братя и сестри. Той е между тях. Ласкаво ме погледна. Художницата Цветана Симеонова ми отстъпи мястото си до Него край огъня. Всички ме загледаха учудено. Казаха, че очите ми били някак не добре - просто посинели подути клепачи.
Разприпкаха се едни да пеят, едни обяд да нагласяват. Учителят се обърна към мене и ме попита дали нямам нещо за ядене... Дадох му крушата и хляба. Господи, това е завет на живот, на безсмъртен живот. Този ден Той яде само това. Мен ми поднесоха Неговото ядене. Аз седях до Него и не мърдах. Душата ми здравееше като до топла майчина гръд, под топла майчина сигурна закрила.
Изведнъж Той изви глава и тихо ме запита:
- Кои са най-великите български поетки?
- Мара Белчева - отговорих аз.
Той се усмихна и нищо не рече, а сладко дояждаше сочната хубава круша и парчето хлебец...
Господи, Ти си Живота! Ти си Слънцето и Любовта. Без всичко в света може, но без Теб, само без Теб не може. Татко мой, татко мой! Добринке, Учителю, Господи!
30 ЯНУАРИ 1926 г.
Събудих се подир вчерашната екскурзия. Бодра, здрава и весела. Нито следа от онова страшно поражение. Аз бях до Него почти целия ден. Неговата аура излекува душата ми. Тази круша беше нов завет на душата ми.
Той дойде. Попита ме какво си шепнех по български оная вечер. Той молеше. О, аз говорех как ми е тежко да живея, как се боя от неговата любов, макар че го обичам безкрайно, безкрайно. Но аз обичам Бога и не искам никого в света да обичам повече от Него.
- Олга, каза той, аз обичам Учителя заради тебе. Аз се боя от Бога, аз искам да те обичам, както ти искаш.
11 ФЕВРУАРИ [1926 г.]
Щастие. Брат Боев пристигна. Светна ми на очите. Дойде си нашия истински светилник на просветата. Той ме насърчава и за най-малките ми успехи, той не отминава и най-малките ми пробляски. А когато реша някоя трудна задача самостоятелно ликува заедно с мен, даже повече от мен. Поставя ми шестици, вика ми браво! И аз уча с такава жар после, с такава любов.
Всяка сутрин още в 5 ч. аз тръгвам за урок. Разгазвам навалялия сняг и тананикайки пристигам на ул. „Чаталджа”. А где е ул. „Върбица” -почти прекосявам града. Колко са хубави тия сутрешни странствувания. Дишам дълбоко и задържам въздуха. Така вървя, вървя. После издишам. Вървя, пак вдишвам. Затова съм бодра и весела.
Жечови току що стават. Веднага отваряме прозорци и почваме работа. Тежко им, ако се помайват - работим до 8. Жечо ме гледа с такива милозливи очи. Той иска само него да обичам. О, това не може даже и за Colombo.
Решаваме задачи, рисуваме по зоология. Ах, какви чертежи и рисунки ни прави бр. Боев - тъй пъстри, с разни цветни моливи и тъй нагледни.
Как ми идва да избягам от неговите нежни поледи, но, нека си гледа; аз ще се правя, че нищо не виждам. А той хубаво разбира алгебра, също като бр. Боев умее с малко думи да обяснява.
Знаменателно! Имам си ученик по немски език - млад флейтист. Колко се радвам, че и аз на свой ред ще помогна някому. Какжадно слуша милото момче своята просветена учителка...
12 ФЕВРУАРИ [1926 г.]
Стрелките се въртят, но той не идва. Да, той каза, че ще ме обича, както аз искам. Той не иска да се плаша от неговата любов. Но аз съм жадна за обич.
21 ФЕВРУАРИ [1926 г.]
Алфиери Бертоли ми каза, че Colombo държал реферат за Leonardo da Vinci [Леонардо да Винчи]. Имал много слушатели - получил богати аплодисменти. Значи всички могат да го слушат, но не аз. Чудно, нямам желание да уча италиански. Ние добре се разбираме по немски. НО аз ще пея. Ще пея за Добринка Емануилова, за Учителя, за Бога. Ще пея за бр. Боев.
22 ФЕВРУАРИ [1926 г.]
Срещна ме онзи о две прегърбен старец, помоли ме за помощ и аз нямах нищо да му дам. Горко ми. Стоях след него и със сълзи се молех Богу друг някой добър човек да му помогне. Миличък мой дядо, дано те срещна пак!
23 ФЕВРУАРИ [1926 г.]
Где бях днес, по какви чисти висини летях, та толкоз бодра и свежа се върнах в моята хубава стаичка? На Витоша бях, тя е велико динамо на сила и здраве. Цялата природа пееше с мен и ме насърчаваше: „Не бой се, не бой се, Аз съм с теб!” Кой викаше така. Като че ли ме питаха скалите, небето и слънцето що искам. Но устните ми немееха - аз имах всичко. Аз имах живота. Ето го Учителя посред нас. Той ме обича. А това що е? Това е велико, това е прекрасно - божествено. Образът Му светъл и слънчев се мярва в съзнанието ми и ме прави блажена. Господи, просветни ума ми!
6 МАРТ [1926 г.]
От оная паметна вечер той не идва вече. Казват, че станал вече пълномощен министър. Аз пък се радвам, че съм под чука и длетото на Великия Майстор на Живота.
9 МАРТ [1926 г.]
Рожденият ми ден, за който никой не знае и не ме поздравява.
24 МАРТ [1926 г.]
Ако Бог му е заповядал да не идва при мене, да е Благословено Името Му, но ако не е, нека ми го доведе пак. Казаха ми, че бил болен.
Исках да го видя. И от школата всред проливния дъжд се отправих за дома му. Едвам намерих номера. Хазайката ми каза, че господинът не приемал. Ужасена поех пътя обратно. Школата светеше. Със засъхнало гърло и душа пълна с мъка влязох пак, облегнах се на рамото на една сестра. Учителят ме погледна. Той видя мокрите ми коси и дрехи. Разбра. Ах, как ме погледна. Като че ли ме е чакал, ето, тръгна да си отива.
6 АПРИЛ [1926 г.]
Той дойде при мен, но защо вместо радост ми донесе скърб, усрамване, горчивина. Да, каза ми, че заемайки такъв пост, той трябва да се пази. Защо да не приема неговото схващане? Тогава ще видя колко много по-хубаво ще ми бъде във всяко отношение? Но в какво „отношение” разбира той, да не би за онова „свила и злато”, за което загатна Зорница. Охо! Охо! Срам ме беше да го слушам. Едно от двете. Или аз не разбирам душата му, или той не ме разбира.
12 АПРИЛ [1926 г.]
Учителят ми даде цигулка. Каза ми да се науча да свиря.
Днес нахраних с „що Господ дал” един стар дядо. Поиска ми лъжицата. Добре, нека си я вземе. Аз ще сърбам с дървената.
Моят ученик по немски е усърден. Но учи не по-лесно от мен. Горкият хубав младеж.
20 АПРИЛ [1926 г.]
Защо да се лъжем. Писах му да ме забрави. Свиря гами и леки етюди. Ах, този четвърти пръст, колко ме мъчи!
2 МАЙ [1926 г.]
Но той си прави оглушки и ме поздравява за пролетта. Но аз го обичам - целувах писмото му като луда. Плаках от радост. Носих Славчо и Милка на гърба си по двора, возих ги в количката.
3 МАЙ [1926 г.]
Колко е хубаво през май на планината! Гората се е раззеленила, теменужките под шумки и под драки разливат сладък дъх. Здравец е надникнал от камъните, кукуряка вече свива своите знамена и отстъпва на незабравката. Бубулечки се разшавали. Поточета весело закпокочили, птички прелитат с радостно трепкащи криле и над всичко едно синьо безоблачно небе се разпростряло и слънцето грее ли, грее.
Върху големия огън чайниците кипят. Идват заморени нашите туристи, веднага бягат някъде да се преоблекат в сухи чисти дрехи, сядат около огнището и си наливат чай. Развързват се раниците, изваждат се от там даровете Божи и под слънчевите лъчи почва другата музика, музиката на зъбите и задоволения глад. Ето я и копривката наднича тайнствено и вика куражлиите да си наберат от нея.
Лев по лев събирам за предстоящата изпитна такса, ала уви! Имам спестени само 160 лв., а до 600 има доста. Сега накъде. Тия дни бях при Учителя. Той подробно ме разпита за училището, за поминъка ми. Едвам можах да кажа: „Учителю, дайте ми... сила.” Той каза, че аз съм на добър път, че само този, който развива дарбите си служи на Бога, че сега ми е тежко, но ще дойдат светли, радостни дни.
15 МАЙ [1926 г.]
Снощи бях се разхленчила. Стана ми тъжно, грозно и заморно. Но днес ето ме пак весела и пея, пея, макар и да не зная как ще се справя за таксата. Ех, пък ще взема на заем от Дафинка, пък лятоска ще й ги отработя. Макар, че Учителя не позволява да взимаме назаем пари, но аз съм сигурна, че ще ги отработя.
Но дали ти светла приятелко няма пак да ми се обадиш? Ела, Добринке, ела ми на помощ.
21 МАЙ 1926 г.
Чудото пак стана! Не ще съмнение, че тази Добринка живее близко около мене и знае всичко. Ето ти пак сума от нея - порядъчна, придружена с късо поетично писмо. Това е щастие, това е щастие! Падам на колене и сърдечно благодаря! Неизказано съм блажена. Бог ме обича; аз съм на добър път, щом като Господ ми помага.
Вечер. Излизам от школата. Всеки отива за дома си, каня се и аз да си отивам. Но кой се разхожда пред школата, чие усмихнато лице видях! - Colombo! Той дошел нарочно сега, знаял че сме тука. Иска да ме накаже за онова „лошо" писмо, иска да ми покаже нещо сега, нещо, което ако го сподели с мене, ще изпита истинска радост.
Чудна звездна нощ. Ветрец разлюлява китните клони на дърветата, които не могат да се нарадват на новите си премени. Приятна топла вечер. Аз съм облечена в бялото плетено костюмче, а той с тъмно сини дрехи. Той е по-висок от мен. И каква смелост, взима ме под ръка и ме води със себе си. Чудно, докато мислех, че всичко е свършено помежду ни,тъй се зарадвах на идването му. И бях тъй весела и разговорчива! Защото беседата беше пълна с елексир на словото, което дава живот. Цялата вечер аз гледах най-светлото лице на земята, слушах най-топлите и верни истини.
Кривуличим по разни улици. Ето вървим вече по „Гурко” и спираме. Качваме се по стълбища и той отваря едни врати. Той върви пред мене. Отваря електрически крушки, води ме за ръка, води ме от стая в стая и пали големи и малки електрически крушки и ми показва изящно мобилиран седмостаен нов апартамент и ме гледа въпросително дали харесвам новото му жилище, дали добре се е наредил. Ето ги разноцветните ламби и полюлеи, ето го хубавото легло в спалнята и широкото канапе в гостната. Наистина е хубаво! Радвам се, че ми показва всичко това. Радвам се, че съм с него, че ме държи за ръката и ме притиска на гърдите си. От горния етаж се чува пиано. Някой свири тихо и задушевно. „Чуваш ли, казва той, тази музика е за тебе, че пак си при мен; тя показва моята радост за теб.” Аз го гледам и се чудя наистина ли ми говори тия никога неизказани към мен думи. Той продължава: „Ти си хармонията на мойта душа; като красив сън си сега тъй хубава и нежна.” Очите му, големи, сини, ясни като пролетно небе сега не се шегуват. Те блестят, като че в тях има сълзи...
О, мой Alessandro, Colombo dolce! [(итал.) Алесандро, Коломбо скъпи] Но колкото и да е прекрасен, тази Добринка пак свърши важната работа и той се явява много късно. Утре ще подам заявление за изпита с изпратената ми сума. Но коя е тя? Мъча се да я „разпозная” между близките си, но в никоя не я „виждам”.
Приложение:
ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 17 май 1926 г.
Сестрице моя,
Да Ви обясня предварително причината на днешната ми постъпка. Нито имах намерение за това, но ето, преди вечер - две, вървя на сън из стръмен път, с още една личност; запитвам: „Где ме водите из тия висини?” - „Да намерим.......и видим няма ли тя нужда от нашата помощ.” Докато запитам коя е тази ”.......”, намираме се до нашата цел, пред самата Вас. Бяхте в светлина и красота, но в него момент изкачвахте една стълба, чиито стъпала не достигаха. Малкото участие от наша страна допринесе потребното, Вие се доизкачихте и нас нагостихте.
Събуждам се в най-приятно разположение. Значи, аз научих името на една душа! Колко е то красиво! Нежност и вдъхновение носи произнасянето му! Простете, че не Ви го явявам сега, но в ожидание съм на този час, когато ще се сближиме и ще Ви назова с това поетично име.
Понеже помощта трябва да се изрази и на яве, прибягвам до единствено възможния начин.
Всеки в света има свои задачи. Мечтая си по някога да намеря оная наскърбена душа, чиито сълзи длъжност ми е да изтрия. Защото, всякога сълзите правят човека достоен за помощ. Продължавам да я търся, а може би и за вас е интересен един подобен подвиг. Ако намеря тази душа ще узнаете, а ако вие я намерите, може би ще се възползувам от находката Ви.
Добринка Емануилова.
1 ЮНИ [1926 г.]
Слушах Клотуновска във Военния клуб. Тя е чародейка. С гласа си тя може да се смее, да плаче, да се сърди, да се глези. Същинска чудотворна фея. И колко хубава! Колко й ръкопляскаха! Всички сияеха от възторг. Аз и целунах ръката. Тя ме целуна по бузата. Полякиня - млада весела красавица, същинска артистка и дете. Голям изумруд блестеше върху черната й копринена рокля, украсена с мъниста. Два реда бисери висяха върху гърдите й чак до кръста. Златната й коса, отрязана до веждите я правеше като едно мило момче - което умееше всичко. На пръстите й блестяха брилянти. След всяка песен наши нежни момиченца и поднасяха цветя, много цветя. О, свята музика! Ти си единствената що можеш да сближаваш душите и да пречистваш от всяко зло. Животът ми, наистина е красив. В него има много страдание, но и много поезия и любов...
Когато отивах да подавам заявлението срещнах и него. Настоява да се видим. Тъй се замаях от тая внезапна среща, та не видях как продължих пътя си по „Дондуков”. Колко беше хубав! Върху лицето му сияеше усмивка.
Нечист ли е тоз човек, лукав, хитър, демоничен, не зная. Зная само това, че никой не ми е дал до сега капка любов. Нито майка ми, нито сестрите ми, нито обществото, в което живеех преди; затова в него искам да виждам любов и само любов, и безкрайно ме боли като виждам у него не това, за което жадувам, а груб плътски егоизъм, в който няма капка любов и обич.
7 ЮНИ [1926 г.]
„Изгрев”. Тук е тъй хубаво! Цялата гимнастична поляна е слънчева. Обиколена е от борове. Ливадата е обсипана с всякакви цветя. Маргаритките на тълпи развяват своите бели знамена и се здрависват със слънцето. Пчели с хиляди се разжужели от своите множество кошери, поставени тук-таме из около оградата. Витоша цяла се вижда. На върха й едвам се забелязва продрания й бял калпак. По плещите й в разкошни гънки се спуска зелено пурпурната й дреха. Тук-таме кацнали бели палатки и пред тях събрани братя, сестри нещо четат или пишат. Хе там всред борчетата, след кривуличения по малка пътечка е палатката на Учителя. Тя прилича като царица в кошер. Бели завеси се люлеят от тих ветрец, а вътре легло с пъстър губер и кука за дрехи. Върху масичка книги, а в ъгъла върху малка поставка неговата цигулка.
Всичко е тъй чисто. Никъде се не вижда парче хартия или каквато и да е ненужна вещ. Всред една изчистена изравнена полянка гори огън. Там моята с. Янакиева вари гозба. Тя се грижи и за цветята. Всичките лехи са нейна грижа. Колко е хубава! Облечена със светла дреха, гладко причесала русите си коси, тя прилича на някоя старинна жрица. Сините й очи весело се смеят. Тя си тананика песничка. Ту наглежда огнището, ту се обърне та изскубне буренче, подпре цъфнал храст, откъсне сухо листо. От палатките се чуват цигулки. Някой свири стройна песен, друг извива Щраусов валс, трети нагласява струните си, четвърти се учи...
Ето го Учителят се задава от при кошерите. Слънцето блести още по-лъчезарно върху белите Му коси. Как леко ходи, като че едвам се допира до земята. Лицето Му е съсредоточено, но не тъжно. Около Него група ученици. Погледите на всички са отправени към Него. Той нещо им каза, от което всички се засмяха. Приближих се. Той говореше за изкушенията: „Когато дойде дяволът при някоя мома, за да я изкушава, той се преобразява на красив момък, облечен във фрак, намазан с парфюм.” Чини ми се, че ме погледна особено; бездруго, тия думи се отнасяха за мен.
Господи, не давай вече да отивам при него, нито да го срещам. Размини пътищата ни. В моето оттегляне той вижда грубост, в моята скърб по него - невъзпитаност.
Защо Учителят ми каза, че ме чакат още по-тежки страдания, че скоро ще мина през огън. Но какъв е този огън? - Болест ли, глад ли още по-тежък, бездомничество ли, или раздяла с него. Но нима ний не сме разделени. Че това още по начало е така. Ние нямаме един общ идеал. Той здраво се държи за световната лествица, по която се изкачва. Аз - за Бога, за Неговите вътрешни неумолими и неизменни закони. Той не може да ми бъде приятел. Преди всичко, той не може да почувствува всичката двойна мъка на моя живот и да го облекчи поне с малкия си пръст.
Какъв ужас! Но какво ще стане? Та нали аз вярвах на любовта в човека? Нали така пише и в книгите. Няма ли потвърждение на това в моето сляпо естество, в което липсва всякакъв разум!
Но стига веч! Нека се облива сърцето ми в кръв, само и само да разбера истината.
12 ЮНИ [1926 г.]
Снощи спах на „Изгрев” - постлах си одеала върху тревата и цяла нощ наблюдавах звездите. Тъй хубаво и чисто е тук.
Най-сетне се престраших и „открито” говорих с Учителя. Казвам „открито”, защото същност нищичко не му казах, а през цялото време роних сълзи. Невъзможно ми беше да говоря, макар че загатнах нещо. Той ме чакаше търпеливо, подканяше ме да говоря и се усмихваше многозначително. В отговор на всичко, Той ми говори за истинското приятелство, което знае само да се жертвува и никога не иска награда. Жертвата се прави за човек, в когото вярваш, че ще се издигне, а не само да се губят сили напразно, където човек учи само процеса на падането и неговите последствия...
Колко е мил Учителя; за да не ни чуе никой, отведе ме всред гимнастичната поляна и там седнали по турски водихме деликатния разговор.
Какво спокойствие след туй, каква радост. Като че ли душата ми се окъпа в божествени води и стана чиста и хубава кат преди. Колко работа ме чака! Моята „пустиня” трябва да се обработи, в нея трябва да протече живия извор, от който да пия и „нивга да не ожеднявам”.
Искам да не мисля за него, но колко се мамя! Той се натрапва на мисълта ми винаги. Всяко вдишване и издишване, всеки образ на природата, музика, песни, цветя...
17 ЮНИ [1926 г.]
Но защо тази вечер той пак ме причака пред школата? Защо му съм? Ако иска да се удоволствува, нека си купи наслади колко ще. Поне в този век всичко се продава и купува. С целувки и милувки искаше да изглади обидите ли? И блед и разтреперан ме нарече груба и невъзпитана. Но аз го обичам и без това; няма нищо, че ме е нагрубил. Нали колкото ме е наскърбил, толкоз повече иска сега да забравя всичко.
Не мога да го намразя. Не мога да го забравя. О, как плаках и стенах след него, като на припев, като на умряло. Кой ме чу? Възглавницата ми се измокри от сълзите ми и дълго не можах да заспя след това.
Гладна съм. Поличките ми са празни. Огледалцето ми посочва моето удължено и бледо лице. Косите ми са силно побелели. Господи, само в една - 2 години.
Може би съм и... добра. Но кой потърси мойта доброта? Какви смешни страници пиша. Дали нявга те ще се четат [Ние ги публикуваме. А дали ще ги четат - това не зависи от нас. А от друг]. Няма ли да ми се смеят? Няма ли да ме преследват палящи думи? Но аз сама се наказах, че не послушах Учителя, кой друг ще ме съди?
2 ЮЛИЙ [1926 г.]
Скъсана съм по химия и алгебра. Ето що ми донесе разсейването и глада тази година. Отидох при него - посрещна ме хладно. Беше се напудрил и сладко се облизваше от своята закуска. Много бързаше по някаква работа. Гледаше час по-скоро да си изляза. В другата стая се чуха стъпки. Във вестибюла имаше дамски ръкавици и чадър.
„Не си прави кумир” - заповяда Бог от Синай, пък аз си направих кумир и сега виждам, че този кумир е мъртъв бог. Боже, възвърни му горчивите ми болки. Дай му да изпита моята бедност и моето унижение.
Като чели светът погрозня. Чаровното лято не ме плени. Чуруликането на птичките не ме радва. Ако той беше истински приятел моето щастие щеше да е безкрайно. Но той е красиво нарисувана картина, върху която небето проецираше един божествен образ, по който аз се излъгах. Ще оживее ли тоз камък?
Горко ми! Има ли жива душа слово да ми каже, слово на живот! Душата ми е гладна, жедна за Слово Божие, защото е смъртно поразена. Изгубих надежда. Поругана е моята любов, която от чист висок извор загребах, от извора на Бога и му дадох да пие, на него,който бил жаден за друго питие.
Но аз съм егоистка. Както Жечо иска да обичам само него и аз исках да обича той само мене. Това е то свещения егоизъм - „мене”, „мое”, „себе”. Тогава нека страдаме. Чрез когото и да е, ние ще страдаме за своя егоизъм.
Какво противоречие! Аз говоря така за най-свещените чувства у човека, аз ги отрекох. Тогава и всичко друго у мен е също то недостойно и глупаво.
При все, но Боже мой, не ме разделяй от него. Прекланям глава, нека бъде Твойта воля, но, остави ми го пак, макар и отдалече.
Но аз гладувам. Искам работа, а где да я потърся? Ще чуе ли Бог гласът на една малка бубулечка? Трябва ми кураж, вяра в самата мен, за да продължа работата си.
6 ЮЛИЙ 1926 г., вторник
Но Бог слушал молитвата и на бубулечките. Ето писмо от Добринка. Тя ме е чула. Тя отправя към мене благ зов, тя ми нежно съчувствува за настъпилите страдания и ми предлага оригинална кореспонденция на „Изгрев”. Там между плодните дървета, върху клонче на една от мен посадените 5 вишни да привържа моето писъмце, в което мога да й задам всички наболели въпроси и да искам всичко, каквото е възможно от една човешка душа. Ако ли пък искането ми би било от компетентност на Бога, то тя и аз ще се молим Нему и Той непременно ще чуе молитвата ни и ще я изпълни.
Колко се зарадвах, че тоз път не бяха изпратени пари! Слово, Слово благо исках да чуя и го чух. Не е ли наситена сега душата ми с божествен елексир!
Тя казва, че скоро ще ме назове с ново име и тогава тя ще ми се разкрие. Тя знае, че имам много въпроси, отдавна приготвени у мен и тя чака с радост да ги чуе, та макар в тях да има упреци или задоволство. Като основа полага искреността,която да ни създаде естествена близост до Учителя.
Боже мой, дордето исках да споделя с някого всичко, сега не смея, сега ме е страх...
На една нежна розова светлина вече пролича на тъмния ми хоризонт. Очите ми са отворени и виждат „Божието чудо”, което вика на ухото ми: „Лазаре, излез вън!”
- Ето ме, Господи, обичен Баща мой отвеки. Ето ме, стоя пред моя гроб, където не искам вече да се връщам. С плахи стъпки, едвам пристъпвам към тая нежна светлина, в която душата ми като новородена се къпе. Не зная где води тоя път и не питам. Зная само, че е хубаво, хубаво и че аз дишам, гърдите ми се пълнят с неземно благоухание, протягам ръце към светлия хоризонт, вървя, вървя... Ида, ида, мой предвечни, води ме!
... Да, сега разбирам, че пак тя ми изпрати и първата изпитна такса. Нейното „око” прониква навсякъде.
Сега познах, че има жив Бог на Любовта, който ме обича и бди над мен.
Бъди благословено, ти, вечно Божие Слънце.
Приложение:
ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 5 юлий 1926 г.
”.......”, сестрице моя!
[size=5]Обръщам се към Вас с Вашето неотбелязано, но изказано име.[/size]
[size=5]Очевидно е, че Вие страдате и причината за това е големият подвиг, който предприехте. С Вас заедно страдам и аз, тъй като без да знам Вашите предразположения, с последното си писмо Ви подтикнах към нежелателни постъпки. Да потърсим заедно лекът на всичко това, но преди всичко трябва да размениме мисли и видиме съществува ли между ни искреността, потребна за разискване въпросите на душата. По един оригинален начин ще Ви дам възможност да ми зададете въпросите, които може би сте отдавна приготвили за мен. На нашият „Изгрев” (непременно ходете там) нечия благотворна ръка е посадила на южния край 4-5 плодни дръвчета, сливки и други; последното, или предпоследното от тях има отлично зашумени клонки, които могат да заменят ръката на пощалиона. Обиколете ги, почистете случайните сухи листчета и заедно с това привържете към едно от клончетата Вашето писъмце. В някоя ранна утрина ще го получа и ще му се радвам, безразлично дали упреци или доволство ще ми донесе от Вас. Срок за тази работа имате от 7 - 17 този месец. Понеже е възможно оставеното да преседи няколко дни, огънете го в нещо непромокаемо, а при това и с цвят, който да не го отличава от листата.[/size]
[size=5]Да живеем винаги в оная чистота, която ни поставя в естествена близост до Учителя и която ни дава изобилно любовта на Бога и всички, които ни обикалят.[/size]
[size=5]Заедно с въпросите Ви, може да поискате от мен каквото желаете, достатъчно това да е по силите на една човешка душа. Ако ли Вашите искания са от компетентността на Бога, ще ги искаме заедно и Бог непременно ще ги чуе и изпълни.[/size]
[size=5]Не се опитвайте да ме узнаете по какъвто и да е начин, защото и без това скоро ще Ви се открия.[/size]
[size=5]Д. Е.[/size]
[size=5]19 ЮЛИ 1926 г.[/size]
[size=5]Написах отговора. Прие го моят лиснат пощальон. Когато го оставях там изпитвах такава радост, такъв трепет![/size]
[size=5]А какъв сън сънувах! Учителят ми даде ключ. Когато се събудих още стисках дясната си ръка. Ключът подразбира затворени врати, или врати, които трябва да се затворят и заключат за някого...[/size]
[size=5]О, животът има велик смисъл и без човешките изгарящи чувства, наречени погрешно от нас любов. Може би не умея да тълкувам.[/size]
[size=5]Приложение:[/size]
[size=5]ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА:[/size]
[size=5]Мила Госпожо,[/size]
[size=5]Вашето писмо е слънце, което озари живота ми. То е самият вик на живота, който ме събуди от смъртен сън.[/size]
[size=5]Не сте ли Вие зората на живота, жадуваната светлина на залутания пътник? Радостта ми от Вашето явяване е голяма. Тя е тъй голяма, че аз едвам я понасям. Защото душата ми е покрита с рани. Всяка една от тях е дълбока и - боли.[/size]
[size=5]Хващам се за ръката Ви. Водете ме! В този миг като че няма вече болка, няма страдание! А щях да Ви разкажа чудни неща. Щях да Ви разкажа тъжната приказка на моя живот от самото ми детство и Вие щяхте да се почудите колко много скърб е имало в моето сърце, несподелена с никого скърб.[/size]
[size=5]Имам една ужасна съдба и един тих вътрешен глас, който ме води през гръм и през молнии. Понякога тоз глас ме оставя, не, аз го не слушам, тогава ставам играчка на стихиите вътре в мен, тогава се запитвам: „Защо живея и каква е моята цел?”; тогава се чувствувам тъй самотна и излишна в света и скърбта ми няма предел.[/size]
[size=5]Коя сте Вие? Обикновен човек ли сте? Тогава ще бягам и от Вас. В такъв случай Вие можете да ме издигнете твърде високо и после пък да ме хвърлите още по-доле отдето съм сега. Вие имате чудна деликатност - Вашият дар до сега не ме унижи; той като че ли идваше направо от небето.[/size]
[size=5]Дайте ми Любов, Госпожо Добринке! Никой не ми я дава чиста и висока както иска душата ми. Струва ми се, че Вие имате тая любов, това го усещам из въздуха, из всеки ред на писмото Ви.[/size]
[size=5]Аз имам дълъг и мъчителен път да извървя. Учителят иска от мен да уча - природата потвърди Неговата задача с моята жажда към умствения труд, но спънките и вън, и вътре в мене са ужасни! Отгоре на това, аз се влюбих в земен човек, влюбих се с цялата си душа и сърце и не виждам изход. Тогава у мен заговориха множество гласове. Гласът на първия се не чуваше.[/size]
[size=5]Кой е той, който смути духът ми? Като че ли го познавам от памтивека. Някога ние сме били заедно, но где? Кога? Тайна. Бъдете ми защитница, майка! Това искам. Защо тъй много го обичам? Но това отнема спокойствието ми, тъй необходимо сега за моята важна задача. А колко пъти поисках съвсем искрено да се отдалеча от него, но туй всякога оставаше невъзможно. Напротив, тогава, като че ли още повече се привързвах към него. Планината знае моята тайна. Изворите приеха моите сълзи. Зефирът чу моята скръбна изповед, грабна я и направи песен от нея.[/size]
[size=5]„Какво искам?”- Него, разбира се. Но това да не ме отдалечи от Школата на Учителя. Можете ли да ме водите, щом това е така? Струва ми се, че Вие сте необикновена, че зад Вашето земно име се крие Божествен Дух. Кажете, не греша ли като го обичам? Не престъпвам ли повеленията на Школата, където като служители на Бога трябва да познаваме само Неговата воля и всяко друго чувство трябва да отдалечаваме от себе си, с други думи - трябва да се отречем от себе си. Кой е той? Дали в него се крие Ангел или Демон? Но ако е тъмен дух, защо Провидението не ме запази от подобна среща. Що, гений ли съм аз, че да устоя?[/size]
[size=5]Но сега най-важното: Дайте ми спокойствие да мога да уча, защото съм в страшно смущение.[/size]
