IX. СРЕДНОЩНА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ
(стр. 308-3195)
ПРЕД ГОЛЕМИЯ ВЪПРОС
Генко беше се събудил много рано и не можеше да заспи. В рлавата му имаше натрупан толкова много материал, че вече не оставаше място за него самия. Повече не можеше да стои със скръстени ръце. Досега той беше решавал, но нищо не работеше. Като че ли е станала голяма катастрофа, а той е гледал, като да е било някое кино. Така не може...
И той се облече машинално, без да разбира защо и какво има да прави впоследствие.
- Така повече не може - спираше се той наполовина при някое движение при обличането, - така не може - това е ясно, но как може? Как трябва? Какво да се направи?
Челото му се сви в бръчки. Накъде? В ума му минаваха много мисли. Той като сляп протягаше ръце в своята мисъл по всички посоки и търсеше да се хване в нещо. А чувствуваше, смътно си спомняше, сякаш насън, че току до него е имало опора, на която се е облягал, но която сега липсва... Кое беше? Къде остави той онзи светъл път, в който всяка крачка беше определена? Защо всичко така в живота започна да се съчетава мизерно, ужасно, съдбоносно за толкова добри и бедни хора? «В училището млад или стар учи, но програмата не реди - това не е твоя работа» - спомни си той думите на Учителя. «Земята е училище, тоя живот е училище...» Да, така е, но... И той сеща, нещо се бунтува вътре в него. Защо в това училище едни учат с баници, музика и пухени възглавници, топли стаи, а други - гладни, окъсани, често без хляб, често без покрив, а понякога и без здраве и надежда за утрешния ден? Защо?
И той си вперва погледа в сивотата на ранното утро, опрял горещо чело в стъклото на прозореца. Защо? А то е все едно да питам защо кокичето е бяло, а теменугата е оцветена тъй разкошно... защо?... защото в живота всичко Е... А ние, ние всички тогава? - пита се Генко и стиска юмруци неволно. Разбирам, ако съм някой недъгав, слаб, едва дишащ - аз ще приема всичко това, но тогава защо природата ми е дала тия сили? Нима ще е толкова глупава? Нима тя не е предвидила място за тях? Може ли да има вода, донесена, сложена в хубава чаша, а да няма жадни, поканени да я пият? Храна, разсипана в хубави блюда, а да няма кой да я яде?
О, това не може, това е невъзможно, безумно ще е... Кой ще му каже това? И мисълта му бърза, лети над образите на познати и приятели - и пак бяга нагоре, към Учителя, към онзи простор, където и душата отдъхва наедно с ума. Където всичко е светло и ясно... Той ще отиде. Гледа часовника си: - 2 часът. О, още е тъй рано! Но заедно с това сеща и мъката му да расте. Като че ли отвсякъде върху му турят все повече тяжести, вода го залива и стига вече до самите му уста. Той не може, не може повече. С него става нещо. Не може така. Хиляди хора умират... всеки ден. А той, Генко, стои и гледа! Избиват се стотици, той само да охка ли? Не, това е невъзможно. Той почва да се разхожда из стаята, после се сеща, че може да пречат крачките му на спящите и пак опира чело в стъклото на прозореца. Накъде? Ето, тия кръстопътища, които все по-често и по-често се изпречват, спират го и го правят да стои в нерешителност. Понякога му се струва, че е дърво, което силната буря е изтръгнала с корените и те сега, оголени, без почва, чакат нещо, а и цялото дърво съхне. Той познава много хора сега - но всички те като че ли са далеч някъде, като насън. Нещо в него мълчи, нещо, на което той е свикнал да чува отдавна гласа.
Друг път някаква буря го носи на своите криле и той е стража за всички. И все пак той чувствува, че много отдавна е излезнал от пътя си, че върви, но тъй, както насън, че нещо в него му шепне, че всичко не е така, както трябва да бъде. Но кое трябва да бъде? - шепне той, унесен в мисълта си, притискащ чело о стъклото - кое? Ако е за живота, дал бих го, ако е... и той не довършва -мисълта му се разсейва като утринна мъгла и той полека се отдръпва назад. Някакъв автомобил профучава в близката улица. Генко като че ли това е чакал - тихо заслиза по стълбата.
Когато стигна на Изгрева, всичките прозорци бяха тъмни. Той се изправи до едно борово дърво и се загледа към стаята на Учителя. Душата му бе утеснена. Буря се носеше там, сменяна с малодушие, нежелание за никаква работа - дори не му се искаше да живее повече. Чувствуваше, че нещо е станало - както се чувствува изкълчен крак - боли те, а не знаеш как именно е станало изкълчването.
На Генко се струва, че е турен на клада, на която той сам е притурил дървата. И вече огънят е подпален.
- Господи - мълви той, - ако трябва, вземи ми живота, но дай ми мир на душата. Ако тези нещастия са неправи, премахни ги - освободи народа. Ако ли са прави, разреши ми да видя това, защото не мога повече да живея. Ето, народа ни го потискат и чужди, и свои - убиват и чужди, и свои. Как може това, Господи?... Неужели тия бедни хора ще бъдат вечно измъчвани, вечно страдащи, ще изработват палати и няма даже да имат колиби къде да се подслонят, ще правят обуща, дрехи за другите - и ще ходят боси и голи? Ще приготвят храна и хляб за другите, а сами ще бъдат гладни?
На сивото небе трептяха още ясно звездите. Някаква нощна птица прех-връкна със свирещи крила недалеч от него. Генко трепна и се огледа. Въздъхна силно, свали шапка и неволно прекара длан през горещо чело.
- Господи, Господи, към Тебе викам, Господи! Надникни в душата ми -шепнеше бързо Генко, - помогни ми, успокой ме. Не мога повече! Ако трябва да се защитава страната - готов съм - покажи ми само път. Ако трябва да се помага на нуждаещите се - готов съм, покажи ми само как! Неужели, Господи, всичките лоши хора знаят какво да правят, а само добрите ще се лутат, ще гинат или самоубиват? Няма ли излаз от тия блата на живота? Господи, нещо е размътено у мене. Успокой ме и може би тогава небето ще се отрази в мен чисто и светло и аз ще видя нещата тъй, както са. Господи, аз зная, че не разбирам много, но Ти може да ме упътиш. При кого да ида, Господи? Къде? Всичките други знаят това, което и аз зная. Само Ти...
Тихо, тихо бе наоколо. Генко прекъсна молитвата си неволно. Тъмна мисъл като облак се пусна в съзнанието му.
- Какво викаш? И тоя, който е там, е също човек като тебе - може би малко по-умен, понеже е по-възрастен, но какво чакаш от него? Той си спи сега, а ти се мъчиш и терзаеш...
Генко се стресна изведнъж. Цял настръхна. Кой му говореше това? Отгде идеха тия тежки думи? Той се огледа. Нищо. Никой. И изведнъж му стана тъй страшно, тъй тежко и мъчно, че той не можа да се удържи повече. Изпусна шапката си, сключи ръце и, непомнящ вече какво става, като прорида от мъка, се строполи на земята.
- Господи, Господи, не ме оставяй - шепнеше той бързо, като безумен.
Стаята на Учителя беше на около стотина метра от дървото, гдето той
беше се свлякъл на земята. Изведнъж прозорците му блеснаха със синя силна светлина, която прати лъчите си далеч в нощта. Скоро блесна и голямата външна лампа и всичко наоколо стана светло като ден. Генко остана няколко мига като вцепенен, после изведнъж като че ли го удари електрически ток и той скочи.
- О, има ли кой да ме чуе? - каза той и очите му бяха впити в светлите прозорци наУчителеватастая. Изведнъж там се мярна сянка-той позна ореола от коси около силуета на Учителя, който се мярна вече съвсем ясно. Генко поиска изведнъж да изтича да му викне, да му каже нещо, без да беше мислил предварително какво. Изведнъж му се стори, че той е малко дете, изгубено всред големия град, и най-неочаквано среща майка си, тъкмо когато е най-отчаян. Но изведнъж пак тая тъмна мисъл му се мерна - а ако това е случайно и сега всичко угасне отново?
И Генко пак се сви, като шибнат от невидим камшик. Очите му бяха вперени в силуета на Учителя, ясно очертан в светлия правоъгълник на прозореца. Стори му се, че Учителят гледа към него. Но то беше тъй далеч, че и денем би трудно се забележило. Но Генко почувствува - как - не знаеше, - че Учителят го гледа. След миг ръката на Учителя помръдна и прозорецът бе отворен. Генко се превърна цял на внимание. Изведнъж той чу ясно гласа му:
- Елате!
Генко трепна, но не мръдна. Втори път прозвуча ясно, като че ли говореше досами ушите му:
-Ела!
Генко се затири като дете и се спря под прозорците.
- Ето ме, Учителю - викна той и гласът му трепереше от вълнение.
Като се наведе малко навън, Учителят му каза:
- Елате горе!
Генко с треперящи крака се заизкачва по стълбата. Учителят затвори прозореца, после угаси външните големи лампи. Генко беше вече при вратата му. След малко тя се отвори.
- Вземете столчето - посочи му той едно малко столче при вратата. Генко го взе и влезе. Това беше една малка стаичка, която предхождаше голямата, силно осветлена стая на Учителя. Цялата беше запълнена с плодове, буркани и бурканчета от сладка и компоти. Хубава печка, електрически уреди и малко книги запълваха масата. Учителят беше облечен в бели дрехи. Силната синя светлина го правеше като да изпускаха лъчи косите му - бели, разсети по раменете му. Той сам седна и посочи столчето на Генко.
- Седнете.
Генко помери да седне, после се спря и пое ръката на Учителя, целуна я, после изведнъж се разрида и коленичи пред него.
- Учителю, не мога повече, не мога. - И той зарида над ръката на Учителя.
Учителят седеше съсредоточен, неподвижен. Скоро Генко усети, че някаква преснота и хладина като че ли се вливаше в него, че му става радостно, светло. И той изведнъж стана, отърси се машинално, отри сълзите си и като седна на стола, загледа се в Учителя.
И Той го погледна и Генко усети, че в него всичко стана леко и хубаво.91
- Когато човек върви по земята, горите и планините са препятствие на неговия път. Но когато лети с аероплан, колкото повече са планините и долините, толкова по-красив е пейзажът. Скърбите и радостите, сиромашията и богатството, това са промените на живота - в тях е красотата на пейзажа за летящия и препятствията за тия, които ходят пешком...
- Учителю, помогни ми - простена Генко. - Има неща, които не разбирам в живота си. Той се нещо промени. Изгубих нещо, което е много важно, а не зная какво е?
- Няма нищо - каза Учителят спокойно и тихо. - Който расте, се изменя. Ти беше малко дете и разрешаваше едни въпроси. Сега си по-голям и разрешаваш други. Но и от едните, и от другите се учиш, а това е най-ценното. Трудностите се забравят, а придобивките остават. А ти доста си придобил.
- Но защо страдам тъй много?
- Ами защото страданието е пътят към новия свят, в който влизаш. Страданията ще ти отворят вратите за тоя нов свят.
- Нима без страдания не може? - запита Генко. И после, като видя, че Учителят мълчи и го гледа внимателно, добави: - Аз страдах много. Не роптая, но исках да разбера защо са. Когато ги разбера, аз търпя. Но когато има безсмислени страдания...
- Безсмислени страдания? - повтори Учителят като ехо, като го гледаше внимателно. - Та кой ще каже кои са безсмислени? Ако на нещо не знаете причината, прави ли го то безсмислено? А знаете ли причината на всички страдания? Ако днес се иска да се изплаща една полица на вчерашния ден, забравен вече - безсмислено ли е това страдание или е само една справедливост? Мислиш ли, че имаш такива знания, за да разрешиш кое е справедливо и кое не е в дадено време?
- Ами тогава, Учителю, как ще знам дали съм добър или лош?
- Щом се учиш - добър си. Щом искаш да направиш това, което природата е предвидяла за тебе - добър си. Щом искаш да изпълниш волята Божия -добър си! В изпълнението волята Божия се крие усъвършенствуването на човека, спасението надушите, придобиване на великите Божии блага. Ти си вървял по един път, който отначало е бил малко стръмен, после е бил по-добър, а после е минал през много тръни. Защото си изгубил пътя и си тръгнал встрани от него.
- Как да го намеря? - запита Генко. - Аз нямам мир в душата си. Обичам хората, а виждам навсякъде неправди, виждам убийства, потискания, гонения... Не мога повече. Где е справедливостта, где е Бог? - и Генко зарида.
Учителят го гледаше спокойно. Той го остави да се доизплаче и после
поде:
- Где е Бог? Когато си много гладен, краката ти се подгъват от глад - и ти подадат парче хляб - в този хляб е Бог. Когато се давиш и една ръка се протегне, та те извади - зад тая ръка е Бог. Когато в тъмнина и мрак, който те заобикаля, всред една пустиня, светне кандилце и те упъти - там е Бог.
- О, Учителю! - викна Генко изведнъж, като си спомни как всред неговото отчаяние пламна ненадейно светлината в стаята на Учителя, не като малка искрица, а лампа с хиляди свещи. - О, Учителю, аз не зная какво говоря. Простете ми!
- Няма нищо - каза Учителят, - ти обичаш хората, но не всичките. Защото, ако всичките обичаше, ти нямаше да ги осъждаш. Ти може да не им съдей-ствуваш, но всичките щеше да разбираш и тогава никого нямаше да осъждаш. Защото кои сме ние, та да съдим брата си? И ако някой греши и върши престъпления - това е неговото минало, което сега се изявява. Сегашното му ще се изяви в бъдещето. Ние трябва само да помогнем доброто, което всеки носи в себе си, да вземе надмощие над злото, както цветята - над бурените в една градина.
- Но злото е толкова силно, Учителю!
- Силно! Та ако една отрова, и най-силната, е в своето стъкло и седи в някой шкаф на химическия кабинет или аптеката - какво лошо има в това? Всичко е да не я туриш в стомаха или тялото. А и тя си има своето предназначение, но с нея ще оперират лекарите, учените. Какво ви смущава тя?
- Ами тия нещастия, които са около нас?
- Те са резултат на един неразумен живот. Трябва да се поправят системите, а не личностите. На личностите трябва да се помогне да растат съзнанията, а те сами ще си поправят погрешките, щом им се помогне да променят условията. Едничката сила, която може да изравни всички неравности, скърби, недоразумения - това е Любовта, Божествената Любов към всичко живо, в което Бог се проявява. Любов, но със светлина. Светлина с Мир, и Мир с Радост.
- Може ли да имам тая Любов, Учителю? Мене ми е страшно да живея вече. Струва ми се, че аз съм безсилен човек, парче огледало, което отразява страшните неща на живота, без да ги разбира, без да може да повлияе нещо някому.
- Да влияеш? Та и без да искаш, ти влияят и ти влияеш на другите. Влияе ни Слънцето, Луната, Земята, водата, въздухът, храната, всичко влияе. И човек на човека.
- Да, но вижте какво става.
- Какво става? При тия условия нищо друго по-хубаво не може да стане. Това е резултат на отношения. Ако искаш да измениш резултата, трябва да промениш с нещо това, което дава резултата.
- Как така? - запита Генко изненадан.
- Много просто - каза Учителят, - ако не сте доволни от млякото на една крава, ще я лекувате и храните по-добре, за да ви даде добро мляко, а няма да се сърдите на млякото, че не било както вие искате.
Генко се загледа в очите на Учителя. Тая проста фраза му се стори, че никак не съответствува на тия сложни отношения, които съществуваха долу, в обществото.
- Значи тогава ние не можем с нищо да помогнем на другите? Не е ли това фатализъм, Учителю?
- Ако имаш десет малки дръвчета, можеш ли да ги накараш да родят сливи и круши? Но като ги поливаш и ториш на своето време, те ще израснат и ще ти дават плодовете си. И то ако отидеш не навреме, на същото това дърво може да намериш кисел или горчив плода и само когато узрее, ще стане сладък. А помисли за ореха, който е обвит с горчиви и твърди обвивки и ако някой го не познава и се опита да го яде така, какво впечатление би получил?
- Но, Учителю, всичко това разбирам, и все пак не ми е ясно.
- Защото само мислиш, че разбираш.
- Но това е само аналогии и символи, а аз бих молил да ми кажете как ще се оправи долу светът. Конкретно ми кажете.
- Конкретно? Ами че той, светът, си е оправен.
- Оправен, Учителю?
- Ами разбира се. Той си е какъвто може да бъде - най-добрият при тия условия. Как ще оправите едно гнило въже?
- Ще го сменя с ново - каза бързо Генко.
- Е, видяхте ли, че не се оправя. Но за да се смени с ново, ще трябва това ново да се изплете най-първо, а за него ще трябват здрави и нови нишки... И когато се изплете здравото и ново живо въже, то ще си намери и своето място и употребление.
Учителят гледаше приветливо втренчените очи на Генко, които като че ли искаха да изпият всяка негова дума. Говореше му, а думите на Учителя като че ли потъваха в Генковата душа до самото й дъно и внасяха там радост и надежда.
Генко беше полуотворил устни и под малките му мустачки се показаха бели зъби. Той дишаше силно, като че да бе се качил по планина. В ума му, независимо от неговата воля, се разкриваше някаква картина. И той, без да си дава отчет защо, погледна навън, където небето на изток се вече червенееше. Зазоряваше се. Той преведе погледа си отново на лицето на Учителя и сети, като че и в неговата душа започна да се зазорява. Той разбра, че старото трябва да изживее своя си живот, а новото, което се внася в тоя живот, само то може да промени резултатите. И тая мисъл му се видя тъй проста, тъй обикновена - и все пак той съзна, че беше мислил другояче, че в душата си, може би, мечтал за закони и реформи, които биха променили нещата със заповеди. И си спомни тия, които гласяха преврата, нови комбинации... с гнили въжета. И той тъй се замисли върху това, което ставаше в душата му, че забрави къде се намира даже. Той потъна в някакъв тих, особен свят, в който имаше много светлина и особена топлина. Топлина като на любим майчин скут. И той гледаше с широко отворени очи, а вече нищо не виждаше. Те не мигаха, а гледаха нещо дълбоко, хубаво. Свят, в който и други път е надничал, който отдавна бе забравен. Значи има го! Не са мечти дните на миналото. Оня красив хубав свят, в който душата на Генко някога бягаше от земните несгоди, да се радва на хубави цветя в обширни градини...
Беше вече съвсем светло, когато Генко със силна въздишка дойде на себе си. Учителят го гледаше усмихнат. Той, без да му каже нещо, стана и Му целувна ръка.
- Учителю, благодаря. Разбрах много. Сега всичко в мен е вече друго. Тихо и светло - благодаря Ви.
- Вие, рекох, свободни ли сте да дойдете на екскурзия в Планината през лятото?
- Да, Учителю - каза Генко, - може. Господин Ключев, при когото работя, винаги ми позволява отпуска, когато поискам... Той е тъй добър...
- Добре, аз ще Ви кажа кога, ще Ви повикам - каза Учителят. - Там ще научите и видите онова, което Ви интересува.
Генко си взе сбогом и заслиза. Учителят тръгна с него. Долу чакаха вече мнозина. Те поздравиха Учителя с вдигната ръка. Учителят тръгна към поляната. Там започнаха паневритмичните упражнения с музика. Генко ги правеше с радост и лекота, като че не стъпяше на земята. Хиляди килограми сякаш бяха снети от раменете му. Как? Той не знаеше, изглежда, че самото присъствие на Учителя действуваше така. Види се, хармонията и Божественото, което той имаше в себе си, ставаше среда и условие на онзи, който се нуждаеше от тях.
На Генко се струваше, че вече е нов човек, или по-скоро - предишният Генко, на когото морето беше до колене...
