V. ИСТОРИЧЕСКО ЗНАЧЕНИЕ НА ПОГРОМА
Софроний Ников
София,
печ. Искра, 1914. 32 с.
Миналият народен погром извика у всички българи тайни или явни сълзи. Няма малко или много чувствителен човек, който да не изпита в случая неизразима скръб. Но ако искаме да узнаем коя беше главната причина на скръбта, ние ще видим, че това не е толкова материална загуба, отколкото съзнанието, че този погром нашето отечество не го е заслужило.
Напразно търсим в миналото грешки, които да могат да извикат такова тежко наказание; не намираме. Ако някога сме грешили в старото българско царство, с петстотин години робство сме се достатъчно изплатили. В новата ни история не намираме нищо. Напротив даже намираме заслуги към тези, които сега ни онеправдаха. Русия не само винаги сме слушали, но даже и един княз си изпъдихме на нея да угодим и с това такива бури вътрешни си създадохме. Към Румъния ние сме пазили едно коректно съседство, и когато в 1907 год. тя се разкъсваше вътрешно от селска революция ние не само не използвахме свободните и граници, както тя направи в 1913 год., но даже и я съжалявахме.
А на Сърбия? Не само ние нищо не й дължим, но тя ни е твърде обязана. В 1885 година тя ни нападна най-подло и когато ние я разбихме, простихме и без да вземем нещо. Когато в 1904 год. Австрия я задушаваше митнически, ние без никой да ни подтиква, даже имайки во главе управлението русофобски кабинет, от чиста славянска солидарност притекохме и се на помощ и я спасихме, като заставихме Австрия да отстъпи. Даже тогава Сърбия предаде на Австрия нашето с акламация прието решение за митнически съюз, и тъй ни изложи пред империята. И въпреки тези две обиди ние пак, в 1912 год., се притичаме да влезем с нея в съюза, за да я пазим от унищожаване от страна на Австрия.
С Гърция в новата история сме нямали нищо. И Турция ни дължи едно коректно съседство от 1897 год., когато във войната си с Гърция тя беше изложила нам своя гръб.
През самата война? - Също нищо. Не се ли бихме с Турция честно? Ако в първата схватка тя можеше да претендира, че не е била още готова, с дълго примирие ней и се даде възможност да се организира, но и втори път беше сломена. Към съюзниците? - Не бяхме ли ние дори до престъпност великодушни, като възложихме страшната работа на турското разбиване само върху нашия гръб, като ги оставихме тях да почиват в тила ни? Не се ли отказахме от облагите, които ни предлагаха турците за сключване мир, само ако се откажем да поддържаме гърците в претенциите им за островите?
Да, нигде, нигде, грешка от морално естество!
Някои искат да кажат, че грешките са в нашите държавници, че те са виновни в погрома. Такова едно твърдение не е разумно. Никога едно всенародно нещастие, както и щастието, не може да се дължи на отделна личност. То би било твърде голяма чест за нея. Съдбините на народите се намират в ръцете на здрави исторически закони, като разбира се двигателните сили са в самия народ. Отделните личности играят второстепенната роля на агенти, оръдия, но не и на творци.
Тогава где е вината, щом като не е ни в народа, ни във водителите му? Не може наказание без вина; закона за справедливостта е врязан във всяко човешко сърце, и това винаги търси за всяко наказание собствената вина, както и за всяка сторена грешка съответно наказание. Сигурно целият български народ е в нещо виновен щом наказанието е общо, но в що се състои тази негова виновност?
Ето въпроси, които раздират българското сърце, а светлина от нигде. Напразно очакваме от партизанските изложения да получим разяснение. Бидейки крайно едностранчиви, те само още повече затъмняват въпросите вместо да ги разясняват. Все пак трябва да има негде светлина.
Мене ми се струва, че светлината ще се намери от самите факти, ако само бъдат те спокойно разгледани и съпоставени. Стига само да се отстрани от всяко тесногръдо едностранчиво становище и особено да се поотдели малко, щото да може да обгърне в погледа си покрай катастрофата и миналата наша история, струва ми се, че той ще може да намери някои елементи, които да му укажат на пътя, по който ако върви да може да намери истината.
Такъв опит ще направим ние в настоящата брошура. Ние ще вземем всеизвестните вече факти и оттях ще се помъчим да направим своите изводи, като съдията, който не е присъствал при едно престъпление, от съпоставянето на фактите може да дойде до истината.
1. От изложенията на хора от двете партии съставящи миналото правителство, (виж „Мир" и „България" и двата от 16 октомври 1913 г.) както и от тези на г. Бучера, печатани в "Таймс" и преведени в „Мир" миналото лято, излиза, че Балканският съюз е бил дело: на Сърбия, която „със сълзи на очи" ("Мир") молила България за такъв, за да я пази от Австрия; на Русия - за да тури преграда на стремлението на Австрия на юг, заради което България нарече съюза „дипломатическо тържество" на Русия; и още на България за освобождението на християните изпод Турция. Естествено, трябваше и Русия, и Сърбия да треперят над този съюз, както наистина България трепереше над него през всичкото време.
Обаче, два дена преди обявяването на мобилизацията, и едва три дни след подписването на последната военна конвенция с нас (на 15 септември) Сърбия разпраща по своите дипломатически агенти в странство и до видни държавници един циркуляр, с който подготвя почвата за претенцията си за цяла Македония, когато с подписването сръбско-българския договор тя признаваше Македония на България по най-категоричен начин.
През дните на мобилизация нашият консул в Солун докладва на правителството, че сръбският консул съвършено свободно и без стеснение говорил из консулското тяло, че когато Турция бъде разбита в предстоящата война, цяла Македония ще се падне на Сърбия.
Освен гдето това поведение на Сърбия беше безчестно, но то идеше да заплаши съюза. Да се каже, че Сърбия няма нужда от този съюз, и че тя е плакала с крокодилски сълзи за създаването му, не може да допусне, защото всеки знае нуждата на Сърбия от него. Тогава с какво може да се обясни нейното безумно поведение? - Само с едно, че тя е била сигурна, била е гарантирана от някого, че хем ще получи исканата земя, и пак съюзът ще бъде запазен. Иначе тя нямаше да рискува.
От друга страна, Русия не могла да не знае за този циркуляр и за поведението на сръбския консул в Солун, ако не от донесенията на нейните агенти, то поне от оплакването на нашите министри. Но тя не тегли ушите на Сърбия, нито предупреждава България. При това, тя не може също да не види, че този циркуляр иде да заплаши съюза, нейното „дипломатическо тържество", над което, естествено, тя трябваше да трепери. С какво може да се обясни това поведение на Русия? - Разбира се, с нищо друго освен увереността, че България ще бъде заставена да остане в съюза и след ограбването й.
Русия не реагира ни най-малко и след поведението на Сърбия още от самото и влизане в Македония, поведението съвсем несъюзнишко. Македоно-Одринската организация през ноември донася до знанието на нашето вънкашно министерство 150 факта на сръбски изстъпления, и пред декември още един дълъг лист. Не по-малко крайно българофобско е поведението и на руските консули в тая нещастна земя. Владици, свещеници и патриоти българи са намирали вратата на руските консули затворена за себе си, като са отивали да се оплачат от сръбските изстъпления. Русия не реагира и когато през своето стоене в Македония, докато ние се изтощавахме срещу общия враг, Сърбия се приготовляваше всячески да запази Македония за себе си даже с война.
Русия не само не е могла да не знае това, но тя беше длъжна и да бди над него, защото съюзният договор и даваше най-свещени права на гарант и арбитър, мимо нейните лични интереси. А да се казва, че тя е правила представления пред Сърбия и тази не е искала да слуша, е абсурдно, като се знаят отношенията на тези две държави. "Дейли Кроникъл" от 13 юни 1913 год. говори с положителност, че каквото се върши в Сърбия се заповядва от Петербург, защото крал Петър, за да бъде признат на сръбския кървав престол най-напред от Русия и после от всички други държави трябвало два пъти с ръка на Евангелие, да дава клетва на руския император за послушание. Затова и той, английски полуофициоз, се учудваше на Русия как така тя се мъчи сама да развали съюза, който е създала с толкова усилия. Освен това, ако Сърбия това правеше на своя глава, то трябваше да бъде наказана от Русия за развалянето на съюза, нейното „дипломатическо тържество", а не да бъде носена и пазена от нея както тя днес е; престолонаследникът Александър даже зет ще правят. Еднакво абсурдно е да се твърди, че за това поведение на Сърбия е виноват само Хартвиг, руският агент в Белград. Но щом като нещастно такова поведение на Хартвига докара до развалянето на съюза, беше ли господинът наказан? - Не, напротив, даже награден; предполагат го бъдещи министър на вънкашните дела на местото на Сазонова. А тъкмо щеше да бъде наказанието на Хартвига от неговото полуазиатско правителство, ако той наистина беше виноват за целия фалит на руската политика на балканите, а покрай това и на Дарданелите! Защото наистина страшна беше загубата на Русия на Балканите: Съюзът разтурян; една славянска държава намалена за сметка на три неславянски; Германия и Англия настанени на Дарданелите, за които Русия в девет войни е дала милиони хора и милиарди рубли жертва! Разбира се на всичко това беше виноват само Сазонов, и за това сам той падна в немилост. Нито е виновато създаването [на] Албания в самостоятелно кралство за горното поведение на Сърбия.
Публикуването на руската "Оранжева книга" и румънската "Зелена" опровергаха тази лъжа на руската преса, с която искаха да извинят Сърбия. Ставаше ли дума за Албания на 15 септември, когато още не се знаеше дали ще се състои войната с Турция и дали ще бъде тя разбита, при издаването на казания по-горе циркуляр? От преди войната още Албания е била определена да бъде независимо кралство под суверенитета на Султана, и тази идея е на Русия и Франция още от 22 октомври, когато по молба на Турция Поанкаре е излязъл със своето предложение за интервенция между борците. (Виж "Зелената книга" - с. 5. виж също "Оранжевата книга"-документи 54, 57 от 26 ноември). Даже в последните документи изрично е казано: „да се даде на Сърбия във владение едно албанско пристанище не е възможно" - думи на Сазанова.
България се изтощава за общата съюзническа кауза, а в това време сърби и гърци влизат във взаимно споразумение за ограбването на България. Те свързват съюз помежду си, окопават се в територия припадаща се нам според договора, приготовляват се всячески като получават (Сърбия) материали и всичко останало от Русия (и го прекарва пред нашите очи по Дунава), дори поканват Румъния (на 6 април) да влезе в съюза (виж "Зелената книга", с. 97), както и Турция (26 май, същата книга, с.104); когато, обаче, българското правителство се отнася до руското - да влезе в своите свещени права на арбитър, руското, вместо да се притече на помощ на онеправдания и изморения, иде с едно писмо на Сазонова до Неклюдова (14 май), гдето намира вина у България за поведението на съюзниците и сега едвам намира, че границата, определена между Сърбия и България била крива и предлага поправянето й. И на 17 май вместо да сгълчи Сърбия, Сазонов заплашва България с Турция и Румъния, ако не се съгласи да отстъпи на Сърбия повече земи. И това ли е поведението на един честен гарант? Вместо облекчение на спора, телеграма на Бобчева от Петербург от 28 май окончателно убива нашите министри. Тя носи известие за становището на Русия, изказано от Хартвига, известие, което съвсем убива нашите министри и прави Ив. Гешева да си даде оставка. А ето самото становище:
„1. Спорната зона не била тая между Шар планина и линията на Охридското езеро, както в приложението към тайния договор, а се простира между Шар, Родопите и Егейско море (Цяла Македония!);
2. Българите са длъжни да направят отстъпки, защото Русия иначе няма да приеме арбитража;
3. Българите нямат работа да се пъхат между Гърция и Сърбия;
4. Сърбия трябва да осигури изход към Солун чрез сръбска територия."
Българското правителство иска изпълнението на военната конвенция, според която, след подписването на мира, Сърбия трябва да отстъпи безспорните градове да бъдат заети от наши гарнизони, а в спорните да се поставят смесени и тогава да се демобилизира; Руското, като се прави глухо за това справедливо искане на България, предлага демобилизация, тъй като сърбите си остават в Македония, а не вън от нея, и се сърди гдето ние не искаме да я слушаме.
Ние настояваме да се разправяме с всеки от нашите съюзници поотделно, както и поотделно сме свързвали съюзи, Русия не иска и да чуе нашето справедливо искане, а настоява, повтаря и се сърди, да отидем да се разправяме заедно - при очевидността даже за деца изнудителния характер на тази обща конференция. И още от рано Сазанов приготовлява нотка, Румъния да заплаши България да стои като един чук над непокорницата, която не дава доброволно да я ограбят. (29 май. Виж "Зелената книга"-документи 141 и 142). В това дело помага и Франция. На 13 юни даже Шебеко съветва Румъния да мобилизират и минират Дунав, за да принудят България на отстъпки ("Зелената книга" - документ 161), нещо, което Калинков потвърждава с телеграмата си от 15 и 16 юни.
Сърбия и Гърция са настанени там, гдето им се иска; разбира се България ще бъде, която ще напада. Но за да бъдат съвестите чисти, предупреждава се този, който стане причина за войната, той ще бъде наказан. Но кой ще бъде той? Напразно "Дейли Кроникъл" от 13 юни казва, че и да нападне България, пак Сърбия ще бъде виновна, защото тя е заграбила най-безсрамно, обаче Русия е дала дума, че ще бъде наказан, който първи гръмне.
Сърбия е въоръжена с руска помощ и хубаво окопана, а българската войска се бунтува и скоро ще се разпилее. Това нещо е напълно известно на руското правителство и все пак то настоява да отидат министър- председателите в Петербург на конференция. Напразно вика българското да не се оставя барута близо до огъня, руското не иска да чуе. Ще отидат министрите в северната столица, докато княгини и графини ще се изредят да дават вечери и обеди българската войска ще се разбяга и тогава българският министър ще-не-ще подписва, каквото му се диктува.
2. Поканена да влезе в съюза при разгромяването на Турция, ("Зелената книга" - документ 41), срещу което ще получи исканата поправка на границата в Добруджа. Румъния отказва, както се вижда, бидейки в отбранителен съюз с Турция и надявайки се от тази да получи исканото, когато тя ще тържествува над България. Обаче тя остава излъгана; Турция бива бита. Понеже тя не сдържа думата си да държи пълен неутралитет, а пропускаше пред себе си материали за Турция, може би тя нямаше да иска награда от България. Обаче на 22 октомври Русия сама й предлага. А предлага й според Франкфуртер Цайтунг, за да прилъже и откъсне от Тройния съюз. На 25 ноември д-р Данев, минавайки през Букурещ, е трябвало да обещае компенсация, сигурно когато е видял руското предложение. (Виж "Зелена книга" - документи 8 и 13). Обаче, когато минава през Виена и Лондон, бива най-грубо руган: защо дава, какво има той да дава, русите само имат право да дават, защото България е руска. И д-р Данев бяга от Йонеску и Мишу. Сазанов още през ноември ("Зелената книга" - документ 41), иска да се намеси той да потъкмява, защото иска да не изпусне Румъния, но тази не иска да се пъха никой между нея и България, защото знае, че ще трябва скъпо да плаща на Русия за полученото. Това желание на Сазанова той да дава и на Румъния да не получават от него нищо, протака преговорите, докато турците спечелиха време да натрупат азиатските си войски зад Чаталджа и Булхаир, и, естествено, да искат да си опитат отново щастието. От "Зелената книга" се вижда, че Великите сили намират Румъния за виновна за подновяването на войната (документ 50 и 58), но тя не може да бъде държана отговорна, защото тя се вижда играчка в ръцете на Русия, която сама предлага на 22 октомври, а не дава на българското правителство да даде, искайки тя да даде, за да вземе, което си иска от Румъния (преминаването към Тройната Антанта), което тази не иска. Ако Русия беше оставила нашето правителство да удовлетвори Румъния още през ноември, сигурно още за Коледа войната щеше да бъде свършена...
А когато най-после завеждат Румъния в Петербург, вместо да я удовлетворят както се следва, види се, понеже не е дала исканата награда, дали й като на подигравка, един гол Силистра! Разбира се, Румъния ще бъде сърдита и ще прави всичко възможно да се усложнят работите, за да получи повече и ние я виждаме още от април да си шушука със Сърбия и Гърция за съюза против България. Па и това е в полза на руската дипломация, защото тя ще има в Румъния един чук над главата на България, за да я плаши, с който тя наистина заплашва на 17 май, а на 15 юни я кара да мобилизира и си окупира исканите места като при това принуди България да склони да даде Македония на Сърбия.
3. По спора с Гърция още няма издадени документи, затова ще говорим по-малко известните обстоятелства. Според думите на г. Теодор Теодорова, казани в градското казино в София, при сключването на българо-гръцкия съюз „Гърция молеше като давещ се за помощ", предвид заплашването на Турция да накаже Гърция, загдето беше допуснала критски депутати в Атинския парламент: затова Гърция не е искала нищо повече от само остров Крит. Обаче, през зимата, поради проливането на кръвта на крал Георги в Солун, Константин настоявал и за този град. През март нашето правителство приема гръцката база за преговори, според която Солун се дава на Гърция. Отива Панас в Атина и Солун да почнат преговорите, но въпреки подканванията на нашето правителство не са продължили до самата война. Когато сме приели гръцката база, защо Гърция не продължи преговорите? Нима нямаше тя страшни загуби от държането мобилизирани всички свои войски цели три дълги месеци? Защо тя не преговаря, щом е вече приета нейната база? Сигурно защото трябва да й е било обещано, че ако почака ще бъде възнаградена. Защо тя. Гърция, преговаря с Румъния за съюз ("Зелената книга" - документи 130 и 134), когато е получила известие, че ние приемаме нейната база? Дали и тук не е имало една ръка, която не е давала преки споразумения помежду държавниците, за да достига своите цели? И наистина в анкетата, направена по погрома във в. Дневник беше казано, че когато Неклюдову било казано за приемането базата на гърците, на доклада му в Петербург отговорили с бърза телеграма, че никакво споразумение не се допуска направо между договарящите. Разбира се, България не е искала да послуша, защото в гръцко-българския договор не е предвиден руски арбитраж, но Гърция се е подчинила, но дали от страх, или от обещани по-големи облаги? А! ако ни бяха оставили този втори път сами да се споразумеем, Гърция щеше да демобилизира още през април и Сърбия, останала сама, щеше да се откаже от своите безчестни претенции. Значи и Гърция беше държана неудоволетворена, за да послужи и тя за целта - България да бъде принудена да даде каквото й се иска, Македония на Сърбия; - а то не беше ли политика на Русия от тридесет години насам?
4. Победената два пъти, Турция се беше признала бита и подписа мир на 17 май. Тя бърза да демобилизира и си отдъхне от нещастната война, но ...нека говорят документите: на 17 юли (след цял месец!), г. Салабашев телеграфира д-р Даневу от Виена: „Помолих графа Цапари да даде Австрия точни инструкции на своите делегати за турско-българската граница, съгласно българското предложение, което е прието вече от всички велики сили. Той ми отговори, че техният делегат, майор Фишер, ще действува съгласно нашето желание, но че работата въпреки многократното искане на Турция за скоро уреждане, постоянно се отлага, понеже Русия отлага още да назначи свой делегат под различни предлози". Значи и Турция се държи като трети чук върху главата на нещастната България! А че на 6 юли, след като на 3 юли румънците спряха да не влязат в София, Турция беше хвърлена от Русия, това не се скрива от руските държавници, па и се вижда от това, че за това „непослушание" на Турция само Русия не се възползува да вземе компенсации.
5. Черна Гора нямаше с нас лично никакви разправии и при това ние я бяхме хранили през всичкото време на първата война. Сигурно, ако тя бе взела участие във войната против нас по своя воля, щеше да бъде наистина най-мизерната страна на света. Но тя трябва да бъде винаги смятана нещо като руска околия, тъй като всичката й издръжка иде от Русия. Как може тя да предприема каквото и да било дело без заповед от тази която я храни и подържа ? А! бедната просешка страна, накарана да извърши най-голямото престъпление-да вдигне крак против тази, която я беше хранила! Черна Гора беше влязла в съюз със Сърбия месеци преди нашето нападение на 17 юни, и войската й още на 8 юни беше получила заповед да върви в София, а не когато сме станали виновни пред Русия с нападението ни.
6. Присъствието на Черна Гора, храненицата на Русия, в Балканския съюз беше доказателство, че този Съюз е руско творение. Започването на войната на 4 октомври от същата тази Черна Гора, чийто крал е много стар и много беден, за да може да прави авантюри, беше свидетелство, че тази война беше благословена от Русия. Разбира се войната се благославя на победа. Но защо когато ние приближавахме победоносно към Чаталджа и Цариград Русия бе изненадана и уплашена? Как? Че ти си благословила на победа, значи ние ще отиваме към Цариград, а не другаде, защо си уплашена? А! значи ти, о Русийо, не си се надявала на тържество, а на позор! Ами как може да се допусне любимицата Сърбия и собствената околия Черна Гора да бъдат пуснати на позор?...А! ясно е: главната сила на Турция ще бъде против България, а против Сърбия няма да има освен слаби части. Когато първата ще бъде разгромена и ще трябва да бъде спасявана от нахлулите в цяла Тракия турски войски, Сърбия победоносно ще завладее Македония. И, разбира се, Турция ще бъде върната от Южна България, но Сърбия, като победителка, не ще бъде върната от Македония. Ето защо Сърбия още преди войната се готви за цяла Македония, защото и тя е уверена, че България ще бъде бита! Па, най-после, ако случайно България тържествува, тя пък ще бъде изтощена и тогава лесно може да се ограби.
7. Когато България напада на 17 юни тя не стори нищо друго освен сама да влезе във вече създадения за нея капан; но дали сама влезе в него, или я блъсват други, участта й щеше да бъде същата. Пак светът щеше да знае, че ние сме виноватите, защото не беше трудно той да се излъже от вече подкупените европейски вестници. Въпреки нашето спиране на 18.VI. Румъния все пак мобилизира и ще влезе. Разграничаващата комисия по линия Мидия-Еносощечака руския пратеники не почва работата си. Нашето правителство вече вижда неизбежното зло. От всички стотици документи, които днес четем из "Камбана", "Зелената" и "Оранжевата" книги, то не е можало да не се убеди окончателно, че всичкото нещастие иде от Русия, но като един доверчив син, който мисли, че въпреки всичката си сърдития майката си остава все пак майка, българското правителство, вместо да скъса всичко с тази сила и влезе в непосредствени сношения с Румъния, която цяла година не иска нищо друго от нас, и като я удовлетвори, даже да направи с нея съюз, и се разправи тогава с коварните си съюзници, отива и с телеграма от 26 юни слага България в ръцете на Русия и предоставя ней да реже от нашата страна и да дава само да спасява каквото може. Но Русия не спира Румъния, която още не е привършила мобилизацията, нито се отказва от този свой мандат, с който д-р Данев си беше вързал ръцете и въпреки предупрежденията на Румъния, че до 30 юни може още да се третира с нея, не можеше да я спре сам. Напразно той ежеминутно запитва в руското агентство; от там го успокояват: няма още известие от Русия; бъдете спокойни; само Русия като вдигне пръст и Румъния ще спре. Но Румъния мина по Дунава на руски лодки и на 2-и юли разездите й се явиха около София. Д-р Данев разбира се, да вдигне ръце и да извика „фалира моята политика на доверие в Русия!" Според "Оранжевата книга" Румъния дава заповед за спиране едва на 5 юли; Шебеко на 8 юли телеграфира Сазанову, че едва тогава „идеята за встъпване в българската столица сега е окончателно изключена". Но кога? - Когато пада човекът с доверие към Русия, с когото водителите на руската политика си играеха най-недостойно, когато млъква зловещото руско агентство, и новото правителство се отнася направо към Румъния на 4 юли.
Русия ли спря румънците? Това, преди всичко, не се вижда от никой документ, па и ако можеше тя да спре Румъния, защо не спря Сърбия и Гърция? Или ще каже някой, че не са искали да слушат? Тогава, защо още досега тя ги държи в топлата си пазва и не дава прашец да падне върху им? Румънският крал сам го каза, че спрял от съжаление към Кобурга, като си припомнил службата на Наполеона III. Тежко ни, ако имахме на нашия престол татарска фамилия, давана ни от Русия, Мингрели или някоя домородна династия, па даже и един никому неизвестен Батенберг. Румъния щеше да влезе в София; ж. п. линия щеше да бъде взета и движението спряно; ген. Кутинчев нямаше да може да отиде през Баня-
Костенец, Родопите, в Неврокоп, гдето той застраши флага на Гърция и я принуди да иска примирие. Напротив едва-държаща се 2-а армия щеше да бъде окончателно разпиляна, гърците навлезли в Дупница - Радомир; 4-а и 5-а армии заобиколени и изклани в Кюстендилско поле и тримата съюзници щяха да се съберат тържествено в София да делят България...
Русия не само изостави, но и спъна България, като прие и задържа дадения й мандат, без да го приложи. Това доверие на България беше последно към тази страна, която ни бе дарила свободата. Не спирайки Румъния, Русия искаше нашето унищожаване като България, като разбира се е кроял план под друга форма и име да има същите места, за които тя някога бе проливала кръв. Обаче Румъния не я послушва до край. Тя спира пред самите врата на София, и България е спасена. Кой е новият спасител на нашата нещастна родина? - Те са двама; Кобург, заради когото Румъния не влезе в София, и народът, който със своята устойчивост спря сърби и гърци на бойното поле. На тези два еднички фактора в една кострукционна държава - Короната и Народа - ние днес дължим нашата свобода. Нямаме вече други освободители и благодетели! Отидохме да подписваме мир в Букурещ. Сръбските и гръцките искания са прекомерни. Сърбия иска даже това, което не може да вземе с оръжие - Пехцево и Царево-село. Даже Румъния негодува от това. Удовлетворени исканията и, па и повлияна от вън, тя може да отстъпи. България освободена да действува, тя пак, крайно изтощена ще се разправи с гърци и сърби. Да, но тези две трябва да бъдат увеличени на сметка на България, при всичко, че не са победили последната; какво да се прави с България, като не иска да подпише? Ще я залъжем, че уж запазваме резерви, само веднъж да подпише. Тъй и става. Сазонова запазва резерви, българските делегати доверчиво подписват, но още не изсъхнало мастилото на подписите и този мъж тича по целия свят да казва, че няма интерес да иска ревизия! А, Русийо, голям грях имаш най-после и за тази недостойна лъжа именно в този краен момент, когато нещастна спъната от тебе България прави последни усилия поне Струма и Кавала да си запази - тъй необходими за нейния живот. Не давайки и тези ти искаше и икономически да я убиеш! И казваш, че не сме те слушали! Подир всичко станало,пак те послушахме на 27 юли, и то чрез хора уж твои противници - русофоби...
Наредените осем пункта говорят много ясно сами по себе си. Ако Русия ни беше оставила сами да се разправим с Румъния, после с Гърция, и най-после с Турция, нямаше да има ни втора, ни трета война. Впрочем, ако тя самата не беше уверена в обаянието на своята сила, че ще може да за застави България да остане в Балканския съюз, нейното „дипломатическо тържество" и след ограбването - сама нямаше да си играе с този огън. Па и Сърбия нямаше да се поддава на това руско изкушение да иска да се увеличи на гърба на България при надежда, че съюзът, нейната защита от Австрия, не ще се развали. През май и юни миналата година, в дните на полемика, всички сръбски вестници не пишеха ли в унисон, че „пак съюза ще остане" макар и не спазен договора? Уви, ако нещастната Сърбия беше подозирала великия дух на България и това свое днес окаяно положение - между три ужасно замахващи чука над главата й, Австрия, България и Албания - то тя не щеше да слуша съветите на Русия.
Русия се бърка на всяка крачка, нашите държавници, при всичко че вижда намерението й, все пак я слуша. От една страна първата се опитва да окастри втората, защото преуголемена тя представлява опасност - да не би да поеме хегемонията на Балканите и един ден да ги откъсне от Русия; па и опасност от близостта на тази жизнена и напредничава България до Цариград. От друга страна,.България и слуша и се бои за своето обединение и независимост. Тези четири елемента; Право на бъркане и боязън от руска страна; и послушание и боязън към Русия от наша страна - те са виновниците на погрома. Не ни ли показват напечатаните напоследък във в. "Камбана" документи как патриотично и рисковано се е държал д-р Данев спрямо Русия? Но какво да прави, когато насреща си има една огромна империя, която освен милионите си щикове има и морално право както над нашия собствен народ, тъй и над съседите ни, та е могла, благодарение на това, да ни оплете отвред? Факт е, че през Балканската война нашият малък и героичен народ е водел паралелно две страшни войни; народът-армия - с турци и после с изменили съюзници; дипломацията ни - с тази на 170 милиона Русия - война още по-страшна.
Но явява се въпрос: Отгде това право на Русия над нас, и от друга страна, защо това подозрение към нас? Така също, от где това наше задължено послушание към Русия паралелно с едно недоверие, което странно се смесва с първото? Обяснението на произхождането на тези четири елемента:право и подозрение у Русия, и послушание и недоверие у нас-ето обяснението на всенародното ни бедствие. А обяснението се крие само в едно - нашето освобождение от Русия изпод турско робство. Това, разбира се обяснява, само правото на Русия да се бърка; недоверието пак се обяснява с обстоятелството, че тя едно време не дойде да ни освобождава от любов към нас, а преследвайки своята заветна задача - излизането на Средиземно море.
Че ние не сме освобождавани специално за нас може лесно да се види като се прегледа историята на руската политика на юг от двеста години насам. И за тази цел не трябва да се ходи далеч, а просто да се прочете документираната книга на бившия министър Дим. Христов „Русия и Източния въпрос". Макар писана от русофил, с явна тенденция да се покаже, че Русия ни е освободила, нас както и всички други български държавници, заради православието ни и от състрадание към неволите ни, но от всичко изтъкнато, и цитирано се вижда, че това е второстепенно съображение след главното - излизането на Русия на всемирния пазар чрез Дарданелите.
За да направи от Русия една европейска държава Петър Велики виждаше, „че трябва да „пробие прозорци" на своята затворена азиатска страна, те. трябваше да има изход на Балтийско и Черно морета. Със своите гигантски усилия той вдига Русия и осигури Балтийското и Азовското морета, и остави на наследниците си да излязат на Черното. За първата задача Русия раздели „славянска" Полша с тевтонски Германия и Австрия и за втората взе Крим, и искаше да вземе и Молдова покрай Бесарабия, Вземането само северния бряг на Черното море не осигуряваше окончателно морето за Русия, и освен това то беше запушено с Дарданелите за целия свят. Завладяването всички брегове на това море и излизането на Средиземното през Дарданелите съставляваше вече задача на руската политика при Екатерина Велика и нейните наследници. Само когато Русия помери да присъедини към себе си Румъния, Австрия се сети за политиката на Русия и се съпротиви за присъединяването на Румъния; и под предлог, че не иска тук да граничи с Русия, та намисли да се бори с Русия за влияние и владение на Балканския полуостров. Това нещо, и още повече излизането през Балканския полуостров на Средиземно море за Австрия, състави жизнена задача вече след изпъждането й из Италия при обединението на последната в средата на миналото столетие, когато Адриатическо море не беше вече само австрийско. Не можейки вече да завладява, Русия намери в стремлението на православните народи на Балканите към свобода мост за достигането своята политика. Ще ги освобождава и уповавайки се на признателността им, ще ги има като свой фланг - десен срещу Турция; ляв срещу Австрия.
Би било голяма наивност да се мисли, че Русия се е ръководила само от сантименталности когато е проливала кръв на своите синове, още повече когато историческите факти много ясно говорят за строго размерна руска политика. За Балтийското море тя пожертвува славянска Полша на тевтонски държави. Във войната в 1877 година за влиянието си в Северна България даде на католическа Австрия окупирането на православна Босна и Херцеговина. И виждаме по-нататък, че когато се обмисля в 1883 година, въпроса за изпъждането на княз Александър из България и за настъпването пълен протекторат в България и Тракия, съображението, което въздържа още Русия е, че Австрия ще присъедини към себе си окончателно Босна и Херцеговина и ще глътне и Сърбия. Дали, обратното, като присъедини Австрия в 1908 год. тези две провинции Русия не намери за навременно присъединяването на България към себе си. Вед, тя оставаше излъгана от Австрия!
При започването Руско-Турската война, Австрия обяви неутралитет срещу обещанието Босна и Херцеговина да бъдат нейни, ако Русия вземе до Балканите. Но Русия отиде до Санстефанска България, която вряза далеч в Албания. Тъй Русия излъгваше Австрия и пресичаше пътя за Средиземно море. Австрия се вдигна, започна да се мобилизира и Русия се принуди да отиде в Берлинския конгрес, за да бъде окастрена България, която се смяташе за сигурно руска. За наше щастие в Англия управляваше империалистическата консервативна партия на Дизраели. Тя се побоя от излизането на руския колос на Средиземно море тъкмо срещу Суецкия канал - път на съобщение на житницата на Англия, Индия с метрополията. Интересите на Англия изискваха самостоятелно съществуване на България и благодарение на нейните влияния и особено не естественото стремление на самите българи към свобода, а така също на стечението на обстоятелствата, в 1885 г. България се отърва окончателно от руската окупация, която негласно съществуваше с руски министри на войната и руски офицери във войската.
Да, Русия ни освободи, преследвайки своята историческа задача, но... ни освободи. Че тя не дойде нарочно само за нашето освобождение ни най-малко не изменя факта на нашето изпитване всичките блага на свободата. Макар за своите интереси, в освободителната война, Русия да беше успевающа победителка, но за нас тя беше Освободителка. Гладният не знае какви мотиви ръководят давающия му хляб; но хлябът го нахранва и той е благодарен. И за стореното си добро нам Русия се считаше права да се бърка в нашите вътрешни работи, но защо пък освобождението ни не беше искрена едничка задача, а по-скоро даже лъжовна, за да се прикрие пред народ и войска истинската (използува се православието и славянството на руския народ, за да се популизира войната), то затова, естествено, Русия нямаше доверие в нашето поведение, в нашата признателност.
От друга страна, фактът на даряването нам свобода ни правеше признателни; това чувство не щеше да бъде по-малко, ако даже знаехме мотивите какви са. Но като естествен закон е. макар от духовно естество, признателността и привързаността към благодетеля, тъй же еднакво основан закон е у всичко живо, да се стреми към свобода. Русите не разчитаха, че на Балканите ще освободят един народ, който в масата си е много по-жив и буден от руските народни маси, и заради това не очакваха такова силно стремление към свобода, такова схващане своите национални интереси и достатъчно кураж за защита на своите интереси, дори с опълчване против благодетеля си.
Правилното изучаване на нашите отношения с Русия през изминалите 35 год. показва, че те са нищо друго освен арена на сблъскване на тези четири елемента:
Право и подозрение от руска страна и признателност и свободолюбие от наша.
Тъкмо същите тези четири елемента играха, и то много по-видно в цялата Балканска война.
Вижте, наистина как това е вярно.
За да осигури Цариград и пресече пътя на Австрия, на Русия трябваше съюз на Сърбия с България. От подозрение пък последната Русия искаше да увеличи Сърбия на сметка на България. Българите подписват съюз, не виждайки примката под влиянието на хипноза на признателността. България се решава на война в сърцето си, облягайки се на руската помощ, но забравяйки, че тази втора помощ на Русия ще ни коства стремлението ни за свобода, най-много олицетворявана от династията ни, представител на която е въплъщение на мъжка амбиция. България тържествува, и неблагоразумно (забравяйки подозрението на Русия) лети към Цариград, тикана от духа на стремлението за свобода. Малката България знае много добре, че Цариград не е за нейната уста хапка; би било свидетелство на лудост у тогава, който мисли, че ние можем да задържим този град за нази си пред вековното и правното стремление на обширната и нуждающа се Русия. Защото нуждата е право. Па и не знаеха ли нашите управници, че европейският концерт е всесилен в решенията си трибунал? Защо тогава се стремят към това, което не може да бъде тяхно? - За славата на последния разрешител на Балканската проблема, т.е., изпъждането на Турция из Европа и още - отплащането на Русия, като ний извоюваме изхода на Русия на Средиземно море. Не се ли говореше от нашите държавници, да ни се позволи да влезем в Цариград и Дарданелите „за да се сложи този въпрос на зелената маса на дипломатите?" И така щеше да бъде. И Русия тука, струва ми се много сбърка.
Най-голямото нещастие в европейските войни, гдето две държави се бият, а всички решават, е там, че победителката от победите си отслабва и въпреки победите си става жертва в ръцете на небилите се и запазили силите си. Дарданелите взети от руска съюзница, и въпросът сложен на зелената маса при всичките спазени сили на Русия, това са две обстоятелства, които щяха да осигурят успеха на Русия. Но Русия не би приела, казват, такъв подарък. Че това не би било подарък! Ние щяхме да изплатим един борч; а получения борч не е подарък. Но щяло много да въздигне България; че какво като я въздигне, когато веднъж Русия достигне своята задача и въздигната страната е нейно историческо творение?
Да, аз съм уверен, че ако не бяхме спрели на Чаталджа, а изпъдехме турците в Азия, Дарданелите щяха най-малко да бъдат обявени завинаги свободни, неутрални, а това, най-малко, щеше да бъде един етап напред към постигането от Русия историческата си задача. И България щеше да достигне две свои велики задачи - обединена национално, и изплатила се за своето историческо съществуване, значи оправдала своето съществуване.
Но, Русия, вместо да идва да спасява и окончателно да закрепва крака си в България, както се надяваше, изненадано се намери пред един неочаквано мощен народ и в бързия момент, вместо да използува този народ всецяло ней предан, уплаши се и реши да го унищожи. Една фатална грешка за Русия! Тя до такава степен се загуби, че като подтикваше Турция да си вземе Тракия и Одрин назад, не използува даже предложението заготвено в турския официоз "Танин", че турците са разположени да дадат компенсация на Русия с Дарданелите, срещу свещеният град Одрин. Нещо повече, тя, с неподържането Европейските сили турците да не минават подписаната в Лондон линия Мидия—Енос, откри вратата на всички сили да искат и получат компенсации в турската империя срещу съгласието си да отстъпят, когато това за тях не важеше нищо.
Съсипването на България бе вече решено. Това вече не е трудна задача, защото България е изтощена. Тя няма да се съпротивлява, едно, защото е изтощена и, друго защото е компрометирана пред Австрия, едничката възможна нейна добродетелка, със сключения със Сърбия съюз. При тези условия вече може да се откъсне парче и даде на Румъния, за да бъде откъсната от Тройния съюз; да се откъсне по-голяма част и засили Сърбия, от чийто крал Русия притежава клетва за послушност. Така също може да се усили привързаността на Гърция към руската съюзница Франция, като й се даде много повече, отколкото се надява.
И оттам протакането на преговори за доизтощението на България; от там доставка амуниции на Сърбия; пълното унищожение на България, ако не е устойчивостта на неизтощимия до край български воин-войник.
И тридесет и пет годишната борба на Русия с България се свърши в Букурещ на 27 юли 1913 год. - Русия взе от България даденото й някога. Русия в 1878 г. освободи около три милиона народ като проля кръвта на около 150,000 души своите синове; България в 1913 година с толкова жертви освободи общо около три милиона народ в Тракия и Македония, и Русия взе придобивката на българското оръжие и го раздаде на своите протежета - Румъния, Сърбия, Гърция и Турция - тъкмо еднакво количество! И днес България и Русия са квит! И слава Богу!
Взехме - дадохме! И ние днес сме свободни. Да, ние сме вече свободни от задължението си спрямо Русия и вече няма почва за ужасния кошмар на Русия. Няма вече почва за блуждающия хипноз на признателност към Русия.
СВОБОДА! Да свобода, защото задължението е робство.
Задължението е едно духовно робство, тъй же както и физическото. Това е една психологическа истина, известна на всеки човек, защото няма човек, който повече или по-малко да не е влязъл в задължения. Даден човек получава известно благодеяние от другиго. Тези двама души не могат вече да бъдат приятели. Облагодетелствуваният винаги ще се счита задължен, в присъствието на благодетеля ще се чувствува стеснен и никога свободен. От друга страна, благодетелят никога няма да забрави, че той е „повдигнал", „създал" оня и той няма да бъде свободен в присъствието на другия; у него винаги ще се явява едно дори естествено, несъзнателно, презрение, едно поглеждане отгоре, едно настроение, което може да се изрази с мисълта - „Бедно човече, аз те създадох". Тези две лица ще изравнят или ще побратимят, или сприятелят, само когато длъжникът се изплати. Само тогава и двамата ще се почувстват свободни един при други. И робството бива толкова по-тежко, колкото по-ниско стоят тези две лица в своето културно развитие.
И Ницше е много прав, когато приблизително такава мисъл изказа: „Благодеянието е злодеяние". Разбира се, когато благодеянието се извърши от някой велик светец, който щом направи благодеянието и го забрави, благодеянието си е благодеяние. Но когато такова се направи от грамадно болшинство от човешката раса, то става с време истинско злодеяние. „Благодетелност" никога не забравя своето добро дело, постоянно го мисли и настройва според него в отношенията си спрямо нещастника, който го е получил, и тъй нахално всеки път му го бута в очите, щото то става, на края на краищата, цял ад, извиква толкова озлобление, че никак не изглежда да е благодеяние.
Тъкмо същото е и между народи. И тук даже без изключението на светията, тъй като народите, по необходимост, се състоят главно от средни и ниско културни същества, които наистина в глупостта си ще обърнат доброто дело в източник на всякакво зло. Също така и тук облагодетелствуваната нация ще се счита задължена, обвързана, неспособна. На всяка крачка тя ще се вгледва - дали постъпката и е приятна на благодетелската страна, дали не е против нейните интереси, дали ще я одобри или не. Следствие на това, тя не ще може спокойно и старателно да обмисли своите постъпки, а ще се намира винаги в колебание, мъчейки се да налучква желанието на своята благодетелка. Ето това е била работата на България през всичкия минал уж свободен живот. И по природата на нещата, благодетелката била все недоволна; тя винаги ще съжалява, за гдето е сторила благодеянието, облагодетелствуваната страна винаги ще бъде намирана недостойна за стореното и добро. И това ще следва, докато отношенията ще се изродят в такива между врагове, а не между приятели. И това ще следва до тогава, докато задължението бъде изплатено.
Свободата е един от основните закони на природата. Този закон е основен във всички царства, и животно, и растително, и човешко. Едно дърво оградено с друго, които му пречат на слънцето и въздуха, то ще се извива, ще се протяга встрани, докато достигне повече въздух и повече слънце. Тъй също и човекът, както и обществените единици. И индивидът, и нацията не могат дълго да понасят веригата на задълженията - затова тъй много олеква на този, който се е отплатил. И ако е вярно, че животът е само за свободното, то това, което не може да се освободи, да се издължи най- после, трябва да умре, защото самото робство ще го изтощи. Свободното, независимото, като че ли има само право на съществувание и уважение. Ние виждаме това много ясно в нашия ежедневен живот. Един търговец, докато работи с чужди пари, е не само зависим, но той и не се ползува с уважение; изплати ли се един ден и работи вече със свои капитали той е уважаван и надежден търговец. Тъй и една нация не е почтена, не е уважавана, не е оправдала своето историческо съществувание, не е достигнала своя raison d'etre, ако е зависима, ако сама не е извоювала своето съществуване.
Тъй беше България през всичкото време от нашето освобождение до тази война. И не го ли чувствахме на всяка една крачка? Не беше ли време, че когато някоя трета сила искаше да има работа с България, за да дойде при нас минаваше през Петербург? Или, ако инициативата беше от наша страна, нас принуждаваха да минаваме през Петербург? Съединение - Русия трябва да почне признаването; нов княз - също: Независимост - също. И ние се считахме и хората ни считаха за под опекунство. И това беше право, отговаряше на истината.
Бяхме ли ние свободни в нашата политика до тази война? Не, и по никой начин не. Свободна политика значи да си свободен да се подредиш на който искаш фронт, и се бориш срещу всекиго, който ти се струва твой враг за дадено време. Е, хубаво, можеше ли ние някога да се наредим с фронт против Русия? Никога, защото кой можеше да вдигне българския войник срещу освободителката му? Никой не можеше да стори това, защото народът е една стихия, който се води само от сърцето си, и винаги в критически момент сърцето ще доведе там, гдето е то вързано. У нас е имало, наистина моменти на австрофилска политика, но то само в мирно време при незначителни сделки. По капитали, национални въпроси тази политика не е била ефикасна.
Народната, реалната, политика наша трябваше да бъде по необходимост русофилска, защото това беше действителността. Затова именно Д-р Даневата политика беше едничката реална политика. Той беше прав като казваше, че с Русия България не трябва да води друга политика освен тази на откритите карти. Защото, наистина, какво можеш да направиш, когато във всеки критически момент народът ще те зареже и ще си отиде към Русия? В критическия момент народът-стихия ще ти помете и цар, и министри и ще отиде там, гдето сърцето му го тегли. И като е така, като си фактически вързан, за да си сигурен трябва да действаш открито, праволинейно.
Либералната или националната политика у нас беше политика на идеалното, на как трябва да бъде, но не на действителното. Беше у нас естествено да се стремим към свобода на действие, но ние нямахме тази свобода, защото връзката съществуваше, връзката на зависимост, на обезателство. И русофилска, и националистическа политика почиваха на закони в човешката природа - признателността и стремлението към свобода, но когато първата се основаваше върху реалността, другата беше политиката на бъдещето, на времето, когато няма да има вече зависимост. Ето защо те се сблъскваха и бореха докато не се изпълни волята на закона - пълната свобода.
И тази свобода най-после възтържествува. България се изплати на Русия за стореното й благодеяние. Сега тя е наистина свободна. Ней й отлекна от товара. Тя чак сега е в състояние да води самостоятелна политика; чак сега тя може да отива вред, без да минава през Петербург; чак сега се тя отърва от опека; чак сега за първи път е свободна политически. До вчера България беше напълно възрастна; днес тя е възмъжала, мъж, който може сам да ръководи своите дела.
Със своето поведение Русия откъсна сърцето на народа ни. Народът и да не знае още природата на руското поведение през миналата Балканска война той инстинктивно го чувства, па и полека-лека ще го узнае. И когато по този начин сърцето му не е с Русия неговите водители са вече свободни да водят каквато намерят за добре политика, т. е. те са свободни вече да водят отсега нататък политика чисто национална, на който и да било фронт. Свободни от задължения спрямо Русия, ние днес сме вече равни ней, и можем да отидем или с нея, или против нея, не по омраза или величие, а по-спокойно разбиране на своите интереси.
Ставайки свободни от духовното ни робство под Русия, това не значи, че ние трябва да почнем да я мразим и да бъдем винаги против нея. Защо ще бъдем против нея, защо ще я мразим? Тя беше права в своите претенции спрямо нас, защото ни беше дала свобода. И ние трябваше да знаем, че тоя дълг трябва да се плати. И добре че го платихме със спечеленото, а не със самия си капитал. Ние приличаме на търговец, който със заетите хиляда лева спечелва още хиляда или повече, и като дава спечелените срещу дълга си, остава му капитала. Който не може да спечели, ще трябва да плати дълга си с капитала и остава без нищо. Да благодарим на Провидението, че в тази война, благодарение усилената ни работа през изтеклите тридесет и пет години, можехме да спечелим тъкмо толкова земя, колкото на времето получихме от Русия и като го повърнахме, или тя като си го взе, ние си останахме цели. Даже може да се каже, че ние останахме с печалба: наистина даденото на Румъния културно парче е равносилно на двойно по размери, но бедно място в западна Тракия, но излизането на Средиземно море е едно неизмеримо богатство. Не бяхме ли спечелили нищо, т. е. бяхме ли разбити от Турция, Русия щеше да ни пороби като неизплатили се длъжници, тъй както беше в древния мин; който не можеше да се изплати на кредитора си ставаше негов роб. Но като имаме с какво да си платим дълга, никоя сила не можеше да даде възможност на кредитора да вземе нищо повече.. Ето Русия не можа да ни види съвсем разгромени от новите й протежета, което от фактите се вижда да е мислила, па и го казват някои, че решение в такава смисъл било вземано в Петербург. Не можа, защото по закона на равновесието в природата, тя трябваше да вземе само равно на даденото.
Да, ние си платихме дълга. Малко болно беше, но кое плащане на дълг е приятно, но затова пък то води подир себе си облекчение. И ние знаем, че веднъж операцията извършена, човеку е по-леко без борчове, макар и без богатства, отколкото с борчове, но при богатства. Мнозина изпитват болка при мисълта, какво сме имали и как сме го изгубили, но те не знаят за великия закон на свободата, според който никой никому не трябва да дължи. Понеже отделният човек чувствува своето задължение за това чувствува и облекчение от изплащането, когато пък нациите не го чувстват и затова, когато дойде, е болно. Впрочем ако имаме един мъж, който да е толкова патриот, щото да забравя себе си и да живее живота на цялата нация, той ще чувствува и националната задълженост. И да не я чувстват хората от народа, един вид я чувствува Геният, Духа на нацията и той няма да престане да действува, докато не докара до изплащането.
И когато тази тежка за нас война ни доведе до изплащането на едно старо задължение, което, както видяхме постоянно ни спъваше, аз мисля, че ние можем да считаме тази война не за загуба, а за печалба. Днес, все едно, можем да кажем, ние сами сме извоювали нашата свобода. И с това можем да считаме, че заслужаваме нашето съществуване. Ето това е велико историческо значение на миналата война.
27 юли 1913 г. е истинският ден на нашата политическа свобода. Тази дата трябва да замести 19 февруари. Родени на историческата сцена на 19 февруари 1878 г., България прекара 35 години под опекунство, но това време тя не проспа, а работи, и като се приготви в 1912-1913 години беше подложена на изпит и този изпит тя издържа великолепно. Освободена в 1878 година, физически България беше оставена с две обезателства - турския суверенитет и руското благодеяние. От първия България се освободи на 22 септември 1908 год., което плати с пари; от второто на 27 юли 1913 год., като беше подмамена и ограбена.
Дългът към Русия - това беше нашата вина и тази вина ние изплатихме с погрома. И в такъв случай, погромът не е погром. Ние не трябва да бъдем опечалени от него, а напротив зарадвани. Защото едва след него ние станахме истинска свободна нация.
